Карин Слотър
Триптих (28)

Глава двадесет и трета

7 февруари 2006 г., 07:36 ч.

Уил си погледна телефона, цифрите му показваха часа. Винаги приемаше закъснението като грубост. То показваше на другия човек, че тяхното време е по-ценно от твоето. Аманда Уагнър бе напълно наясно с това, но в живота си досега тя никога не бе пристигала навреме.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Карълайн.

Секретарката на Аманда беше хубава млада жена, свръхефикасна и явно не се трогваше от острия език на шефката си. Доколкото Уил знаеше, Карълайн бе единствената жена, работила някога с Аманда Уагнър в продължение на повече от един час.

Той каза:

— Добре съм, благодаря, но… — Карълайн изчака, докато Уил измъкне розовото листче от джоба си. — Би ли могла да ми провериш досието на този мъж? Неофициално, ако не е проблем.

Тя мигновено разбра, че той иска от нея да не се казва на Аманда. Очите на Карълайн светнаха при възможността.

— За кога ти трябва?

— По-добре скоро, отколкото късно.

Тя козирува и се върна на бюрото си. Уил погледна празната врата. Искаше му се да извика Карълайн обратно, да й каже да забрави за това. Анджи бе права за вътрешните чувства и въпреки че Уил никога през живота си не бе срещал Джонатан Шели, само видът на името на мъжа вдигаше тревога. Може би Уил ревнуваше. Може би просто бе изморен. Анджи отново беше права, този път относно опасностите от даването на прекалено много сирене на кучето. Уил бе открил, по трудния начин, че е почти невъзможно човек да заспи със страдащо от газове чихуахуа, което споделя възглавницата ти.

Уил седна на един от двата стола пред бюрото на Аманда. Както собственика си, бюрото не беше разхвърляно. Купчините документи бяха прилежно подредени. Телефонните съобщения бяха налепени в права линия. По стените на офиса имаше изрезки в рамки от геройствата на Аманда: кметът на Атланта й даваше медал. Бил Клинтън се здрависваше с нея. Някакъв началник на полицията от Южна Джорджия, когото бе спасила при ситуация със заложници. Имаше разнообразни почетни значки за вярна служба, както и рафт с трофеите й от състезания по стрелба.

След двадесет години в БРД, занимавайки се с тактически преговори, Аманда Уагнър бе поискала промяна. Нахалството й й бе спечелило възможност да си избере назначение. Типично за нея бе решила, че иска да промени нещата, и след година оглавяваше новото свое собствено подразделение, съставено от екипа за криминални престъпления.

Специалният екип за криминални престъпления.

В по-голямата си част десетте избрани от Аманда мъже да работят за нея бяха като Уил — млади агенти на служба от известно време и доказали, че не се спогаждат съвсем с другите. Висшестоящите ги бяха оценили като трудни, но те внимаваха и бяха добри ченгета — от онзи тип мъже, които като възрастни се опитваха да поправят неправдите, които не можеха да контролират като деца. Аманда имаше свръхестествено усещане за повредените хора, онези, които имаха нещо в миналото си, каращо ги да бъдат лесна плячка на нейното псевдомайчинство. Уил си представяше как Аманда представя внимателно подбрания си списък от потенциални агенти на Сюзън Ричардсън, нейния началник в щаба. Сюзън сигурно бе изгледала списъка така, както човек гледа котката, когато му донесе мъртва птица.

— Да, благодаря, моля да извините отвращението ми.

Уил се размърда в стола си и отново погледна часа на телефона. Носеше часовник на китката си, но само като средство да различава дясно от ляво. Докато растеше, той бе научил всякакви видове номера, за да крие проблема си. Анджи постоянно го разстройваше, като му казваше, че не бива да се срамува. Уил не се срамуваше. Просто вече не искаше да има нито едно нещо, което да го отличава от всички останали. И определено не искаше да дава на Аманда още козове. Тя се опитваше, откакто се познаваха, да стигне до същността му, да го разбере и точно тази информация бе равносилна на това да оголиш врата си пред гладен вълк.

Той погледна през прозореца, наблюдавайки как птиците се носеха по вятъра. Аманда работеше извън сградата „Мариета“, когато Уил бе захвърлен при метамфетаминовите маниаци горе в планините. Беше се преместила в сградата на Кметство-изток преди малко повече от година, а ъгловият офис й предлагаше панорамна гледка на центъра на Атланта. Бе точно до асансьора, което й позволяваше да следи всичко ставащо в сградата. Карълайн се намираше във външния офис, но Аманда никога не затваряше вратата между тях. Сега чуваше как секретарката набира на компютъра си.

— Здравей, Уил. — Аманда се бе промъкнала зад него, докато зяпаше през прозореца. Тя притисна с ръка рамото му, минавайки покрай него.

