Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (19)

Глава 18

— Здравей, Одри — каза Джордж на Лиана Дектър по телефона. Седеше в стаята на мотела, все още разтърсен от срещата си с мъжа от огромната кола, убеден, че гласът му трепери.

— Значи си помисли, че съм умряла?

— А ти какво щеше да си помислиш?

— Съжалявам.

Джордж не каза нищо, затова тя продължи:

— Според мен днес следобед Дейл доста те е изплашил. И за това съжалявам.

— Доста страховит беше.

— Да, така постъпва. Това му е работата. Но вече си е тръгнал за Тампа, затова си мисля, че довечера можем да се видим. Искам да ти обясня.

Джордж замълча за секунда и каза:

— Добре.

— Има едно място в Чинкапин, което се казва „Палмс Лаундж“. — Тя му даде адреса. — Ще го намериш ли?

Разбраха се да се видят в девет вечерта и преди Джордж да зададе още въпроси, тя затвори. Той поседя за миг на края на леглото. Все още можеше да изпълни плана си. Да си замине от Флорида. Някъде по пътя да се обади на детектив Чалфънт и да му разкаже всичко. Никога вече да не се види с Одри или както й беше името. Но този телефонен разговор променяше всичко. Тя искаше да го види и нямаше начин той да не отиде. Беше дошъл във Флорида да търси истината и беше на път да я намери.

Взе си душ, макар да нямаше чисти дрехи да се преоблече, после отиде при Дан Томсън и го помоли за кола до сутринта. Казаха му, че може да я задържи за през нощта, стига да я върне на другия ден в осем.

Беше привечер и все още светло и тъй като беше прекалено нервен, за да остане в стаята си в мотела, Джордж тръгна с колата. Пресече река Дахун, за да влезе в Чинкапин, после пое по булевард „Кортес“ чак до остров Света Анна. Паркира край плажа. Заливът беше с тъмен металносин цвят, а залязващото слънце озаряваше небето в червено и пръскаше ослепително бяла светлина по повърхността на морето. Джордж повървя по плажа и намери стар дървен кей с малка къщичка в края. Мина по кея покрай рибари и възрастни туристи. В края имаше открит бар с три свободни, очукани от времето стола. Поръча бутилка „Будвайзер“ и я получи. Пил беше и преди в барове — няколко кръчми близо до колежа бяха прочути с това, че никога не искаха документи от местни студенти — но никога досега не му бяха сервирали в бар извън тази зона. Първата бира изпи бързо, после поръча втора, запали цигара и изпи втората бавно, наблюдавайки лодките, които се полюшваха напред-назад на гаснещата светлина.

След час и половина, но все още час и половина преди уговорената среща с Лиана, Джордж паркира буика на чакълестия паркинг пред „Палмс Лаундж“. Заведението се намираше на място, на което се пресичаха две равни, празни шосета — стара ферма с нарисувана и вече избеляла палма на стената и неонова реклама за бира над вратата. Купил си беше един чийзбургер от някаква будка за бързо хранене и го изяде в колата. На паркинга имаше само две коли, освен неговата, всъщност камиони. С облекчение забеляза, че няма големи коли.

Вътрешността на „Палмс Лаундж“ беше с размерите на вагон, ярко осветен с провесени флуоресцентни лампи в предната част и оскъдно осветен в дъното. Имаше един служител и един клиент с по чаша смесен коктейл в тъмния край на бара. Барманът беше петдесетгодишен мъж с гъсти мустаци и оредяваща на темето коса, а клиентът му беше жена на почти същата възраст със сламена каубойска шапка с малка периферия.

Джордж се запъти към средата на бара и се облегна на лакти. Когато барманът дойде при него, той поръча един „Буд“.

Барманът донесе бирата и взе двата долара на Джордж.

— Мюзикбоксът е повреден. Ако искаш да си пуснеш песен, няма да ти струва нищо — каза барманът.

Джордж отиде с бирата си до стар мюзикбокс в дъното с редица големи, хоризонтално подредени плочи зад издутото стъкло. Заглавията на песните бяха написани на малки картончета, някои напечатани, други написани на ръка, повечето кънтри. Джордж избра произволно няколко, разпознавайки имената. Ханк Уилямс например му говореше нещо. Както и Патси Клайн.

