Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (13)

Глава 12

Джордж се обади на шефката си в офиса да й каже, че закъснява, после взе душ и се обръсна. Струваше му се нереално да е работен ден, понеделник, когато се очаква да е пред бюрото си, въпреки неочаквания му статут на заподозрян в убийство.

Беше още по-нереално, когато пристигна в офиса си на третия етаж на една преустроена фабрика на половината път между Бак Бей и Норт Енд. Дарлийн, служителката на входа, го поздрави с едно проточено „Аааах, а?“. На Джордж му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че тя има предвид „Ред Сокс“, които губеха за трети път от петък насам.

— Добре че сезонът е дълъг — каза Джордж, докато се отправяше към кабинета си.

— Слава богу — отвърна тя на отдалечаващия му се гръб.

От няколко години в списанието се закриваха отдели, но още не се бяха прехвърлили в по-малък офис, вероятно защото сегашният хазаин, изплашен от свиващия се пазар, продължаваше да сваля наема и предлагаше какви ли не примамки, за да задържи списанието. По тази причина продължителната разходка на Джордж до кабинета му с южен изглед, която минаваше покрай голи бюра и празни конферентни зали, ставаше все по-безрадостна. Джордж беше започнал да работи в това списание по-малко от година след като завърши Матър Колидж. Беше втората му служба след завършването, като преди това беше работил във верига книжарници, когато живееше в Сан Франциско с гаджето си от последния курс. Това състояние на нещата продължи само шест месеца и приключи, когато един ден Джордж се върна от работа по-рано и завари приятелката си Рейчъл в леглото с един от барманите от любимата им квартална кръчма.

Пренесе се у дома си. Майка му, която никога не се беше отличавала като особено щастлива жена, през годините все повече разказваше за житейските си разочарования. По думите й тя се беше отказала от кариерата си в областта на изкуството заради живота на съпруга и майка и сега бе останала само с едно празно гнездо и почти безмълвен съпруг работохолик. Беше се включила в местна грънчарска група и Джордж се чудеше дали няма любовна връзка с някой от членовете й. Бащата на Джордж, за разлика от майка му, в късните си години бе станал осезаемо по-мълчалив. Още работеше усилено и всяка вечер се връщаше вкъщи изтощен и зачервен, потопявайки се в предвидимата за него вечерна схема от едно голямо питие, вечеря и след това четене в кабинета си. Въпреки мълчаливия, непробиваем характер на баща си Джордж се чувстваше по-спокоен с него, отколкото с майка си. Баща му беше човек, удобно настанен в собственото си битие.

През онзи двумесечен престой баща му, след едно рядко случващо се второ уиски с вода, сподели с него, че ключът към щастието е да си намериш работа и да се справяш колкото може по-добре с нея. И допълни, че навремето неговият баща му бил казал същото. Бъди строител и се научи да забиваш пирона правилно, така щастието никога няма да ти липсва. Призна му също, че се страхувал и се ужасявал от годините в пенсия. Беше най-откровеният разговор, който Джордж бе водил с баща си, разговор, за който често си спомняше, особено след като баща му беше получил масивен инфаркт и беше умрял на шейсет и пет само няколко години след това.

Докато си беше вкъщи, Джордж претърсваше от край до край вестниците за работа, после си подаде молба и прие позицията на административен помощник в счетоводството на най-престижното издание на Бостън. „Винаги си бил много добър с числата“, беше казал баща му. Майка му пък бе впечатлена от позицията на списанието в литературния свят.

Джордж се премести в града, намери си апартамент — етаж от евтина триетажна сграда в Чарлстън, който да си поделя с двойка познати от колежа. Отличи се в работата си и бе взет под крилото на търговския директор на списанието, Артър Скут, мъж, който никога не се беше женил и който, когато Джордж започна работа там, беше най-старшият член от персонала на списанието. Артър показа на Джордж как да прави всичко, бързо го повиши и го водеше на продължителни полупиянски обеди. Джордж намираше работата си както за удовлетворяваща — предаването на списанието навреме и в рамките на бюджета беше равносилно на възможно най-правилното забиване на пирона — така и стимулираща. Приятна му беше идеята да е част от голяма литературна и интелектуална традиция, макар да се занимаваше единствено с баланса на счетоводните документи.

