Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (24)

Глава 23

— Кажете си сбогом, вие двамата — каза Бърни.

— Бърни, моля те, спри за момент — каза Лиана с неестествено висок глас. — Помисли какво правиш. Това не си ти.

Бърни, все още тъмна, неопределена фигура, закриваща високото слънце, разпери ръце назад, като че опитваше да разпъне някакъв възел на гърба си.

— Помниш ли как ме убеди да дойда с теб — отговори той. — Как ми каза, че влизането с взлом в къщата на друг човек, повалянето му и открадването на диамантите ще е като детска игра. Че е трудно само първия път. Имаше право. Изобщо не беше трудно да се влезе в къща с взлом, но беше трудничко да го ударя с оня чук.

Бърни се разсмя неловко, както човек може да се разсмее на собствената си неумела шега на някакво парти.

— Мислех си, че да удариш някого по главата с чук е все едно да удариш дънер — продължи той. — Но беше като да удариш парче плод. Чукът направо хлътна вътре. За момент дори залепна там. Знаеш ли какво ми беше?

— Бърни, знаеш, че не съм те молила да го правиш.

— Каза ми да го зашеметя.

— Но не и с оня проклет чук. Господи, Бърни, помисли за момент какво се каниш да направиш. Можеш да задържиш диамантите. Можеш да си тръгнеш. Ние ще изхвърлим другите тела. Нищо по-лесно.

— Да, ще изхвърля телата — каза Бърни и се отмести от пътя на слънцето. Знойните лъчи се стовариха върху лицето на Джордж и в един безсмислен миг той запримигва, зачуден къде ли са му слънчевите очила. Бърни се наведе и Джордж дочу как влачи нещо, сякаш дърпаше тежко кресло по пода. Очите му се нагаждаха към ослепителния блясък в безоблачното небе и най-накрая успя да забележи, че Бърни е издърпал нещо тежко, успоредно на Лиана. Тя се извиваше назад, опитвайки се да разбере какво прави.

— Бърни, спри — каза тя с нов тон на гласа си, сякаш да наподоби майчински авторитет, но онова, което Джордж чу, а вероятно и Бърни го долови, беше отчаян опит да измисли нещо ново, каквото и да е, което да спре вече неизбежното.

Джордж дръпна ножа възможно най-бързо и силно с освободената си дясна ръка по стегнатото найлоново въже, което привързваше лявата му китка към примката около кръста му. С внезапно настъпилото притихване в открития океан, той ясно съзнаваше, че трябва да напрегне последните си сили, без да издава никакъв звук и да привлича вниманието към себе си.

Бърни хвана Лиана за въжето около кръста й и леко я придърпа, а след това я обърна по лице. Движението я накара рязко да издиша, а после да изстене. Платнището се плъзна, разкривайки долната половина на тялото й и Бърни погледна събраната й нагоре пола и оголените бедра и хълбоци.

— Какво е това? — попита той. — Да не си дарила гаджето си с едно последно докосване? Божичко, Джейн, много си перверзна. — Той отстъпи назад и нададе своя лаещ смях, този, който Джордж беше чул няколко дена преди това, когато за пръв път се сблъска с него пред вилата в Ню Есекс. Използваното име Джейн накара Джордж да разбере колко малко знае Бърни за жената, която се готвеше да убие.

— Помисли какво правиш — каза Лиана и тонът й отново се промени.

— Мислил съм за това. Мислех да те ударя по главата с чука, както ударих оня старец, и след това да те изхвърля в морето. Но после си помислих, че това ще е прекалено лесно за теб. — Бърни се беше надвесил над тялото на Лиана и чак сега Джордж успя да види какво прави. Беше довлякъл циментово блокче, около десет на десет сантиметра, и го привързваше за нея. — Не, мисля просто да те катурна ей така в морето, та докато потъваш, да си помислиш какво си направила. — Бърни действаше бързо и когато спря да говори, той се изправи и затегна възела, който току-що бе направил. Лиана изви глава към Джордж. Косата закриваше наполовина лицето й, но Джордж все пак видя едно уплашено и зачервено око. Бърни започна да дърпа Лиана към края на лодката. Голата й кожа изскърца по линолеума на дъното.

