Карин Слотър
Триптих (21)

Глава седемнадесета

6 януари 2006 г.

Братовчедът Уди. Готиният, популярният. В гаража си имаше тренажор за вдигане на тежести и прекарваше повечето си дни в тренировки и пушене на дрога. Гръдният му кош бе огромен, бицепси, разделени от лента косми, водеща надолу към слабините му. Момичетата се катереха по него като пълзящи растения по дърво. Караше сребрист „Мустанг“, чисто нов. Возеше децата до местното училище, за да продадат малко дрога за него, и винаги имаше пари в джоба си. Овдовялата му майка работеше усилено в правната си фирма, винаги до късно вечерта, винаги оставяше сина си сам. Господин Ела горе, господин Искаш ли доза?, господин Просто го изсмъркай с нос. Готиният братовчед Уди.

Джон следеше Уди вече в продължение на два месеца, паркираше колата на паркинга на автобусите MARTA, защото горивото бе прекалено скъпо, за да я използва за нещо друго освен за работа. Така мислеше Джон за това: работа. Той беше фирмата „Дръж Джон далеч от затвора“. Той беше и главният счетоводител, и вицепрезидентът, и секретарката — всичко това в едно.

От началото Уди бе улеснил Джон в следенето. Като същество, подвластно на навика, и животът му на възрастен не беше по-различен. Джон можеше да си сверява часовника по него. Всеки ден ходеше на работа, прибираше се право вкъщи след това, целуваше жена си, ако беше вкъщи, хранеше детето, после се наместваше пред телевизора за останалата част от вечерта. Правеше това всяка вечер през първата седмица и Джон започваше да мисли, че си губи времето, когато дойде неделя. Детето го нямаше — жена му не го доведе обратно от църквата и Джон реши, че го е оставила при някой роднина. Жената излезе около шест, облечена за работа, оставяйки съпруга си съвсем сам в къщата.

Уди изчака около тридесет минути след като тя излезе, после се качи в колата и замина. Седмиците отминаваха и той правеше същото, после месец, после още един. Всяка неделя вечер Уди се качваше в колата като по часовник.

С времето Джон свикна да спазва дистанция, уверявайки се, че Уди няма да види колата му, тътреща се след неговата. Не че Уди явно гледаше някъде другаде освен към редиците жени от двете страни на улиците в центъра на Атланта. Той спираше, махваше на някоя и я закарваше в някоя тиха уличка или паркинг. Джон виждаше как главата на жената се движеше нагоре-надолу в продължение на няколко минути, а след това изскачаше горе за постоянно, тя излизаше, а Уди продължаваше по пътя и се връщаше обратно пред телевизора един час по-късно.

После, една нощ, той бе променил програмата. Зави вляво от улицата вместо вдясно и се насочи на изток по магистрала 78. Джон бе принуден да се придържа още по-далеч назад, защото по пътя нямаше много коли. Бе извил волана рязко в последния миг, за да свие в отбивката, следвайки Уди по един криволичещ път около двадесет минути и подмина знак, на който пишеше Добре дошли в Снелвил… Където всеки е Някой.

Джон паркира на улицата и тръгна пеш, защото това направи и Уди. Беше студено, първата седмица на декември, но Джон се потеше обилно, защото се намираше насред квартала и в къщите наоколо бе пълно със спящи деца. Толкова бе обзет от страха си, че изгуби целта си от поглед. Огледа празните улици, мина по уличките без изход, толкова се обърка, че дори не можеше да си открие колата.

Сега вече Джон се притесняваше за безопасността си. Криеше се в сенките, напрягаше се при всеки шум, сигурен, че ще се появи някое ченге, ще му провери досието и ще се зачуди какво бе довело един педофил в края на гората.

Изведнъж, в далечината, видя мъж, вървящ с малко момиченце до себе си. Двамата влязоха в колата на Уди и потеглиха. Джон откри колата си пет минути по-късно и се проклинаше през целия път обратно към Атланта. През следващите две седмици той преглеждаше вестниците, търсеше новини за нещо лошо, станало в Снелвил — отвлечено дете, убийство. Нямаше нищо, но той знаеше, че е просто въпрос на време.

