Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (9)

Глава 8

Джордж и Лиана се бяха споразумели да се срещнат в „Каулун“, гигантски китайски ресторант по кичозната ивица с ресторанти в Согъс. Джордж пое на север по магистрала 95 към шосе 1 и спря на паркинга малко след шест. Усещаше асфалта мек под краката си и когато се запъти към двуетажния ресторант, миризмата на фритюрници и мононатриев глутамат го блъсна в носа. Входната врата беше между две бели статуи от Великденските острови под една още по-голяма статуя, издялана от дърво. Името на ресторанта грееше яркочервено в душната мараня на вечерта, с огромни букви в псевдополинезийски шрифт.

Джордж мина покрай фонтана във фоайето, покрай старата китайка, която правеше опити да го насочи към една от по-малките зали в предната част, и влезе в големия салон с размерите на футболен стадион, който беше декориран в Тики кич. Беше ранна неделна привечер, но заведението беше вече препълнено, бръмченето на подсилените с ром разговори се надпреварваше с напрегнатия ритъм на музиката. Джордж тръгна направо към бара и седна на една от ниските табуретки, откъдето виждаше добре входа. Лиана му беше казала, че ще бъде в ресторанта между пет и половина и шест и половина и се бяха разбрали да се видят на бара. Избрал беше „Каулун“, защото беше на лесно място по шосе 1 и защото там винаги имаше много хора. Освен това му харесваха и скаридите им в сладко-кисел сос.

Поръча си един коктейл зомби от бармана и зачака Лиана. Барът се пълнеше. Единият ъгъл беше зает от две двойки, които си деляха две купи пържени скорпиони. И двамата мъже бяха шкембелии и носеха шапки на „Ред Сокс“, а жените бяха с кожени дрехи и съвсем кльощави, с бухнали коси, които през 1985 година щяха да са последен писък на модата.

Питието му дойде и младата барманка, която стоеше малко под него в хлътналата зона на бара, каза:

— Искаш ли и хапване?

Джордж й каза, че очаква още някой и отпи от коктейла си. Не беше кой знае какво, но беше с доста ром. С втората глътка изпи почти половината течност. Загледа се в откъсите от бейзболни мачове, които вървяха по висящия телевизор — „Ред Сокс“ водеха с три ръна, а после изгубиха при допълнителните ининги — но наблюдаваше предимно вратата и се чудеше дали Лиана въобще ще се появи и какво да й каже, когато дойде.

Възнамеряваше да й съобщи за двамата Дони Дженкс, както и че дребосъкът със сивата усмивка не е сред служителите на Джералд Маклийн, или поне не според Маклийн. Хрумнало му бе още докато караше от Нютън до Согъс, че или Лиана, или Маклийн го заблуждават и че няма никакво основание да им вярва. Дали Лиана имаше нужда от него по някаква друга причина, освен да върне парите? Хвана се, че дъвче вътрешността на бузата си и си наложи да спре. Направил беше това, което беше обещал. Парите бяха доставени, а сега трябваше да предаде на Лиана съобщението на Маклийн, ако тя въобще се появеше.

Това, за което Джордж не беше сигурен, бе дали трябва да й разкаже цялата история, както я беше разказал Маклийн. Не беше задължително, нито пък му се искаше да чуе как тя отхвърля версията на Маклийн за събитията. Лиана беше способна на истински злини. Знаеше това не по интуиция, а заради фактите. Знаеше какво беше направила преди двайсет години и макар подробностите да бяха ясни, винаги се беше чудил доколко постъпките й са били предумишлени. Но ако Маклийн казваше истината, а едва ли имаше причина да не е така, стореното от Лиана на Маклийн беше действително предумишлено. Беше тръгнала след мъж с пари и болна жена. И той се беше влюбил. От историята на Маклийн ставаше ясно, че част от неговото падение си беше чисто сексуално обсебване. Джордж му съчувстваше. Откакто преди два дни отново бе видял Лиана, у него бяха нахлули спомени за кратката им връзка. Тя беше първата му секспартньорка, но беше и най-добрата. Бяха научили всичко заедно. Сякаш бяха изследователи, попаднали на неоткрити руини в джунглата и видели първи с очите си скрития град. През годините той се бе връщал с други изследователки или с туристки, но никога не беше същото. Нищо не можеше да се сравни с онова чувство на откривателство и съпричастност, което бе усетил с Лиана.

