Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (11)

Глава 10

Автобусната спирка миришеше на пържен бекон и стара урина. Когато стигна до продавача на билети, Джордж разбра, че след един час ще има автобус, който да го отведе до окръг Колумбия, а оттам може да се прекачи на друг автобус директно за Тампа. Одри живееше в Суитгъм, Флорида, на около час южно от Тампа.

Седна в задната част, което се оказа грешка, защото бравата на вратата към тоалетната беше отчасти разбита и тя непрекъснато се отваряше и отново се затваряше с трясък.

Главата му пулсираше от бирата, която бе пил през целия следобед и вечерта. Станал беше рано и бе приготвил безшумно багажа си, въпреки че почти нямаше шанс да събуди Кевин, който хъркаше като мечка, уцелена с намазана с упоително вещество стрела. Остави бележка, на която написа:

Заминавам. Не се притеснявай.

Следобед ще се обадя на родителите си.

Джордж извади пуловер от сака си, сгъна го няколко пъти, за да го използва като възглавница, а след това се унесе в неспокоен сън през целия път до Вашингтон. Имаше двайсетминутно изчакване, преди да хване автобуса, който щеше да измине цялото разстояние до Флорида. Изяде половин чийзбургер в Макдоналдс, после отиде до една редица платени телефони, за да се обади на родителите си, като използва телефонната карта, която те му бяха връчили още през септември. Баща му щеше да е на работа и той се надяваше, че майка му обядва навън с някоя приятелка. Нямаше късмет — тя вдигна.

— Джордж, какво се е случило? От какво имаш нужда?

Семейството му не беше от онези, които постоянно се обаждаха един на друг.

— Мамо, помниш ли, че ти разправях за онова момиче, Одри Бек?

— Не си спомням, но вярвам, че е така.

Той обясни какво се е случило, предизвиквайки серия от въздишки от страна на майка си.

— Каква загуба — каза тя, сякаш лично познаваше Одри и възможностите й. — Но се притеснявам главно за теб, скъпи. Не искам това да повлияе на времето ти в колежа. За теб това трябва да е един щастлив период.

— Не се безпокой, мамо — каза той. Невъзможно беше да й каже, че се готви да се качи на нощния автобус за Тампа. Ако в училището научеха за отсъствието му, щяха да уведомят родителите му, но щеше да се занимава с това, ако се случеше.

— Мамо, ще ви се обадя след седмица. Ще се оправя.

— Знам, че ще се оправиш, Джордж.

През втората част от пътуването той седна по средата на автобуса, като изяде една торбичка с ябълки и през цялото време гледаше безрадостните пътища на Юга. Търсеше в паметта си някакви знаци дали Одри е имала склонност към самоубийство, но не можа да намери нищо. Усещал беше, че не е съвсем доволна от ситуацията в дома си, че това беше част от живота й, за която тя не искаше да говори, и беше останал с впечатлението, че е дълбоко нещастна. Какво можеше да се е случило, за да превърне една добре справяща се с живота първокурсничка в отчаяно същество, което да отнеме собствения си живот?

Опита да си спомни всеки детайл от последните им мигове заедно. Последните си изпити бяха взели в една снежна сутрин във вторник, когато половината студенти вече се бяха изнесли към родните домове. В трапезарията онази вечер имаше по-малко от една четвърт от колегите им. Джордж и Одри бяха хапнали заедно, сами на маса за десетима. За какво бяха говорили? Джордж помнеше, че бяха направили анализ на храната в чиниите си — „Бьоф Строганов“, за който се чудеха дали не беше сготвен само от остатъци, при условие че щяха да затворят кухнята за повече от месец. Помнеше още как Одри се подразни, когато той продължи да изразява загриженост, че тя планира да измине с колата цялото разстояние от Ню Ингланд до Флорида за два дни по дванайсет часа шофиране. Джордж беше убеден, че идеята е опасна, а Одри настояваше, че го е направила, идвайки насам, и може да го направи пак на връщане. Плюс това нямаше достатъчно пари за две нощи в мотел. Джордж й беше предложил да плати, предложи дори да й помогне с шофирането до Флорида, знаейки, че тя ще откаже. Накрая, след като поспориха, Одри приключи спора както винаги, казвайки: „Притеснявай се колкото искаш, но ще го направя“. И Джордж се беше отказал да настоява.

