Карин Слотър
Триптих (35)

Глава тридесета

21:16 ч.

Анджи беше изморена до смърт, когато смяната й свърши. Благодарение на усилената й работа, в момента в затвора бяха трима продавачи на газ, шофьор на камион и безработен баща на три деца, които се чудеха как ще обясняват на съпругите си, че са били арестувани за наемане на проститутка. Ако обясненията им приличаха на тези, които дадоха на Анджи — Жена ми не ме разбира… Става ми самотно на пътя… Децата ми ме мразят — очакваше ги дълга нощ в студената килия.

В този ред на мисли Анджи реши, че това, което правеше всеки ден, беше безсмислено усилие. Клиентите продължаваха да се връщат, момичетата продължаваха да излизат на улицата. Никой не се интересуваше да стигне до корените на проблема. Анджи бе прекарала последните шест години в опознаване на тези жени. Всичките имаха еднакви истории за сексуално насилие и пренебрегване в миналото си; всички бяха избягали от нещо. Не беше необходимо да си завършил икономика в Харвард, за да разбереш, че ще е адски по-евтино да се похарчат пари за подпомагане на тези деца, отколкото да бъдат тикани в затвора, като пораснат. Но така беше в Америка. Харчеха се милион долара за спасяването на някакво хлапе, паднало в кладенец, но господ забраняваше да се похарчат сто кинта, за да се запечата кладенецът, така че детето изобщо да не падне в него.

Джасмин Алисън вероятно беше поредното от онези хлапета, които никога нямаше да бъдат открити. Щеше да се озове на улицата с ново име, ново поведение, нова пристрастеност, която някой сводник можеше да използва, за да я контролира. Анджи знаеше от начина, по който Уил говореше за момичето, че той бе притеснен. И с основание, като се имаше предвид, че на Джасмин й бяха платили да се обади по телефона в нощта на убийството на Алиша. Анджи знаеше също, че можеше да има милион други малки неща, които да прогонят момичето от дома й. Все пак тя се обади на няколко човека в Центъра и ги помоли да проучат случая.

Анджи погледна напътствията, които беше надраскала на страницата, откъсната от телефонния указател. Кен Возниак живееше в Дом за специални грижи на магистрала „Лорънсвил“. Сестрата на смяна, която даде напътствията на Анджи, звучеше развълнувана, че човекът ще има посетител. Анджи бе срещала Кен само два пъти. Съмняваше се, че изобщо ще я помни.

Часовете за посещения приключваха в десет. Съдейки по празния паркинг, Кен не беше единственият човек без много гости. Фоайето беше голо, но чисто, с обичайните бели плочки и луминесцентно осветление. На малката масичка в чакалнята имаше малко изкуствени цветя и машината за вода бръмчеше, докато тя отиваше към бюрото на рецепцията.

Мъжът се облегна в стола си с отракана усмивка на лицето, докато оглеждаше Анджи от горе до долу, попивайки всеки сантиметър от екипчето й на проститутка, с онази нахална усмивка, която казваше, че знае точно какво представлява тя и колко ще струва. Той преплете пръсти зад главата си, ризата му се качи нагоре и тя видя подутия му, космат корем.

Той облиза устни и попита:

— Колко?

Анджи бръкна в чантата си и извади значката. Човекът буквално падна от стола. Задрапа да стане, мърморейки:

— Аз просто…

— Тук съм, за да видя Кен Возниак.

— О, боже. — Гласът му се разтрепери, докато се опитваше да изправи стола. — Тази работа ми трябва.

Тя се зачуди дали работата му трябваше, за да може да обира старите дами, докато си спяха в леглата.

— Вземи някакво хапче, Клитъс^[1], не съм тук да те опандизвам.

— Аз просто…

— Возниак — повтори тя. — Къде е?

Ръцете му трепереха, докато набираше нещо на клавиатурата на компютъра.

— По коридора и вляво. Стая триста и десет. Боже, госпожо, съжалявам, разбирате ли? Не съм го правил никога преди.

— Да, добре. Аз също.

