Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (28)

Глава 27

Когато се върна в апартамента си, Джордж вече знаеше какво трябва да направи.

Беше късно следобед. Нахрани Нора, после взе ключовете за сааба и тръгна към вратата. Решил беше да се върне в Ню Есекс, убеден, че Лиана е оставила нещо след себе си.

Ще разбера какво търся, когато го намеря.

И докато караше през трафика в центъра на града, ритъмът на сърцето му се удвои, а главата му се замая. На Бийч Роуд спря на паркинга пред църквата, преди да стигне улица „Капитан Сойър“. Свали прозореца от своята страна и дълбоко вдъхна морския въздух. Кой знае защо си спомни прегърбената фигура, която бе съгледал на църковната скамейка, когато за пръв път бе отишъл до вилата край блатата. Спомни си как погледна заспалия старец и си бе помислил, че може да е умрял на тази скамейка, без никой да го забележи, защото приличаше на някой възрастен енориаш, излязъл на припек.

Сърцето му възвръщаше нормалния си ритъм и Джордж отново включи колата на скорост и излезе от паркинга. Сви надясно по улица „Капитан Сойър“, после веднага надясно по изровената алея пред къщата на Алър. Беше паднал здрач и в боровата гора беше мрачно, но той успя да види жълтата лента, която още ограждаше имота.

След като намери „Ребека“ с картичката от Мексико между страниците, Джордж подкара в тъмното назад към Бостън. Остави климатика да работи и прозореца до себе си открехнат, за да издухва дима от цигарата навън. Не знаеше какво точно означава тази книга — дали беше оставена специално за него, като диамантите, или беше просто грешка от страна на Лиана — но беше наясно какво означава книгата за него. Беше подсказка, информация, която вече имаше само той и никой друг.

Когато се върна вкъщи, Джордж седна на канапето и разлисти книгата. Имаше много маркирани пасажи, всичките оградени със синя писалка, както Лиана винаги правеше в учебниците си. Прокара пръст по чертите от писалката, точните ъгли и съвършено правите линии. Отгърна на страница шеста, където беше пъхната картичката с руините на маите, и прочете отбелязания пасаж: „Но в този живот ми се случиха достатъчно мелодрами и с радост бих дала петте си сетива, ако те можеха да ни осигурят покой и сигурност сега. Щастието не е придобивка, то е качество на мисълта, състояние на духа.“

Същата нощ Джордж не заспа. Във всяка негова мисъл витаеше Лиана, докато той се убеди, че постоянното й присъствие в ума му е още едно доказателство, че тя е жива някъде. Но къде беше отишла, след като бе възкръснала от океана? Беше взела диамантите — това го знаеше със сигурност — и имаше вече нова идентичност. Ново име. Нова коса. И живееше някъде много далеч. В това я биваше. В преобразяването. Казала му беше, че то е нейното проклятие, но не беше така. Беше дарба, изключителна способност, талант. Можеше да се превърне в някой друг и после можеше също толкова лесно да убие тази, в която се е превърнала, унищожавайки всеки, който й се изпречеше на пътя. И след като преобразяването беше неин специален талант, Джордж осъзна, че онова, което бе привлякло Лиана към него, беше фактът, че той никога нямаше да се промени. Щеше да остане все един и същ.

„Именно затова ме е потърсила в Бостън“, помисли Джордж. Не защото е искала някакъв завършек на връзката им или за да го види отново, нито защото е имала нужда от помощта му в критичен момент. Върнала се е при него, защото той е можел да изиграе роля — малка роля, на статист — и да го накара да изиграе тази роля е било толкова лесно. Трябвало е само да се появи в бара — красива и изплашена.

Светлината на утрото започна да изпълва прозореца в спалнята на Джордж. Той чу как пощенският камион на „Глоуб“ избоботи надолу по улицата. Макар и да не беше спал, Джордж имаше чувството, че е съвсем буден. Знаеше какво да направи.

* * *

— Айрин Димас.

— Здравей, аз съм.

— А! Не познах номера. Къде си?

— Всъщност съм далеч. За малко. Чудех се дали можеш да ми направиш една услуга.

— Добре. Разбира се.

