Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (7)

Глава 6

В неделя, в четири следобед, Джордж за втори път през последните два дни излезе от града със своя сааб. Къщата на Джералд Маклийн се намираше в Нютън, скъпо предградие на север от Бостън. Джордж пое по Комънуелт Авеню, мина под знака на СИТГО^[8] и покрай високите стени на парка Фенуей. Спомни си, че има следобеден мач срещу „Рейс“. Ако не беше попаднал на Лиана в петък вечерта и не се беше съгласил на тази идиотска поръчка, най-вероятно щеше да си седи вече в бара на приятелчето си Теди, да пие студена бира и да гледа мача. Щеше да слуша как Теди обяснява подробно защо „Ред Сокс“ не струват тая година, а по-късно щеше може би да позвъни на Айрин и да разбере какви са плановете й за вечеря, или пък нямаше да се обади, а щеше да продължи да си пие бирата и вероятно да хапне в същата кръчма от прочутите калмари на Теди в стил „Роуд Айлънд“. Вместо това Джордж отнасяше в един спортен сак почти половин милион в брой до къщата на някакъв непознат.

След като предния ден се беше съгласил да помогне на Лиана, тя се обади на Маклийн от апартамента на Джордж да уреди предаването на парите. Той се опита да не подслушва открито, докато Лиана обясняваше на Маклийн, че изпраща куриер с парите до дома му, но беше трудно да не чуе всичко в един апартамент, който се побираше на половин тенис корт. Тя каза нещо за повечето пари, вместо всичките пари, и Джордж чу, че поне на два пъти използва думата „извинявай“. Споразумяха се за идния следобед. Тонът на разговора не звучеше приятелски.

Лиана се обади и на приятелката си, медицинската сестра, която й бе казала, че има съвсем малък шанс бъбрекът на Джордж да е разкъсан и че той трябва да наблюдава за кръв в урината си и да се увери, че се подобрява, а не обратното. Джордж не остана кой знае колко спокоен.

След като свърши двата телефонни разговора, Лиана каза на Джордж, че трябва да отиде да вземе парите и ще ги донесе в апартамента му на другата сутрин.

— Къде ще спиш довечера? — я беше попитал Джордж и тутакси се намрази за това, че я е попитал, защото изглеждаше, че иска да я сваля.

— Не и в Ню Есекс. Не и докато Дони се навърта наоколо. Ще отида на хотел. Ще го измисля.

— Можеш да останеш тук. Ще спиш на канапето.

— Не мисля, че идеята е добра. Дони вече знае името ти, което означава, че знае и къде живееш. Всъщност той вероятно вече държи мястото под око.

— Може би въобще не трябва да излизаш оттук.

— Не, няма нищо. Дони ми е ясен. Той просто се опитва да ме сплаши, за да направя грешка и да му покажа къде са парите. Хонорарът за намирането им вероятно е голям дял от сумата, така че няма начин да ми направи нещо, преди да ги е докопал. Когато изляза оттук, мога отново да го заблудя, да отида да взема парите и после да си кротувам до утре. Има ли някъде оживено място, където да се видим и да ти предам парите?

Джордж предложи един хранителен магазин на Комънуелт Авеню в Бостън и се уточниха за часа.

— Има ли някакъв начин да се свържа с теб, ако се наложи? — попита Джордж.

— Няма. Просто трябва да си вярваме. Ще дойда в магазина.

— И аз ще бъда там.

— Ако не дойда, просто знай, че има някаква причина да реша, че е доста опасно. А ако ти не си там, и аз ще те разбера. Наистина искам прекалено много.

Но Джордж, след още една неспокойна нощ и една безцелна, тревожна сутрин, бе взел продължителен душ, беше се обръснал и намерил някакви дрехи, с които да прилича на ръководител от средно ниво в един обичаен петък. Знаеше, че няма нужда да се облича официално за краткотрайната си роля на доставчик на крадени пари, но щом се готвеше да моли за Лиана, реши, че трябва да изглежда по-представително. Пристигна в луксозния, прекалено скъп хранителен магазин рано и започна да се разхожда между редиците с органични безглутенови продукти в очакване на Лиана. Не си бяха уредили специално място и затова, когато настъпи уреченият час, той отиде в предната част на магазина, където до високите витрини имаше няколко малки сепарета, от които се виждаше неголемият паркинг. Седна и в този момент забеляза Лиана — със същата пола, но с различна блуза — която небрежно си проправяше път към входа между паркиралите японски приуси. Джордж я пресрещна при автоматичните врати.

