Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (26)

Глава 25

Джордж донесе кафето на Айрин и внимателно го постави на масичката пред нея. Нора, също на масата, подуши течността, после обърна глава в знак на неодобрение. Скочи грациозно на пода и се запъти към кухнята да разузнае какво има в нейната паничка.

— Благодаря — каза Айрин. — Можехме да излезем да пием кафе навън.

— Добър опит.

— Нали можеш да излезеш на кафе? — каза отново тя с някакво иронично преувеличение, което беше съвсем прозрачно. — Още не си се затворил напълно вкъщи, нали?

— Аз излизам — каза той.

Технически беше вярно. През десетте дена, откакто беше убил Бърни Макдоналд, Джордж беше излизал няколко пъти от апартамента си, главно до бакалията на ъгъла или до магазинчето за алкохол, удобно разположено точно до бакалията. Беше отскочил и до няколко полицейски управления по тяхна молба. Не ставаше агорафоб, поне на себе си казваше така, просто видът на обикновените хора, които се държаха обикновено, или още по-лошо, които се радваха на живота, го изпълваше с безпокойство, което граничеше с ужас. Беше започнал да приема, че в сегашното състояние умът му е като киноекран, на който се прожектира само един филм, филм за оня понеделник следобед в Ню Есекс и в лодката на Бърни. Не се будеше облян в студена пот, нито надаваше писъци в съня си, нито пък се стряскаше от необичайни звуци, но не спираше да вижда отново и отново случилото се. Напомняше му на периода в първите години в колежа, когато се беше пристрастил безнадеждно към играта на тетрис на компютъра, докато ония четири цветни форми не започнаха да плуват неспирно в мислите му и дори се бяха промъкнали в сънищата му.

— Някой път ще излезем да пием кафе навън — каза Айрин и стисна съчувствено устни.

— Това изражение на лицето ти не ми помага — отвърна той. — Освен това, никога не съм обичал да пия кафе навън. Знаеш го.

— Нямаше да настоявам така, ако се беше съгласил да говориш с някого. — Айрин хвана чашата с кафе с две ръце, сякаш беше зима. Август беше отминал, но градът още беше в капана на душната жега, а в апартамента на Джордж, охлаждан само от климатика на прозореца, беше към 28 по Целзий. Този някой, за когото говореше Айрин, беше терапевтът, с когото тя искаше Джордж да се види. Беше проучила и намерила човек, когото смяташе за съвършен. На теория Джордж се беше съгласил с нея, но не и на практика.

— Ще го направя — каза той. — Когато съм готов. Минали са само две седмици. На тебе ти трябваха повече, за да преодолееш „Мълчанието на агнетата“.

Тя се усмихна, остави кафето си на масичката, после се изтегна на канапето. Носеше черни бермуди и блуза на точки без ръкави. Синината от юмрука на Бърни Макдоналд беше почти изчезнала. Джордж виждаше едно съвсем бледожълто петно, но може би само си въобразяваше.

— Чудесно. Днес печелиш, защото съм прекалено изморена да споря с теб. Какво ще кажеш да послушаш за моите незначителни проблеми?

— С удоволствие — отвърна той.

Тя му разказа за катастрофалната среща, на която се бе съгласила да отиде с разведения редактор, как той я завел в малка изба и й изнесъл лекция за удоволствието от ечемичното вино, после се напили и хлипали в колата му по пътя към дома. Джордж слушаше и правеше саркастични бележки, но както винаги се случваше през последните дни, мислите му още витаеха над онова празно пространство на смъртта, а образите се въртяха и падаха като парчета от тетрис.

След като бе застрелял Бърни, той се беше съсредоточил в прерязването на въжето около глезените си. Ръцете му се бяха разтреперили силно като на човек, които се опитва да вдигне пластмасова чаша към устата си в попаднал в турбуленция самолет. Успя някак, държейки глава надолу, с очи вперени в задачата. Когато и краката му вече бяха свободни, той се изтласка назад и се облегна на кърмата. Бърни не беше помръднал, още седеше на леко полюшващото се капитанско столче, с брадичка на гърдите, сякаш беше заспал, само че гърдите му бяха облени в кръв, вече потъмняваща от яркочервена в калнокафява. Някаква голяма муха бръмчеше около сведената му глава. Откъде се беше появила толкова бързо посред нищото? Изведнъж Джордж се уплаши, че са минали часове, докато развърже краката си, а не няколко минути. Взря се в слънцето, опитвайки се да си представи колко е часът. Кога ли ще настъпи нощта и още ли ще се поклаща в океана с един труп?

