Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (15)

Глава 14

Обядът с Айрин беше безкраен.

Докато влязат в ресторанта, докато даде името си на управителката и бъдат настанени до дезориентиращия блясък на маса до прозореца, Джордж вече беше решил, че е невъзможно да съобщи на Айрин, че човекът, ударил я по лицето, всъщност изпраща съобщение за него. Това само щеше да я изплаши и той щеше да се принуди да й разкаже цялата история, което щеше да се окаже още по-опасно за нея. Планът му беше да обядват приятно и спокойно, да си вземе почивка за остатъка от работния ден, а после какво? Ако по някакъв начин успееше да намери Лиана или човека, който се представяше за Дони Дженкс, и може би отивайки отново в къщата в Ню Есекс, можеше да направи така, че Айрин да не бъде замесена в това, каквото и да беше то.

Въпреки че внезапно загуби апетита си, Джордж поръча бурито с кълцано говеждо, както бе решил. Плюс ром и кока-кола. Успя да погълне около половината от храната си, макар стомахът му да се беше свил до размерите на спаружен лимон. Джордж зададе няколко въпроса, в желанието да разбере със сигурност, че нападателя, представил се като Дони Дженкс, е същият дребен жилест тип със сивкавите зъби, а не солидният служител на Маклийн. Така както тя го описа, не остана никакво съмнение. Явно беше нападната от същия човек, когото Джордж беше срещнал в Ню Есекс. Айрин изглеждаше необикновено спокойна, сякаш най-накрая беше прозряла тъмната страна на градския живот и в крайна сметка се оказваше не чак толкова лош. Съвсем явно инцидентът се беше превърнал вече в анекдот, който да разказва на коктейли и в кухнята на офиса. Колкото повече говореше тя за него, толкова повече под косата на Джордж избиваха ситни капчици пот.

— Май ти е горещо — отбеляза тя.

— Просто се тревожа за теб.

— Честно казано, не мисля, че някога пак ще го срещна. Според мен той постъпи с мен точно както е искал. Да ме удари и да се представи. Аз лежах на паважа и първата ми мисъл беше надеждата просто да ме убие, а не първо да ме изнасили и после да ме убие. Не е ли ужасно? И не беше от паника, а просто здрав разум. Исках да е нормално убийство, защото не бих понесла да ме изнасилят. Помислих и за теб. Първо за майка ми, разбира се, и след това за теб. Чудех се само как ще реагираш, когато чуеш, че съм мъртва. Не е ли странно? Всички тези мисли ми минаха през ума за пет секунди, а после той просто си тръгна. Чувствам се сякаш ми е дадено допълнително време. Какво пиеш? Ром и кола? Аз може да си взема маргарита.

Джордж се огледа за трудно уловимата сервитьорка.

— Сериозно, не изглеждаш като човек, на когото му е горещо. Кога за последен път беше на лекар?

— За махмурлук, никога — отвърна Джордж.

— Махмурлук в понеделник? Не съм те разпитвала за уикенда.

— Всичко ми е в мъгла. Ей, аз наистина не се чувствам добре. Снощи при Теди ядох някакви гадни калмари. Имаш ли нещо против малко да съкратим обяда?

Когато излязоха на улицата, успя да убеди Айрин да не идва с него в офиса. Прегърнаха се за довиждане и я задържа малко по-дълго, отколкото правеше обикновено. Тя се отдръпна и го погледна озадачено. Джордж я целуна нежно по главата, точно над тъмнорусите косъмчета на веждата й.

— Красива си — каза той. — Дори и с едно око.

— Вече съм сигурна, че не си добре.

— Не, наистина. Това, което ти се е случило, си е страшно.

— Обади ми се, като се почувстваш по-добре. Нали? И да не си добре, пак се обади. Обади се и в двата случая.