Същата вечер бяха стегнали багажа си, всеки в своята стая, после прекараха нощта при Одри, преди да станат малко след зазоряване и да тръгнат всеки по своя път. Джордж помнеше влажния мразовит въздух в ранното утро, заледения тротоар, докато изпращаше Одри до нейния сребрист форд ескорт с подлепената броня. Тя беше включила двигателя и беше пуснала калпавия си климатик до максимум, после излезе да го прегърне за сбогом, „Внимавай“, беше й казал той, а след това, без да се замисля, беше добавил: „Обичам те“. За пръв път изговаряше тези думи.

„И аз те обичам, Джордж — беше казала тя без колебание. — Скоро ще се видим.“

Беше го погледнала, спомняше си Джордж, изпълнена с надежда. Развълнувана, сякаш животът й току-що бе станал по-добър и щеше да продължи така. А дали това не бяха чувствата на Джордж, които той пренасяше върху Одри? Продължи да рови в спомените си, докато усети, че не може повече да им вярва.

Автобусът продължаваше монотонното си пътешествие на юг. Яркосиньото небе и мразовитите температури на Ню Ингланд бяха преминали в ниски облаци и пориви леден дъжд. Настъпи нощ. Джордж включи лампичката за четене и разгърна Площад „Вашингтон“ но само при вида на книгата и усещането, когато я държеше в ръцете си, започна да му се повдига. Щеше завинаги да остане свързана с вестта, че Одри е мъртва. Пусна я в мрежата на гърба на седалката пред него и повече не я докосна.

Въпреки неспособността му да чете или да спи, утрото някак си настъпи и шофьорката на автобуса обяви, че са на шосе 95 и са минали в Джорджия. По обвитите в мараня ниви от двете страни на магистралата нямаше сняг, а по дърветата още се виждаха умърлушени зелени листа. Джордж притисна с длан прозореца: беше хладен, а не студен и заскрежените паяжини от предната нощ се бяха превърнали в ситни капчици влага.

На една от спирките той си купи голямо кафе в стиропорна чаша и два глазирани с мед доната. Всъщност беше огладнял за пръв път, откакто беше чул новината за Одри.

Облегнат на автобуса, той ядеше донатите и наблюдаваше бледото слънце, което пръскаше топлината си по километрите почти лишен от коли асфалт, и се чудеше какво да направи, когато стигне Тампа. Не беше достатъчно голям да наеме кола, но беше изтеглил пари от банкомата в училище, за да вземе такси, което да го заведе до най-евтиния мотел в Суитгъм. Оттам щеше да измисли как да постъпи по-нататък. Можеше да позвъни на родителите на Одри и да поиска да се срещнат. Да разбере дали ще има погребение. Да намери приятелите й и да поговори с тях. Какво се беше случило с Одри, след като си бе тръгнала от колежа, което да я накара да се самоубие? Оставила ли беше бележка? Имаше ли някаква причина?

Шофьорката хвърли цигарата си „Вирджиния слим“ в канавката и обяви, че почивката е свършила. Джордж я последва в автобуса.

* * *

В Тампа беше топло, някъде към 16 градуса, а небето бе покрито с бели облаци. Въздухът миришеше на катран и приливни води. До автобусната спирка беше паркирало ръждясало такси. Шофьорът, дребен латиноамериканец, бе облегнал лакът на отворения прозорец, с глава, опряна на ръката. Изглеждаше почти заспал.

— Колко ще струва до Суитгъм? — попита Джордж.

— Защо ти е да ходиш там?

— Колко ще струва?

— Не знам. Осемдесет долара.

— Ще ти платя шейсет, ако ме заведеш до някой мотел в Суитгъм.