— Доктор Уагнър.

Тя седна зад бюрото и каза:

— Съжалявам, че закъснях — по същия автоматичен и безсмислен начин, по който хората казват „извинете“, когато се блъснат в теб.

Уил я наблюдаваше как проверява телефонните съобщения, разкривайки му внимателно нагласената си прическа в тъмни и светли цветове. Аманда вероятно бе в средата на петдесетте, дребна жена, около метър и шестдесет в най-добрия случай. Поведението й изпълваше стаята и ходеше толкова наперено, че можеше да конкурира и бикоборец. На безименния си пръст носеше семпъл диамантен пръстен, но Уил знаеше, че в момента не е омъжена. Нямаше деца или може би ги бе изяла още като малки. Аманда бе изключително потайна относно личния си живот — един лукс, до който не допускаше останалите. Уил гледаше на времето й извън работата, както мислеше за учителите си, които нощем пропълзяваха в своите пещери под сградата на училището и се унасяха в сън с мечтите си как ще измъчват учениците си на следващия ден. Уил си представяше как Аманда се приготвяше сутрин за работа; бръснеше си гърдите, скриваше опашката, тикаше дяволските си копита в малките изящни дамски обувки.

— Предполагам, че сега трябва да те наричам доктор Трент? — рече тя, вдигайки поглед от съобщенията си.

Уил бе работил по време на изгнанието си в планините, знаейки без съмнение, че накрая Аманда ще го изтегли от офиса в Епуърт и отново ще го постави под свой контрол. Училището за дистанционно обучение във Флорида му позволяваше да работи онлайн със своя собствена скорост, а щатът признаваше научната степен по криминология, независимо от неясния й произход.

Той й каза истината.

— Опитвах се да си направя заплатата прекалено голяма за твоя бюджет.

— Не ми говори — каза тя, взе една златна писалка и отбеляза нещо на едно от съобщенията.

Уил погледна белега на ръката си, където Аманда го бе простреляла с пистолета за пирони. Каза й:

— Хубава писалка.

Тя повдигна вежди и се облегна на стола. Измина почти цяла минута преди да попита:

— Къде точно се намира Ту Ег^[1] във Флорида?

Той потисна усмивката си. Бе избрал училището най-вече заради смешното му местонахождение.

— Мисля, че е близо до живописната река Уитлакуч, госпожо.

Тя очевидно не повярва на нито една негова дума.

— Разбира се, че е там.

Уил мълчеше, като омар, когото оглеждаха в аквариума.

Тя постави капачката на златната писалка и я остави на бюрото.

— Не записваш разговора, нали?

— Не днес, госпожо. — На Уил му бе достатъчно трудно да разчита написани с печатни букви документи, а собственият му почерк представляваше драсканици, които можеха да се видят по стените на детските градини. Аманда имаше склонността да дава дълги списъци със задачи. Единственият начин за Уил да се справи бе да ги запише на диктофона, така че след това да може да ги набере на компютъра си. Преди две години тя го беше хванала в крачка на една среща. На Аманда не й харесваше да я записват без нейно позволение и, естествено, бе предположила, че Уил го прави поради подмолни причини. По-скоро би умрял, отколкото да й каже за проблемите си с четенето, а дори и да бе склонен да го направи, Аманда щеше да го прехвърли на Северния полюс още преди да успее да си обуе снегоходките.

— Добре — рече тя. — Кажи за случая си.

Уил я информира накратко относно малкото, с което разполагаше. Набързо разказа за случаите с трите момичета, които бе открил, каза, че смята, че два от тях са свързани. Каза й, че е прочел за Алиша Монро, закланата проститутка, в ежедневната сводка на БРД за престъпленията в щата. В съответствие с протокола бе поискал от лейтенант Тед Гриър да бъде допуснат до случая и е бил прикачен към Майкъл Ормуд, разследващия детектив. Когато стигна до частта с мъртвата съседка на Ормуд, Аманда го спря.

— Езикът бил ли е отхапан?

— Не съм сигурен как е бил премахнат — рече й Уил. — Може би, ако знаех, че ще закъснееш тази сутрин, щях да имам време да го обсъдя със съдебния лекар, така че да съм по-добре информиран за този брифинг.

— Недей да хленчиш, доктор Трент. Това не ти подхожда. — Тонът й беше мек, помирителен, но от усмивката й се виждаше, че е отбелязал точка в резултата. Това, че изобщо играеше играта, вече означаваше, че тя е спечелила.

Аманда се върна към случая.

— Езиците не са били взети от предишните местопрестъпления?