Той отнесе бирата си до една маса в далечния ъгъл и зачака.

* * *

Тя влезе през вратата в девет и една минута. Докато Джордж чакаше, беше влязъл нисък мъж с мушамено яке, седнал бе до жената със сламената каубойка и беше поръчал един Джак и кока-кола. Влязла беше още една двойка, дебел мъж с кльощавата си, татуирана жена. Бяха поръчали две уискита със сода, бяха ги отнесли до маса в предната част, бяха ги изпили, без да продумат, и си бяха тръгнали.

Одри/Лиана пристъпи през входната врата, оставяйки я сама да се затвори зад нея. Тя попадна в яркия блясък на осветлението от тавана и Джордж забеляза как за момент погледна, без да вижда, към задната част на бара. Носеше чифт черни памучни панталони, от ония, които понякога носят келнерите и келнерките, и блуза с къси ръкави в зелено, любимият й цвят. Изглеждаше както си я спомняше: с малки рамене, леко широка в ханша, с екзотични очи, ослепителна. Тя го забеляза.

Той остана да седи, докато тя излизаше от блясъка на осветлението до вратата и навлизаше в сумрачния интериор, хвърляйки бърз поглед към бара, после постави ръка на рамото му и леко се наведе. Миришеше по същия начин — на канелена дъвка — и той осъзна, че това беше нещо за нея, което само за няколко седмици бе забравил.

— Поиска ли ти карта за това? — попита тя и посочи бирата.

— Не. Не мисля, че трябва да се безпокоиш.

— Искаш ли още една?

— Аз ще си взема — каза Джордж. — Ти седни. Бира ли искаш или нещо друго?

— Бира става.

Тя седна на масата, докато той отиде до бармана за още две бири.

Когато се върна, тя беше поставила длани върху масата като някое дете, което чака да бъде нахранено. И преди я беше виждал в тази поза. Въпреки фалшивата й самоличност, Лиана беше онази Одри, която той познаваше. Полупиян, на Джордж му се прииска да посегне и да обвие раменете й с ръце. Искаше му се да я целуне.

— Не мога да повярвам, че си дошъл чак дотук — каза тя, след като отпи пяната, надигаща се от гърлото на бутилката.

— Не мисля, че ти е позволено да започваш изречение с „не мога да повярвам“, преди аз да го направя.

— Прав си — усмихна се тя.

— Мислех, че си умряла. Имаш ли някаква…

— Виж какво, спри. Чувствам се ужасно заради това. Дай ми само минутка да обясня и може би ще разбереш. Днес си видял къде живея и знаеш, че не съм от семейство с много пари, поне не толкова, че да уча в колеж. Аз наистина не искам да влизам във всичките подробности, но живея само с баща си. Той е стар за баща, почти на седемдесет. Преди около трийсет години е писал за телевизията в Калифорния. Твърди, че е писал епизоди за „Зоната на здрача“, но не знам дали е така. Сега иска единствено да пие бира, да пуши трева и да играе на комар. Боже, това прозвуча като… горкичката аз, нали? Така или иначе, с две думи, от години съм без майка и сме само двамата — стар отвратителен баща, който е потънал в дългове, и обикновената аз, която си мисли, че може да постъпи в Матър Колидж за двугодишен курс след гимназията. Ако има късмет.

— И тогава си срещнала Одри Бек. Заради клуба „Слово и дебат“.

— Точно така. — Тя пое дълбоко въздух. — Разбрал си всичко, детектив Фос. Сприятелих се с Одри, по-скоро бяхме просто познати. На срещите за дебати разговаряхме. Тя ми каза, че харесва обиците ми. Аз й казах, че харесвам дънките й, и така нататък. Тя ми каза също как родителите й настояват да постъпи в колеж, въпреки че тя искала единствено да отиде в някаква къщичка на плажа, наета от гаджето й и неговата банда. Казах й, че бих убила човек, за да отида в колеж, но нямам никакви пари. И й казах как баща ми навярно не би забелязал, ако гаджето ми се премести в моята спалня у дома. А после съставихме план. Не, не беше точно така. Измислихме някаква фантазия, като и двете си казахме, че би било велико, ако можем просто да си сменим местата. Ако аз имах нейните родители, можех да постъпя в колеж и всички щяха да са доволни. А ако тя имаше баща като моя, щеше да отиде да живее с гаджето си на плажа. Това стана още през май. После двете завършихме гимназия и аз не се чух с нея чак до август.