Джордж вече почти беше отрязал въжето, което стягаше лявата му ръка, но това нямаше да помогне. Дори и да го отрежеше докрай, преди Бърни да е прекатурил Лиана в океана, глезените му още бяха вързани. Ръцете му щяха да са свободни, но нямаше почти никакъв шанс да успее да се придвижи до такелажната кутия, да извади пистолета и да застреля Бърни, не и при положение че половината от тялото му все още беше завързано.

Бърни дръпна силно Лиана към края на лодката.

— Спри — извика Джордж и Бърни се обърна, с почти изненадана усмивка на лицето си, с оголени сивкавоморави зъби.

— Гаджето проговори — каза той.

— Преди да ме простреляш, повиках полицията — каза Джордж. — Казах им за плана ти да ни хвърлиш в океана. Вероятно вече претърсват мястото със самолети.

— О, да. И как се сети, че ще направя точно това?

— Видях лодката малко преди това, до вилата. Къде другаде щеше да изхвърлиш телата?

Бърни го погледна с интерес. Беше вдигнал циментовото блокче и го пусна от другата страна на лодката. Въжето, завързано около Лиана, се опъна. Оставаше му само да повдигне тялото й и да го прекатури във водата.

— Щом е така — каза той, — значи трябва да побързам. Когато ония самолети прелетят над нас, хич не ми се ще в лодката да има още доказателства.

Бърни се обърна към Лиана. Тя се бореше, извивайки тяло напред и назад във въжетата. Бърни стъпи с единия крак до главата й, а с другия до кръста й и се наведе да я вдигне. Джордж изкрещя „Помощ“ колкото може по-силно, с надеждата, че някоя лодка може да е наблизо. В отговор чу единствено дрезгавия вик на кръжащ наблизо гларус. Джордж изкрещя отново, докато Бърни сграбчи Лиана и започна да я повдига. Виждаха се един друг през разкрачените крака на Бърни и Лиана поклати глава към Джордж. Океанският бриз подхвана косата й и откри лицето й, така че сега виждаше и двете й очи. В тях вече нямаше паника, бяха изпълнени с примирение. Джордж спря да крещи.

— Джордж, съжалявам — каза тя. — Обичам те.

— Одри — каза той.

И докато Джордж дърпаше неистово все още вързаната си лява китка, Бърни претърколи тялото на Лиана през борда на лодката. Джордж дочу един-единствен силен плясък и после нищо повече. Циментовото блокче я беше издърпало моментално под водата.

Бърни се обърна и се облегна на ръба на лодката, сложил двете си големи ръце на бедрата.

— По-трудно беше, отколкото си мислех — каза той и гласът му звучеше малко задъхано. Джордж не можеше да го гледа. Изтощен, той подпря чело на лепкавото дъно, съсредоточен върху обувките на Бърни, чифт мокасини с пискюли. Единият от маншетите на панталоните му се вееше на лекия ветрец. Джордж пое дълбоко въздух през носа си и усети острия метален мирис от дъното на лодката. Обхвана го дълбока празнота, съзнавайки колко бързо приближава смъртта. Почувства се абсолютно сам. В мислите му изникна образът на неговия баща.

Джордж чу тътренето, когато Бърни се изправи. Ще отмести покривалото от мен, помисли Джордж, ще види ножа в подутите ми пръсти и ще го вземе. Ще намери разрязаното въже и ще се изсмее на нещастния ми опит да избягам, после ще върже пак въжето и ще ми даде личното ми блокче цимент, което да си нося към дъното на океана.

С глава все още залепена на дъното, Джордж наблюдаваше как Бърни се придвижва към предната част на лодката. Джордж сведе брадичка към гърдите си и видя още три циментови блокчета, прикътани зад предните седалки. Бърни взе едното в ръка и излезе извън полезрението му.

— Ужасно мълчалив си, Джордж. Пазя те за накрая, така че имаш още малко време. Чувствай се свободен да говориш. Нямам нищо против малко разговор.

Джордж усети краката на Бърни да пристъпват по дъното, платнището прошумоля, но си остана на мястото. Меко тупване накара Джордж да си помисли, че е пуснал блокчето, после усети две ръце, едната на хълбока му, другата на задната част на бедрата му, които го издърпаха няколко сантиметра напред. Ножът, още стиснат в освободената му дясна ръка, изстърга по дъските и той реши, че Бърни със сигурност го е чул, но оня каза само:

— Там да стоиш, чу ли?