Докато я гледаше как се отдалечава, Джордж изпита някакво смесено чувство на обич и желание да я закриля. Знаеше, че ако в този момент види Дони Дженкс, няма да се изплаши от него, а просто ще се ядоса. Когато беше сам на дръвника, беше ужасяващо, но сега, когато беше намесена Айрин, през вените му потекоха остатъците от рицаря в него.

* * *

Джордж тръгна с колата към Ню Есекс. Не знаеше какво друго да направи. Нямаше начин да се свърже с Лиана, а нямаше и никакъв начин да открие Дони Дженкс. Единствената истинска информация, която имаше за тях, беше, че и двамата по някакъв начин са свързани с порутената къща на брега. Дони Дженкс беше там, Лиана твърдеше, че също е била, въпреки че в момента Джордж възприемаше всяко нещо, казано от нея, с много голяма доза съмнение.

Обади се в офиса да съобщи, че се чувства зле и се е прибрал вкъщи. Пусна силно климатика и тихо спортната станция по радиото. Шофирането му се отразяваше добре, механичните действия му оставяха време за мислене. Явно беше, че парите, които Джордж беше върнал на Маклийн, бяха свързани пряко или косвено с убийството. Но всичко това изобщо не се връзваше. Възможно беше дребосъкът Дони Дженкс да е открил по някакъв начин, че Джордж връща парите, и да е отишъл до къщата да убие Маклийн, за да ги вземе. Но той е имал възможност да вземе тези пари и преди. От Лиана. Според нея той е отишъл при нея в Мохигън Сън. Можел е да ги вземе тогава. Джордж разгледа и възможността Лиана и Дони да са работили заедно, но в това имаше още по-малко смисъл. Ако са работили заедно, са можели просто да си поделят парите. Защо да ги връщат на Маклийн, а после да го убиват заради тях? Можеше да има замесен и трети човек, когото той дори не познава, вероятно някой, който по това време е работел в къщата, видял е сака, пълен с пари, и е решил да го вземе. Истинският Дони Дженкс? Медицинска сестра убиец, която се грижи за болната съпруга? Племенницата, която го беше приела в къщата?

Тръгна бавно с колата през центъра на Ню Есекс. Туристите прииждаха с пълна сила, повечето пенсионери, които се шляеха от някой магазин за подаръци до количка със сладолед и после към следващия магазин за подаръци. Джордж забеляза неколцина мъже, седнали прегърбени на скамейки по тротоара, в очакване съпругите им да приключат с пазаруването. Имаха тъжния, неподвижен вид на хора, които не очакват вече да им се случи нещо съществено.

Бийч Роуд беше спокоен, докато стигна до старата каменна църква, където по и без това тесния път имаше два реда паркирали коли. Намали и видя лъскава черна катафалка и мъже в тъмни костюми, застанали на входа на църквата.

Намери улица „Капитан Сойър“ и зави по нея. Коловозите в черния път изглеждаха по-дълбоки, а някои бяха пълни до половината с вода от дъжда предишната вечер. През редицата от борове проникваха светли лъчи и в тях Джордж забеляза завихрените облаци от мънички мушици, които лятно време се появяваха около блатистите места в Ню Ингланд. Когато спря пред вилата, там нямаше коли, но всичко останало изглеждаше както преди. Паркира сааба и изкачи предните стъпала, а после почука на изгнилата врата с отдавна олющена боя. Надникна през един мръсен страничен прозорец, който от вътрешната страна беше плътно покрит с паяжина. Изчака за миг да привикнат очите му и когато това стана, установи, че вилата всъщност е изоставена. Стените бяха почернели от мухъл и единствената мебел, която видя, беше тапицирано канапе, чийто пълнеж стърчеше от шевовете му. Чу звук зад себе си и бързо се обърна, но беше само припукване от изстиващия двигател на колата му.

Джордж отиде до задната част на вилата, където в блатистата вода се беше килнал ръждясал мостик. На най-здравата му част беше вързана лодка от фибростъкло с външен двигател. С дължина не повече от дванайсетина метра, тя не изглеждаше нито особено нова, нито скъпа, но все пак се открояваше сред занемарената околност. Опита да си припомни дали я беше видял първия път, когато дойде във вилата. Спомни си, че забеляза мостика, но за лодка не можа да се сети.