Шофьорът погледна часовника си.

— Става — каза той и Джордж се настани на задната седалка със сака си. Бавна вадичка пот започна да се стича между плешките му. Таксито мина по един ужасяващ мост, който се издигаше високо над залива Тампа. В далечината облаците се разкъсаха и слънцето нашари сивите води със светли петна. Щом излязоха от Тампа, океанът изчезна, а от двете страни на шосето се появиха знаци за мотели, по-високи от величествените палми, групички от вериги ресторанти, бензиностанции и стриптийз клубове.

Одри рядко беше говорила за живота си преди колежа, но беше споменала за града, в който е израсла.

— Бих дошъл на гости — бе подметнал веднъж Джордж.

— Няма какво да видиш — разсмяла се бе тя. — Имаме бистро за гофрети и заложна къща.

— Какво ти харесваше там?

— Хареса ми, че си тръгнах оттам. Животът в малкия град и аз. Бяхме ето така. — Тя вдигна двата си показалеца на десет сантиметра разстояние един от друг.

Таксиджията зави по първата отбивка за Суитгъм и спря пред мотел, в който рекламираха стаи по 29,99 долара на вечер. Намираше се между ресторант на име „Шоуни“ и място за продажба на използвани коли. Отгоре се мъдреше билборд с реклама „При Били“, магазин за фойерверки и портокали на петдесетина метра по-нататък.

— Изчакай тук, докато разбера дали имат стаи.

Шофьорът надникна през прозореца от страната на пасажерското място към редицата празни паркоместа пред облицования във винил мотел.

— Според мен имат стаи — каза той. Джордж плати шейсетте долара и тръгна през паркинга към рецепцията. Беше късно следобед, но още беше топло и той осъзна, че е забравил да си вземе къси панталони.

В мотела се плащаше предварително в брой за две нощувки. Той попълни картата и остави празно мястото за информацията за кола.

— Нямаш кола? — попита служителката на рецепцията, възрастна жена с жълтеникава кожа и един черен зъб.

— Нямам — отвърна Джордж. — Как най-лесно се придвижва човек из Суитгъм?

— С кола.

— Мислите ли, че мога да наема? Още нямам двайсет и пет.

— На толкова ли трябва да си, за да наемеш кола? — разсмя се тя. — Опитай при Дан до нас. Той може да ти даде някоя от тенекиите си срещу кеш. На колко си всъщност?

— На осемнайсет — каза той.

— Е, на толкова и изглеждаш.

В стаята му имаше бежов килим, лъскава покривка на цветя върху леглото и зле покрити с тапети стени. Предният прозорец, който гледаше към паркинга и рампата за излизане, беше затъмнен с мръсна венецианска щора, а задният прозорец беше отворен и на него беше монтиран климатик, в момента изключен. Джордж хвърли сака си върху леглото, съблече се и взе душ.

Аз съм в града на Одри, помисли си той, докато водата шуртеше по врата му. Може би всичко е било грешка, тя е тук, жива е и се възстановява в болница. Тази мисъл живееше скрита някъде в подсъзнанието му, една тайна надежда. Докато се бършеше с хавлията, а парата изчезваше от огледалото, той се огледа, огледа обикновената си кестенява коса, която се къдреше, когато станеше прекалено дълга, безличното лице, може би прекалено големия нос и трапчинката на брадичката, която компенсираше носа. Очите му бяха светлокафяви, с цвят на пазарска кесия. Беше лице, в което само преди няколко седмици се беше взирала Одри. Какво ли си е мислила? И къдели бяха тези мисли сега? Опита се да усети присъствието й, но не успя.

Обу си чифт „Левис“ и облече тъмнозелено поло на хоризонтални жълти ивици. В най-горното чекмедже на нощното шкафче имаше Библия, оставена от представител на организацията „Гидиън“ и телефонен указател. В Суитгъм имаше двама с името Бек: К. Бек и Сам и Патриша. Реши да звънне на Сам и Патриша, запали цигара и набра номера им. Отговори мъж.