Острите токчета на Анджи затракаха, като тръгна по коридора. Все още виждаше начина, по който задникът рецепционист я изгледа, когато влезе през входната врата. Онзи знаещ поглед на лицето му, сякаш беше просто дупка за чукане. Когато стигна до стая триста и десет, вече се чувстваше съвсем малка.

— Ехо? — извика тя, почуквайки на вратата. Над данданията от телевизора чу приятно изгрухтяване, което прие като покана за влизане.

— Еее — рече Кен, като я видя, с извитата си на една страна уста при опита му да се усмихне. Беше свалил около двадесет и пет килограма от седенето в инвалидната количка и тя се зачуди как успяваше да се буди всяка сутрин, знаейки, че това е животът, който го очакваше.

— Помниш ли ме? — попита Анджи.

Той издаде дълбок, разпознаващ смях, сякаш казвайки: „Как бих могъл да забравя?“.

Анджи дръпна един стол и седна срещу него. Кен бърникаше по дистанционното в скута си, опитвайки се да спре звука на телевизора. Тя мразеше тези домове почти колкото мразеше болниците, а ето че в един и същ ден посещаваше и двете. Химическата миризма на дезинфектант, белите чаршафи и трептящите светлини й напомняха първия път, когато видя майка си след свръхдозата. Деидре лежеше на леглото, напълно неподвижно, с отворена уста, сякаш бе изненадана да се види тук. Необратима кома. Анджи бе само хлапе, но от Обща болница и Дните на нашия живот бе научила точно какво означава това: Бебчо, прецакана си.

— Дъъ — рече Кен. Най-накрая успя да спре звука на телевизора.

Анджи се опита да звучи весело.

— Как си?

Едното рамо се повдигна. Определено бе се чувствал и по-добре.

— Тъп въпрос, а?

Кен изпусна една усмивка от онази страна на лицето, която можеше да контролира.

— Не можеш да говориш добре?

— Лошо — призна той.

— Тук съм заради Майкъл Ормуд.

Той гледа в тихия телевизор известно време. Накрая издуха малко въздух.

Анджи реши да кара направо.

— Знам, че е задник, така че не се занимавай да ми го казваш.

Кен кимна.

— Знаеше ли, че бие жена си?

В очите му проблесна шок.

— Предполагам — не — каза Анджи. — Видях я тази сутрин. Изглеждаше сякаш е използвал бухалка.

Челюстта му се затвори, а подвижната ръка се сви в юмрук на скута му. Все още беше ченге, въпреки че вероятно не можеше да отиде до тоалетната, без някой да му избърше задника.

Анджи се наведе напред, облегна лакти на коленете си.

— Знам, че не го харесваше. Защо? Какво не харесваше в него?

В отговор той издуха шумно струя въздух.

Анджи поклати глава.

— Не схващам.

Той издуха още въздух.

— О — рече тя, накрая разбрала. — Въздух под налягане. Той е въздух под налягане.

Кен кимна развълнуван и тя се почувства, сякаш играеше някаква болезнена игра на гатанки. Все пак, не можеше да спре сега.

— Когато Майкъл работеше в Нравствения — довери му тя, — той се възползваше от момичетата.

Кен сви рамене.

— Това свиване „какво очакваш“ ли означава, или е „не съм изненадан“?

Той погледна ръката в скута си, показалецът и средният пръст бавно се вдигнаха да покажат, че е второто. Не съм изненадан.

— Казах му да напусне или ще го докладвам и той напусна.

— Аа го по… — Устата му се затвори. Тя виждаше, че той мрази да се опитва да говори. — Аа го по.

— Да — рече тя. Майкъл бе назначен като партньор на Кен. — Ти го получи.

Двамата седяха там, устата на Кен се движеше, но не излизаха звуци. Анджи се опита да запази безизразно лице, опита се да не показва колко е трудно да го гледа такъв.

Накрая той каза:

— Ти — достатъчно ясно да го разбере всеки.

— Ти какво?