Именно тази мисъл го накара да пристъпи към действие. Изправи се на изтръпналите си крака и опита да пристъпи към носа, но треперещите му мускули го принудиха да падне на колене и той запълзя към Бърни. Когато стигна тялото, Джордж бутна с пръст глезена му и страхливо се отдръпна, все още притеснявайки се, че може да е жив. Не се случи нищо и той успя да се изправи, избута Бърни от столчето и зае мястото му. Тялото тупна тежко долу с ужасния звук от изпускане на въздух. Джордж не го погледна, но долови острата воня на изпражнения, смесена с мириса на солената вода и кръвта.

Втренчи се в празното море. Денят беше спокоен, но повърхността на водата бе тук-там набраздена, а разбиващите се бели вълни блещукаха на слънцето. Погледна във всички посоки. Всичко си беше същото и океанът се спускаше по кривата на земното кълбо. Хрумна му, че никога няма да намери земя и че ще умре насред нищото. Слънцето, високо в небето, нито се вдигаше по-високо, нито залязваше и сякаш му се подиграваше със собственото си безсмислие. Погледна таблото на лодката и там, прикрепен към конзолата, съгледа компас, инструмент, какъвто не беше виждал вероятно откакто се беше провалил като малък скаут. Беше покрит със солена вода и той го почисти, а стрелката му показваше, че лодката е насочена на север. Знаеше единствено, че трябва да се движи на запад, назад към сушата. Щеше да е достатъчно дори да успее само да влезе в полезрението на други лодки. В земята на живите можеха да го арестуват за убийство, но това означаваше също, че щяха да го вземат от лодката и да го отведат далеч от отвратителното вълнение на морето. И далеч от Бърни, който лежеше в собствената си кръв и изпражнения.

Намери ключа за стартера, прикрепен с верижка към парче пластмаса с форма на риба. Завъртя ключа. Не се случи нищо и гърдите му се свиха от страх. После се зае с дросела, премести го на „Неутрално“ и отново опита. Двигателят се закашля и тръгна. Никога през живота си не беше управлявал лодка, но успя да мръдне дросела, за да задвижи лодката със скорост, каквато искаше, а след това завъртя кормилото, докато компасът не му показа, че се движи на запад. А после остана на постоянна скорост.

След около десет минути Джордж съгледа на север от него нещо подобно на морски съд с прилични размери. Помисли си дали да не остави лодката си насочена към сушата, но не знаеше колко бензин му остава и реши, че ще е по-добре да се възползва от първата възможност да се отърве от тялото на Бърни. Завъртя силно кормилото и лодката сякаш подскочи върху тихата вода, изхвърляйки силна струя, която проблесна на слънцето с цветовете на дъгата.

Когато приближи до другата лодка, с облекчение видя, че тя стои неподвижно във водата. Блестеше в невероятно бяло, голяма лодка за спортен риболов с нещо подобно на сателитна система, прикрепена към покрива на каютата. Забеляза две фигури на палубата с дълги въдици пред тях. От около петдесет метра разстояние той видя как и двамата мъже се обърнаха към него, а след това как и две жени станаха от седалките си, за да видят кой се приближава. Джордж намали скоростта и размаха двете си ръце в комбинация, както се надяваше, от „Нужна ми е помощ“ и „Не съм опасен“. Изведнъж му се прииска да беше покрил трупа на Бърни с платнището.

Когато приближи, забеляза, че и двамата мъжете са на средна възраст, със силен слънчев загар. Всеки държеше кутия бира. Двете жени, с еднакъв кафяв тен, набързо си навлякоха горнищата на банските — явно правеха слънчеви бани по монокини.