— Господин Бек?

— Кой се обажда?

— Здравейте, аз съм Джордж Фос. Бях близък приятел на вашата дъщеря. В Матър. Не знам дали е споменавала за мен…?

— Може би на жена ми… Аз не знам, наистина.

— Много съжалявам за това, което се е случило.

— Да.

— Чудех се… Пристигнах във Флорида… Чудех се дали може да дойда и да поговоря с вас и съпругата ви?

— Боже мили. Чакайте за момент.

Той чу как бащата на Одри извика:

— Някакъв приятел. Иска да дойде тук.

Джордж пое дълбоко въздух през носа си и нервно се прозя.

— Миличък, кой си ти? — Беше глас на жена, който се бе появил на линията след прищракване.

— Джордж Фос. Познавах се с дъщеря ви от Матър.

Той чу ново прищракване, вероятно господин Бек беше затворил слушалката от своята страна. Представи си госпожа Бек в нейната спалня с портрет на Одри в рамка на скута й.

— Джордж, миличък, чак от Кънектикът ли идваш? Колко мило. — Изглеждаше пияна, замазвайки леко думата „мило“.

— Чудех се дали ще има някакво погребение? Освен ако не съм закъснял…

Дочу въздишка в другия край на линията или пък беше звукът от издишан дим от цигара.

— Ще има погребение. Ще има. И ние искаме да погребем дъщеричката си, но ни казват, че не могат да направят това… О, боже. — Гласът й бе започнал да трепери леко при думата погребение и съвсем секна на дъщеричка.

— Съжалявам — каза Джордж. — Вероятно не биваше да се обаждам.

След като не получи отговор веднага, той реши просто да затвори телефона, но в този момент отново се обади гласът на господин Бек.

— Кой е там?

— Още съм аз. Джордж Фос.

— По дяволите. Какво искаше?

— Извинете, сър, всъщност не знам точно. Надявах се да присъствам на погребението й, може би да се видя с някой, който да знае нещо повече за случилото се, да се опитам да разбера. — Изричаше думи, които нямаха особен смисъл, затова реши да промени посоката. — Донесъл съм цветя. Надявах се да ви ги поднеса.

— Може по някое време утре — каза господин Бек след още една пауза.

— Благодаря ви, сър. Ще дойда.

Джордж приключи разговора и се отпусна отново на леглото, изтощен, с пулсиращи слепоочия, с прегърбени и съкрушени рамене. Беше и гладен, тъй като не беше ял нищо след двете ябълки по обяд. Помисли си, че може да отиде до съседното заведение „Шоуни“, да изяде един хамбургер и да изпие чаша мляко. Но колкото повече мислеше за усилието, което трябва да направи, толкова по-уморен се чувстваше. Изтощението потискаше глада и той се мушна под грубите чаршафи, придърпа резервната възглавница до гърдите си и потъна в продължителен сън без никакви сънища.

На другата сутрин, след закуската с бъркани яйца и царевична каша в „Шоуни“, Джордж тръгна по вече горещия асфалт към магазина на Дан за коли втора употреба.

— Какво мога да направя за вас тази сутрин? — попита набит червенобуз мъж в бежов костюм.

След като по време на закуската предварително бе изрепетирал поведението си, Джордж прочисти гърло и каза:

— В затруднение съм и се надявам да ми помогнете.

По устните на мъжа се изписа тънка усмивчица, която изцеди от тях всяка капка кръв.

— Дадено, синко, кажи да видим. — Носеше лъскава лилава вратовръзка, в съвсем същия цвят като кърпичката, която се подаваше от джобчето на сакото му.

— На осемнайсет съм, но ми трябва кола за няколко дена. Ще взема която ми покажете и ще ви оставя кредитната карта на родителите ми. Много добър шофьор съм. Мога да ви платя и в брой.

Мъжът се разсмя.

