Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (20)

Глава 19

Събуди го силно тропане по вратата. Джордж остана да лежи за момент объркан, после фактите от предните няколко дена бързо нахлуха в главата му. Бяха като останки от някакъв сън, само че бяха реални, подсилени от чукането, идващо от другата стая. Никой в досегашния му живот не би потропал на вратата му, без да го предизвести, особено рано сутрин в понеделник.

Облече си халата, въпреки факта, че кожата му още беше влажна и лепкава от пропитата от влага стая. Предишната вечер беше толкова изтощен, че беше забравил да включи климатика и въздухът в целия апартамент беше като в сауна. Докато минаваше през дневната, изпитваше някаква лекота и в главата, и в стомаха си. Не можеше да си спомни кога беше ял за последен път. Последва ново силно чукане — седем вбесяващи удара. Надяваше се да е полиция, а не Бърни Макдоналд или Лиана, дошли да довършат работата си.

— Кой е? — попита той през заключената врата.

— Карин Бойд. — Нужен му беше миг да намести името, не защото беше забравил за племенницата на Маклийн, а защото още плуваше в дълбоката потна прегръдка на снощния сън. Отвори вратата и тъкмо се готвеше да покани вътре Карин, когато тя го блъсна и сама нахлу.

— Двайсет минути чакам тук — каза тя.

— Извинявай. Влез — каза той и затвори вратата.

Лицето й бе тъмночервено, а челюстта й сякаш бе вдървена.

— Нали разбра какво се случи с Ди Джей? — попита Джордж.

— Видях го сутринта. Има късмет, че е жив. — Тонът й сякаш намекваше, че Джордж го е прегазил.

— Чух, че имал сътресение. Помни ли какво се случи?

— Помни, че тръгнал след теб и те намерил. Каза, че си щял да му съобщиш всичко, което знаеш, но не си спомня нищо. Полицията твърди, че сте били нападнати.

— Нападна ни човекът, който вероятно е убил чичо ти. Виж, трябва да изпия едно кафе и да седна. Влез и седни. Нямам намерение да те заблуждавам. Вече съм на твоя страна. — В прогимназията цяла година го беше тормозила една мъжкарана с тиранични маниери, с една година по-голяма от него. Тя го бе гледала със същата невъздържана агресия, която в момента се излъчваше от Карин Бойд. Джордж се отдалечи от нея, тръгвайки към кухнята. — Седни някъде — каза той и се успокои, когато тя го послуша и се настани на крайчеца на един от изръфаните от Нора фотьойли. — Да ти предложа нещо? Чаша вода?

Карин отказа и той влезе в кухнята, напълни си голяма чаша с вода и я изпи. Кафеварката, все още включена, съдържаше четири пръста черна течност от няколко дена. Наля си в голямата стъклена чаша, добави лед и мляко и се върна в дневната. Карин оглеждаше жилището му с нещо като презрение или може би това беше обичайното й изражение.

— Точно като жилището на чичо ти — каза той и тутакси съжали за думите си.

Тя вдигна вежда.

— Кварталът е добър — отговори тя, без да се притеснява от опита на Джордж да се шегува.

— Да, така е. Как разбра за Ди Джей? — попита той и седна.

— Трябваше да ми се обади вчера, но така и не се чухме. Накрая се свързах с детектив Джеймс късно снощи и тя ме уведоми. Каза, че те повикала за разпит, но после те освободила. От болницата дойдох право тук, за да разбера какво си щял да кажеш на Доналд. — Докато говореше, Карин премяташе единия си крак върху другия, а после обратно, отново и отново. Беше по-небрежно облечена от последния път, когато Джордж я беше видял — къса черна пола и избеляло синьо поло. Косата й беше дръпната назад в конска опашка, а на лицето й нямаше грим. Докато говореше, кожата по гърдите и бузите й се зачерви. Имаше нежна синкавобяла кожа с цвят на обезмаслено мляко и Джордж предположи, че сигурно избягва да се пече на слънце.

— Вероятно ще се разочароваш. Нямам кой знае какво да казвам, но ще ти кажа това, което знам. Вече казах всичко на полицията.