Обърна се пак към къщата. Навремето беше имало и оградена веранда, но половината ограда беше изкъртена, а едната страна на верандата беше потънала до земята. По гредите бяха избили бели дървесни гъби.

Вратата на верандата беше с резе, но той я бутна и резето се откачи от изгнилото дърво. Вратата от верандата към вътрешността на къщата беше отключена, но се отвори по-трудно. Тя беше излязла от горната панта, а долният й ъгъл бе забит в пода. Той я ритна и тя се отвори навътре, изкъртвайки трески от рамката. Лъхна го дъх на мухъл. Пристъпи вътре, но реши да не продължава. Подът беше покрит със стиропорни плочи от тавана, които с времето бяха плесенясали и паднали върху напукания и прокъсан линолеум. Канапето, което бе видял през другия прозорец, изглеждаше още по-зле от този нов ъгъл. Ясно беше, че е изтърбушено от диви животни. Навсякъде бяха разпилени жълти остатъци от пълнежа.

Той се обърна и се върна при колата си. Можеше да не знае много неща за Лиана Дектър, но знаеше със сигурност, че тя никога не би прекарала и една нощ в тази вила.

Отиде с колата до края на уличката, мина покрай единствения друг имот — кафява къща, която едва се виждаше насред горския мрак. Тъкмо се готвеше отново да излезе на Бийч Роуд, премести лоста на задна и се върна до къщата. Върху наскоро боядисаната пощенска кутия беше написан номер 22, а над нея имаше пластмасова кутия за „Бостън Хералд“, буквите толкова избелели, че почти не се четяха. Измина краткото разстояние по алеята, като израслите шубраци драскаха колата отдолу, и спря пред някакъв гараж. Къщата беше по-голяма, отколкото изглеждаше откъм уличката. Имаше каменни основи, съвсем леко наклонен покрив от дървени летви и квадратни прозорци, тъмни като замърсената дървена обшивка. Невъзможно беше да се разбере дали вътре има някой, но ниските храсти покрай предните стъпала бяха наскоро подкастрени и докато Джордж излизаше от колата, си помисли, че забелязва някой да се движи зад единия от тесните прозорци над входната врата.

Позвъни и някъде навътре се чу нисък звук на гонг. Минаха около десет секунди, преди да долови шума от предпазната верига, която се плъзна по жлеба си. Вратата изскърца и се отвори на около десетина сантиметра. Над опънатата верига се появиха двете най-големи, най-призрачни очи, които Джордж беше виждал, толкова бледосини, че имаха почти цвета на обезмаслено мляко.

— Извинете, че ви безпокоя — каза той. — Търсех някого по-надолу на тази улица, във вилата до водата, и се чудех дали имате някаква информация там да живеят хора?

Жената направи стъпка назад и Джордж успя да я види по-добре. Можеше да бъде и на двайсет и пет, и на четирийсет и пет, или някъде по средата. Имаше дълга, права, провиснала коса, с път по средата. Облечена беше с домашен шарен пеньоар от тези с цип отпред, който беше прекалено голям за нея и бе оголил едното й рамо. Кожата й беше толкова бяла, че изглеждаше почти прозрачна. Можеше да се каже, че преди време е била красива, имаше изящни черти и изпъкнали скули. Устните й бяха широки и плоски, но много сухи, целите напукани, а от едната страна на устата й имаше бяла засъхнала коричка.

Тя сграбчи пеньоара си с една ръка и го притисна към гърдите си.

— Всъщност аз не живея тук — каза жената и добави: — Тази къща е на семейството ми.

— Не се притеснявайте. Просто се чудех за онази вила. Моя приятелка ми каза, че е отседнала там, но отидох да проверя и ми се стори, че май е необитаема. Нищо ли не знаете?

