Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (22)

Глава 21

С плавно, почти небрежно движение Бърни Макдоналд вдигна пушката. Не последва звук, но Джордж забеляза как към Карин и него се насочи нещо изстреляно, една ивица в червено. После чу ужасен звук, като малка секирка, забила се в дърво, и Карин се свлече до него. Докато Макдоналд смени ъгъла, под който бе насочена пушката, Джордж затръшна вратата и я залости.

Падна на колене и погледна Карин. Тя разтриваше шията си и издаваше леки звуци като приглушена прозявка. Той отмести ръцете й. Точно по средата на шията й стърчеше стреличка, не по-голяма от тийче за голф. Той я хвана за червената конусовидна опашка и я дръпна. Под нея остана издут белег и малка капка кръв с размера на кабърче. Карин дрезгаво пое въздух и изстена, раздвижвайки глава напред и назад.

— Стреличка — каза Джордж. — Според мен, с нещо упойващо. Как се чувстваш?

Карин седна и притисна ръка към шията си. Подутината бързо се увеличаваше и тя я разтри, размазвайки кръвта. Джордж осъзна, че са оставили плъзгащата врата към дневната отключена и ако имаше някаква възможност да избяга от Макдоналд, трябваше единствено да се добере до онази врата. Затова се обърна към Карин:

— Трябва да останеш спокойна, докато заключа задната врата и намеря начин да стигна до някакъв телефон. Става ли? Просто се облегни на стената. Всичко ще се оправи. — В собствените му уши гласът му прозвуча разумно и спокойно, сякаш казваше на колегата си, че трябва да изпрати факс и веднага ще се върне.

Намести Карин така, че да се облегне на стената в коридора. Очите й бяха придобили някакъв отчаян, животински поглед, но според него клепачите й започваха леко да натежават.

— Застреляха ли ме? — попита тя.

— Само с упоително. Вероятно ще заспиш, но няма да ти стане нищо.

Тя отдръпна пръсти от шията си и погледна следите от кръв по връхчетата им.

— Веднага ще се върна — каза Джордж и хукна по стълбите към второто ниво. Огледа дневната, а след това отправи поглед през стъклената врата. Нямаше и следа от Макдоналд нито в задния двор, нито по патиото. Придърпа плътно вратата и завъртя резето да я заключи, после отстъпи назад към средата на помещението. Хрумна му, че заключването на вратите бе, общо взето, безполезно. Ясно беше, че тази къща, заедно с трупа, увит във фолиото, е пряко свързана с Макдоналд и Лиана. Макдоналд сигурно имаше ключ, а ако нямаше, щеше просто да счупи стъклената врата.

Джордж изтича обратно при Карин. Тя беше все още в положението, в което я беше оставил, но очите й бяха затворени и вече дишаше тежко през отпуснатата си уста. Ръката, която бе разглеждала, тази с кървавите пръсти, още стоеше пред лицето й, някак препъната и скована. Приличаше на марионетка, на която са отрязани всички конци, с изключение на един.

Джордж приклекна. Струваше му се, че е минал вече час откакто беше открил тялото в пералното помещение, но вероятно бяха минали само няколко минути. Не чуваше никакви звуци нито в къщата, нито отвън. Какво ли щеше да направи Макдоналд? Влезеше ли в къщата, рискуваше Джордж да го чуе, да хукне към някой друг изход и да избяга. Нямаше да може да използва колата си, тъй като беше блокирана на пътеката, но можеше да избяга в гората и да се скрие. Шансовете му бяха нищожни, но все пак имаше някаква възможност.

Джордж опита да изчисли колко изхода и входа има къщата. Знаеше поне за три. Предната врата, плъзгащата се стъклена врата в дневната и плъзгащата се врата в спалнята. Вероятно имаше и някакъв вход към гаража, може би надолу по стълбата, където в момента се беше свил. Защо ли Бърни не предприемаше нищо?

Джордж реши да заеме позиция в тъмния коридор на второто ниво на къщата, където Макдоналд нямаше да може да го види през прозореца. Излезе от прикритието си, а ставите на колената му изпукаха силно. Карин остана в старото си положение, с все още вдигната ръка, сякаш лакътят й беше блокирал. Джордж се наведе назад и внимателно подхвана китката й, сваляйки ръката така, че да остане до тялото й. Сега изглеждаше сякаш се беше напила на някакъв купон, заспала беше в изправено положение и се бе свлякла по стената. Така беше малко по-добре.

Опита да тръгне нормално, нито много бързо, нито прекалено бавно, към второто ниво. Отново погледна през стъклената врата към задния двор и не видя нищо, после влезе в коридора и изключи осветлението, за да остане на тъмно. Облегна се на стената и отново се заслуша. Мина една минута. Кожата му, която преди малко беше напрегната и тръпнеща, вече се отпускаше и ставаше по-хладна. Прокара ръка през косата си и се изненада от количеството пот по нея. Нещо в къщата издаде тих, тиктакащ звук и краката му започнаха да омекват. Осъзна, че храбростта и изобретателността, довели го до тук, вече намаляваха, и то бързо като вода, която се оттича в сифона на мивката. Вместо да си представи как бяга от къщата, той си представяше как изведнъж Бърни Макдоналд изниква от мрака в коридора. И се видя как замръзва на място като статуя, докато Бърни запраща стреличка, или нещо по-лошо, в шията му.