Джордж погледна надолу към тялото си. Още беше покрит с платнището. Бърни щеше да е зает няколко минути, за да прикрепи блокчетата към Карин Бойд и Кейти Алър, преди да хвърли и техните тела във водата. Той опипа с пръсти въжето и намери отрязания почти на три четвърти край. Намести отново острието и започна да реже.

— Тая ме изненада — каза Бърни. — Племенницата на Маклийн. Ти наистина привличаш симпатичните дами, Джордж, въпреки че не мога да си обясня защо. Заредих стреличките си с достатъчно сокче, за да поваля човек с твоя ръст — това не е лесна наука, да знаеш, но за тази беше малко в повече. Приспах я завинаги.

Тъкмо Джордж беше успял да отреже въжето докрай около лявата си китка, и ръката му, с изтръпнали мускули, падна върху дъските. Той се престори, че кашля, за да прикрие шума, извивайки се да разтрие изтръпналите си, парещи ръце. Престореното кашляне скоро се превърна в истинско и спазмите на диафрагмата му накараха стомаха му да отдели последното останало количество горчива течност. Той се изплю на дъските.

— Скоро всичко ще свърши — каза Бърни. Джордж не можеше да го види, но му се стори, че оня изхвърля през борда тялото на Карин Бойд. Надяваше се, че Бърни е с гръб към него, и бързо постави ръце на кръста си, намирайки двойната примка, овързана сравнително хлабаво през тялото му. Точно над левия му хълбок имаше малък възел. Не разбираше нищо от възли, но прокара пръсти през него, забелязвайки само, че е прекалено стегнат и че няма да може да намери разнищени краища, които да развърже. От възела въжето се спускаше стегнато надолу по бедрото му и между двата му крака. Ако успееше да среже въжето, глезените му щяха да си останат вързани, но поне щеше да изпъне тяло и ръцете му щяха да се освободят. Щеше да има възможност да стигне до пистолета в такелажната кутия.

Джордж чу плисък — Карин Бойд отиваше в гроба си под водата — а после чу как Бърни дълбоко въздъхна. Уморяваше ли се вече? Беше силен, Джордж знаеше поне това, но въпреки че денят да беше сравнително хладен, слънцето беше в апогея си, а Бърни беше облечен с тъмни панталони от костюм и лъскава сива копринена риза.

— Ах, Кейти — каза Бърни и Джордж долови звука на шумолящото фолио. Представи си как тя е още увита на руло и вързана като килим, както я бе видял в къщата на улица „Капитан Сойър“. — Ти всъщност не познаваше Кейти, нали?

— Видях се с нея — каза Джордж, защото искаше да накара Бърни да продължи да говори. Джордж беше насочил острието на ножа под опънатото въже, което свързваше кръста с глезените му.

— Тогава сигурно знаеш, че аз не просто я убих, а я пребих до смърт. Знаеш ли на колко години беше? На двайсет и две, а приличаше на осемдесет и две. Беше наркоманка от по-малко от година, но каква година. — Бърни се изсмя по своя особен лаещ начин. — И знаеш ли кой я запозна с наркотиците? Твоята безценна Джейн. Тя имаше истински талант с дамите, също като теб.

Джордж започваше да отмалява, главата му се въртеше, пот се стичаше по тялото му и му трябваше цялата енергия, която имаше, за да разреже последните остатъци от въжето. Слънцето по лицето му го караше да се чувства като парче месо във фурна.

Чу как Бърни леко изръмжа и отново долови звука от шумолящото фолио.

— Хората са по-тежки, когато са мъртви, знаеш ли? Вдигал съм това нещо тук няколко пъти, когато беше още жива, и не тежеше повече от парцалена кукла, но сега, господи, вече остарявам.

Въжето, с което се мъчеше Джордж, се цепна на две и краката му се освободиха. Глезените му още бяха вързани, но вече не като на пуйка за печене. Едва успя да се спре да не опъне сгърчените, изтръпнали мускули на краката си, но не знаеше накъде гледа Бърни. Протегна възможно най-силно глава назад и видя единствено небето, вече нашарено от няколко перести облака. Чу плисъка, когато и Кейти беше пусната в морето. В лодката бяха останали вече само двамата с Бърни и той осъзна, че няма начин да успее да отреже въжето, омотано около глезените му. Изви глава на другата страна да погледне назад, където бе лежала вързана Лиана. Такелажната кутия, за която бе споменала, се удряше в стените на лодката. До нея имаше яркочервена спасителна жилетка и Джордж се зачуди дали няма да е по-добре просто да я грабне, да се гмурне във водата и там да опита шансовете си.

