Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (12)

Глава 11

— И как се казваше? — попита детектив Робърта Джеймс с готова химикалка над разтворения си бележник.

Приела беше предложеното място и се настани на канапето на Джордж. Партньорът й О’Клер предпочете да остане прав. Той още се полюляваше почти незабележимо на петите си и обхождаше с поглед апартамента на Джордж, сякаш търсеше гризачи.

След като ги покани вътре, Джордж бе спечелил малко време, отивайки в спалнята, за да облече чифт дънки и тениска. Докато беше там, взе пачката пари, оставена от Лиана, и я пъхна в задната част на чекмеджето за чорапи. Мислите му още бяха разбъркани от недостига на сън и от внезапното изчезване на Лиана, както и от новината, че Маклийн е бил убит. Всичко беше навързано, поне това осъзнаваше. Бяха скроили номер или на него, или на Маклийн, а Лиана си беше тръгнала рано призори, защото е знаела, че полицията ще пристигне скоро, или поне го е подозирала. И въпреки всичко, докато бавно надяваше тениската през главата си, той се чудеше дали щом започнат с въпросите, ще има начин да я предпази, като същевременно предпази и себе си. Знаеше, че постъпва глупаво и че единственият логичен ход е да застане честно пред двамата детективи и да им разкаже всичко, което знае, но не можеше напълно да се отърси от лицето на Лиана, което само часове по-рано беше на сантиметри от неговото в безцветната светлина преди утрото, от очите й, пълни със сълзи, когато му казваше как в живота си най-много съжалява, че го е оставила, че е изоставила онзи пръв семестър нормалност, а Джордж, въпреки че знаеше, че не бива, й бе повярвал.

Затова, след като беше разказал на детектив Джеймс как се е срещнал с Маклийн, за да му предаде парите като услуга на приятелка, а тя го беше помолила за името на тази приятелка, той я погледна в очите и каза:

— Одри Бек. Познавам я от първата си година в колежа, но оттогава не я бях виждал. — Беше лъжа с известна истина в нея. Можеха да проверят. Вероятно щяха да проверят. И щяха да открият, че Одри Бек е мъртво момиче от Суитгъм, Флорида. Но ако го разпитаха отново, Джордж винаги можеше да твърди, че това е името, което си спомня. Беше я познавал само три месеца. Името й беше Одри. И това беше много отдавна.

— Помогнете ми тогава да разбера правилно — каза детектив Джеймс. — Тази Одри Бек, която не сте виждали от двайсет години, идва при вас в някаква кръчма и ви моли за услуга?

— Аз я познах в кръчмата и аз отидох при нея. Решихме да се срещнем на другия ден. Тя дойде тук, у нас. — Джордж беше решил да остави настрана ситуацията с двамата Дони Дженкс и къщата в Ню Есекс. — И тогава ме помоли да й направя тази услуга. Работела за Джери Маклийн и взела някакви пари от него…

— Откраднала е пари от него?

— Така ми каза. Беше някаква заплетена история, но тя работела за него, имали романтична връзка, и допускам, че той я е зарязал. Затова взела парите. Но после размислила и поискала да ги върне. Затова беше в Бостън.

— Колко пари е откраднала?

— Около петстотин хиляди долара.

Детектив О’Клер се обърна към Джордж и подсмръкна силно. Детектив Джеймс вдигна едната си вежда.

— Това са много пари — каза тя. — Видяхте ли ги?

— Както казах, занесох ги в един спортен сак на Маклийн. Видях ги за кратко, но не съм ги броил. Маклийн ги преброи.

— И тази… Одри Бек… откъде дойде тук да достави тези пари?

— Предполагам от Атланта. Там се намира компанията на Маклийн. Всъщност не получих много лична информация от нея.

— Е, а на мен ми се струва, че всъщност сте получили огромно количество лична информация. — Детектив Робърта Джеймс се усмихна и това промени чертите на лицето й. Без усмивката то представляваше тъжна маска, която изглеждаше почти като дървена. Широката усмивка озари златистокафявите й очи и този внезапен ефект накара Джордж да се почувства гузен, че я лъже. Тя продължи:

— Разказала ви е за връзката си с женен мъж и че е била изоставена и е откраднала пари от него. Защо тя самата просто да не се качи в колата и да отиде при Маклийн в Нютън да му остави парите? Защо е поискала вие да го направите?

— Каза, че се страхува. Каза, че той бил наел човек да вземе парите.

— Каза ли ви кой е този човек?

— Не, но изглеждаше истински уплашена. Според мен и не искаше да се вижда отново с Маклийн.

— Така както говорите, на вас май не ви е хрумнало, че е доста странно жена, която не сте виждали от двайсет години, да се появи изневиделица и да ви помоли да предадете вместо нея крадени пари? — Тя отново се усмихна. Беше си избрала именно това оръжие. За момент О’Клер спря да се поклаща на пети и зачака отговора на Джордж.