Той само гледаше и Анджи осъзна, че гледа право надолу в ризата й. Тя се поизправи, изсмя се.

— Боже, Возниак. Ти старо куче.

— Наа. — Той махна с ръка. — Наа даа. — Той се огледа из стаята, сякаш имаше нужда от помощ. Накрая погледна обратно към ръцете си. Тя го видя как си изправи показалеца, после оформи кръг с палеца и показалеца си. Прокара кръга нагоре-надолу около изправения показалец.

Анджи скръсти ръце.

— Какво, по дяволите, ти става?

— Наа — настоя той. Не.

— Да — рече бързо тя, повтаряйки жеста за чукане със собствените си ръце. — Разбрах те, Кен. Знам точно какво казваш и трябва да кажа, че съм впечатлена, че все още можеш, ама няма никакъв шибан начин това да стане.

— Ти! — изкрещя той в отговор, посочвайки я ядно с пръст. — Ма-л. — Направи знака отново.

— Ооо. — Тя разбра думата и значението най-после стана ясно. Ти и Майкъл.

Тя попита:

— Знаел си за това?

Кен вдигна вежди. Кой не знае?

— Да — призна тя. — Чуках го.

— Той… ми… каа…

— Обзалагам се, че го е направил. — Боже, всички знаеха.

— Е — каза Кен. Хей.

Тя вдигна поглед. Той вдигна разтворена ръка, питайки какво друго.

— Едно от моите момичета беше убито.

Той посочи към телевизора.

— Грей — очевидно бе видял историята по новините.

— Да, живееше в Грейди — каза Анджи. — Езикът е бил отхапан. Задушила се до смърт в собствената си кръв.

— Ма-л?

За момент Анджи си помисли, че пита дали Майкъл я беше убил. После осъзна какво питаше.

— Не знам дали Алиша е едно от момичетата, които са били с него, за да избегнат арест — призна Анджи. — Спрях да работя там горе-долу от времето, когато той ти стана партньор. Прикритието ми бе прецакано.

— Кой?

Анджи се засмя на себе си. Никога дори не се бе замисляла по въпроса, просто приемаше, че си има ограничен брой пъти, когато бе възможно да излезеш с клиент и да не се върнеш с него, преди хората да започнат да осъзнават, че си ченге.

— Майкъл може да ме е издал — допусна тя. — Може да е помислил, че ме забърква в неприятности, но просто ме преместиха в различен район. Нови момичета. Нови клиенти. — Тя си мислеше за един точно определен клиент. — Майкъл дойде в новия ми район преди няколко месеца — каза тя на Кен. — Мислех, че просто се прави на глупак, но ни каза да внимаваме за един тип, който тъкмо бил освободен, каза, че бил лошо копеле.

Кен изсумтя. Очевидно бе имал удоволствието да е под прицела на дрънканиците на Майкъл.

— Да, аз също не го взех на сериозно — призна тя. — После налетях на човека, за когото ни беше предупредил. Името му е Джон Шели.

Кен сви рамене. Никога не съм го чувал.

— Както и да е — рече Анджи, знаейки, че говори заобиколно. — В деня след смъртта на Алиша Монро съседката на Майкъл беше открита мъртва в задния си двор.

— Ъъъ?

— Да — съгласи се Анджи. Разказа му нещата, които не можеше да е чул по новините. Самата Анджи нямаше как да знае подробностите, ако не беше Уил. — Езикът на съседката е бил отрязан. На Монро е бил отхапан, но все пак…

Кен седеше. Анджи се почувства зле. Старото куче бе достатъчно объркано и без тя да си излива сърцето пред него.

— Не трябва да те занимавам с това.

— Мо. — Кен направи кръгово движение с ръката си. Искаше да чуе повече.

— Съседката на Майкъл беше само на петнадесет. — Анджи спря. Не беше ли казала и Джина Ормуд, че е била на петнадесет, когато я срещнал Майкъл?

Тя попита:

— Кога беше войната в Залива? Деветдесета? Деветдесет и първа?

Кен вдигна един пръст.