— Доколкото разбирам, не си казал на полицията къде се намира в момента Джейн Бърн?

— Ако знаех, щях да им кажа. Но нямам представа. Предполагам, че е взела всичко от сейфа на чичо ти и сега е много, много далеч. Единствената причина, която ме кара да мисля, че може и да не е така, е това, че партньорът й е още тук.

— Той ли ви нападна снощи?

— Мисля, че да. Имам предвид, знам че е така, но не го видях.

— Как разбра, че не е Джейн?

— Колата беше същата, в която видях оня тип преди това… Да започна ли отначало?

— Добре.

Джордж разказа цялата история за трети път през тези двайсет и четири часа, всичко, което му се бе случило, откакто отново беше видял Лиана в петък вечерта. И Карин, като детектив Джеймс, се заинтересува специално от изоставената вила в Ню Есекс, а също и от другата къща на уличката, където беше срещнал дрогираната на вид млада жена.

— Мислиш ли, че се крият там? — попита Карин. Още седеше на края на стола. Докато той разказваше, слънцето се беше насочило на запад и надничаше през единия от прозорците на тясната дневна, като осветяваше половината от лицето й така, че едното от малките й уши изглеждаше почти прозрачно.

— Както казах, не виждам никаква причина изобщо да се крият някъде тук, освен ако единият не е прецакал другия. Според мен е възможно да са били отседнали в къщата до онази вила. Има смисъл. Да речем, че единият знае кой живее там. Намират изоставената вила и я използват като примамка, където да се срещна с Бърни Макдоналд, който уж работи за чичо ти. Той ме сплашва така, че да се съглася да помогна на Лиана… на Джейн. Ако някой отиде отново там, както направих аз, ще види просто някаква съборетина край водата.

— Ще ме заведеш ли там?

Джордж знаеше, че ще последва подобен въпрос, но не беше решил как да отговори. Макар да беше спал цялата нощ, беше изтощен и нервите му бяха изострени. И въпреки че още се чудеше къде се намират и Лиана, и диамантите от сейфа, той изпитваше облекчение от решението да съобщи на властите всичко, което знаеше.

— Мога да ти кажа къде е — заяви той. — Или по-добре, можем да кажем на детективите какво мислим. Те да отидат.

— Но нали ти вече си им казал всичко? Казал си им за вилата и за къщата до нея. Ако искат да отидат, ще отидат.

— Тогава да ги оставим да отидат вместо нас — каза Джордж.

— Сигурно няма смисъл, нали? Възможно е да не е важно. Но няма да ни навреди, ако проверим.

— Мога да ти кажа къде е.

— Не ми се иска да ходя там сама. Ще се чувствам по-спокойна, ако дойдеш и ти.

— Виж…

— Мисля, че ми го дължиш. Чичо ми е мъртъв и за това донякъде си виновен и ти. Ако Доналд беше добре, щях да отида с него, но и ти си отговорен за това. — Гласът й се извиси и Джордж осъзна, че, с основание или не, за нея той беше от главните играчи в извършеното престъпление.

— Ще те заведа — каза той. — Но ако там има някой или видя подозрителна кола, веднага ще обърнем и ще извикаме полиция.

— Добре.

— Трябва ми малко време да се приготвя. Имам да проведа няколко телефонни разговора.

Карин погледна часовника си, сякаш да реши дали да му отпусне няколкото минути, които бе поискал.

— Ще почакам — каза тя.

Джордж изми зъбите си в банята, прекара мокрите си ръце по косата и вместо душ си сложи по-голямо количество дезодорант. Докато се обличаше в спалнята, той се обади първо в офиса си, намери момичето на рецепцията и й съобщи, че още се чувства зле и няма да дойде на работа. После звънна на мобилния на Айрин. Тя се обади след няколко позвънявания.

— Къде си? — попита Джордж.

— Пътувам. Всъщност сестра ми и хлапетата са на гости на татко в Рочестър, затова съм се запътила натам. Постави живота ми в опасност в подходящ момент. — Звучеше истински развеселена и той реши да не споменава за инцидента, който му се беше случил пред апартамента й предната нощ.

— Карай внимателно.