— Влез вътре с мен — каза тя. Носеше малка чанта и един голям черен спортен сак.

— Наред ли е всичко? — попита Джордж.

— Да. Предполагам. Не съм забелязала някой да ме е последвал дотук, а гледах доста внимателно. Да седнем за минута.

Седнаха в едно от сепаретата и Лиана постави спортния сак върху ламинираната маса помежду им. Джордж имаше усещането, че всяко тяхно движение се наблюдава от всички наоколо.

— Тук има точно четиристотин шейсет и три хиляди долара. Десет хиляди от тях са отгоре в сака, увити във вестник. Те остават при теб. Джери знае, че получава само четиристотин петдесет и три, така че не го оставяй да ти обяснява нещо друго. Нали знаеш как да стигнеш до там?

— Знам. Мислех, че ще изчакаш да ми дадеш пари, като се срещнем после.

— Както искаш, но ти имам доверие.

Джордж се поколеба с ръка върху сака. Беше по-малък, отколкото си беше представял, но изглеждаше тежък, сякаш е, пълен с насечени дърва, а не с банкноти.

— Защо не ги задържиш? По-добре да не ги вземам в колата, когато отида в дома на оня човек. Фактически това са негови пари.

— Няма проблем — каза Лиана, придърпа сака до себе си, отвори ципа наполовина и извади сгънат на ролка екземпляр на „Хералд“. Джордж зърна пачка зелени банкноти и бързо се огледа дали някой не ги наблюдава. Лиана затвори отново ципа на сака и го побутна към Джордж.

— Пак ти благодаря — каза тя. — Голямо облекчение е, че го правиш. Не мисля, че ще понеса да го видя още веднъж.

— И не смяташ, че ще е повикал ченгетата, готови да ме разпитват, нали? — Тази мисъл притесняваше Джордж още от сутринта.

— Невъзможно е. Но ако има полиция, просто им разкажи всичко. Няма нужда да ме прикриваш или да ми помагаш повече от това. Наистина не смятам, че нещо ще се обърка. Просто кажи истината и върни парите. А ако решиш, моля да кажеш на Джери, че се извинявам. Той няма да ти повярва, но искам да го чуе. Като си помисля, май наистина реакцията ми беше малко прекалена.

Тя се усмихна и Джордж й отвърна с усмивка. Спокойствието й се отразяваше добре на Джордж, който от сутринта се чувстваше като хванат в капан.

— Не мисля, че си прекалила. Определено струваш половин милион долара.

— Всеки би го помислил, нали?

Вече в колата, Джордж включи климатика и разкопча още едно копче на ризата си. Чудеше се дали постъпва глупаво, оставяйки десетте хиляди долара при Лиана. Толкова лесно щеше да бъде да офейка с тях и да пропусне планираните им срещи. Но кой знае защо Джордж не мислеше така, всъщност усещаше точно обратното — че наличието на парите ще бъде стимул за Лиана да се видят по-късно. Имаше чувството, че за нея е важно да му даде парите, да не му остава длъжна.

Четириетажните тухлени жилищни сгради в Бостън бавно преминаваха в зелените предградия и еднофамилната елегантност на Нютън. Маклийн живееше нагоре по хълма от Нонантъм, едно от тринайсетте селца в рамките на града. Джордж сви вдясно по Честнът стрийт и продължи покрай спящите морави и огромни къщи в стила на епохата на Тюдорите, докато открие „Туичъл“. Имението на Маклийн беше първото с порти, до което стигна. Спря до домофона и видя голяма къща от епохата на крал Джордж, разположена удобно върху полегата морава. Отвори прозореца на колата. Някъде извън полезрението си дочу звук от косачка и усети острия стипчив мирис на окосена трева в горещия въздух.

