Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (6)

Глава 5

Онази първа нощ в колежа, когато се върна в спалното, за да прелисти бързо справочника за първокурсниците, името, което търсеше, не беше Лиана Дектър, а Одри Бек. Това беше името, което тя му бе казала, когато се запознаха на биреното парти в „Макавой“, и именно това име намери в справочника, името на момичето, в което се беше влюбил онази есен, името, което изпълваше главата му като мантра през най-дългата коледна ваканция в живота му.

Одри.

В онзи януари като първокурсник, Джордж беше взел от Масачузетс обратния влак за колежа. Баща му го беше оставил на Гара Юг, където времето едва му стигна да си купи пакет „Кемъл“, преди да изтича да хване влака. През ваканцията не беше пушил, за да не разстройва родителите си, и когато най-накрая запали — на перона на гара Ню Хейвън през десетминутната почивка, за да може влакът да премине от дизел на електричество — никотинът нахлу в тялото му като пожар. Стана му малко лошо, но твърдо реши все пак да довърши цигарата си. Замайването от дима му напомняше за живота в колежа.

Здрачаваше се и в сухия въздух прехвърчаха и се вихреха снежинки. Беше оставил якето си във влака и беше пъхнал на топло в джинсите ръката, която не държеше цигарата. Погледна надясно и наляво по платформата да види дали познава някого. Беше денят преди началото на втория семестър и той предполагаше, че всеки влак по линията север-изток ще е пълен със студенти, колеги от неговия курс. Но никой не му изглеждаше познат. Напълни за последно дробовете си с дим и смачка угарката с пета.

Обратно в купето, той разтвори книгата си — Площад „Вашингтон“ — но не можа да се съсредоточи. Разиграваше отново и отново варианти на това какво ще стане, когато види Одри. Беше споменала, че може да му се обади през ваканцията, но не го бе направила и сега част от него започваше да усеща, че само си е въобразявал за нея, че целият първи семестър в колежа е бил плод на въображението му.

За да стигне от гарата до сградата на общежитието, той пропиля известна сума за такси, едно такси от редицата, която стоеше и бълваше дим от ауспусите в шибащия вятър. Таксито го отведе по двата километра празни градски улици до хълма Асайлъм, където беше кацнал Матър Колидж, стръмна крепост от тухли и плочи, двестагодишен частен университет с близо хиляда студенти.

Всички спални помещения имаха кодирани ключалки и когато Джордж приближи до двойната врата на северното крило, кодът, който помнеше от предния семестър, изхвръкна от главата му като въздух от балон. Огледа наоколо за случайно минаващ, когото да попита, но не видя никого. Той притисна показалец върху металната шайба с цифрите и изведнъж кодът, сякаш по инстинкт, се появи в ума му: четири-три-едно-две.

Съквартирантът му беше момче от Чикаго, високо метър и деветдесет и осем, на име Кевин Фицджералд, чийто баща беше червендалест гигант, служител в градската управа. Лицето на Кевин, пълно и с брадичка с размерите на половин хляб, беше обречено някой ден да стане червендалесто като на бащата, точно както физиката му го обричаше да се занимава с баскетбол. На осемнайсет, Кевин се интересуваше по-малко от политика, отколкото от спорт, бира и Късното шоу на Дейвид Летърман. Джордж се разбираше с Кевин толкова добре, колкото биха могли да се разбират двама първокурсници, които нямаха общи интереси.

Джордж отвори вратата и пристъпи в призната стая — един безличен квадрат от боядисан бетон и покрит с линолеум под. От двете страни имаше две единични легла с прозорец по средата, който запълваше разстоянието между две шперплатови бюра. Кевин не беше там, но очевидно се беше върнал по-рано — върху леглото му бяха подредени на купчинки изпрани дрехи, баскетболен постер в кутия и овлажнител за въздух.