— Добре. При теб всичко ли е наред?

— Безинтересно като водата от миялна машина. Обадих се, че съм болен, но само защото съм изтощен. Поздрави семейството си от мен.

— Добре.

Карин беше паркирала колата си, металносиво ауди, пред сградата на Джордж на място само за живеещите. Джордж се настани предпазливо на удобната седалка до нея, защото още го болеше там, където го бе ударил Бърни. Беше съвършен ден в късното лято, температурата беше спаднала с десет градуса, а влажността внезапно бе станала поносима. Карин запали двигателя и автоматично отвори прозорците, преди да се изтегли от паркинга.

— Знаеш ли как да стигнеш до Ню Есекс? — попита той.

— Мога да отида до центъра на града. Оттам ще ме насочваш ти.

И двамата замълчаха, докато Карин се провираше през трафика на Бостън в понеделнишката сутрин, който приличаше на мравуняк от коли. Имаше задръстване, там където 93-та Север се вливаше в 95-а и Карин започна да ругае и съска, сякаш Ню Есекс всеки момент щеше да изчезне някъде. Но щом излязоха безпроблемно на 95-а, пътят се изчисти и мълчанието в колата стана осезаемо.

— Как е госпожа Маклийн? — попита Джордж. — Съжалявам. Не си спомням цялото й име.

— Тереза. Трейси. Малко се посъвзе. Още умира, естествено, но засега е в светъл период. Беше много неприятно, че се наложи да й съобщим, че съпругът й е мъртъв. Предпочетохме поне да не й казваме, че е убит в собствената им къща. Казахме, че е получил инфаркт, а сега ще се молим тя да не се оправи и да започне да разглежда вестниците или да гледа телевизия. Все още е с болки и все още умира, но вероятно вече е и съсипана от скръб.

— И с двамата ли си близка?

— Близка бях с чичо ми. Бях умното дете, което той така и не е имал, дете с диплома за бизнес администрация. Всъщност работех за „Леман Брадърс“, когато се сринаха. И понеже не можах да си намеря работа, чичо ми, вероятно от гузна съвест, ми предложи да стана негова асистентка. Според мен ми помогна много.

— Какво имаш предвид „от гузна съвест“?

Настъпи явна пауза, преди Карин да заговори.

— Не съм убедена, че чичо ми е правил нещо незаконно, но в икономическия климат преди кризата с ипотеките той натрупа абсурдно количество пари. Възможно е да е накърнил нечии интереси, докато забогатяваше. Така че сигурно е имал някаква вина. Прекалено много говоря.

— Приложил е схемата с пирамидите?

— Кой ти каза това?

— Никой — излъга Джордж. — Просто това, което описваш, ми прозвуча точно така.

— Горе-долу. Всичко, което ти казвам, е напълно неофициално.

— Това не ме интересува. Изобщо не ме засяга как е натрупал парите си чичо ти.

Разговаряха въпреки съскането на нахлуващия през отворените прозорци въздух. Карин натисна едно копче и ги затвори. Изведнъж колата се превърна в почти безшумно пространство. Карин забърника копчетата на климатика и го включи на слабо. И отново се умълча. Джордж усети, че й е неловко да говори за богатството на чичо си, но пък него го интересуваше. В края на краищата, в дъното на всичко случило се бяха именно парите на Маклийн.

— Чичо ти всичките диаманти ли държеше в сейфа в Нютън? — попита той.

— О, не. Но доста. Молехме го да не го прави, да ги остави в сейф в банката, но те бяха станали негова страст и той обичаше да ги вади и да ги разглежда. Колекционираше ги по цвят. Има много цветове, нали знаеш, не само бели.

— Всичко, което знам за диамантите, е, че струват много пари.

— И лесно се крадат и доста лесно се продават.

— Освен това са лесен начин човек да скрие колко пари има.

— Виж какво, дори и някои от методите му да не са били толкова етични, чичо ми правеше много пари по законен начин, чрез магазините за мебели и инвестициите си. Нали не мислиш, че се занимавам с всичко това заради откраднатото от сейфа?

— Допускам, че те са част от всичко.