— Това не се е случвало досега. — Той отметна глава назад и издиша шумно през пълните си с тъмни косми ноздри. — Знаеш ли какво. Ще ти направя по-добро предложение. Днес моят служител си взе единайсетия болничен за годината, затова съм вързан. — Той изплю думата „служител“, сякаш плюеше парче жилава пържола. — Налага се да занеса едни документи и да взема няколко подписа и това трябва да стане до обяд. Направиш ли го вместо мен, ще те оставя да караш безплатно една от колите ми, при условие че не излизаш от околия Манати.

— Добре — съгласи се Джордж. — Само че не знам кое къде е тук.

— Можеш ли да се ориентираш по карта, синко?

Колата беше буик ле сейбър с винилови и дървени панели и с кормило, което дърпаше наляво. С една карта и няколко писмени инструкции от господин Дан Томсън, Джордж подкара покрай пасищата и покрайнините на Суитгъм и пресичайки река Дахун, влезе в Чинкапин, град, който имаше поне нещо като център — няколко пететажни сгради от бетонови тухли, разположени близо една до друга. Отнесе документите на някакъв застрахователен агент, чийто офис беше между заложни къща и магазин за дрехи втора ръка, а след това на двойка в жилищен комплекс на „Сийвю“, които купуваха за внука си додж за 575 долара. На минаване през Суитгъм намери цветарница в един търговски център и купи букет за 10 долара, за който му казаха, че е подходящ за погребение.

Докато се връщаше към господин Томсън със съответните подписи в два екземпляра и се занимаваше с климатика, който вдигаше голям шум, но не произвеждаше никакъв студен въздух, Джордж си представи как господин Томсън му предлага работа на пълен работен ден. Приемеше ли, щеше да стане търговец на коли от световна класа, най-добрият в околията. Щеше да живее в мотела, да се храни при „Шоуни“ и всеки ден да носи цветя на гроба на Одри. С отминаването на дните и годините, в паметта му щяха да избледнеят и домът му в Масачузетс, и семестърът в Матър. Джордж се ухили и запали цигара със запалката в колата, почерняла от остатъците на хиляди запалени цигари.

Господин Томсън работеше с клиент, затова Джордж остави документите върху бюрото му и мина с колата стоте метра до стаята си в мотела, за да смени влажната риза с последната чиста дреха, която имаше — карирана риза с къси ръкави.

Взе цветята, вече повехнали заради горещината, и се върна при буика. Беше разучил картата и знаеше как точно да стигне до къщата на родителите на Одри. Измина около три километра, после намери двойката боядисани в коралово колони, които посрещаха посетителите на Дийп Крийк Роуд, асфалтова ивица, наскоро закърпена с диагонални линии по-черен катран. Повечето къщи на „Дийп Крийк“ бяха двуетажни жилища с дворчета с цветя. Изглеждаха така, сякаш някоя малка къща с капаци на прозорците е стоварена върху друга, подобна на нея, и след това и двете са боядисани в тропически цветове: розово или морскосиньо, или тук-там — неоновозелено.

Къщата на „Дийп Крийк“ 352 беше в морскосиньо, а опърпаният й двор и високата до покрива палма приличаха на останалите наоколо. Но на номер 352 до тротоара имаше паркиран полицейски автомобил.

Джордж спря зад автомобила и угаси двигателя. Тръгна към вратата, стиснал букета, и се помъчи да не се фокусира върху двойния гараж, където Одри беше прекарала последните си минути, вдишвайки въглеродния оксид.

Вратата отвори униформен полицай.

— Ти ли си момчето от Матър? — попита той.

— Да.

Полицаят, който имаше пъпчива кожа и тънки му стачки и вероятно беше най-много с пет години по-голям от Джордж, завъртя глава надясно.

— Влез.