— И какво прави цялото лято? Какви бяха плановете ти?

— Работех на входа на ресторант на име „Ривървю“ както и предните две години. Записах се в общинския колеж. Беше скапано, но какво да правя? И тогава ми се обади Одри. Каза ми, че е решила да не ходи в колежа. Вместо това щяла да замине за Уест Палм Бийч и когато не се появи в училище, родителите й щели да разберат всичко. А после предложи аз да отида на нейното място. Имах собствена кола. Можех да кажа на баща си, че съм решила да замина — бездруго нямаше да го е грижа, — и можех да пропътувам целия път до Кънектикът, да бъда приета в колежа като Одри Бек и никой да не разбере. Тя щеше да се погрижи всяка седмица да се обажда на родителите си и да се преструва, че е на училище. Ако родителите й звъннеха, аз щях да се престоря на съквартирантка, да приема съобщението, а после да го предам на Одри във Флорида. Изглеждаше приемливо, имам предвид, че си беше съвсем приемливо. Направихме го и се получи. — Лиана стисна зъби и погледна директно в Джордж. — И мисля, че щеше да продължи така…

— Но Одри умря.

— Така е. Одри умря. Така че и аз умрях. — Едното око на Лиана проблесна на светлината от мюзикбокса. Патси Клайн пееше нещо за разходка в дъжда.

— Какво е станало?

— Имаш предвид с Одри?

— Да.

— Обади ми се, когато се върнах във Флорида. Тя се беше върнала в Суитгъм. Срещнахме се. Всъщност тук. Беше се превърнала в развалина. Нищо чудно, защото гаджето й се беше оказало задник. Каза, че се интересувал само от дрога и чукане. Каза, че опитал да я принуди да се чука с цялата му банда. Допускам, че последната капка в чашата била, когато наркодилърите ги погнали за пари. Звучеше ми като кошмар. Попита ме за Матър Колидж и аз й казах истината. Не излъгах, разказах й как съм изкарала чудесен семестър и й споделих за теб. Според мен тя осъзна каква огромна грешка е направила и си мисля, че беше права. В онази вечер ми се стори, че още взема дрога — когато се видяхме, изглеждаше така, сякаш се беше дрогирала, а после се напи. Така или иначе, тя ми каза, че иска отново да си сменим ролите. Искаше да продължи колежа през втория семестър.

— Смяташе, че никой няма да забележи ли?

— Знам, но тя не разсъждаваше трезво. Казах й, че не е възможно, че не може просто да се появи там и да каже на хората, че е истинската Одри Бек. Казах й, че ако наистина го иска, аз ще спра да се появявам вместо нея и че може да се премести в друг колеж. Така го оставихме. Беше разстроена. Според мен тя наистина си мислеше, че може просто да скочи обратно в живота, който беше изтъргувала. Не е като да изглеждахме абсолютно еднакви или нещо такова.

— Не си приличате.

— Така е. Тя си тръгна към къщи, аз също. В онази нощ е умряла.

— Значи мислиш, че се е самоубила?

— Беше доста пияна, затова си мисля, че просто е влязла в гаража и е загубила съзнание. Чух за това два дни по-късно. Естествено, вече бях решила да не се връщам в Матър. Възнамерявах да се обадя на теб и на Емили. После тя умря и вече не знаех как да постъпя.

— Боже мили! — каза Джордж и запали цигара. Беше изпил вече бирата и главата му се въртеше малко, но нещо в нейната история сякаш се губеше. — Как се почувства, когато тя ти каза, че иска името си обратно? Сигурно си имала намерение да се върнеш в колежа?

— Да, така беше, но все пак винаги съм знаела, че е временно. Да бъда Одри беше временно. Бях станала някой друг, момичето, което винаги съм искала да бъда — нали се сещаш, в колеж, добра студентка, с гадже… гадже като теб, — но сякаш имах някаква тайнствена болест, или в мен имаше часовник, който тиктакаше като сърце и във всеки момент можеше да иззвъни някаква аларма и Одри Бек вече да не съществува. Щеше да умре и аз трябваше да се превърна обратно в Лиана Дектър. Божичко, това е вече като сън, целият онзи семестър.