Тъничък женски глас попита по домофона:

— Името, моля?

— Джордж Фос.

Той изчака за момент и орнаментираните метални врати започнаха да се разтварят. Пое дълбоко въздух да изпълни гърдите си, при което тъпата болка отстрани избухна в остър спазъм. Образът на Дони Дженкс изникна в мислите му като перка на акула, която пори повърхността на морето. Дали Дони ще е в къщата? Изглеждаше възможно.

Спря успоредно на ван на озеленителна фирма близо до предния вход. Вече можеше да види косачката, която правеше тесен кръг около извисяващо се кленово дърво от източната страна на къщата. Присъствието на градинаря го успокои. Ако Маклийн или Дони бяха запланували да го погребат в градината, не биха го направили пред свидетели, нали така?

Голямата къща беше тухлена, с бели декоративни елементи, прясно боядисани черни капаци на прозорците и черна входна врата. Преди да има възможността да натисне звънеца, вратата се отвори безшумно навътре. Посрещна го млада жена. Вероятно беше на около двайсет и пет, носеше бежова памучна пола и тъмносиньо поло, а русата й коса на кичури беше силно опъната на конска опашка. Първоначално Джордж се зачуди дали не е дъщеря на Маклийн, но поведението й, дори и начинът, по който отвори вратата, беше натрапчивият, рязък стил на професионалната лична асистентка.

— Господин Фос? — каза тя.

— Аз съм.

— Влезте. Той ви очаква.

Джордж пристъпи вътре. Отвън домът на Маклийн изглеждаше показен, но не представляваше нищо в сравнение с пищния интериор. Фоайето беше горе-долу два пъти колкото олимпийски плувен басейн, един прецизно изваян овал от бял мрамор. Извито дървено стълбище отвеждаше към балкона на втория етаж. Над фоайето бе провесена скулптура на Чихули — усукани тръбички от многоцветно стъкло, разперени като анемония в морето. Джордж беше виждал подобна в едно казино във Вегас. По белите стени бяха окачени други привличащи вниманието произведения на изкуството, абстракции в ярки неонови цветове.

— Чихули — каза Джордж на асистентката и вдигна очи към скулптурата. Тя погледна нагоре, но като че ли познанията му в света на изкуството не я впечатлиха.

— Господин Маклийн ще слезе след малко. Почакайте тук. — Тя го поведе на около стотина метра по мрамора до една бяла врата. — Да ви донеса ли нещо, докато чакате?

— Не, благодаря — отговори той и тя си тръгна безшумно с обутите си в еспадрили крака.

Джордж влезе в стаята. Приличаше на библиотека, но нямаше никакви книги. Беше без прозорци и с дървена ламперия, кожени мебели и няколко лампиона с кръгли абажури, някои от които наистина приличаха на антики. Стаята беше в толкова различен стил от фоайето, че Джордж се обърна, за да се увери, че не е сънувал предишното пространство. Беше някак притеснително да преминеш през входното фоайе на някой наркобос от Маями и да се озовеш в тайната бърлога на Лорд Уимзи^[9]. По стените бяха окачени карти в рамки, включително една, която беше достатъчно стара и пожълтяла да има някое от морските чудовища, които излизат от океана. Джордж тъкмо я разглеждаше отблизо, когато в стаята влязоха двама мъже.

Първият беше по-стар и вероятно беше Маклийн. Беше енергичен на вид мъж над шейсетте с гъста бяла коса, подстригана наскоро съвсем късо. Носеше черни панталони и пъхната в колана риза на червени карета. Беше по-скоро нисък и явно бе прекарал живота си да компенсира това с упражнения във фитнеса. Дори и в напреднала възраст, раменете му изглеждаха яки, а стомахът плосък. Нямаше нищо специално нито във вида, нито в облеклото му, освен токата на колана му. Невъзможно беше да не се забележи — голям стъклен овал, в който имаше вграден истински на вид черен скорпион, монтиран върху жълто кадифе и обрамчен със сребро.