Джордж приближи лодката странично, като натисна ръчката за горивото, за да избегне сблъскване. На около десетина метра изключи двигателя и лодката остана на дрейф, полюшвайки се до тях. Единият от мъжете, който имаше корем с размерите на медицинска топка, каза:

— Боже господи, задник такъв.

Джордж вдигна отново ръце и отвърна:

— Извинявайте! Нужна ми е помощ.

Едната от жените, с бикини в черно и златно, надникна от борда на риболовната яхта, видя тялото на Бърни и нададе странен, пронизителен писък.

— Стана злополука — каза Джордж, което си беше почти истина. — Можете ли да повикате бреговата охрана?

— Мъртъв ли е оня човек? — попита втората жена, която също беше дошла до перилата. Изглеждаше по-млада с най-малко двайсет години от всички останали и току-що беше запалила цигара. Миризмата й стигна до Джордж, божествен аромат, за кратко заменил вонята на кръв и сол наоколо.

— Мъртъв е — каза Джордж. — Мога да ви обясня, след като извикате бреговата охрана. Може ли да се кача при вас?

Мъжът с изпъкналия корем се беше придвижил до носа и Джордж видя как той взе радиопредавател от сложното табло. Другите трима се спогледаха, сякаш, без да разменят и дума, решаваха дали да позволят на някакъв очевидно откачен убиец да се качи на яхтата им. Джордж забеляза как очите им оглеждат неговата палуба и видя, че по-младата жена съзря револвера, който той бе захвърлил.

— Не съм въоръжен — каза той и обърна длани към тях. — Бях отвлечен от този човек. Ако не искате да ме пуснете на борда при вас, може ли поне да ми дадете малко вода?

Докато не поиска вода, той всъщност не беше усетил колко е жаден. В устата си имаше вкус на метал и кръв. По-младата жена, която носеше ярки жълти бикини, се обърна към другия мъж, който още не бе проговорил.

— Може да се качи, нали? — попита тя.

Той се обърна към своя приятел по риболов, който още се туткаше с предавателя, а после се обърна към Джордж.

— Става. Само да взема сгъваемата стълба.

Бреговата охрана пристигна петнайсет минути след като Джордж се бе качил на „Риъл Тайм“. Докато чакаше, той прие предложения му стол, изпи голямо количество вода и започна да разтрива китките и глезените си, докато осъзна, че така става още по-лошо, защото разкъсваше и без това охлузената кожа и от нея бе бликнала прясна кръв, която опръска палубата на яхтата. Мъжете останаха на разстояние, но по-младата жена, която се представи като Мелани, го попита какво се е случило. Той опита да говори, но започна да се тресе толкова силно, че трябваше да остави шишето с вода на пода. Внезапно му стана студено и един далечен глас, неговият собствен глас, му каза, че изпада в шок. Когато моторницата на бреговата охрана пристигна и го качи на борда си, те му дадоха одеяло. Този дребен жест на внимание го накара да се разплаче.

През следващите дни Джордж разказа своята история безброй пъти на безброй представители на закона. По разликата в отношението и подвеждащите въпроси можеше да усети, че съществува спор дали да го арестуват или не. Беше прострелял човек в гърлото и беше пряко свързан със смъртта на четирима души. Пряко беше свързан и с една огромна кражба, а от въпросите, които му задаваха, ставаше все по-ясно, че диамантите, взети от сейфа на Маклийн, все още липсват. Започна да вярва, че именно детектив Робърта Джеймс е тази, която го защитава, тази, която вярва във всяка дума от неговата история. Със сигурност тя беше и единственият детектив, който постоянно му даваше информация, осведомявайки го, че нито едно от телата не е било извадено от дълбините на океана, че съпругата на Маклийн най-накрая е починала и че доколкото знае, така и не й съобщили за убийството на съпруга й.