— Сигурно е било странно.

— И хубаво. Хубави времена бяха, нали?

— Може би ще можеш някой ден да се върнеш. Като Лиана. Там наистина се справяше добре.

— Смяташ, че ще ми простят, че съм подправила самоличността си — разсмя се Лиана. — Смяташ, че родителите на Одри ще ми простят. Плащали са на непозната да учи в колеж.

— Родителите й вече знаят, че Одри всъщност не е ходила в колежа. Имам предвид, всички знаят, полицията също.

— Да, чух за това. Мислех си, че вероятно ще излезе наяве. Не бях сигурна…

— Но благодарение на мен…

— Но благодарение на теб и твоята непоколебима всеотдайност. — Тя протегна ръка и го погали по бузата. За момент останаха безмълвни. Бирата и нейната близост бяха лишили от всякакво усещане за реалност това къде се намираше Джордж и това, за което бяха говорили.

— Липсваш ми. Липсваше ми — каза Джордж.

— И ти на мен.

— Мога ли да те целуна?

— Добре.

— Устните ми са малко напукани.

— Да, забелязах. Няма нищо.

Целунаха се нежно, в тъмния ъгъл на бара, под звуците на някаква по-жива рок балада, заменила песента на Патси Клайн.

— Ти не ми разказа цялата история — каза Джордж.

— Знам. Но най-напред ти ми разкажи какво стана в училището. Как реагираха хората там?

Той й разказа за двата дена, които беше прекарал в Матър, как беше намерил Емили, за импровизираната панихида в общежитието и срещата му с декана, и как Кевин едва не го беше пребил. Лиана слушаше напрегнато с леко разтворени устни и по-разширени от обикновено очи.

— Все едно са ми позволили да видя собственото си погребение — каза тя. — Някак опияняващо злокобно.

После Джордж й разказа за пътуването си до Флорида и какво се беше случило през последните два дена. Когато стигна до момента, в който бе седял в колата пред къщата на Лиана, Джордж каза:

— А сега ти трябва да ми кажеш за мъжа, който беше там.

— Дейл.

— Да, Дейл.

— Добре. Мисля, че се налага, но няма да ти хареса особено.

— Твой приятел?

— Нещо подобно.

— Гадже?

— Не съвсем, но може да се каже. Остави ме да ти разкажа. Първо, както ти казах, баща ми е комарджия. Залага големи суми. Ходеше на надбягвания, а после започна да залага в спорта чрез посредник в Тампа. Честно казано, не знам дори името на човека, на когото се обаждаше, но през цялото време висеше на телефона, повече от мен, когато бях в прогимназията. Дължеше много пари и когато не можеше да плати, се появяваха страховити типове. И един от тези типове…

— Беше Дейл.

— Точно така. Събираше дългове и идваше доста често. Явно е много добър в причиняването на болка и в това да не оставя никакви следи…

— Той не ми каза точно това. Каза ми, че оставя следи.

— Съжалявам, че си се сблъскал с него. — Лиана стисна ръката му над лакътя. — Сигурна съм, че не е било приятно. Известно време беше изчезнал. Не се появи и лятото преди колежа, защото баща ми беше започнал да ходи на сбирките на Анонимните комарджии. Тъкмо затова и реших, че мога да изчезна и да отида в колежа. Казах на баща си, че ще пътувам из страната с приятел и че ще му се обаждам и наминавам. Той се съгласи. Накарах го да ми обещае, че ще продължи с Анонимните комарджии, но той не е устоял.

— И затова Дейл се е върнал.

— Отчасти, но се е върнал и да ме търси. Мога ли да взема една от твоите? Моите ги свърших. — Джордж й запали цигарата. — Това е трудната част — продължи тя. — Нещата в един момент наистина се влошиха и ние задлъжняхме с много пари. Всъщност баща ми ги дължеше, но аз усещах, че това е и мой проблем. Дейл говореше, че тежко сме му навредили, че дори го убиваме. Дейл ме познаваше, защото идваше вкъщи. И ме харесваше. И така се стигна до някакво споразумение.