Чу тътренето на обувките на Бърни по дъските зад себе си. Опита да поеме дълбоко дъх, но въздухът, който нахлу в дробовете му, беше разреден и недостатъчен. „Всеки момент Бърни ще дръпне платнището от мен, ще види, че съм се освободил от въжето и тогава трябва да се задействам и да го ударя с ножа, с който може да се нареже само някоя хубава крехка пържола“, помисли си той.

Бърни издаде някакъв звук зад него, кратко сумтене в гърлото, което прозвуча като въпрос, после направи три стъпки към носа. Джордж го видя как се навежда, отваря някакъв шкаф и изважда бинокъл. Допря го до очите си и се загледа в далечината. Моментът на Джордж настъпи.

Толкова бързо, колкото можеше, Джордж се изтъркаля на ръце и колене и след това се оттласна напред към такелажната кутия. Усещаше мускулите си бавни и вцепенени, сякаш беше стоял вързан дни, а не часове. Отвори капака на кутията и изсипа съдържанието й на дъските. Разпиляха се инструменти, рибарски такъми и няколко перца, заедно с черен револвер, увит в мазно парче плат. Джордж го грабна с дясната си ръка и се извъртя обратно в седящо положение. Бърни още стоеше спокойно на носа с бинокъл в ръка. По устните му се появи лека въпросителна усмивка и Джордж видя как очите му се преместиха от лицето към пистолета в ръката му, а после пак на лицето.

— Не е зареден — заяви Бърни.

— Сигурен ли си? — попита Джордж и дръпна назад ударника. Той щракна на място по-лесно, отколкото предполагаше. Ръката му затрепери и от страх, и от умора, но това не го интересуваше.

— Давай, стреляй — каза Бърни. — Наистина не е зареден. Защо просто не вземеш тази спасителна жилетка и…

Джордж дръпна спусъка. Лек откат наклони ръката му и пистолетът издаде силен звук, който прозвуча като фишек. Бърни изпусна бинокъла на дъските и вдигна дясната си ръка към шията. От устата му се чу ужасен гъргорещ звук и по гърдите му потече тъмна ивица кръв, която попи в копринената му риза.

Бърни натисна раната по-силно, но кръвта се стичаше по кокалчетата му, покривайки цялата му ръка. Той протегна другата си ръка и стисна облегалката на въртящото се капитанско столче, а после се отпусна в него като старец със ставни проблеми.

Очите му останаха приковани в Джордж. В тях като че нямаше нито страх, нито гняв — само обърканост, сякаш се чудеше защо от шията му внезапно е започнало да извира нещо и какво общо има това с пистолета, който Джордж още държеше. Бърни се свлече на седалката, все така обърнат към Джордж, а обляната му с кръв ръка се отпусна към бедрото. Цялата предница на ризата му бе напоена с кръв, а лицето му беше станало призрачно бяло. Очите му вече не изглеждаха объркани. Не виждаха нищо. Беше мъртъв.

Джордж се обърна и огледа заобикалящия го океан. Очакваше да види лодка на хоризонта или онова, което бе разсеяло Бърни, но видя единствено линията на хоризонта, която се простираше във всички посоки. Някаква чайка се клатушкаше върху синята вълна на около двайсетина метра и това беше единственият признак на живот.

Той затвори очи и опита да прочисти ума си за момент, опита да проумее какво се беше случило току-що. Знойното слънце пареше кожата му, а палубата се люлееше. По краищата на съзнанието му се носеха някакви неясни образи и в кратък пристъп на нещо като халюцинация, Джордж почти си позволи да заспи.

Когато отново отвори очи, нищо не се беше променило. Беше сам на палубата на лодката с разпиляното съдържание на такелажната кутия и едно циментово блокче, предназначено за него. Револверът се тресеше в ръката му. Бърни се полюшваше на капитанското столче, което се плъзгаше напред-назад в ритъма на лекото вълнение на морето.