Истината бе простичка: Уди използваше самоличността на Джон поради определена причина. Опитваше се да прикрие следите си. Джон бе прекарал достатъчно време, заобиколен от престъпници, за да знае, когато видеше такъв в действие. Беше просто въпрос на време това, което Уди бе намислил, да се стовари право върху главата на Джон.

Джон реши на мига, че ще се самоубие или ще намери някой друг да го свърши вместо него, преди да се върне в затвора. Вече бе изгубил двадесет години в гниене сред педофили и чудовища. Нямаше да се върне към това. Нямаше отново да подложи Джойс на тази болка и унижение. Вътре беше силен, с желязна воля, но свободата го бе направила мекушав и знаеше, че не може да приеме загубата на малкия живот, който си бе извоювал. Щеше да си тегли куршума, преди да му се случи.

Джон се видя със сестра си по това време. Точно преди Коледа Джойс се беше обадила в пансиона и той бе толкова изненадан да чуе гласа й, че си помисли, че някой се шегува с него. Само че кой би се шегувал? Той не познаваше никого, нямаше никакви приятели извън затвора.

Срещнаха се на кафе в шикозно кафене на „Монро Драйв“. Джон носеше нова тениска и единствените си свестни панталони, онези, които Джойс му бе пратила, за да има какво да носи, когато излезе от „Коустъл“. Обикновено на затворника му се връщаха дрехите, с които бе влязъл, но Джон бе с няколко размера по-едър от кльощавото хлапе, което се бе возило на затворническия автобус до Савана.

Предната вечер беше излязъл от работа рано, за да може да отиде до магазина за подаръци по-надолу по улицата. Джон прекара един час в избиране на коледна картичка за Джойс, прехвърляйки се напред-назад между евтините и хубавите. Заради времето в „Горилата“ работата беше от време на време. Арт съкращаваше момчетата постоянно. Джон бе спестил колкото можеше пари по време на натоварените моменти, но накрая му се наложи да си купи зимно палто. Въпреки че си каза, че вече никога няма да носи дрехи втора употреба, Джон нямаше избор и трябваше да отиде в магазин „Гудуил“. Единственото палто, което откри и почти му ставаше, беше скъсано на яката и имаше застояла миризма, която не можа да премахне в обществената пералня. Но бе топло и единствено това имаше значение.

Джойс закъсня с пет минути и Джон вече се потеше от факта, че ще му се наложи да плати три долара за чаша кафе само за да може да седне на една от масите, когато тя влетя вътре. Изглеждаше изтормозена, слънчевите й очила бяха на главата, а дългата кестенява коса падаше върху раменете й.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя, издърпа стол и седна срещу него. Остави около двадесет сантиметра между себе си и масата, просто още разстояние между нея и Джон.

— Искаш ли кафе? — тръгна да става, за да й го донесе, но тя го спря с рязко поклащане на главата.

— Трябва да се срещна с едни приятели след десет минути. — Дори не си бе свалила палтото. — Не знам защо ти се обадих.

— Радвам се, че го направи.

Тя насочи поглед навън през прозорците. От другата страна на улицата имаше кино и тя гледаше хората, чакащи на опашката.

Джон измъкна коледната картичка от джоба си, доволен, че бе избрал от по-скъпите. Три и шестдесет и осем, но имаше брокат от външната страна, а вътре беше сгъната, така че като се отвореше, оттам изскачаше снежинка. Джойс обожаваше такива книжки, когато бяха малки. Помнеше я как се кикотеше на една, от чиито страници изскачаха домашни животни.

Подаде картичката.

— Взех ти това.

Тя не я взе, затова той я остави на масата и я приплъзна към нея. Бе прекарал по-голямата част от нощта, преценявайки идеите върху хартия от тетрадка, защото не искаше да й даде картичка с набързо надраскани думи или, още по-лошо, да напише нещо глупаво, което би опропастило картичката и щеше да го накара да купи друга. Накрая просто написа „С обич, Джон“, знаейки, че няма нищо друго за казване.

Попита я:

— С какво се занимаваш?

Тя отново го изгледа, сякаш бе забравила, че е там.