— На колко години смятате, че е Майкъл? На четиридесет е, нали? Правиха му някакво парти миналата година. Помня, че навсякъде имаше черни балони.

Кен кимна.

Анджи бе зле с математиката. Уил щеше да сметне всичко това наум, но на нея й трябваше нещо за писане. Откри непотребна хартия в чантата си и надраска цифрите с молива за очи, мърморейки:

— Майкъл е бил роден през шестдесет и шеста, минус две хиляди и шеста. — Тя провери числата, уверявайки се, че е права. Бавно вдигна поглед към Кен. — Джина е била на петнадесет, когато го е срещнала. Тя каза, че поначало се интересувал от братовчедка й, която била с година по-млада.

Тя вдигна листа да го види Кен.

— Той е бил на двадесет и пет. Какво прави един двадесет и пет годишен мъж с едно петнадесетгодишно момиче?

Кен издаде звук на предположение, значението беше съвсем ясно.

— Кажете ми нещо — започна тя. — Някога ходили ли сте на риболов с Майкъл горе в планините?

Изражението на лицето му беше толкова ясно, сякаш бе изрекъл думите. Не, мамка му.

* * *

Анджи отмина къщата си, мозъкът й все още се опитваше да схване откритото, докато бе говорила с Кен. Фактът, че Майкъл Ормуд бе преследвал и се бе оженил за тийнейджърка преди почти петнадесет години не представляваше точно доказателство, че е замесен в нещо, но съвпадението все пак бе налице, а Анджи бе ченге от прекалено дълго време, за да вярва в съвпаденията.

Разигра сценария наум и направи обратен завой в края на улицата, подмина къщата си отново и се насочи към Пидмонт. На светофара сви вляво, после още веднъж наляво по „Понс де Леон“, оставяйки възможностите да се разиграят в главата й. Майкъл все още използваше момичетата, използваше положението си за облагодетелстване. Бейби Джи го бе разбрал. Може би Алиша Монро беше едно от използваните от Майкъл момичета, а на Джи не му беше харесало намаляването на доходите. Той бе убил Монро, после бе убил съседката на Майкъл за назидание. Но защо Бейби Джи ще убива Синтия Барет? Дори и Майкъл да си падаше по тийнейджърки, това не означаваше, че чука съседката си. А и такъв разврат не беше необикновен при мъж на четиридесет. Човек трябваше единствено да погледне в някое модно списание или да отиде до местното кино, за да открие снимките на оскъдно облечени момичета, увиснали върху мъже, достатъчно възрастни да са им бащи. Боже, човек не можеше да мине през местния мол, без да види куп дванадесетгодишни, носещи тениски едва покриващи зърната им и дънки, смъкнати до коленете. А майките им обикновено носеха същото.

Анджи подмина Кметство-изток и зави надясно към „Понси Хайлендс“. Намали, провери, за да се увери, че моторът на Уил е отпред, преди да паркира на улицата. Измъкна се от колата, без да има време да си промени решението. Използва юмрук да почука на вратата му, а после натисна и звънеца няколко пъти за по-сигурно.

Той както винаги не бързаше да отвори вратата. Видя, че си е спуснал ръкавите на ризата, но не ги е закопчал. Все още бе облечен с елечето и онова тъпо куче седеше в лявата му ръка като торба с бонбонки.

Тя поиска да знае:

— Защо винаги се бавиш толкова дълго преди да отвориш шибаната врата?

— Какво не е наред?

Тя пусна чантата си до вратата и влезе в къщата покрай него. Като фон вървеше аудиокнига, а на работната маса имаше ръчен часовник, който той бе разглобил, за да го поправи. Тя погледна ситните пружинки и зъбни колелца, които беше забил върху една коркова дъска, различните инструменти, използвани от него за поправката на навиващия се механизъм. Анджи винаги се шокираше от факта, че Уил можеше да разбере как работи един ръчен часовник за десет секунди, но му трябваше половин час, за да разбере една страница от книга.

Уил остави кучето на пода. Тя се затътри към кухнята. Анджи я чу как пие вода.