Тя наведе голямата си глава напред и премести поглед по посока на порутената вила, сякаш можеше да я види от вътрешността на къщата. Главата й бе толкова близо до главата на Джордж, че той усети дъха й, възкисел като прокиснало жито.

— Там не живее никой. Поне никой, когото да познавам.

— Знаете ли кой е собственикът?

— Не.

— А кой е собственикът на тази къща тук? — попита той и видя как тя се отдръпна на милиметри от вратата, а подутите й клепачи се сведоха. Джордж осъзна, че прекалява с въпросите.

— Имате ли цигара? — попита тя.

— Не, съжалявам. Нямам.

— Добре. Ами аз трябва да се прибирам. — И тя затвори вратата. Пред слънцето бе минал облак и изведнъж под дърветата се здрачи. В тишината Джордж дочу как два гларуса кряскат един на друг над блатото. В тъмните сенки на боровете гласовете им изглеждаха причудливи. Върна се до колата и тръгна обратно към Бостън.

* * *

След като паркира в гаража, Джордж бавно се насочи към апартамента си. Имаше намерение да поспи. Да не обръща внимание на звънеца и чукането по вратата. Да не обръща внимание на телефона. Не знаеше какви са намеренията му, след като поспи, но за това щеше да се тревожи после. Пътуването обратно от Ню Есекс беше кално и сюрреалистично, а и вече започваше да усеща умората.

Джордж беше живял в този квартал доста години, за да може да забележи моментално някоя непозната кола. Пред сградата му имаше бяло сузуки самурай, с още вдигнат покрив. По издутите му страни имаше състезателни ленти в черно и червено, а думите САМУРАИ все още бяха изписани в бяло по горната част на предното стъкло. Зад блясъка на предното стъкло се виждаха двама души — един едър и един дребен. Джордж намали ход, убеден, че са там заради него, и докато забавяше крачка, двете врати се отвориха. Откъм страната на шофьора се появи огромният мъж с крушовидна физика, когото Джордж беше видял в къщата на Маклийн в Нютън.

Другият Доналд Дженкс, или Ди Джей, както го беше нарекъл Маклийн. Той се обърна към Джордж, подавайки ръка което можеше да се сметне за жест на доброжелателство, а после се обърна към своята придружителка, която излезе от пасажерското място. И тя се оказа позната на Джордж. Беше младата жена, която го беше посрещнала в дома на Маклийн. Полицейските детективи бяха споменали името й, но той го беше забравил.

— Джордж Фос — каза тя с враждебен тон.

Джордж кимна и пристъпи напред. Тя заобиколи сузукито и застана до мъжа.

— Извинете… как се казвахте? — започна Джордж.

— Карин Бойд. Вчера се видяхме в Нютън. Посрещнах ви в къщата на Джери Маклийн.

— Точно така. Разбира се.

Изглеждаше не толкова уверена, колкото преди. Носеше тесни три четвърти панталони в черно и бяла блуза без ръкави с кръгло деколте. Русата й коса беше пусната и леко накъдрена от влагата. Очите й бяха зачервени, сякаш бе плакала и Джордж си спомни думите на детективите, че е племенница на Маклийн.

— Имате ли нещо против да поговорим за минута?

Шофьорът на колата пристъпи напред.

— Ние също се познаваме. Доналд Дженкс. Ди Джей. — Той извади от портфейла си карта, представяйки се като частен детектив. Отблизо беше хубав мъж, лицето му със загар и без никакви пори, с подрязани тъмни мустаци над горната устна. — Аз съм частен детектив и бях служител на покойния. Бихме искали да поговорим с вас.

Джордж, който не искаше да ги покани в апартамента, предложи да отидат до едно кафене наблизо. Намериха ъглова маса в дъното, възможно най-далеч от бара. Джордж купи за себе си голямо айскафе, но Карин Бойд и Ди Джей не си поръчаха нищо. Когато той отново седна, с голяма, вече хлъзгава от конденза стъклена чаша, Ди Джей каза:

— Оставяме разследването на убийството на полицията, господин Фос, но бихме искали да ни помогнете да възстановим откраднатото. Става въпрос за много пари.