Джордж довърши питието си и поръча един „Фог кътър“. Загледа как го приготвя барманката и с изключение на различната чаша и някакъв различен плод, то се оказа почти същото. Погледна часовника си и точно в този момент Лиана влезе в салона, видя го на бара и се насочи към него. Облечена беше в зелена рокля без ръкави и държеше малка чантичка сякаш беше камшик за езда.

— Как мина? — попита тя и се настани на столчето, улавяйки погледа на барманката.

— Първо си поръчай питие и ще ти разкажа всичко.

Тя си поръча водка с лед. Страните й пламтяха, сякаш бе тичала, за да се види с него. Челото й лъщеше.

— Коя новина искаш по-напред — добрата или лошата?

— Добрата, разбира се.

— Добрата новина е, че отново се срещнах с Дони Дженкс и той няма да ти направи нищо лошо. Прилича на човек, който не би наранил и муха. Лошата новина е, че той не е същият, който ме заплаши в Ню Есекс.

— Какво искаш да кажеш? — Лиана извади лимоновия резен от питието, остави го върху салфетката си и отпи една глътка.

— Когато пристигнах в къщата, Маклийн накара един много дебел мъж с малки мустачки да ме претърси. Името му беше Дони Дженкс. Онзи, който те е заплашил в Кънектикът и те е проследил дотук, е друг.

Джордж се втренчи в Лиана за реакцията й. Тя завъртя питието си, наблюдавайки как се движат ледените кубчета. В израза й имаше непресторено объркване.

— Мислиш, че Дони Дженкс, дребосъкът Дони Дженкс, не работи за Маклийн?

— Не знам какво да мисля. Възможно ли е да работи самостоятелно? Разбрал е за парите и се е престорил на Дженкс, за да ги отмъкне от тебе. Ти очевидно си провалила плана му, предавайки парите директно на Маклийн.

— Възможно е, но според мен много по-вероятно е той действително да работи за Маклийн. За него звучи съвсем правдоподобно.

— Какво имаш предвид? — попита Джордж.

— Имам предвид, че той никога няма да се издаде, че е наел някой като оня главорез, който заплаши и двама ни. Затова е намерил легитимен частен детектив да изглежда, че работи в рамките на закона, а после тайно е наел истински събирач на дългове. Така действа той. Иска му се да прилича на добър чичко.

— И все пак няма особен смисъл. Защо оня тип ще използва същото име?

— Не знам. — Тя отпи от питието си. — Божичко, колко се уморих. Съгласи ли се поне да ме остави на мира?

— Това е другата лоша новина. Маклийн твърди, че ще продължи да се рови. Ще накара Дони Дженкс да продължи да те проучва и ще открие коя си в действителност — това бяха точните му думи, — освен ако не се съгласиш да се видиш с него лице в лице.

— Добре. Защо?

— Не знам. Не се задълбочи в подробности, но както ти каза, влязла си му под кожата. Не иска да се отървеш така лесно.

— Но си взе парите обратно?

— Така е.

Лиана въздъхна.

— И какво друго каза Маклийн? Разкажи ми всичко.

Джордж й разказа историята от самото начало. Описа къщата и младата жена, която го беше посрещнала на вратата, разказа й повече за Ди Джей, частния детектив, и как Маклийн го беше накарал да чака в облицована с дървена ламперия стая, която изглеждала като от роман за Шерлок Холмс. После й преразказа историята на Маклийн за съпругите му, дори и частта за служителя, който заварил Лиана да рови в чекмеджетата.

— Филип Чънг — каза тя. — Не се изненадвам. Фактически аз наистина търсех кода за сейфа, но само защото исках да сложа там едни папки. Джери щеше да ми даде кода, стига да го бях поискала.

— Той каза същото.

Джордж й разказа останалото почти както се бе случило, пропускайки частта за боядисаната й коса и това, че Маклийн започнал да смята, че от самото начало е бил заблуждаван. Знаеше, че Лиана ще го отрече, а не искаше да чуе това. Безпокоеше се, че не би й повярвал.

— Какво си помисли за него? — попита тя.

— Изглеждаше добре. Явно не е от ония, с които да си имаш работа, но не приличаше и на човек, който целенасочено ще навреди на някого. Според мен трябва да му се довериш, да се видиш с него и да му се извиниш. И тогава, да се надяваме, ще те остави да продължиш живота си.

— И какъв е този живот?