— Какво споразумение?

— Как мислиш?

— Господи!

— Да.

— На колко години беше?

— Когато започна, бях на шестнайсет, но после накарах баща ми да спре да залага, почти през цялата последна година в гимназията, и Дейл не идваше толкова често.

— Господи!

— Мислиш, че съм ненормална?

— Не… Да, мисля, че е гадно. Мисля, че Дейл е ненормален, а също и баща ти. Божичко, съжалявам. За теб.

— Е, не беше „Малка къщичка в прерията“, но това вече е минало. Баща ми е на път да изостави залаганията — вече ги е спрял. Дейл ще престане да души наоколо…

— Ти и той… тази Коледа…

— Да, затова се появи, но не, не се случи нищо. Странно е, защото, макар и да бях с него по принуда, по някакъв необясним начин той наистина си мисли за мен като за свое гадже. Закриля ме. Затова днес следобед се е нахвърлил върху теб. Баща ми те е видял в колата през прозореца и повикал Дейл, а Дейл е направил каквото си знае. Аз дори не си бях вкъщи.

— Сигурно можеш да направиш нещо.

— Не се притеснявай. С това е свършено. Да говорим за друго или да се махнем оттук. Това заведение е потискащо.

Застанаха навън на тъмния паркинг, с безброй жълти звезди над тях. Лиана беше паркирала колата си до тази на Джордж и двамата останаха между тях, прегърнаха се и се целунаха. Джордж имаше чувството, че е на милион километри и на милион години далеч от другите части на живота си.

— Ще ти кажа лека нощ само ако знам, че утре ще те видя — промълви той.

— Добре. Но все пак трябва да се върнеш в Матър.

— Не знам. Може да остана тук с теб.

— Няма да позволя да останеш тук. Не ме интересува колко ме харесваш, но това място не е добро за никого.

— Кое? Флорида? Или с теб?

— И двете.

— Флорида не е зле. Къде другаде можеш да си купиш фойерверки и портокали на едно и също място?

— Аха, фойерверки и портокали. Перфектната дефиниция за моя щат. Ще ти кажа нещо: тия портокали не са чак толкова добри, колкото казват. Навремето трябваше да минавам покрай една фабрика за плодови сокове, и знаеш ли как воняха ония места? Не искам никога да видя портокал, да не говорим за портокалов сок. А да не започвам за фойерверките.

— Какво имаш против фойерверките?

— Те са безсмислени. Група хора, дето ахкат и охкат по някакви глупави експлозии в небето. Няколко бляскави светлинки и коефициентът за интелигентност пада с двайсет пункта.

— Не си спомням да си била толкова цинична.

— Сега ме виждаш такава, каквато съм.

Той я прегърна по-силно, а тя го целуна по шията.

— Утре ще дойдеш ли да се видим в мотела, където съм отседнал? — попита Джордж.

— Обещавам. В колко искаш да дойда?

— Колкото можеш по-рано.

— Ще бъда там към обяд. Може да хапнем заедно.

— Добре. И ще поговорим за възможностите.

— Добре. Възможностите. Обичам възможностите.

— Можем да се преместим някъде заедно, но не веднага. Мисля, че от полицията ще искат да научат какво се е случило между теб и Одри.

— Знам. Ще се оправя с това по-късно — каза тя.

— Не, заедно ще се оправим с това.

— Добре. Заедно.

Лиана се качи в колата си първа. Тя свали прозореца и Джордж се наведе да я целуне за лека нощ.

— Още не си ме нарекъл по име.

— Лека нощ, Лиана — каза той, преди тя да тръгне. — Звучи странно.

— Ами това е истинското ми име. Но предпочитам Одри. Ако искаш, можеш пак да ме наричаш Одри.

— Не, искам да те наричам с истинското ти име.

Той остана загледан в задните светлини на колата й, които заподскачаха надолу по чакълестата алея, а после постепенно се изгубиха по ограденото с ливади шосе. По-късно се зачуди дали тя беше продължила да кара в онази нощ по целия път накъдето беше тръгнала, или се беше отбила още веднъж в дома на баща си.