Джордж дочуваше шума от офиса на Айрин. Успял беше да я хване на бюрото й, въпреки че беше малко след пет в петък.

— Искам да се погрижиш за Нора.

— Добре. Колко дълго ще отсъстваш?

— Всъщност се надявах да я вземеш при теб. Може да не се върна скоро.

Гласът на Айрин изтъня и се извиси.

— Да не са те арестували? Откъде се обаждаш?

— Не, не. Още не, поне засега. Извън града съм. Просто не знам колко дълго ще отсъствам. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че Нора е при теб.

— Моля те да ми кажеш, че не си тръгнал да я търсиш.

— Добре. Не съм тръгнал да я търся.

— Не ти вярвам. Остави това на полицията.

— Полицията не търси Лиана. Те наблюдават мен. Намериха в апартамента ми някои от липсващите диаманти.

— Кога? Как?

— Трябва да тръгвам. Можеш ли да се погрижиш за Нора?

— Да. Разбира се. Няма ли да ми кажеш къде си?

— Не мога. Съжалявам.

— Какво ще направиш, ако я намериш?

— Трябва да тръгвам. Погрижи се за Нора. Ще се върна.

Джордж затвори, преди Айрин да зададе повече въпроси.

Ако наистина намереше Лиана, как щеше да постъпи? Истината беше, че не е съвсем наясно. Искаше му се да може да си каже, че ще я накара да си плати за това, което беше сторила. Но не беше сигурен. Знаеше само, че ако не намери Лиана Дектър и не докаже на света, че тя е виновната, ще бъде арестуван и осъден на дълги години затвор. И знаеше, че всичко случило се в Бостън, от нейната поява в „Джак Кроу“ до кървавата баня в лодката на Бърни, се бе развило точно както трябваше, точно по начина, планиран от Лиана.

Той уви евтиния телефон за еднократна употреба в торбичката, в която го бе купил, и го напъха в кофата за боклук до масичката за пикник. Някаква черна птица с жълти очи се устреми надолу и кацна на ръба на боклукчийската кофа, чудейки се дали не е изхвърлил храна. Джордж стана, прехвърляйки презрамката на сака си през рамо, с десетте хиляди долара, увити във вчерашния брой на „Бостън Глоуб“, във вътрешния джоб, който се затваряше с цип. Когато напусна апартамента си предния ден, беше взел със себе си само тях, плюс паспорта и няколко чифта дрехи. Съзнаваше, че полицията може да го следи, и не посмя да вземе по-голям сак.

Когато излезе от апартамента си в прохладното утро, той не видя нищо подозрително, освен едно жълто такси, което се мотаеше край ъгъла. И все пак тръгна към гаража си, където държеше сааба, влезе през предната врата, после се измъкна покрай нощния пазач, който спеше на бюрото си, и се отправи през задната врата към отрупаната с боклуци уличка. Оттам повървя до най-близката спирка и взе метрото до Гара Юг. Сигурен беше, че ако отиде до Логан и опита да вземе самолет, ще бъде спрян. Но си помисли, че може да има шанс от някое летище в Канада. До Монреал нямаше влак и Джордж си купи автобусен билет за отиване.

Канадският служител на границата подпечата паспорта му и почти не го погледна. Същото беше и на летище Монреал-Трудо, където си купи еднопосочен билет до Канкун. Джордж беше толкова сигурен, че ще бъде разпитан на полицейската охрана или че пътната му торба ще бъде претърсена и парите открити, че едва повярва, когато три четвърти пълният самолет се издигна над Монреал и река Сейнт Лорънс по пътя си към Мексико.

Някакъв разнебитен автобус го отведе за час на юг от Канкун, в Тулум. Трябваше да си наеме стая в хотел, някое евтино място, където да приемат пари в брой, без да задават въпроси. Но най-напред си купи телефона и се отправи към мястото с развалините на маите.

Точно като на картичката, помисли Джордж, докато гледаше сивите руини, които се простираха по хълма, и в далечината — спокойната, блещукаща на слънцето повърхност на морето. И тогава разбра с абсолютна сигурност, че Лиана не почива на дъното на Атлантическия океан. Тя беше жива.