— Можеш ли да се върнеш в Барбадос?

— Вероятно мога, но не съм сигурна, че го искам.

— Сигурно има и други места, където да отидеш, други места, където си живяла, откакто… откакто се видяхме последния път.

Тя беше вперила поглед в остатъка от питието си, но вдигна очи към неговите и той зърна някакво ядно пламъче, което бързо премина в нещо друго. Тъга, навярно, или угризение.

— Толкова се уморих на всеки три години да започвам живота си отново. Не търся съжаление, защото знам, че аз съм причината за всичко, което ми се е случило, но вече дори не чувствам никаква връзка с момичето, което бях, когато за пръв път се запознахме с теб. Попаднах в капан и направих някои ужасни неща, за да се измъкна от него, а сега трябва да бъда наказвана през останалата част от живота си. — Тя се засмя кратко, очите й се набръчкаха в ъгълчетата. — Е, добре, наистина търся съжаление. Ах, ах. Нещастната аз. Виждаш ме в абсолютно сълзлива светлина, така е. Не можеш да си представиш колко ми е писнало да бягам. Напоследък постоянно се питам какъв ли щеше да е животът ми, ако просто се бях предала и бях отишла в затвора. Сигурно щях вече да съм на свобода и да нося собственото си име.

— И сега можеш да се предадеш — каза Джордж.

— Мислила съм за това. Но не мога да понеса мисълта да се върна във Флорида, а делото със сигурност ще бъде там. Знаеш ли, никога не съм се връщала там.

— Не съм си и помислял, че би го направила.

За момент замълчаха. Джордж искаше да й зададе въпроси, искаше да разбере кое точно от случилото се във Флорида е било умишлено и кое е било ужасна злополука. Но не можа да го направи. Остана загледан в Лиана, която надигна чашата и изсипа кубче лед в устата си.

— И какво искаш да правиш сега? — попита той. — Имам предвид тази вечер, в момента. Искаш ли да поръчаме нещо за ядене?

— Странно е, но съм гладна — каза тя. — Не можем ли да поостанем тук, да пийнем, да си поръчаме някакви смешни мезета и да говорим за нещо друго, а не за Джери Маклийн?

— Разбира се.

— Можеш и ти да ми разкажеш за живота си.

— Доста скучно.

— Можеш да ми разкажеш за онази хубава жена, с която беше в бара снощи. Изглеждаше интересна.

— Айрин.

— Твоята приятелка?

— От време на време. Сложно е. — Джордж потърси с очи барманката и поръча по още едно питие и комбинирано блюдо. Докато поръчваше, Лиана бутна празната си чаша по-назад на бара, изправи гръб и дръпна косата си зад ушите. Обърна се и се усмихна.

Останаха няколко часа, прехвърлиха се на бира „Цингтао“ и поръчваха само ястия, които пристигаха обвити в пламъци. Джордж й разказа за годините след колежа, работата му в списанието, началото и края на романтичните му връзки. Разказа й също за последните три години, прекарани в Матър. Тя си спомняше всички. Каза й онова, което знаеше за Емили и какво се беше случило с всички момчета на етажа му от първи курс. Остана изненадан колко много помни за дреболиите от колежанския живот, и двойно по-изненадан от това колко много Лиана, изглежда, се интересуваше от тях. Предположи, че за нея това беше историята за живота, който би могла да има, ако нещата бяха тръгнали в друга посока.

Когато най-накрая излязоха от ресторанта без прозорци, навън се беше стъмнило и над света се изсипваше силен летен дъжд. В далечината тътнеха гръмотевици.

— Къде е колата ти? — попита Джордж.

— На около километър и половина оттук. В тази посока.

Изтичаха през вече наполовина празния паркинг и Лиана намери своя фолксваген. Джордж постоя, докато тя отключи вратата, но преди да я отвори, Лиана се обърна и се хвърли в прегръдките му, а устните им се срещнаха. Джордж изпразни главата си от всички предишни съмнения и се съсредоточи единствено върху усещането за нея, влагата на целувките им, дъжда, обливащ главата и гърба му, докато отпред, притиснат към Лиана, оставаше топъл и сух. Сложи ръка на бузата й и тя се притисна още по-силно, целуна го по врата и каза:

— Може ли да отидем у вас?

— Добре — каза той, защото не можеше да каже друго.

— Нищо не започвам.

— Знам — отвърна Джордж.

Тя се откъсна от него и се настани на предната седалка в колата си.