— Така е, хрумна ми, че е странно. Не е нещо, което ми се случва всеки ден.

— Но се съгласихте да го направите.

— Лятото беше скучно.

Детектив Джеймс издаде някакъв гърлен звук, който можеше да бъде кашлица, а можеше и да е смях.

— Доста честно. Бяхте ли обвързан романтично с Одри Бек в началото, когато се запознахте с нея?

— Да — отвърна Джордж.

— Добре. Значи, няма да сбъркам много, ако допусна, че част от вашата готовност да изпълните тази поръчка за жена, която бегло познавате, е защото сте се надявали това да доведе до по-романтично обвързване? Или съм прекалено сдържана за случая? Беше ли това разменна монета?

— Какво имате предвид? — попита Джордж.

— Одри Бек прекара тук миналата нощ, нали?

Джордж се поколеба, достатъчно дълго, за да не може да отрече.

— Да.

— Така си и мислех. Имате вид на човек, който не си е доспал миналата нощ. Знаете ли, партньорът ми и аз всъщност видяхме госпожица Бек. — Тя вдигна очи към О’Клер, който сви рамене и се намръщи. — Трябваше да направим няколко кръгчета с колата, за да намерим адреса ви тази сутрин, и минахме покрай една жена, която се беше запътила към Чарлз стрийт. Беше със зелена рокля и тъмна коса до раменете?

— Сигурно е била тя.

— И аз си го помислих. Не приличаше на рокля, с която се излиза рано сутрин в неделя. Значи сме я изпуснали. — И тя цъкна разочаровано с език. — Каза ли ви къде отива?

— Излязла е преди да се събудя. Изненадах се, че не е тук.

— А за предишния ми въпрос? Сделка ли беше? Вие връщате парите, а тя ви връща услугата. Или ви даде част от парите? Предполагам, че не сте върнали цялата сума.

— Не, изобщо не беше така. Не стана дума за секс. Очевидно фактът, че ми беше старо гадже и аз все още я харесвах… мина ми през ума. Или може да се каже, че се надявах.

— Надявали сте се, че като върнете парите, тя ще се съгласи да спи с вас.

— Не, надявах се да спя с нея, точка. Върнах парите, за да й услужа.

— Аха. — Тя погледна скептично в бележника си. Доколкото Джордж виждаше, единственото, което беше записала, беше името Одри Бек. — Добре, искам да ми разкажете за срещата с Маклийн. Госпожица Бойд каза, че сте пристигнали в къщата в четири без петнайсет следобед.

— Госпожица Бойд е асистентката, която ме прие?

— Да. Карин Бойд е и племенница на Маклийн. Тя е намерила тялото.

— Къде е бил убит? Какво се е случило?

— Опитваме се да разберем какво се е случило. Именно затова сме тук и ви задаваме въпроси. Значи вие сте пристигнали в четири без петнайсет?

— Горе-долу.

— И докога останахте в къщата?

— Ако се замисля, сигурно съм стоял там около четирийсет и пет минути.

Детектив Джеймс погледна бегло партньора си, после пак Джордж.

— Това е доста близо до казаното от госпожица Бойд. Защо останахте толкова дълго? Мислех, че просто е трябвало да предадете парите.

Джордж им разказа как Маклийн го беше поканил вътре, как го бяха претърсили, как бе останал насаме с Маклийн, който му беше споделил своята версия на историята. Пропусна частта, когато Маклийн бе казал как подозира, че Лиана го е мамила през цялото време, че е боядисала косата си, за да прилича на мъртвата му жена и че го е преследвала още от началото в Барбадос. Джордж им каза обаче, че той изглеждал много ядосан на Лиана.

— И задържа парите? — попита детектив Джеймс.

— Да. После ме помоли да си тръгна. Спомена, че се връща при жена си. Тя е болна.

— Смятат, че днес следобед ще умре. Очевидно няма да й кажат какво се е случило със съпруга й.

— О!

— Какво беше впечатлението ви за Маклийн? Изглеждаше ли изплашен?

— Изплашен? Не. Изглеждаше раздразнен, че е поставен в ситуация да приема обратно собствените си пари, и изглеждаше тъжен заради жена си. Освен това си помислих, че като че ли имаше нужда да поговори с някого. Изненадах се колко открит беше с мен. Мога ли да ви попитам как е бил убит? Веднага след като съм си тръгнал ли е станало?

— Забелязахте ли някой друг около къщата? Госпожица Бойд ви посрещна, нали?

— Там беше госпожица Бойд. Както и човекът, който ме претърси. Маклийн го нарече Ди Джей, струва ми се.