Джордж го последва в дневната, разположена в задната част на къщата. Около развлекателната уредба с телевизор с размерите на голямо бюро имаше Г-образно канапе и две кресла, тапицирани с изкуствена кожа. На най-близкото кресло седеше висок, слаб мъж с дънкова риза, пъхната в дънков панталон. Имаше сипаничава кожа и руса, почти бяла коса. Господин Бек. Жена му, майката на Одри, седеше на канапето. Носеше също дънки и пъхната в тях черна копринена блуза. Под ризата се виждаха пръстени тлъстина, оформени от твърде тесните дънки. Косата й беше също руса, но имаше цвят на боядисана. Пиеше чаша розе.

До нея седеше по-възрастен мъж в хубав сив костюм. Имаше посребрят коса, късо подстригана по скалпа, който беше червен като гумена топка. Лицето му беше плоско, сякаш сплескано, а след това с менгеме оформено обратно в нормалните пропорции. Джордж реши, че това е дядото на Одри.

Когато пристъпи в стаята и мина покрай слабоватия полицай тийнейджър, Джордж подаде цветята на госпожа Бек, която го изгледа с подпухналите си очи.

— Госпожо Бек, съжалявам. Това е за вас.

Мъжът в костюма стана, подпирайки се с дясната си ръка на страничната облегалка на канапето. В лявата ръка държеше чаша с кафе.

— Това ли е момчето, Роби? — обърна се той към униформения полицай.

— Да.

— Ти ли си приятелят от Матър Колидж?

С очите на всички в стаята, вперени в него, Джордж усещаше, че трябва да направи някакъв жест. Слово за любовта, която бе изпитвал към Одри, или някакъв изблик на емоции. Вместо това той кимна. Защо ли в къщата имаше полиция?

— Как се казваш?

— Джордж Фос.

— Аха. Аз съм детектив Чалфънт. Това е полицай Уилсън. Седни. Имаме няколко въпроса.

Джордж седна на края на празното кресло.

— Аз съм малко… — започна той.

— Не се притеснявай — каза цивилният детектив. — Скоро ще ти обясня всичко. Как дойде дотук, синко?

— Взех автобуса.

— Не си пътувал с автобуса целия път от Кънектикът чак до Суитгъм.

— Взех автобуса до Тампа, после взех такси дотук, а след това наех една кола. С нея дойдох днес.

— Значи познаваш някои хора в този град? Идвал ли си и друг път?

— Не. Никога — отвърна Джордж. — Наех кола от господин Томсън в „Емпориума на Дан“. Направих му услуга и той ми я даде. Загазил ли съм нещо?

— Съвсем не, Джордж. Просто се опитваме да открием каквото можем за това, което се е случило с Одри.

Джордж погледна към гигантския телевизор, върху който бяха струпани снимки в рамки. В средата отпред имаше снимка на Одри, която приличаше на снимка от завършването. Осъзна, че никога досега не беше виждал снимка на Одри, и без да попита, стана и се отправи към телевизора. Когато наближи снимката, установи, че това съвсем не беше Одри, а момиче, което приличаше малко на нея, момиче с тъмноруса коса, вдигната върху главата й. Вероятно беше на осемнайсет и сигурно щеше да бъде красива, ако измиеше част от зелените сенки по очите си. Имаше пълни устни и тъмни вежди.

Джордж хвърли поглед на другите фотографии върху телевизора. Имаше няколко училищни портрета на същото момиче, но нямаше снимки на Одри.

— Можеш да ги разгледаш, Джордж. — Това беше майката на Одри.

Джордж се обърна, съвсем объркан. Детектив Чалфънт дойде зад него и тихо каза:

— Познаваш ли момичето на снимката?

— Не. Съжалявам. Трябва ли?

— Сигурен ли си? — Детективът се обърна назад и погледна към семейството. Мислите на Джордж запрепускаха. Да не беше дошъл в друга къща?

— О, боже — възкликна госпожа Бек, после се наклони малко напред и промълви нещо неразбираемо на себе си. Господин Бек стана и прекоси с три големи крачки стаята, после спря и се обърна.

— По дяволите — изруга той.

— Съжалявам — промълви Джордж — Объркан съм. Чия е тази снимка?

— Това е Одри Бек — отговори детективът.