Когато се връщаше мислено към тези дни, Джордж съзнаваше, че няма нищо против постоянните разпити. Това, че разказваше своята история отново и отново, изглежда му помагаше да се справи с преживяното. Едва когато измина цял един ден, без полицията да се свърже с него, ден, в който не излезе от апартамента си, той започна да осъзнава ужаса на случилото се. Някои образи — Бърни, отпуснат безжизнено на капитанското столче, Карин Бойд, която посивява в къщата на Кейти Алър, лицето на Лиана, докато се прекатурваше в морето — изобщо не изчезнаха от мислите му. Четенето не помогна, нито телевизията. Когато излезе от апартамента си, светът, който винаги бе изглеждал относително приятен, му се стори като пред някакво бедствие. Сградите се люлееха, сякаш всеки момент ще се сгромолясат, колите опасно се накланяха по ъглите, а гневни непознати го гледаха така, сякаш можеха да прочетат ужасяващите мисли в главата му. Всяка мисъл за океана го изпълваше с неясен страх.

Разговарял беше с отдела по човешки ресурси в списанието и временно му бяха дали отпуск по графа „Грижи за семейството и кризи“. Поискаха от него само личният му лекар да попълни един формуляр и да им го изпрати по факса. Всеки ден Джордж се канеше да се обади на лекаря си и да си уговори час. И всеки ден не се обаждаше. От офиса му изпращаха мейли, на които той не отговаряше.

Посещенията на Айрин не помагаха кой знае колко, но и не вредяха. Запълваха времето му през деня, въпреки че прекарването на деня не беше най-големият му проблем. Проблем бяха безкрайните часове на нощта.

— Мислех, че той мрази жена си?

— О, ти наистина слушаш — каза Айрин, изправяйки се на канапето да отпие от кафето си. — Така твърди той. — Тя сви рамене.

— Значи няма да има втора среща.

— Божичко, не. Моят експеримент със съкрушени мъже официално приключи. — И щом каза това, лицето й се изчерви от състрадание. — Не исках…

— С изключение на мен, разбира се.

— Не те приемам за съкрушен.

— Благодаря. Окървавен, но несломен. Това съм аз. Това, което не те убива, те прави по-силен. Между другото, оня, който го е казал, трябва да бъде оставен в морето заедно с призрака на Бърни Макдоналд.

— Ще разбера кой го е казал и ще взема мерки. — Тя взе едно косъмче от Нора от рамото си и се раздвижи.

— Тръгваш ли си? — попита Джордж.

— Да, освен ако не ме помолиш да остана.

Той изпрати Айрин до вратата, където тя го целуна по устните, както правеше винаги.

— Мисля, че ще се оправиш.

След като Айрин си тръгна, Джордж разтреби гардероба в спалнята си, като напълни една хартиена торба с ризи, които не смяташе вече да носи. Може би по-късно щеше да я отнесе на две преки по-нататък до „Гудуил“. И това щеше да бъде излизането му за деня.

Сипа си пак кафе, като едва устоя на желанието да добави капка бърбън, и се върна в дневната да поработи върху това, което тайно наричаше своя Дневник на смъртта. Беше идея на детектив Джеймс от последния им разговор. Тя беше излязла заедно с него от полицейското управление, както правеше винаги. Бяха постояли за малко в сивия градски здрач, където той й бе благодарил за добрината.

— За кое? — беше попитала тя.

— За това, че ми повярвахте. И не ме арестувахте. И не ме гледате като другите полицаи… полицайки.

— Не ти правя услуга. Истината е, че действително вярвам в твоята версия.

— Но продължавате да ме водите тук.

— Надявам се да си спомниш нещо ново. Има още много въпроси.

— Още не сте намерили диамантите, нали?

— Не.

Джордж запали цигара, навик, който беше възобновил, след като се беше съвзел. Пое дълбоко дима, който изпълни дробовете му, после го издиша, извръщайки глава от детектив Джеймс, но вечерният вятър подхвана дима и го запрати в лицето й. Той се извини.

— Не се притеснявай. Мирише добре. Аз съм от ония бивши пушачи, които още харесват чуждия дим. Дори ми липсва в кръчмите.

— Понякога си мисля, че сте перфектната жена, детективе.

— Не всеки ден чувам подобни думи — избухна в смях тя.

— Просто се движите с погрешните хора.

— Със сигурност.