Вторият мъж беше по-висок, на ръст горе-долу колкото Джордж, но два пъти по-едър. Беше от ония мъже, които от кръста нагоре изглеждат със съвсем незначително наднормено тегло, но бедрата им изпъкваха навън почти два пъти колкото височината им. Носеше панталони каки с размер на палатка и риза на „Потъкет Сокс“^[10], пъхната в ластичния колан на кръста. Главата му беше като огледало на тялото — широка около брадичката и бузите, а после се стесняваше нагоре към темето. Черната му коса бе разделена на страничен път, а мустаците му бяха перфектно поддържани.

— Парите в сака ли са? — попита по-възрастният, обръщайки глава към Джордж.

Джордж кимна и подаде сака. Едрият пристъпи напред, движейки се с несръчно поклащане като патица, и пое сака от него, а след това го връчи на възрастния.

— Провери го, Ди Джей — каза той.

Мъжът с името Ди Джей се обърна към Джордж и му показа с жестове, че иска да протегне ръце встрани.

— Нещо против? — попита той.

Джордж му каза, че няма, и протегна ръце. Ди Джей набързо го потупа отстрани — от глезените до подмишниците. Вместо да се наведе от кръста да стигне до глезените му, той приклекна бавно на едно коляно и после бавно се изправи. Едното от колената му изпука силно и Джордж подскочи леко. Зачуди се дали мъжът търсеше оръжие или кабел. Вероятно и двете.

Докато претърсваха Джордж, Маклийн постави сака на една странична маса, отвори ципа и бързо прерови пачките. Затвори пак ципа. Джордж си помисли, че го чува да въздиша.

— Чист е — каза Ди Джей на Маклийн.

— Добре. Благодаря. Можеш да ни оставиш за момент насаме.

— Да взема ли парите?

— Няма нужда. Аз ще се оправя с тях.

DJ излезе от стаята и затвори вратата зад себе си.

Маклийн направи няколко стъпки към Джордж, но беше ясно, че няма да измине цялото разстояние, за да се ръкува.

— Приятел си на Джейн — каза той.

— Да.

— Рискована позиция — добави Маклийн и едното крайче на тънките му устни се изви нагоре в безрадостна усмивка. Джордж се почувства като глътнало езика си дете пред възрастен. Маклийн отново въздъхна. — Ами, седни.

Джордж седна на един от кожените столове. Докато сядаше, столът леко проскърца и от него се разнесе мирис на химикал от някакъв препарат за почистване с аромат на цветя. Маклийн се настани на края на едно канапе, почти на ръба, сякаш нямаше намерение да остава по-дълго от нужното. Постави длани върху коленете си. Лицето му розовееше под гъстата бяла коса, очите му бяха присвити, устата му — буквално без устни. Джордж чу как косачката отвън спря да работи, после отново тръгна с високо, виещо бръмчене.

— Извинявай, но как ти беше името? — попита Маклийн.

— Джордж Фос. Бях за кратко с Джейн в колежа, преди много години.

— Добре, Джордж Фос. Предполагам, че това не е истинското ти име, но няма да придирям. Предполагам също, че се е чукала с тебе до умопомрачение, иначе нямаше да си тук.

— Мислете каквото си искате, но тя ми е стара приятелка от колежа.

Маклийн подсмръкна, после стисна върха на носа си.

— Сигурно. Значи, ако си й само стар приятел от колежа, какво печелиш?

— Просто й правя услуга. Мисля, че и на вас правя услуга. Получихте си парите обратно.

— Част от моите шибани пари.

— Така е. И сега трябва да спрете Дони.

Тънките устни на Маклийн отново се извиха нагоре в неволна, стресната усмивка.

— Да спра Дони? Да го спра за какво? За теб?

— Не. За Джейн. Той я заплашва.

— За кого говориш? — намръщи се объркано Маклийн. — За Дони Дженкс? За Ди Джей?

— За човека, когото сте наели да вземе парите от Джейн. — Изведнъж Джордж се обърка. — Вчера се запознах с него.

— Та ти го видя и днес. Той те претърси. Доналд Дженкс. Ди Джей. Той е мой подчинен детектив. Не знам за кого говориш, по дяволите.