— Работя.

— Да — кимна той. — Аз също — опита се да се пошегува с това. — Не е като твоята работа, но някой трябва да чисти тези коли.

Тя очевидно не го намираше за смешно.

Той се вгледа в чашата си, въртейки я с ръце. Джойс бе тази, която му се обади, покани го на това място, където не можеше да си позволи дори и сандвич от менюто, и все пак той се чувстваше сякаш бе лошият.

Може би беше лошият.

Попита я:

— Помниш ли Уди?

— Кой?

— Братовчедът Уди, синът на Лидия.

Тя сви рамене, но каза:

— Да.

— Знаеш ли с какво се занимава?

— За последно чух, че бил в армията или нещо подобно. — Очите й проблеснаха. — Няма да се опиташ отново да се свържеш с него, нали?

— Не.

Тя се наведе напред настоятелно.

— Не бива, Джон. Той беше лош тогава и съм сигурна, че не се е променил и сега.

— Няма.

— Ще свършиш обратно в затвора.

Щеше ли да й пука, зачуди се той. Щеше ли да е по-добре за нея, ако той се намираше обратно в „Коустъл“, вместо да живее точно под носа й? Джойс бе единственият жив човек, който помнеше Джон такъв, какъвто беше. Тя беше като малка скъпоценна кутийка, където се пазеха всичките му спомени от детството, само дето бе изхвърлила ключа в мига, в който полицаите го извлякоха през предната врата.

Джойс се облегна на стола си. Погледна си часовника.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Да — рече той. — Приятелите ти те чакат.

Тя срещна погледа му за пръв път, откакто бе влязла. Видя, че той знае, че тя лъже.

Езикът й се показа и облиза устните й.

— Отидох да видя мама миналия уикенд.

Джон примигна в отговор, внезапно усети сълзи. Във въображението си той видя гробището, Джойс, застанала на гроба на майка им.

Автобусите не ходеха дотам, а таксито би струвало шестдесет долара. Джон дори не знаеше как изглежда надгробната плоча на майка му, на какъв надпис се бе спряла Джойс.

— Затова ти се обадих — каза тя на Джон. — Тя би искала да се видя с теб. — Сви рамене. — Коледа е.

Той прехапа устна, знаейки, че ако отвори уста, ще заплаче.

— Тя винаги вярваше в теб — каза Джойс. — Дори за миг не помисли, че си виновен.

Гърдите го боляха от усилието да потисне емоциите си.

— Ти провали всичко — рече му Джойс, почти скептично. — Ти ни провали живота, но тя не те изостави.

Хората ги гледаха, но на Джон не му пукаше. Беше й се извинявал в продължение на години — с писма, лично. „Съжалявам“ не означаваше нищо за Джойс.

— Не мога да те виня, че ме мразиш — каза й той, изтривайки една сълза с опакото на ръката си. — Имаш пълното право.

— Иска ми се да можех да те мразя — прошепна тя. — Иска ми се да беше толкова лесно.

— Аз бих те мразил, ако ти беше направила…

— Направила какво? — Тя отново се навеждаше напред над масата с нотка на отчаяние в гласа. — Направила какво, Джон? Прочетох какво си казал на комисията по освобождаване под гаранция. Знам какво си казал на тях. Кажи на мен. — Тя удари с длан по масата. — Кажи на мен какво се случи.

Той издърпа салфетка от поставката на масата и си издуха носа.

Тя не се отказваше.

— Всеки път, когато беше пред борда, всеки път, когато говореше с тях, им казваше, че не си виновен, че не би им казал, че си го направил, само за да можеш да излезеш.

Той си взе още една салфетка, за да има какво да прави с ръцете си.

— Какво се промени, Джон? Мама ли беше? Не си искал да я разочароваш? Това ли е, Джон? Сега, след като мама я няма, най-после можеш да кажеш истината?

— Не си беше отишла, когато го казах.

— Тя умираше — изсъска Джойс. — Беше в онова легло в болницата, умираше и единственото, за което можеше да мисли, беше ти. „Грижи се за Джони“, продължаваше да повтаря тя. „Не го оставяй да бъде сам там вътре. Ние сме всичко, което той има.“

Джон се чу как хлипа, звук като от тюлен, който прокънтя в ресторанта.