— Чичо ми е бил подведен, ограбен и убит. Искам да открия отрепката, която го е направила. Щях да постъпя така дори ако в сейфа беше само детското му влакче.

— Разбирам. Бих се чувствал по същия начин.

— Така или иначе, тези пари не са мои. Те отиват у жена му, а само господ знае какво ще бъде завещанието й.

Докато гласът на Карин се засилваше, Джордж забеляза съответно ускоряване на аудито. Вече караше с над 145 км, когато той й посочи отклонението за Ню Есекс. Тя майсторски прекоси трите платна на трафика и се насочи към тънката като косъм крива на изходящата дъга. Той я насочи към, а след това и извън центъра на Ню Есекс. Когато стигнаха на Бийч Роуд, Джордж й каза да гледа за каменната църква. Тя отвори отново двата прозореца и колата се изпълни със соления мирис на океанския въздух. Джордж се загледа в Атлантическия океан, блестящ в синьо и нашарен от слънчеви петна. Въпреки че беше понеделник, бяха излезли множество лодки, като любителите ветроходци се възползваха от високото налягане, което беше издухало задушаващата влажност от изтеклата седмица.

Изведнъж Джордж се уплаши. Мислеше, че след къщата и вилата на „Капитан Сойър“ улицата вероятно не продължава, но все пак се чудеше дали е така и дали Бърни Макдоналд не ги чака там, въоръжен с пушката си. Напомни си, че ако има признаци за присъствие в къщата или вилата, примерно колата на Бърни, ще обърнат и ще си тръгнат. И ще се обадят в полицията. Но и друго привличаше Джордж и той осъзна, че това е Лиана. Имаше шанс да я види отново, мъничък шанс да е задържана от Бърни Макдоналд против волята й, и въпреки липсата на каквито и да било доказателства, Джордж все още хранеше някаква надежда, че Лиана наистина може да има нужда от него.

Беше надежда, таена от него вече двайсет години.

Минаха покрай църквата и на малкия паркинг отпред не видяха коли. Джордж посочи улица „Капитан Сойър“ и Карин намали скоростта и направи остър завой. Въпреки че беше още съвсем светло, уличката беше тъмна под гъстите клони на дърветата. Карин неволно уцели един от коловозите и дъното на колата заора по пътя. Тя намали и направо запълзя.

— Искаш ли да видиш вилата? — попита той.

— Изоставената къща?

— Да, на брега.

— Не. Да отидем направо в къщата, където си видял жената. Ако там няма никой, ще проверим и вилата.

Той посочи откъде да минат и тя зави натам. Както и преди, от разтрошения чакъл и калта стърчаха високи бурени. Обшитата с дърво къща беше все така тъмна и неразгадаема. Гаражът беше затворен и пред него нямаше паркирани никакви коли, прозорците изглеждаха кафяви и празни като стените и като се изключи относително доброто й състояние, къщата изглеждаше точно толкова изоставена, колкото и вилата край брега.

— Когато беше тук за последен път, имаше ли кола отпред? — попита Карин и в гласа й се долови леко потреперване. Тъмнеещата гора я изнервяше.

— Не. Изглеждаше точно като сега.

Паркираха и двамата излязоха от колата. Джордж бе очаквал да бъде още по-хладно под боровите сенки на гората, но във въздуха се усещаше задуха, сякаш влагата от предната седмица някак се беше задържала под гъсто сплетените дървета. И макар да бяха толкова близо до океана, до тях не стигаше и най-малкият полъх. Отправиха се заедно към вратата и Джордж натисна звънеца. Както и преди, от вътрешността на къщата дочу тихия удар на гонг. Изчакаха в мълчание половин минута. Той звънна отново и притисна лице до единия от тесните прозорци, разположени по дължината на вратата. Къщата се разделяше на две нива — покритата с мокет площадка водеше към две къси стълбища — едното нагоре, другото надолу. Никакво движение.

Карин посегна към дръжката на вратата, но беше заключено. Спогледаха се.

— Да надникнем през другите прозорци? — предложи той.

— Тъкмо се готвех да ти предложа да разбием вратата.