— Доналд Дженкс. Той работи за Маклийн. Сигурен ли сте, че това бяха единствените хора, които видяхте в къщата?

Джордж помисли за момент и притисна с пръсти затворените си очи. От целия ром и бирата, които беше изпил предната вечер, започваше да изпитва някакъв закъснял махмурлук. Освен това съзнаваше ясно и колко лъжи беше изговорил пред полицейските служители. Първоначално имаше намерение да им каже истината, освен за действителното име на Лиана, а изведнъж се беше оказало, че пропуска големи подробности, като мнимия Дони Дженкс например. — Имаше градинари — каза накрая той.

— Знаем за тях.

— Но те си свършиха работата и си тръгнаха преди мен.

Детектив Джеймс разлисти бележника си назад.

— Сигурен ли сте в това?

— Да, помня, че като излязох от къщата, ванът вече не беше там.

— Ванът на озеленителната фирма ли?

— Точно така.

Детектив Джеймс си записа в бележника. Джордж погледна партньора й, който още стоеше прав, и за момент се зачуди дали мъжът не е глухоням. Не го беше чул да произнесе нито дума.

— Имате ли нещо против да си взема чаша вода? — попита той в пространството между двамата.

Детектив Джеймс му каза, че може.

— Искате ли и вие нещо? Вода? Портокалов сок?

И двамата отказаха, детектив Джеймс с думи, а детектив О’Клер с присъщото му владеене на мълчанието, подобно на практиките при дзенбудизма.

Джордж отиде несигурно до кухненския бокс и си наля висока чаша с вода. Изпи я до дъно и отново я напълни. Преди пак да седне, детектив Джеймс каза:

— Имам още няколко въпроса. Можете ли да ни кажете какво представляваше сакът с парите и колко точно имаше в него?

— Не ги бях броил, но Одри каза, че са четиристотин петдесет и три хиляди. Както казах, Маклийн ги преброи. Бяха в черен спортен сак.

— Когато бяхте сам в колата с тези пари, карайки към къщата на Маклийн, не ви ли хрумна да ги погледнете?

— Знам как изглеждат парите.

— Или да си вземете малко?

— Опитвах се да услужа на приятелката си, а не да й създавам още проблеми.

Детектив Джеймс леко помръдна глава встрани, сякаш се опитваше да изправи сухожилие на врата си.

— Къде работите, Джордж?

Той назова името на списанието и в погледа й проблесна искрица, сякаш беше чувала за него някога в далечното минало.

— Не вярвам да имате данни за контакт с Одри Бек? Адрес? Номер на мобилен телефон?

— Не, нямам.

Детектив Джеймс не заговори веднага и Джордж изпи чашата с водата, налагайки си да не я пресушава наведнъж. Нора се беше настанила на един перваз на прозореца, близо до занемарена саксия с декоративна трева.

— И последно. Познавате ли лице на име Джейн Бърн?

Джордж беше на път да отрече, но навреме се опомни. Разбира се, трябваше да му е известно, че Джейн Бърн е името, с което се подвизава Лиана. Беше единственото име, с което Маклийн я знаеше, и навярно името, което асистентката племенница бе дала на полицаите.

— Това е името, с което я познаваше Маклийн. Допускам, че тя е използвала различно име, когато е работела при него.

Детектив Джеймс се усмихна и хвърли поглед към партньора си.

— Не смятахте да ни го споменете?

— Извинете. Аз я познавах като Одри Бек и така мисля за нея.

— И имате доста приятели, които ей така си сменят името за щяло и нещяло?

— Не, нямам. Само Одри. Вижте, да ви кажа право, Одри може дори да не е истинското й име. В Матър Колидж беше само половин година и повече не се върна. Помня, бях дочул, че се е забъркала в някакви неприятности във Флорида и че май е фалшифицирала приема си в колежа. — Джордж не знаеше докъде детективите щяха да проверяват историята на Одри Бек/Лиана Дектър, но предполагаше, че трябва да се застрахова поне малко. Очевидно, стига да бяха решили да отидат по-далеч и да прочетат оригиналните доклади по делото, името му щеше да се появи и щяха да установят, че лъже. Случеше ли се това, все някак щеше да се оправи.

— Нали ще ни се обадите, ако се видите отново с нея или ако се сетите за нещо, което да помогне?

— Разбира се — каза той.

Преди да стане, детектив Джеймс извади визитка от бележника си и я остави на масичката за кафе. Джордж изпрати двамата до вратата. Джеймс вече се беше обърнала с гръб към него и излизаше, когато партньорът й се обади:

— Още нещо, Фос. Не напускай града. — Гласът му беше висок и носов и когато го чу за пръв път, Джордж едва не подскочи.

— О! — възкликна той. — Заподозрян ли съм?

— Да, и още как си заподозрян! — детектив О’Клер се ухили самодоволно с крива усмивка.