След като пусна торбата с дрехи на пода до леглото, Джордж разкопча палтото си и вдигна телефона да набере стаята на Одри. След четири позвънявания се включи телефонният секретар — гласът на Одри и същото съобщение от предния семестър. Той остави слушалката на място, легна на леглото си и запали цигара. Чу стъпки откъм коридора, после гласове, единия разпозна като Грант, чиято стая беше в другия край на коридора. Предположи, че първокурсниците от този коридор — бяха общо седем — са се събрали в едното от двете крила в южния край.

Обикновено щеше да се отправи натам, да се строполи на едно от трите евтини канапета в общото помещение, щеше да удари един бонг^[7] и да сподели някоя коледна история. Но отчаяно му се щеше най-напред да се свърже с Одри и да си уговори среща за по-късно вечерта.

— Фос, вътре ли си? — долетя вик, придружен от удари по вратата.

— Не — изкрещя той в отговор и набра отново номера на Одри.

— Домъкни си задника до дневната.

Пак нямаше отговор.

Той свали якето си, пусна в джоба цигарите и последва острия мирис на трева откъм дневната. Вратата беше отворена и вътре бяха всичките четирима съквартиранти, плюс Томи Тисдейл, друг първокурсник от два етажа по-горе.

— Фос.

— Фоси.

— Виж какво е получил Чо за коледа. — Грант показа торбичка с яркозелена трева.

В момента Чо поемаше дълга, бълбукаща доза от Холмса — шейсет и пет сантиметровия му лилав бонг. От стереото се точеха звуците на „Дъ дед“.

След един бонг и кутия бира „Строс“ Джордж се върна в стаята си и отново позвъни.

— Ало. — Беше съквартирантката на Одри, Емили, с отривистия си познат глас.

— Здрасти, Емили. Джордж е. Как прекара ваканцията?

— Здрасти, Джордж. Беше… откъде звъниш?

— От Норт Хол. Какво е станало? Звучиш странно.

— Чули вече? Чули за Одри?

Стомахът на Джордж се преобърна и мислите му скочиха към картини на Одри и някакъв нов приятел, Одри в любовни отношения с целия втори курс.

— Не. Какво е станало? Тя при теб ли е?

Емили пое шумно въздух.

— Не мисля, че трябва да говоря с теб за това.

— За какво? Изкарваш ми акъла, Ем.

— Явно… Току-що го разбрах… тя е мъртва, Джордж. Така чух.

Джордж тръгна без яке към спалното помещение на Одри в Барнард Хол и се сблъска с някаква сюрреалистична сцена. Барнард беше една от новите сгради, построена специално за първокурснички, с просторна обща зона, изградена на първия етаж, а спалните помещения бяха на втория или на следващите етажи.

Влезе и попадна сред врява от женски гласове, премина през къс коридор с облепени с бележки стени и се озова в зала с високи тавани и флуоресцентно осветление, пълна с канапета и тапицирани столове. В помещението имаше най-малко двайсет и пет първокурснички, много от които разплакани.

Те извърнаха лица към Джордж. Бяха като белезникави балони, които подскачаха и не се различаваха един от друг. Той ги огледа, неспособен да спре да търси Одри, опитвайки да открои чертите й — коса с цвят на мокро сено, тъмни вежди, дълга шия и слаби рамене. Един от балоните се понесе към него. Беше Емили, снобката Емили, която изговаряше някакви думи, протегнала ръце сякаш да го прегърне.

Стисна го за лакътя и той се почувства като закована на дъска пеперуда, уловен между ужасяващото й присъствие и невидимата стена зад него, която го задържаше да не хукне обратно, откъдето бе дошъл. Тя каза: „Ела при нас“ — и тогава той осъзна, че всичко е реално, че Одри нямаше да се върне.

* * *

На другия ден Джордж отговори на телефона, който звънна в девет без пет.

— Джордж Фос ли е?

— Да.

— Здравей, Джордж, обажда се Марлин Симпсън. Аз съм деканът, отговарящ за студентите.

— Знам.

— Опасявам се, че имам лоша новина за теб.

— Чух.

— Чу ли за Одри Бек?

— Чух от нейната съквартирантка Емили. Плюс това всички в кампуса знаят.

