Карин Слотър
Триптих (24)

Глава двадесета

15 юни 1985 г.

— Трябва да повървиш — каза Джон на Мери Алис. — Не можеш да се прибереш вкъщи така.

— Някога целувал ли си момиче?

Той се изчерви и тя се засмя.

— Марк Рийд — каза му тя. — Той си мисли, че ми е гадже, защото ме целуна след мача.

Джон си замълча, казвайки безмълвна молитва за смъртта на Марк Рийд, куотърбек на футболния отбор, който караше червен „Корвет“ и бе горд собственик на много телесно окосмяване, с което скапанякът обичаше да парадира в съблекалнята, сякаш работеше в шибания „Чипъндейл“.

— Не ми отговори — рече Мери Алис и Джон се сети за торбичката бял прах на Уди в джоба си.

Тя му прочете мислите.

— Дай да пробвам.

— Няма начин.

— Искам.

— Не, не искаш.

— Хайде де. — Тя бръкна в джоба му и ръката й се отърка в него.

Джон засмука въздух толкова дълбоко, че се учуди как дробовете му не експлодираха.

Мери Алис държеше торбичката на уличното осветление.

— Какво му е толкова хубаво?

Джон не можа да отговори. Имаше си по-належащи въпроси, които изискваха вниманието му.

Тя отвори торбичката.

Той се окопити.

— Не го прави.

— Защо не? Ти го правиш.

— Аз съм загубеняк — рече той. — Не ми ли каза така?

Зад тях се чу шум и двамата се обърнаха да погледнат.

— Котка — предположи Мери Алис. — Хайде.

Тя бе взела ръката му и Джон я остави да го поведе по улицата към къщата й. Джон остана мълчалив, когато тя го преведе през задния двор. Знаеше, че спалнята й се намира на приземния етаж, но не очакваше тя да отвори прозореца и да се покатери през него.

— Какво правиш?

— Шшш.

Зад тях изпука клонка. Той отново се обърна, но виждаше единствено сенки.

Джон се покатери, спря насред перваза и прошепна:

— Майка ти ще ме убие, ако ме открие тук.

— Не ми пука — прошепна тя в отговор и включи настолната лампа, която хвърли слаб ореол от светлина.

— На нощна лампа ли спиш?

Тя закачливо го тупна по рамото.

— Просто влизай.

Джон падна на меко. Леглото й бе избутано под прозореца. И двамата седяха на него. Леглото на Мери Алис. Джон усети как ерекцията му отново се връща със страшна сила.

Дори и да бе забелязала, Мери Алис не каза нищо.

— Покажи ми как да го направя — помоли тя и му подаде торбичката кокаин.

— Няма.

— Знам, че искаш.

Искаше. Боже, как искаше. Всичко, което би му дало възможността да надрасне идиотския си характер и да я целуне.

— Покажи ми — повтори тя.

Той развърза торбичката и загреба малко с пръст.

— Смъркаш го — рече той. — Така.

Джон се закашля, почти се задави, когато прашецът стигна до гърлото му. Имаше горчив, метален вкус. Опита се да събере достатъчно слюнка, за да преглътне, но устата му бе прекалено суха. Сърцето му направи нещо странно, сякаш прескочи, после се почувства като че ли в него имаше забит нож.

Мери Алис изглеждаше уплашена.

— Ти…

Кокаинът удари мозъка му. Две секунди, най-много, и той вече бе толкова друсан, че не можеше да си държи очите отворени. Видя звезди — истински звезди — и падна напред, право в Мери Алис. Тя постави ръце на лицето му, за да го задържи, и той издаде брадичка напред, устните му срещнаха нейните.

Следващото нещо, което помнеше, беше как се буди с най-лошото главоболие в целия си живот. В гърдите си имаше пробождащи болки и му бе студено, въпреки че тялото му бе обляно в пот. Обърна се, кожата му лепнеше по чаршафите. Мислеше си, че майка му ще го убие, задето е подмокрил чаршафите, когато усети тялото й до себе си.

Мери Алис бе напълно гола. Вратът й беше извит на една страна, устата отворена и пълна с кръв. Видя синини по краката и други части от тялото й. Имаше изтръгнати кичурчета срамно окосмяване. Навсякъде по малките й гърди имаше следи от ухапвания.

Джон беше прекалено ошашавен, за да издаде звук. Задъхваше се, пикочният му мехур заплашваше да се пръсне, когато се отблъсна от тялото й. Зад него се намираше отвореният прозорец. Присегна се, пръстите му се плъзнаха по перваза. Кръв. Имаше кръв по цялата си ръка. Бе лежал в нея цяла нощ и дрехите му я бяха попили като гъба.

Чу шум, едно „хъ-хъ-хъ“, но то идваше от него. Лицето й. Не можеше да спре да я гледа в лицето. Толкова много кръв. Пикочният му мехур се отпусна, топла, влажна течност потече надолу по крака му. Трябваше да се измъкне оттук. Трябваше да се махне.

Джон се притисна към стената, използвайки краката си да се надигне през прозореца. Падна през отворения прозорец в задния двор право по гръб. Въздухът изскочи от дробовете му с остро кашляне. Погледна нагоре към небето. Все още не беше сутрин, слънцето караше дърветата да изглеждат като сиви сенки на черен фон. Краката му се тресяха, но успя да се изправи, панталоните му лепнеха по бедрата, окървавената риза бе като втора кожа на гърба му, както бе лежал до Мери Алис цяла нощ.

Джон хукна, сърцето му биеше в гърлото. Трябваше да се измъкне оттам. Трябваше да се върне вкъщи.