— Какво не е наред? — повтори Уил и спря стереоуредбата.

— Трябва да говориш със сводника на Алиша.

— Бейби Джи? — попита Уил. — Той е мъртъв.

— Какво?

— Умря този следобед — каза й Уил. — На братовчедите му им писнало да ги държат настрани.

— По-бавно — рече, въпреки че тя прибързваше. — Кажи ми какво се е случило.

Той присви очи, но все пак й каза.

— Денят, в който аз и Майкъл говорихме с Бейби Джи, имаше две хлапета на капака на беемвето му. Джи каза, че са му братовчеди.

Анджи седна на дивана.

— Добре.

— Той ги прогони с бухалка. Предполагам, не им хареса. Причакали го, застреляли го три пъти.

— Седни — каза му Анджи. Мразеше да й виси на главата. — Сигурен ли си, че това се е случило? Че са го застреляли братовчедите му?

— Доколкото може да е сигурен човек, когато се занимава с такива отрепки. — Уил седна до нея. — Говорих с арестувалия ги полицай този следобед. Хлапетата вероятно ще бъдат съдени като възрастни. Единият вече го прехвърля върху другия. Има досие, арест за наркотици, нападение. Това ще му е трето нарушение. Опитва се да се договори, за да избегне доживотна присъда.

— Сигурен ли си, че не са замесени в случая?

— Никой от тях дори не е познавал Алиша.

Анджи кимна, осведомявайки го, че го е чула. Беше прекалено шокирана да говори. Каквото и да знаеше Бейби Джи за Майкъл Ормуд, щеше да го отнесе в гроба.

Уил рече:

— Изглеждаш зле.

— Благодаря.

— Наистина мисля така — каза той. — Какво става с теб?

— Имах много тежък ден — рече му тя, изведнъж усетила товара на всичко това. — Трябваше да отида до болницата.

Той се поизправи, взе ръката й.

— Добре ли си?

— Не за себе си. — Тя излъга, защото беше по-лесно, отколкото да се справя с гнева му, ако откриеше, че е ходила до Пидмонт тази сутрин, за да сплаши жената на Ормуд. — Заведох едно от момичетата. Не беше нищо сериозно. Женски работи.

Уил кимна и тя знаеше, че той няма да я притиска.

Боже, каква бъркотия. Имаше да му казва разни неща, но не знаеше откъде да започне. Какво можеше да каже? Че в нощта на партито на Кен Майкъл е бил груб с нея? Че Майкъл е от типа мъже, с които не можеш да си променяш решението? Че с него, след като започнат нещата, нямаше такова нещо като спиране?

Все още си спомняше колко болеше на следващия ден, ожулванията по бедрата, усещането, че нещо дълбоко вътре в нея е било разкъсано. Мамка му, тя беше мъртвопияна, но белезите по кожата й бяха достатъчно ясни да разкажат историята.

— Добре ли си? — Уил прибра косата зад ухото й. Този нежен жест бе нещо ново. Той никога не я докосваше по този начин или може би тя никога не му позволяваше.

Тя каза:

— Беше ми трудно да съм там — без да му казва къде точно е „там“. — Не спирах да си мисля за майка ми.

Уил погали косата й и на нея й се прииска да затвори очи, да положи глава на рамото му. Анджи го бе завела да види майка й два пъти. Ходенето на гроба на майка й щеше да е по-лесно за Анджи, отколкото да вижда Деидре легнала в онова болнично легло, без да знае дали някъде зад тези затворени очи тя не крещеше за помощ. Защо Анджи обичаше единствения човек, когото трябваше да мрази най-много?

— Ела тук — рече Уил и я придърпа по-близо, поставяйки ръце около нея. Облегна се назад на дивана, като я държеше до себе си. — Просто остани така за малко.

На Анджи й се прииска да заплаче, но не можеше да си позволи да се пречупи пред Уил. Тя притисна лице в рамото му, усети перилния препарат, който използваше, и соевия сос, с който си бе накапал вратовръзката. Ако можеше да си остане така, ако само можеше да го остави да я държи, тогава може би нещата щяха да се пооправят. Може би щяха да могат да станат едно цяло.