След като предния ден се беше съгласил да се присъедини към тълпата в Барнард Хол, Джордж беше прекарал един объркан час сред момичетата, някои от които изглеждаха истински разстроени, а други сякаш се наслаждаваха на драматизма като лешояди, струпани около току-що убита жертва.

Оказа се, че предната сутрин Емили е получила обаждане в дома си в северната част на щата Ню Йорк. Бил президентът на колежа, който й съобщил, че Одри Бек е мъртва, очевидно било самоубийство. Открита била в гаража на родителите си, колата още работела, а тя се била задушила. Всички приятели и познати на Одри задаваха на Джордж едни и същи въпроси. Представял ли си бил това? Защо го е направила? Говорил ли е с нея през ваканцията?

Беше отговорил на въпросите им възможно най-пълно, предпочитайки да говори, отколкото да размишлява. Едно от момичетата, брюнетка с продълговата тънка брадичка, беше донесла някакъв ужасен албум с изрезки, направен от нея през първия й семестър в колежа. В него имаше снимки, но нито една на Одри, макар някои от момичетата да си мислеха, че могат да зърнат поне неин ръкав в някоя снимка от парти или поне тила й на снимка в препълнено спално помещение. Джордж забеляза липсата на снимки, защото и той нямаше нейна снимка, и сега, четири седмици след като я беше видял за последен път, бе започнал да се тревожи, че е забравил как изглежда.

По-късно Емили беше изпратила Джордж до Норт Хол. С облекчение влезе в стаята си при биреното хъркане на Кевин, самият той почти влюбен в Одри. Джордж нямаше намерение да буди Кевин и да преживява всичко отново.

— Бих искал да се видим днес преди обяд — каза деканът. — В десет става ли?

— Добре.

— Знаеш ли къде е кабинетът ми?

Тя му обясни къде е и в десет часа Джордж беше там, след като бе успял да избегне всички от своята сграда и с чаша кафе, което си беше купил в магазинчето извън очертанията на университета. Не можеше да понесе мисълта да отиде в трапезарията, където всички разговори щяха да са за Одри и всички погледи щяха да са насочени към него.

Успя да избегне и Кевин, който вероятно вземаше душ, когато се бе обадил деканът. Съвсем скоро щеше да научи новината.

Кабинетът на декан Симпсън имаше прозорци с изглед към главния двор на кампуса, полегата заскрежена поляна, разделена от редица брястове. В онази сутрин беше още студено, но в небето нямаше нито един облак и навсякъде из кампуса проблясваха парчета сняг и лед. Навлечени с дрехи студенти прекосяваха двора, повечето по двойки.

— Помолих Джим Фелдман да се отбие тук след малко. Той е един от нашите психологически съветници и би искал да си уговори среща с теб. Не можем да те накараме да се срещнеш с него, но всички ще сме по-спокойни… ако го направиш. Знаем колко близък беше с Одри.

На Джордж не му стана ясно кои са те, нито как в колежа знаят за връзката му с Одри, но просто кимна, а после каза:

— Добре. Ще говоря с него.

Декан Симпсън беше около петдесетте и висока точно толкова, че да не бъде смятана за джудже. Облечена беше с лилав пуловер, украсен със сребърни нишки. Около главата и раменете си имаше облак от сивееща коса.

— Хубаво. Това е шок за всички ни. Току-що получихме подробностите от Флорида и се погрижихме преди всичко да защитим тези, които са били най-близо до Одри. Бихме искали за този семестър да останеш с нас в Матър и да продължиш обучението си, но ще те разберем, ако това те затруднява. Именно за това Джим иска да разговаря с теб.

— Добре. — Той не беше мислил за някакви непосредствени планове. Перспективата да напусне Матър, за да скърби, беше ужасяваща, поне докато не осъзна още по-ужасяващата възможност да остане в Матър без Одри.

— Освен това, докато си тук, ме интересува какво би могъл да ми кажеш за останалите приятели на Одри. Разговаряхме с Емили, естествено, и се свързахме с някои от другите момичета в Барнард, но знаем колко травматизиращо може да бъде подобно нещо и не искаме никой да се чувства така, сякаш трябва да го преживее сам.