От списанието платиха за вечерните курсове на Джордж и след няколко години той получи позицията на публичен експерт-счетоводител. Скокът в заплатата му позволи да се изнесе от Чарлстън и да се нанесе в таванския апартамент, който обитаваше и досега на нормиран наем. За пръв път живееше сам и установи, че много му харесва. Поддържаше апартамента точно както си искаше, пълен с книги и без никаква прах. Започна да се среща с Айрин, помощник-редактор, която сякаш не бързаше нито да се мести при Джордж, нито да се омъжва за него. По този начин Джордж преживя безметежно двайсетте си години и началото на трийсетте. Макар и да мислеше все по-малко за Лиана, още я търсеше, улавяйки се да оглежда тълпите за лицето или походката й, и все още имаше мощни и обезпокоителни еротични сънища, в които тя се появяваше огромна и неизбежна.

Около година след принудителното пенсиониране на Артър, Джордж бе повишен на поста икономически директор. Случи се в размирен за списанието период. Интернет настъпваше бурно и собствениците скоро се бяха сменили. Персоналът беше намален, а списанието драматично промени насоката си от литературно на политическо. Разказите в месечните издания бяха пожертвани и ограничени до летния брой с художествени четива. Поезията беше напълно елиминирана. Офисът беше обзет от усещането за надвиснала беда. Айрин получи прекрасна работа в онлайн отдела на „Бостън Глоуб“, но Джордж остана, съзнавайки, че докато списанието продължава да излиза, той ще има работа. Винаги се стремеше да закове правилно пирона. Освен това съзнаваше, че новата групировка, собственик на множество печеливши предприятия, никак не се притеснява, ако списанието понесе някоя и друга месечна загуба, което наистина се случваше, и то в изумителни размери.

Вече пред бюрото си, Джордж прегледа електронната си поща за изникнали неотложни събития и като не откри такива, влезе в нета да търси информация за смъртта на Джералд Маклийн. Нямаше кой знае какво, освен няколко материала, според които Маклийн бил открит мъртъв в дома си в Нютън и че причината за смъртта не е известна. Всеки, прочел това, щеше да предположи, че застаряващият Маклийн е покосен от инфаркт. Един от материалите беше илюстриран със снимка на Маклийн в светлосин костюм, на която той беше поне петнайсет години по-млад. Описанието на Маклийн, почти дословно и в двете дописки, гласеше: „Джералд Маклийн, основател и президент на «Мебели Маклийн», фирма за търговия на едро със седалище в Атланта, заедно с партньора си Пол Хъл, наскоро създава Фондация «Хъл», благотворителна организация, посветена на изследванията на рака. Маклийн оставя след себе си съпруга Тереза Маклийн, по баща Ривера.“

Никакво споменаване на убийство. Никакво споменаване на фалшиви акции и финансови пирамиди. И никакво споменаване на спортни сакове, пълни с пари.

Джордж опита да поработи. Списанието щеше да бъде домакин на лятна конференция — по-скоро среща за събиране на средства, на която платежоспособни клиенти можеха да дойдат и да си побъбрят с някои от по-известните сътрудници на изданието — в един колеж в Уестърн Мас. Колежът настояваше за сертификат за застраховка, който се добавяше към застраховката на списанието за времетраенето на конференцията, и Джордж беше станал посредник между един много придирчив административен директор на колежа и един много мързелив застрахователен агент. Започна да пише имейл на своя застраховател, като му обясняваше точно формулировката, нужна за сертификата, но не успя да си наложи да го завърши. Мислите му непрекъснато се връщаха към събитията от уикенда и как би могъл да е свързан с тях. Можеше само да предположи, че Маклийн е убит за парите, които му бяха върнати. И ако случаят беше такъв, тогава Лиана не можеше да е участвала в убийството. Защото парите всъщност бяха у нея и тя ги беше върнала. Донякъде утешителна мисъл.