Той дръпна още веднъж продължително от цигарата си.

— Мислите ли, че пак ще трябва да идвам тук?

— Вероятно. Все още не съм убедена, че си си спомнил всичко, което можеш.

— Защото се мъча да забравя всичко, което мога.

— Имам предложение за теб — каза тя, като разтърка врата си, а после оправи яката на ризата си. Не лакираше ноктите си. Всъщност, освен може би руж, според Джордж, Робърта Джеймс не носеше никакъв грим.

— И какво е то? — попита той.

— Според мен трябва да опиташ да пишеш за всичко това.

— Мислех, че вие го правите.

— Според мен можеш да напишеш повече. Напиши и най-дребната подробност на случилото се. Опитай да опишеш нещата. Все още съм убедена, че пропускаме нещо. Може да ни помогне да разнищим случилото се, но си мисля също, че ще помогне на теб… да анализираш нещата.

— Смятате, че нещо в главата ми не е наред.

— Не, но според мен ти се случи нещо доста шибано. Няма да ти навреди да го опишеш. Не бих го предложила, ако не смятах, че трябва да го направиш.

Той беше приел предложението, намери празен бележник, прибран на една от лавиците с книги, и започна да описва случилите се събития със своя сбит, почти нечетлив почерк. Не описваше нещата в хронологичния им ред. Просто се сещаше за нещо и опитваше да го запише. Не беше приятно, но така наистина запълваше времето.

Напоследък се беше съсредоточил върху опита си да избяга от Бърни Макдоналд в къщата на Кейти Алър. Описа интериора на къщата, вида на пералното помещение, където беше подпряно опакованото тяло на Кейти. Опита да си спомни своите мисли и въпроси в оня момент. Как е разбрал Бърни, че сме там? Дали ни беше последвал с доджа си и ако е така, защо бе изчакал толкова дълго да ни приближи с пушката с упойващото средство? Защо не се беше разтревожил, че можем да повикаме полицията по мобилните си от къщата?

Написа за решението да опита да избяга от предната част на къщата и начина, по който изглеждаше Карин Бойд, когато минаваше покрай нея в коридора. Сивотата на кожата й и непохватното, отпуснато положение на тялото й. Навярно вече е била мъртва или е умирала заради прекалено силната доза упойващо за размерите на тялото й. После написа как бе видял Лиана на задната седалка на доджа и как тя лежеше в безсъзнание. Спомни си как разбра, че е жива, защото… заради потрепването на клепачите й. Беше нещо, към което се връщаше отново и отново, към онова леко движение, което беше забелязал. Само неволен тик ли беше видял, или Лиана бързо беше затворила очите си, разбирайки, че някой минава покрай колата? В оня момент си бе помислил, че е неволно, че е в безсъзнание или също упоена и че клепачът й е потрепнал. Защо сега убеждаваше себе си, че на задната седалка на доджа Лиана е била в пълно съзнание и само се е преструвала?

Дали защото пасваше на мисълта, която непрекъснато го глождеше, че от самото начало Лиана и Бърни са работили заедно и че всичко, включително пътуването им с лодката в морето, е било организирано?

И ако е така, защо тогава и двамата бяха мъртви, а той все още жив? Как Лиана беше позволила на Бърни да я изхвърли през борда? Защо Бърни беше толкова сигурен, че пистолетът от такелажната кутия не е зареден?

Знаеше единствено, че писането за всичко това му помага. И че колкото повече подробности записва, толкова повече му се изяснява какво се бе случило през оня дълъг уикенд. Усещаше как все повече се доближава до истината.

Отгърна страниците в края на бележника, където бе започвал да прави скици. Нарисувал беше няколко картини на лодката, опитвайки да си спомни всичко, което беше в нея. Този път направи скица отгоре, отбелязвайки местоположението на четирите тела — две живи и две мъртви. Загледа се втренчено в тях, докато очите му се замъглиха, и се извърна едва когато в далечината забиха църковните камбани, което му подсказа, че е пладне.

Стана, отиде в кухнята и наля в чашата си останалото в каната кафе. Този път наистина добави глътка бърбън.