— Кажи ми, Джон. Просто ми кажи истината. — Гласът й бе тих. Както баща им, тя не обичаше да си показва чувствата. Колкото по-разстроена беше, толкова тонът й бе по-нисък.

— Джойс…

Тя постави ръка върху неговата. Никога преди не го беше докосвала и той усещаше как отчаянието й се излива през върха на пръстите и пробожда кожата му.

— Вече не ми пука — рече тя, повече като молба. — Не ми пука дали си го направил, Джони. Наистина. Просто искам да знам за себе си, заради собствения ми здрав разум. Моля те, кажи ми истината.

Ръцете й бяха красиви, толкова нежни, с такива дълги пръсти. Точно като на Емили.

— Джон, моля те.

— Обичам те, Джойс. — Той бръкна в задния си джоб и извади един сгънат лист хартия. — Нещо ще се случи — каза той. — Нещо лошо, което не мисля, че мога да спра.

Тя изтегли ръка, дръпна се назад в стола.

— За какво говориш, Джон? В какво си се забъркал?

— Вземи това — рече той, поставяйки кредитното извлечение върху коледната картичка. — Просто вземи това и знай, че каквото и да се случи, аз те обичам.

Джон не бе взел колата, но не искаше Джойс да го види как чака на автобусната спирка пред входа на мола, така че изтича нагоре по улицата към „Вирджиния Хайленд“ и хвана автобуса оттам. Не искаше да се прибира вкъщи, не можеше да понесе мисълта за пълния си с хлебарки коптор или за съседа си изнасилвач в коридора, така че отиде на паркинга и взе колата.

Обикновено не проследяваше Уди, докато не дойдеха вечерите през уикенда. Първите две седмици от разузнаването на Джон бяха показали, че този тип си стоеше предимно вкъщи, освен ако жена му не го накараше да изхвърли боклука. Все пак Джон си мислеше, че може би Уди е по-умен, отколкото изглежда. Може би имаше друга кола някъде. Не беше невъзможно, като се имаха предвид пощенската кутия и кредитните карти. Може би Джон Шели бе закупил кола през последните шест години.

Толкова близо преди Коледа кварталът на Уди бе отрупан с разноцветни светлини и украса. От двете страни на улицата имаше фенери, направени от стари кутии за мляко. Точно предната седмица Джон бе наблюдавал как една възрастна жена разхождаше кучето си и палеше всеки един от тях.

Беше хубав квартал.

Джон вмъкна колата между един джип и автобус, паркирани пред църквата, и погледна табелата отвън, за да види кога свършваше службата. Жената на Уди винаги водеше детето на църква в неделя, после прекарваше по-голямата част от времето си с една жена, която вероятно бе майка й.

От църквата Джон тръгна по една странична уличка, която минаваше успоредно на къщата на Уди, и си подсвиркваше сякаш бе тръгнал просто на разходка. Представи си разстоянието наум, мина през едно празно пространство, докато не видя това, което трябваше да представлява задната част на къщата на Уди. Нямаше много дървета за прикритие и Джон се чувстваше изложен на открито. Всеки можеше да излезе от задната си врата и да го види. Тъкмо щеше да тръгне обратно, когато се случи точно това. Една жена излезе, застанала на прага. Джон замръзна, защото се намираше точно в посоката на погледа й, но тя не гледаше него. Беше обърната към къщата на Уди до нейната, вдигнала ръка за поздрав, докато прикриваше очи от слънцето.

Джон се хвърли по корем. Задният двор на момичето бе обрасъл с плевели, но всеки, който погледнеше, щеше да го види как лежи там. За щастие очите й проследяваха нещо по-интересно. Джон видя как Уди пресече двора си и прескочи оградата, съборена от дърво. Отиде право при момичето, без дори да хвърли поглед към Джон, взе я в ръце и започна да я целува.

Джон ги наблюдава, докато тя обви кокалестите си крака около него, устните им се впиха и Уди я внесе в къщата и затръшна вратата.