— Вир-вода съм — каза и отметна кичурите мокра коса от лицето си.

— Трябва ли да ме следваш с колата?

— Мисля, че ще се оправя. За колко време ще стигнем?

— Половин час — каза той. — Ще се видим там.

Джордж се върна при колата си. Дъждът се беше усилил и искреше в бяло по паркиралите коли, превръщайки паркинга в тъмно плитко езеро. Под козирката на „Каулун“ стояха жени и чакаха съпрузите им да ги вземат.

Докато се връщаше обратно до апартамента си, Джордж опита да не мисли прекалено много. Дъждът продължи да се лее, а бостънските шофьори, от уважение към пороя, спазваха ограничението на скоростта. Пусна слепешката радиото, намери станция в крайното ляво на скалата, по която свиреше Соломон Бърк. Намести се целият мокър на вдлъбнатата седалка и усети болезнено присвиване в дясната си страна, където бе ударен в бъбрека — кога ли беше това? Сякаш беше преди месеци. Около сааба се движеха коли, очертавайки светли тунели сред потопа, а една от тях беше навярно на Лиана, тръгнала към апартамента му. Не беше убеден, че тя наистина ще дойде, но не беше убеден и в обратното. Не беше убеден в нищо. Може би Маклийн я беше разгадал погрешно и през цялото време тя е искала просто ново развитие на живота си, а боядисаната коса е била просто съвпадение. Беше откраднала парите му, но едва след като той я беше предал, едва след като беше спрял да й вярва. И в крайна сметка, тя му върна парите. Изведнъж Джордж си спомни за парите, десетте хиляди, които Лиана бе опитала да му даде по-рано същия ден. Дали още бяха у нея? Беше значителна сума, която би довела до огромна промяна в живота му, но мислите за пари бързо се разтопиха в мислите за Лиана, за начина, по който току-що се бяха целували, и факта, че тя отиваше в неговия дом.

Едно нещо го глождеше обаче и той се мъчеше да не мисли за него. В „Каулун“ Лиана го беше попитала за Айрин, за хубавата жена, с която беше в бара в петък вечер… каза, че й се сторила интересна… но колкото и да се напъваше, Джордж не успяваше да се сети кога Лиана можеше да е видяла Айрин. Да не би да ги е наблюдавала цялата вечер? И ако е било така, защо не е дошла при тях? Беше му споменала, че е дошла в кръчмата с надеждата да го види. Дали не е искала най-напред той да я види? Пресметнато ли е било всичко? И ако е било, защо беше толкова важно Джордж да върне парите?

Всички тези мисли изчезнаха, когато, след като паркира колата си, той мина по уличката и завари Лиана да го чака под навеса, от който се стичаха капки дъжд. Без да кажат и дума, започнаха отново да се целуват. Тя изви двете му ръце на гърба, причинявайки му болка, на която той не обърна внимание и която мина като ракета през цялото му тяло.

— Нагоре — каза той с прегракнал глас.

В малкото антре Нора започна да го души по глезените, а Джордж разсъблече напълно Лиана. Въпреки горещината на нощта влажната й кожа беше прохладна и тръпнеща. Придвижиха се до канапето. Лиана се изтегна, докато той опита набързо да се измъкне от дрехите си, а те залепваха по кожата му. Нора ги беше последвала и сега мяучеше жално. Джордж я хвана с две ръце, остави я в спалнята и затвори вратата. Щеше да изтърпи гнева й по-късно, но имаше известни неща, на които ревнивите домашни котки не биваше да стават свидетели.

Джордж се върна до канапето. Лиана толкова приличаше на момичето, което помнеше — високите й закръглени гърди с големи розови зърна, плитката трапчинка на пъпа й, добре заобления й ханш, едно почти незабележимо родилно петно колкото ягода на дясното й бедро — че се пренесе в мислите на осемнайсетгодишния девственик, видял я за пръв път гола. Нервен, той застана до нея за момент, гол и разтреперан. Тя срещна погледа му и с лявата си ръка посегна да го погали, плъзвайки дясната надолу между собствените си крака. Тъмните косъмчета под корема й бяха по-къси, отколкото си спомняше. Тя го притегли върху себе си и нежно го захапа за ухото. Един нерв се раздвижи във врата му. Джордж проникна дълбоко в нея наведнъж, което накара и двамата да поемат дълбоко дъх и да извият гърбове.