— Не, госпожо — каза й Уил. — Езикът на първото момиче не е бил напълно откъснат. Второто си го е държало в ръка, когато са я открили, но е било прекалено късно да направят нещо по въпроса. Езикът на Монро беше оставен на стълбите. Изплют, най-вероятно. Езикът на Синтия Барет не бе открит на местопрестъплението.

— Претърсихте ли къщата на Барет?

— Полицията на Декалб го направи — каза й Уил. — От това, което разбрах, не са открили нищо необичайно.

— От това, което разбрах? — повтори като ехо тя.

— Не исках да ги притискам.

— Вероятно е мъдро — призна Аманда. Окръг Декалб все още се контролираше от шепа мъже, които не харесваха щата — или пък който и да било друг — който им се бъркаше в работата. Преди шест години новоизбраният шериф на Декалб, Деруин Браун, бе убит пред собствената му къща, докато свалял коледни подаръци от колата си. След три дни щеше да встъпи в длъжност, а Сидни Дорси, предшественикът му, не беше приел изборната си загуба добре.

Аманда извади една папка от най-горното чекмедже на бюрото си и отвори на първа страница.

— Какво мислиш за този Майкъл Тимъти Ормуд?

— Все още не съм си оформил мнение — отвърна Уил, мислейки си, че ако тя бе извадила личното досие на Ормуд, вече знаеше повече от него.

Зачете на глас, докато проследяваше по страницата с пръст.

— Военен. Шестнадесет години в Полицейско управление Атланта. Преминал нагоре по стълбицата от уличен полицай до златната значка. През деветдесет и осма обвинен в прекомерна употреба на сила — направи внезапно движение с юмрук, пренебрегвайки оплакването. — Издигнал се е доста бързо. „Наркотици“ — не за дълго, вероятно се е отегчил — Нравствения, а сега „Убийства“. Не е завършил колеж. — Тя вдигна поглед към Уил. — Опитай се да не му натрапваш смешната си научна степен от „Двете яйца“, доктор Трент.

— Да, госпожо.

Тя обърна страницата.

— Похвала за спасяване на гражданин. Дори и ти имаш такава. Раздават ги като бонбонки. — Тя затвори досието. — Нищо особено. Носи сиво и си трае. — Това бе фраза, която тя използваше за ченгетата, които си вършеха работата и си чакаха пенсията. Не беше комплимент.

— Нещо друго? — попита Уил, напълно наясно, че имаше такова.

Тя се усмихна.

— Обадих се на един приятел в униформа. — Аманда имаше приятели навсякъде. Имайки предвид личността й, Уил се чудеше на естеството на тези взаимоотношения и дали под приятел не се разбираше някой, когото бе хванала здраво за топките. — Ормуд е работил по доставките в Кувейт. Никога не се издигнал над редник.

Уил бе леко изненадан.

— Така ли?

— Бил е уволнен с почести, което е всичко известно на Полицейско управление Атланта — или необходимо. Моят човек твърди, че е бил ранен през втората седмица там и така и не са открили кой го е прострелял.

— Раната е била нанесена от самия него?

Тя сви рамене.

— Ти не би ли се прострелял в крака, за да се измъкнеш от онази адска дупка?

Уил би се прострелял в крака, за да се измъкне от офиса на Аманда.

— И така — Аманда притисна длани една в друга и се облегна назад в стола, — план за действие?

— Трябва да говоря с Ормуд. Не може да е случайност, че това стана в собствения му заден двор.

— Мислиш ли, че може да е стигнал прекалено близо до извършителя в случая Монро?

— Тялото на Синтия Барет бе съвсем отскоро, когато стигнахме там, вероятно не повече от час. Бях с Ормуд цялата сутрин и не видях да сме напреднали кой знае колко в разрешаването на случая, да не говорим за това да притиснем някого дотолкова, че да скочи в колата, да отиде в къщата му и да убие съседката.

Аманда му кимна да продължи.

— Говорихме със сводника на Монро. Не ми се стори като тип, който би премахнал един добър източник на приходи, но очевидно днес отново ще отида при него.

— И?

— И както казах, ще говоря с Ормуд за това, ще го питам дали е видял, или направил нещо необичайно в нощта на убийството на Монро.

— На работа ли е днес, или си е взел отпуск заради случилото се?

— Нямам представа — отвърна Уил. — Където и да е, ще го открия.

Тя взе едно от съобщенията си.

— Някой си Лео Донъли се е опитал да ти вземе досието.

— Не съм изненадан.

— Запечатах го — рече тя. — Не е необходимо никой да ти се навира в кирливите ризи.

— Никой освен теб — поправи я Уил. Погледна си часовника на ставане. — Ако това е всичко, доктор Уагнър?

Тя вдигна ръце в открит жест.

— Определено, доктор Трент. Върви и побеждавай.