Джордж кимна и се зачуди кога ще дойде Джим Фелдман. Яркото слънце пулсираше по прозореца, а някакъв часовник звучно тиктакаше в кабинета.

— Не знам. Извинете — каза той, вече забравил какво точно не знаеше.

— Не бива да мислиш за това сега, но би било разумно да се направи някаква панихида за нея тук, в Матър. Надявах се да се съгласиш, че идеята е добра.

Джордж сви рамене и опита да се усмихне.

Деканът издаде напред долната си устна и наклони глава.

— Мисля, че вече може да извикаме Джим.

— Добре.

Тя вдигна телефона си и след по-малко от трийсет секунди Джим Фелдман почука на вратата веднъж и я отвори. Ръкува се с Джордж, а с другата си ръка стисна рамото му. Деканът се извини и излезе от кабинета, като ги остави сами.

След два часа Джордж вече беше сам в стаята си, когато чу отвън познатите стъпки на Кевин. Беше рано следобед и му предстоеше да се види с него за пръв път след завръщането си от Бостън. Вратата широко се разтвори и Кевин се заклатушка в рамката, вече пиян, а едната му ръка без ръкавица държеше стек с дванайсет бири „Дженеси Крийм Ейл“.

— Нещастник шибан — каза той. — Кълна се, че ако имаш нещо общо с това… — Той направи две бързи, несигурни крачки в стаята и сграбчи Джордж за ризата, повдигна го и скъса едно от копчетата му.

— Боже мили, Кевин. Какво ти става?

— Скъсал си с нея, нали? — Той отново задърпа ризата на Джордж и яката му се разпра.

— За какво говориш? Не! — Джордж стисна китката на Кевин с двете си ръце, опитвайки да се откопчи.

Кевин, със зачервени от алкохола и сълзите очи, държеше ризата на Джордж и за пръв път откакто беше чул новината предната вечер, Джордж заплака, кълнейки се пред Кевин, че няма нищо общо със самоубийството на Одри.

Кевин се успокои и предложи на Джордж бира. Седнаха заедно, смълчани, докато пиеха някоя от бирите или разговарящи, докато пиеха друга. Навън се стъмни, но не запалиха лампата, а когато на вратата се чукаше, не отговаряха.

Джордж не се изненада от избухването на Кевин. Знаеше, че по свой начин Кевин бе обичал Одри, но че не би направил нищо повече.

— Ти беше добър с нея, така си мисля — каза накрая Кевин, като пийнал свещеник, който дава своето опрощение. — Не си бил ти.

— Не, за бога.

— И какво ще правим сега? — попита Кевин.

— Не знам. Съветникът ми, Джим, иска да остана в колежа и този семестър. Не знам дали ще мога.

— Просто остани. Майната им на часовете. Ще си пием бира.

— Не знам дали ще ми го позволят.

Кевин сви рамене.

— Не знам как да постъпя — продължи отново Джордж. В действителност той си беше начертал план по-рано през деня, когато се връщаше през кампуса от срещата с декана. Извисяващите се кули от кафяв камък, тухлите на трапезарията, оголените дървета и сгушените в дрехите си студенти, които влизаха и излизаха от разните сгради — всичко това беше напълно безсмислено, почти влудяващо, при положение че Одри беше мъртва. Затова беше решил да вземе една малка чанта и да отпътува за Флорида. Щеше да замине рано сутринта, да отиде пеша до спирката на автобусите Грейхаунд и да се качи на първия за Юга. Накрая щеше да стигне до Тампа и да посети семейството на Одри и приятелите й и евентуално да разбере какво се е случило. Съветникът Джим би нарекъл това приключване.

— Умирам от глад — каза Кевин.

— Върви да вземеш храна и да донесеш и за мен, а? Трапезарията затваря след десет минути.

Кевин стана, залитайки, а Джордж помисли още малко за плана си на другия ден да замине за Флорида. Нямаше да казва на Кевин, защото можеше и той да поиска да дойде, а това беше нещо, което трябваше да свърши сам.