Докато си купуваше кафето, Джордж беше решил да им каже същата сума, която беше казал на полицията. Щеше да пропусне това, че някой се представя за Дженкс. Съзнаваше, че може накрая да се наложи да им разкаже всичко, но в момента все още усещаше, че е по-добре някои неща да останат неизказани, докато сам не ги осмисли по-добре. Част от него се безпокоеше за Лиана, а една по-голяма част вече се тревожеше за Айрин.

— Полицаите не ми дадоха кой знае каква информация — каза Джордж. — Какво се е случило?

Ди Джей и Карин се спогледаха и Карин отговори:

— Най-напред ни кажете как бяхте въвлечен. Защо Джейн Бърн ви изпрати да върнете парите, които е откраднала?

— Ще ви разкажа това, което казах и на полицаите. Джейн беше моя позната от колежа, въпреки че я знаех под друго име…

— И какво беше името? — попита Ди Джей и извади мобифон с клавиатура. Джордж му каза Одри Бек, същото име, което беше дал на полицията, а Ди Джей го напечата с палци бързо и плавно като тийнейджър.

— Не бях я виждал от двайсет години. Срещнахме се в една кръчма… наблизо… и тя ме помоли да й направя тази услуга. Изглеждаше странно, но ми обясни, че иска да върне парите, обаче не държи да застане лице в лице с Маклийн, вашия чичо… — обърна се той към Карин. — В оня момент ми се стори нормално.

— Къде отидохте, след като напуснахте къщата?

— Тръгнах към Согъс и се срещнах… с Джейн в „Каулун“. Разказах й какво е станало. Тя ми се стори облекчена. Вечеряхме. Може ли някой от вас да ми каже как е бил убит Маклийн. Мисля, че това ще ми помогне и аз да ви помогна. Веднага след като съм си тръгнал ли е станало?

Те отново се спогледаха и Карин почти незабелязано кимна на Ди Джей. Ясно беше, че той вече е неин служител.

— Бил е ударен с чук отзад по главата. — Ди Джей тупна темето си с ръка, доста дребна за ръста му. Носеше брачна халка, а ноктите му имаха вид на професионално поддържани. — Станало е в спалнята му и вероятно минути след като сте напуснали къщата. Имате голям късмет, че Карин ви е видяла да излизате, господин Фос, иначе според мен полицията вече да ви е задържала.

— Видели сте ме, като излизам? — попита той Карин. Джордж не си спомняше да я е забелязал на излизане от къщата в Нютън.

— Имам офис на втория етаж. След срещата с вас чичо ми надникна, преди да си отиде в стаята, за да ми съобщи, че всичко е минало добре. Аз излязох от офиса и ви видях от балкона. Над входната врата има прозорци. Вие влязохте в колата си и си тръгнахте. Но това не означава, че не ви подозирам за смъртта на чичо ми. — Очите й имаха безизразния поглед на квалифициран следовател.

— Честно ви казвам, мислех единствено, че отивам да върна парите вместо приятелката ми. За убийството научих, когато тази сутрин полицията се появи в дома ми.

Карин го погледна с непроменено изражение. Имаше бледа, леко луничава кожа и не носеше грим. В долната част на шията й се беше появило розово петно, неясно дали от горещата влажност на деня или от напрегнатата ситуация.

— Вярваме ви, господин Фос — каза Ди Джей със спокойния тон на адвокат, който се готви да представи изненадващ свидетел, за да спечели делото. — Това, което търсим, е някаква нишка, за да открием къде е Джейн Бърн или да установим коя е в действителност.

— Значи да разбирам, че парите ги няма?

— Парите, които сте донесли в куфара?

— Да.