— Нека първо заобиколим къщата и да видим дали някъде не е отворено. Искаш ли ти да тръгнеш оттук, а аз да мина оттам и да се срещнем от другата страна?

— Защо да не вървим заедно? — предложи Карин. — Тръпки ме побиват от това място.

Започнаха да заобикалят къщата по часовниковата стрелка. Гаражната врата беше заключена и те завиха покрай ъгъла. Озоваха се в малък двор, който отделяше тъмната стена на къщата от заобикалящата я гора, но дворът не беше почистван вероятно от зимата, защото тревата бе избуяла до колене и беше изпъстрена с разцъфнали бурени. Джордж нагази в тях, като приплъзваше крака, за да затисне треволяците. Изпод гъсталака полетяха рояци буболечки. Плътно зад него, Карин се обади:

— Адски мразя природата.

— Цялата? — попита Джордж.

— Нямам нищо против да я съзерцавам, но не и да съм в нея.

От тази страна на къщата имаше само един прозорец — хоризонтален правоъгълник с обрасло в мъх дървено сандъче отпред. От сандъчето се подаваше някаква хилава растителност. По дължина на стената бяха подпрени няколко касетки с бутилки за мляко и дървена палета, почерняла от изгниване и плесен.

— Ако се покача на една от тия касетки — каза Джордж, — ще успея да погледна през прозореца.

Вдигна една от избелелите пластмасови касетки, а под нея, където явно бе стояла доста дълго, се показа мокра черна кал. Дребна зеленикава змия бързо се изниза в някаква пролука в основата на къщата. Карин нададе кратък приглушен писък и сграбчи Джордж за лакътя.

— Просто смок — каза той. — Официалното влечуго на нашия щат.

— Не ме интересува. Със сандали съм. Да отидем отзад и да видим има ли по-нисък прозорец, от който да надникнем вътре.

Джордж се съгласи и остави касетката.

Малкият двор отзад беше също толкова обрасъл като предния, но по дължината на къщата минаваше тухлена пътека. По безразборно сложените и повечето изпочупени тухли се виждаха останките на някога обзаведено патио. По стъкления плот на кръгла маса имаше тънък слой черна вода, два от столовете бяха повалени на земята. Големият грил явно отдавна не беше използван, металните му дръжки и крака бяха покрити с ръждиви петна, а в ъгъла на единия му крак се виждаше изоставено гнездо на оси. Между патиото и къщата имаше широка двойна плъзгаща се стъклена врата. Карин отиде до нея и опита да я отвори, но беше заключено. Двамата погледнаха през стъклото вътре в дневната. Състоянието на патиото бе накарало Джордж да мисли, че вътрешността на къщата вероятно е също толкова разнебитена, но всичко там изглеждаше обитаемо — стая с нисък таван и няколко големи тапицирани кресла, стена с библиотечни рафтове и тухлена камина. Ниската маса пред канапето беше отрупана с чаши, пепелници и мръсни чинии.

— Май поддаде малко — каза Карин, дърпайки отново вратата.

Джордж стисна дръжката и я дръпна силно. Не изглеждаше заключено, а по-скоро залостено. Успя да дръпне вратата с един-два сантиметра, достатъчно да установи, че не е заключена. Той приклекна и погледна вътрешния жлеб. Отвътре беше поставен тънък дървен клин. Каза на Карин да дръпне силно вратата и видя как клинът се огъва и започва да излиза от жлеба.

— Мисля, че ще можем да го счупим — каза той. — Ако дръпнем достатъчно силно.

Двамата хванаха дръжката, заеха позиция с краката си и наблегнаха с цялата си тежест да счупят тънкия дървен клин. Той издържа още един кратък миг, след което вратата се отвори с изненадващо силен звук. Джордж падна назад върху патиото, а Карин се стовари върху него. Тя несръчно се претърколи встрани и двамата нервно се разсмяха.