Тя обърна лице към него и го целуна по врата. Кожата му реагира и тя целуна адамовата му ябълка, а той преглътна.

Той каза:

— Не е необходимо ние да…

Тя сложи ръка на шията му и постави устни върху неговите. Уил не искаше, но тя подразни страстта му, използвайки зъбите и езика си, докато не започна да я целува както трябва. Ръцете му се напрегнаха, когато я вдигна нежно и я положи обратно на дивана. Задържа тежестта си на лакът, ръцете му галеха лицето й, докато я целуваше по шията. Маншетът на ризата му бе паднал и Анджи видя възпаления розов белег на вътрешната страна на китката му. Тя го бе откарала до болницата онази нощ, бе останала край леглото му, докато чакаше да се събуди и да осъзнае, че не се бе получило, че все още бе жив.

Внимателно тя докосна китката му, проследявайки пътя, по който бе минал бръсначът при разпарянето на кожата.

Уил се отдръпна рязко, гледайки я шокирано.

— Съжалявам — извини се тя.

Той се опита да седне, но тя грабна елечето му с юмруци, дръпна го обратно.

— Казах, че съжалявам.

— Анджи… — Той отново се опита да се отдръпне, но тя не го пусна. Сбориха се, но Уил никога не използваше цялата си сила срещу нея. Тя успя да го дръпне долу, притисна плътно устни в неговите. Изви се върху него и той спря да се съпротивлява. Анджи го целуна по-дълбоко, по-грубо от обикновено и, за нейна изненада, той й отвърна със същата енергия.

Тя усети как дишането й се учести, мозъкът се замъгли. Тежестта му върху нея беше достатъчна да й потекат сълзи и тя плъзна ръка надолу в панталоните му, тъй като имаше нужда това да свърши бързо, преди да е припаднала.

— Боже — измърмори той, разтвори си елечето, издърпа ризата от панталона си, после потника, така че да има достатъчно място за ръката й.

Той бе избутал ризата й нагоре, устата му намери голата й гръд. Когато тя обви ръка около него, той изгуби ритъма. Тя пое нещата, използва свободната си ръка да смъкне гащичките си. Анджи го насочи вътре в нея, преди да успее да я спре.

Дъхът му спря, когато тя се изтласка нагоре към него, притискайки се, опитвайки се да го накара да свърши.

— Не — прошепна той, борейки се да забави. Очите му бяха здраво стиснати и се тресеше от усилието да се въздържи. Тя тикна език в ухото му, ухапа го, направи всичко по силите си да го предизвика да свърши. Той стенеше високо, докато поддаваше, разтресе се на върха.

— О, боже — издиша той. — Анджи…

Тя го остави да я целува още малко, спря го, когато устата му започна да слиза надолу по нея.

— Не — рече му, дръпвайки го обратно към лицето си. — Трябва да вървя.

Той се потеше, дишането му бе учестено, докато целуваше гърдите й.

— Остави ме да те вкуся.

Грубото ръмжене на гласа му накара тялото й да изтръпне. Тя прехапа долната си устна, опитвайки се да не мисли колко хубаво щеше да е усещането от устата му там долу, докато устните му обхождаха стомаха й.

— Не — успя тя и нежно го издърпа обратно горе. — Трябва да вървя.

— Остани при мен.

Някак си молещият му глас я улесни да си тръгне.

— Имам работа утре.

— Аз също.

Тя го отблъсна, този път по-твърдо.

— Уил.

Той се изтъркаля от нея и се отпусна върху дивана с още едно изпъшкване, но това далеч не изразяваше удоволствие.

Изправяйки се, тя дръпна обратно бельото върху себе си. Ризата й още беше накриво и тя се наведе да я оправи.

Той обви ръка около крака й.

— Защо го правиш?

Тя отстъпи извън обсега му, намери си чантата на масата до входната врата.

— Защо ми позволяваш?