— Ами да, парите ги няма, но не това е целият проблем в момента. Причината господин Маклийн да отиде в спалнята си след срещата с вас е била, за да остави парите в сейфа си. Допускаме, че който и да го е убил, го е чакал именно в тази стая. Имаше отворен прозорец отзад на втория етаж и според нас са влезли от там. Наоколо имаше градинари и обикновено те носят стълби заради увивните растения. Нито едно от тия неща не е извинение. Трябваше да имаме по-добра охрана. Във всеки случай сейфът е бил отворен и е взето всичко, освен документите му. Господин Маклийн не се доверяваше на парите, или поне не напълно, и от няколко години купуваше необработени диаманти. Скъпи, с редки цветове. При него това беше станало почти хоби, нали Карин? В този сейф имаше значителни авоари. Струващи много пари, много повече от петстотинте хиляди долара. Можем само да предположим, че парите са били върнати, за да отвори той сейфа си, а след това е бил нападнат и сейфът е бил ограбен. Съвсем сигурен съм, че са търсели диамантите. Вашата приятелка очевидно е знаела за тях. Това е много сериозна ситуация.

Щом Ди Джей спомена сейфа, въздухът в кафенето пред очите на Джордж сякаш започна да плува. Не защото беше стъписан или преуморен, или натоварен с прекалено много информация, а защото внезапно всичко му се изясни и последното парченце в пъзела дойде на мястото си. През цялото време си беше мислил, че целта е бил пълният с пари сак, повече пари, отколкото беше виждал през целия си живот, но това е било само примамка, средство, което да накара Маклийн да отвори сейфа си в определен момент.

— Добре ли сте?

— Извинете — отвърна Джордж. — Не знаех за сейфа. На каква цена възлизаха диамантите?

Карин и Ди Джей се спогледаха.

— Не съм в състояние да кажа точно, но беше значителна — отговори Ди Джей. — Поне пет милиона долара, според нас. Не ви обвиняваме, че сте взели диамантите, надявам се разбирате…

— Не, не, напълно разбирам. Извинете. За мен това е ново развитие на нещата. Очевидно… — Джордж погледна безпомощно наполовина пълната си чаша с айскафе. Вътре плуваше кубче лед.

— Както казах — започна отново Ди Джей, — чудехме се дали имате някаква представа как да се свържем с Джейн Бърн или къде може да е отседнала, докато е била тук. Всяка дреболия може да ни помогне.

Джордж почти не чу думите му. Мозъкът му се опитваше да осмисли новополучената информация. А новините бяха все лоши. Умишлено или не, той се беше забъркал в убийството на човек. Отпи глътка от кафето си, за да спечели време, но стомахът му се сви и устата му се напълни със слюнка. Като пое дълбоко дъх през носа си, той каза:

— Извинете. Просто се опитвам да следя това, което ми казвате, а то е малко обезпокоително. Трябва да отида до тоалетната. — Произнесе тези думи, докато побутваше стола си назад, стана и се отдалечи от масата. Вече беше убеден, че ще повърне. Вратата на мъжката тоалетна в дъното на кафенето, се отвори, той я дръпна и я заключи. Изкуственото осветление трептеше неравномерно. Подът беше мокър, сякаш наскоро е бил избърсан, но още изглеждаше мръсен, по плочките бяха полепнали тъмни косми. Джордж коленичи пред тоалетната чиния. Миризмата на стари тръби стигна до ноздрите му и той получи спазъм, опитвайки се наистина да повърне, въпреки острите болки отстрани. Не се случи нищо. Киселините му изчезнаха и се замениха от замайване. Оттласна се да стане на крака, като се подпря на ръба на тоалетната чиния. Пусна студената вода от чешмата и няколко пъти изми ръцете си, после си наплиска лицето и врата. Започна да диша дълбоко отново през носа и остана подпрян на умивалника.

Погледна се в огледалото. Шокира го бледата му кожа. Косата му беше мокра от пот. „Аз съм един шибан глупак“, помисли си той, взирайки се в отражението си още минута, в очакване да му мине замайването.