Към десет сутринта телефонът на бюрото на Джордж иззвъня. Беше Айрин.

— Забрави ли? — попита тя.

— Очевидно.

— Щяхме да обядваме заедно.

— Правилно — каза той. Джордж смътно си спомняше, че с Айрин имаха намерение в понеделник да обядват заедно. — И къде беше това?

— Новото заведение на Стюарт стрийт. Имаше някакво мексиканско име.

Джордж изчака Айрин пред ресторанта. Температурата отново се беше покачила над трийсет и нямаше и следа от библейския потоп, който предната вечер бе залял Бостън. Прочете менюто, поставено на вратата. Беше стандартното тексаско-мексиканско смесено меню, придружено с такоси със свинско и маргарита с кориандър. Изведнъж усети неистов глад. Предишната вечер с бирите и отвратителната китайска храна му беше докарала махмурлук, който цяла сутрин се спотайваше в периферията на подсъзнанието му. Реши да си вземе бурито с кълцано говеждо и голяма диетична кола, може би с малко ром.

Джордж забеляза Айрин на три преки по-нататък. Тя вървеше бавно и с наведена глава, а ръцете й бяха плътно прилепнали до тялото. Той се шегуваше, че двайсетте години бостънски зими бяха променили напълно физиката й така, че имаше вид на човек, постоянно подложен на минусови температури. Тя твърдеше, че винаги й е студено — дори през влажните бостънски лета — и че ужасните зими проникват в костите й и остават там през цялата година. Като я гледаше как идва към него, абсурдните събития от предишните два дни и половина му се сториха още по-нереални. Тя беше истинският му живот, мислеше Джордж, независимо дали това му харесваше или не, и идваше към него с цялото си обикновено великолепие. Айрин си беше просто Айрин. Пристрастена към книгите, саркастична, усърдна, но толкова лоялна, че дори не можеше да се откаже от постоянно разочароващото я гадже. И докато Айрин беше все още на една пряка от него, Джордж взе решение да не й разказва нищо за своя уикенд. Във всеки случай не днес. Искаше поне един час от предишния си живот, да пийне и хапне и да се почувства отново нормален.

Но когато Айрин дойде до Джордж в яркия, топъл въздух и вдигна лице към неговото, той видя лентичка бяла марля от външната страна на лявата й вежда, която се спускаше на около пет сантиметра надолу по лицето. Кожата около лявото й око беше синкавобяла, а самото око, ивица от което се виждаше между подутите й клепачи, беше абсолютно червено.

— Какво е това, по дяволите? — попита Джордж.

— Ще ти кажа вътре. Не е толкова лошо, колкото изглежда.

— Не, кажи ми веднага. Какво е станало?

Тя сви рамене и отговори:

— Май ме нападна крадец.

— Какво искаш да кажеш с това май!

— Ами нищо не ми взе. Казано накратко, снощи около единайсет се прибирах и точно пред къщата ми някакъв тип ме попита колко е часът. Погледнах часовника си и когато вдигнах очи, той ме удари в лицето.

— Господи! — възкликна Джордж.

— Знам. Това си помислих и аз. Паднах на паважа и реших, че съм дотук, но той просто си тръгна. Дори не ми открадна чантата.

— Повика ли ченгетата?

— За малко да не го направя. Просто не изглеждаше реално, но реших, че по-добре да ги повикам и тъй като той ми каза името си…

— Казал ти е името си?!

— Не знам дали беше истинското му име, но след като ме удари в лицето и преди да изчезне, той ми се представи съвсем учтиво. — Айрин се усмихна, после малко примижа, когато бинтът се размести.

— Как така ти се е представил?

— Бях вече на земята в очакване да ме изнасили или да ме застреля в главата, а той ме погледна отгоре и каза: „Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Дони Дженкс“. И си тръгна.