Джордж се замисли защо Бърни не се бе разтревожил, че той може да повика ченгетата? Очевидно знаеше, че телефонните линии не работят, но как можеше да е сигурен, че Джордж не носи мобилен? Навярно Бърни беше наясно, че на това място, в тази дълбока гора на края на океана няма обхват. Ако беше така, нямаше за какво да бърза, но Джордж знаеше, че колкото повече седи тук, толкова по-голяма е вероятността да загуби всякаква смелост.

Реши да си набележи посока и да се втурне натам. Това щеше да му даде петдесет на петдесет шанс за бягство. Предимството на задната част на къщата беше близостта й до гората. Тя започваше само на няколко метра от патиото. Джордж опита да си представи как изглеждаше и успя да си спомни ниските, непроходими храсти от рододендрони и рози отстрани на къщата, но не можа да се сети точно с какво беше оградено патиото. Ако беше същото, изгледите му бяха нулеви.

Предимството на предната част на къщата беше, че знаеше съвсем точно къде да отиде — направо по чакълестата пътека, придържайки се към края, така че дърветата малко да го прикриват, а после да поеме към уличката „Капитан Сойър“. В предната част на къщата щеше да има по-малко прикритие, но щеше да се придвижи по-бързо.

Джордж състави план. Ще се изнесе бързо, но спокойно към входната врата и ще надникне към пътя за колите, оглеждайки за някаква следа от Макдоналд. Ако оня беше още до колата си с пушка в ръка, щеше да се обърне и да хукне към задната част с възможно най-голяма скорост и да опита шанса си с гората отзад. Ако не види нищо, ще отключи вратата и колкото е възможно по-бързо ще излезе и ще затича към „Капитан Сойър“.

Наложи си да тръгне към предната врата. Предпазливо слезе по стъпалата до площадката, минавайки покрай Карин, която още лежеше отпусната до стената в съвсем същото положение, въпреки че кожата на лицето й започваше да придобива обезпокоително сив цвят. Спря пред тесния прозорец и погледна навън. От Макдоналд нямаше и следа. Колата му още беше там, паркирана зад аудито на Карин. Някаква гарга подскачаше по чакълестата пътека и кълвеше нещо. Погледна докъдето можа по дължината от двете страни на пътя и не видя нищо.

Откачи резето на вратата и я издърпа навътре. Пристъпи навън, оглеждайки в двете посоки: никаква следа от Бърни Макдоналд. Затича към колите. Враната пристъпи едва, вдигна се във въздуха и полетя с опърпаните си крила. Джордж изтича покрай аудито на Карин, после край доджа на Макдоналд и пътьом хвърли поглед вътре. На задната седалка видя жена.

Спря да погледне по-добре — беше Лиана, легнала по гръб, а двата й крака бяха свити, за да може да се събере на седалката. Главата й беше подпряна на облегалката, косата й покриваше едната й буза, а когато през нея мина сянката на Джордж, на него му се стори, че вижда как бледите й клепачи помръдват. Пристъпи по-близо. Въпреки неудобната поза върху задната седалка дрехите й бяха доста пригладени. Носеше лилавата пола, с която я беше видял преди, и нещо като памучно поло. Полото леко се беше дръпнало по корема, разкривайки ивица бяла кожа. На пода на колата се въргаляше обувка без ток, а другата висеше от стройния й крак. Джордж опита дръжката на вратата, но беше заключено. Той леко побутна колата, опитвайки се да не вдига много шум, но Лиана очевидно не беше будна, без съмнение упоена от дрогата, с която Макдоналд беше заредил пушката си. Джордж се зарадва, че беше видял помръдването на клепачите й, защото това означаваше, че още е жива.

Усети ужилване по рамото си, пресегна се и изтегли малката стреличка, като я хвърли далеч, сякаш беше оса. Макдоналд се приближаваше към него с небрежна походка, а пушката му пак беше отпусната отстрани. Идваше откъм задната страна на къщата. Джордж беше отгатнал точно — ходил беше отзад. Джордж се затича отново, този път към улицата. „Може пък да стигна до гората, да намеря скривалище и да пропълзя там. Може и да не ме намери. Може да съм изтеглил стрелата, преди отровата да успее да влезе в кръвта ми“, помисли си той.

Но докато тичаше, минавайки през сноповете слънчева светлина, които преминаваха между дърветата, земята под краката му започна да се движи, накланяйки се силно надясно. Опита да приспособи походката си, но краката му се преплетоха и той се стовари с лице върху гористата почва. Вдигна се на колене и светът отново се завъртя, а дърветата се завихриха наоколо като на бърз каданс. И отново легна. Почвата в гората беше мека от нападалите борови иглички. Затвори очи и въртенето спря.