Джордж извика „Ехо“ в полутъмната къща, въпреки че беше убеден, че няма никой. Пристъпи вътре, Карин плътно зад него, и остави за секунда очите си да се адаптират. Миришеше на застояло и на нещо друго, нещо гнило. Тръгна към ниската масичка за кафе, отрупана с няколко мръсни чинии, някои зацапани с нещо като хранителни останки, други с цигарени угарки и пепел. Върху кутия за пури имаше две лъжици, всяка с нещо засъхнало и черно, което според Джордж беше от хероин или кокаин. Искаше му се да премести лъжиците и да отвори кутията за пури, но някакъв инстинкт го предупреди да не докосва нищо в стаята.

Карин беше тръгнала към кухнята, в която се влизаше директно от дневната. Джордж я видя през прозореца между двете помещения. Стоеше неподвижна и се оглеждаше.

— Как е в кухнята? — попита той.

— Отвратително — отвърна тя.

— Няма ли нешлифовани диаманти?

— Не и на пръв поглед.

Джордж щракна един ключ за лампа да провери дали в къщата още има ток. Отгоре започна да се върти вентилатор и той го изключи.

— Има ток — каза той. — Искаш ли ти да претърсиш тук, а аз да сляза долу?

Карин се върна в дневната. Притискаше ръце плътно до тялото си, сякаш ако ги вдигнеше, по тях щеше да полепне мръсотията от къщата.

— Защо непрекъснато ми предлагаш да се разделим? Няма да се разхождам из тая къща сама. Дай най-напред да огледаме тук.

От дневната директно се излизаше в коридор. Там нямаше прозорци и беше тъмно почти като в рог. Джордж щракна някакъв ключ, който запали две от трите крушки, вградени в ниския му таван. Стените бяха боядисани в безлично индустриално сиво и по тях нямаше никакви картини. Мокетът, който, доколкото можеше да види, покриваше почти целия горен етаж на къщата, беше в тъмнозелено. Можеше само да си представи мръсотията и мазнините, които криеше този тъмен цвят. В края на коридора имаше две врати, една срещу друга. Едната беше отворена и Джордж се наведе да погледне вътре. Беше спалня с тапети на дребни цветчета, покрита с окачени постери и рамкирани снимки. Пристъпи вътре, а Карин го последва. Приличаше на стая на тийнейджърка. Постерите по стената бяха на някаква банда музиканти, а рамкираните снимки бяха колажи на момичета в абитуриентски рокли или хокейни униформи. В единия ъгъл имаше малко чамово бюро, а над него — дъска за бележки, отрупана с изрезки от лъскави цветни списания. В ъгъла насреща имаше тясно единично легло, но вместо чаршафи и одеяла върху него имаше само пухкав спален чувал и възглавница без калъфка.

— Ти си видял жената, която живееше тук — обади се Карин. — На колко изглеждаше?

— Трудно е да се каже. Беше някаква наркоманка, така че доколкото мога да предположа, е малко над двайсет, а изглеждаше на четирийсет. Не беше тийнейджърка обаче. Сигурен съм.

Карин стоеше до бюрото. Беше взела бележник със спирала и гледаше корицата.

— Говори ли ти нещо името Катрин Алър?

Джордж отговори отрицателно.

Карин остави бележника.

— Да продължаваме ли с огледа на къщата?

Върнаха се в коридора, където Джордж отвори вратата срещу спалнята и тутакси ги лъхна някаква воня. Беше малко, мокро помещение, по-мръсно от всичко видяно до момента в къщата. Освен мърлявите пералня и сушилня покритото с плочки помещение беше пълно с няколко големи кофи за боклук, целите преливащи от торби. Едната от препълнените торби беше паднала на пода и се бе разцепила. От дупката изтичаше неопределена черна течност, нападната от огромни тромави мухи.

— Това май е стаята за боклуците — каза Джордж.

— Защо не ги е изхвърлила?

— Не знам.

Без да влиза по-навътре, Джордж покри носа и устата си с ръка и се приведе да погледне по-добре. Между пералнята и сушилнята имаше дълбок четириъгълен умивалник от бяла пластмаса, покрит с черна плесен. Около умивалника бръмчаха мухи. На отсрещната стена беше облегнато цилиндрично руло от прозрачно пластмасово фолио с размерите на голям навит килим, високо близо два метра. Отгоре и отдолу рулото беше вързано здраво с жълто найлоново въже. Така приличаше на гигантски шоколадов бонбон, още с опаковката. Стаята беше добре осветена от прозореца над умивалника, но той прокара ръка по стената да потърси електрически ключ. Като не можа да открие, задържа дъх, пристъпи напред и дръпна шнура, който висеше от флуоресцентната лампа на тавана и на ярката изкуствена светлина стаята се оказа още по-отвратителна.

— Какво правиш? — попита Карин зад него. Докато той малко по малко навлизаше в стаята, тя се отдръпваше към коридора навън.

— Искам да видя какъв е този килим.

Той приклекна до рулото с пластмасова обвивка. Разлетяха се още мухи и се заблъскаха безразборно из тясното помещение, жужащи като живи жици. Фолиото беше на множество пластове, но в центъра се очертаваше тъмна фигура, дълга около метър и петдесет — метър и шейсет. И изведнъж разбра какво е това.

— Какво откри? — попита Карин от коридора.

— Още не знам — каза той и докато говореше, пое неволно въздух и почувства, че му се гади.

Джордж се насили да се наведе над пластмасовия цилиндър и да натисне с ръка тъмната форма вътре. Когато пластовете на обвивката се прилепиха един до друг, изплува онова, което беше вътре. Тъмно лице, от което се виждаше челото, плюс сенките на очните орбити. Успя да различи и разперена около главата коса. Джордж дръпна ръцете си от фолиото, но размърданото тяло, във временния му саван, стана причина малкото перално помещение да се изпълни с отвратителната воня на разложено. Той се изправи и хукна към коридора, после спря, когато разбра, че няма да успее да се удържи. Наведе се над дълбокия пластмасов умивалник и повърна. Откъм коридора Карин кой знае защо се беше умълчала, но когато той свърши, тя попита тихо:

— Какво има там? Мъртво тяло?

— Да — каза той. — Увито във фолио. Трябва да повикаме полицията.

Джордж завъртя крана и от чешмата на няколко пъти излезе въздух, преди да потече тънка струя вода. Съзнаваше, че не трябва да пипа нищо на мястото на престъплението, но отчаяно искаше да измие с вода устата си, преди да избяга колкото е възможно по-далеч от тази къща. Наведе се, пое глътка вода с вкус на ръжда, после се изплю в умивалника. От пералното излезе в коридора. Карин бе направила няколко стъпки назад, а очите й бяха някак безизразни и лъскави и той се зачуди дали не беше изпаднала в шок.

— Трябва да извикаме полицията — каза пак той.

— Правилно. — Карин се огледа наоколо в коридора, сякаш по магия можеше да се появи телефон.

— Носиш ли мобилния си?

— Оставих го в колата. В чантата ми.

— Видях телефон в кухнята. Да проверим дали работи.

Карин го последва в кухнята. След като беше повърнал, сега Джордж се чувстваше пречистен не само от повръщаното, но и от страха си. Пред очите му с особена яснота се разгърнаха бъдещите събития. Щяха да повикат полицията и да ги изчакат в колата, като внимават повече да не пипат нищо на мястото на престъплението. Щеше и да опита да се свърже възможно най-бързо с детектив Робърта Джеймс. Сигурен беше, че тя ще иска да огледа мястото на убийството, преди нещо да е било размествано. Телефонът в кухнята беше монтиран на стената. Той приближи розовата слушалка до ухото си, но не чу никакъв сигнал. Не се учуди.

— Трябва да позвъним от мобилния ти — обърна се той към Карин. Лицето й, в светлината на широката кухня, бе загубило цвета си. Устните й безмълвно се отваряха и затваряха като на златна рибка, зяпнала нямо в отражението си. Тя се обърна и заслиза по четирите стъпала към входната врата. Той си помисли, че ще е най-добре да си тръгнат така, както бяха дошли, но реши да забрави това и я последва. Тя дръпна резето на тежката врата, отвори я навътре и тогава двамата се озоваха пред белия додж, паркиран зад аудито на Карин, който блокираше изхода, а насреща им се зададе Бърни Макдоналд/Дони Дженкс, с дълга пушка, която се поклащаше небрежно от едната му страна.