Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (4)

Глава 3

В дванайсет без четвърт Джордж се оказа първият клиент в „Джак Кроу“. Едно от многото неща, които той харесваше на тази кръчма, беше, че все още не се бе огънала под манията на целия град за брънча^[5]. Отваряха по обедно време, дори в събота и неделя. Пред вратата нямаше опашки за „Яйца по бенедектински“ и „Блъди Мери“ за 10 долара. Нямаше и джаз трио, което да свири в някой ъгъл.

Дори и рано през деня в „Джак Кроу“ беше студено като в хладилен склад за месо. Миризмата на лизол едва прикриваше миризмата на вчерашна бира. Не се виждаха никакви сервитьорки, затова Джордж приближи до бара и си поръча бутилка „Нюкасъл“.

— Подранил си — отбеляза собственикът и се върна към лимона, който режеше на резенчета.

— Омръзна ми тази жега, Макс.

— Станахме двама.

На бара имаше смачкан вестник и Джордж го взе със себе си в своето сепаре в дъното, като седна така, че да гледа вратата. Разгърна вестника, но не успя да се съсредоточи върху думите, а само надничаше над него към входа. Докато си свърши бирата, стана дванайсет и десет. Вратата се отвори три пъти: най-напред влезе японска двойка, като и двамата теглеха зад себе си куфар на колелца, после пристигна пощаджията и набързо остави куп писма, вързани с ластик. Третия път влезе един редовен посетител на име Лорънс. Джордж вдигна леко вестника, за да не бъде забелязан, но Лорънс веднага отиде до обичайното си място в далечния край на бара, близо до кухнята.

Джордж стана да си поръча още една бира. Кели, една от келнерките, вече беше зад бара и бършеше чаши. Когато Джордж доближи, телефонът на стената зад нея иззвъня и тя го грабна, пъхвайки слушалката под брадичката си. Джордж я чу да казва: „“Джак Кроу", мога ли да ви помогна?". После замълча и обърна очи към Джордж. „Да, познавам го. В момента го гледам. Почакайте.“ Подаде телефона на Джордж точно когато той стигна до бара.

— Някаква жена. За теб — сви рамене Кели и му подаде слушалката.

Джордж я пое, знаейки кой е.

— Ало?

— Здрасти, Джордж. Лиана е.

— Добре ли си?

— Добре съм, но няма да успея да се срещна с теб. Дълга история. Дадох назаем колата си и сега не знам къде е. Няма ли начин ти да дойдеш насам?

— Къде се намираш?

— В Ню Есекс. Знаеш ли къде е?

— Естествено. На северния бряг. Бил съм там.

— Имаш ли кола? Искаш ли да дойдеш дотук с нея? — Гласът й — глас, който не беше чувал близо две десетилетия — му прозвуча някак несигурно. При това тя говореше необичайно бързо.

— Добре ли си?

— Да, освен че не разполагам с колата си.

— Сигурна ли си?

— Какво точно каза снощи? Не съм сигурен, но не съм и несигурен. Нещо подобно. Няма да лъжа. Имам малък проблем — не точно сега, но по принцип — и се надявах да ми направиш услуга.

Когато Джордж не отговори веднага, тя попита:

— Там ли си още?

— Да. Слушам те.

— Повярвай ми, като ти казвам колко съм наясно, че съм последният човек, който трябва да ти иска услуга. Но се надявам, че може би ще ме изслушаш.

— Не можеш ли да ми кажеш сега, по телефона?

— Искам да те помоля лице в лице. Имаш ли кола?

— Имам.

— Ще ти бъда признателна, ако дойдеш с нея дотук и поне чуеш какво ще ти кажа. Довери ми се. Аз ти се доверявам. Нищо не те спира да се обадиш на полицията и да им дадеш адреса ми.

Джордж пое въздух през носа си и погледна Кели, келнерката. Тя хвърли поглед на празната му бутилка бира и го попита с устни „Още една?“, а Джордж поклати отрицателно глава.

— Добре. Ще дойда. Къде се намираш точно?

— Благодаря ти, Джордж. Знаеш ли къде е „Бийч Роуд“? Отседнала съм в къщата на една приятелка точно зад „Сейнт Джон“, онази стара каменна църква.

— Добре. Мисля, че знам къде е.

— След като видиш църквата, от дясната ти страна има един непавиран път, улица „Капитан Сойер“. Къщата в края на уличката. Прилича на вила. Ще те чакам. Целия следобед.

— Ще дойда.

— Благодаря ти. Благодаря. Благодаря.

Джордж върна телефона на Кели.

— Аха — каза тя със силния си бостънски акцент. — Започнали са да те търсят по телефона в кварталната ти кръчма, а? Не е на добро.

— Благодаря ти, Кел. Може да записваш кой ме търси, когато ме няма.

— Много ти се иска.

Джордж помисли да си поръча още една бира плюс нещо за хапване, но вместо това реши незабавно да се види с Лиана. Докато говореше с нея, стомахът му се свиваше, не само защото се бе върнала в живота му, а защото наистина звучеше уплашена. Излезе от „Джак Кроу“ и повървя две кратки преки до гаража, където държеше колата си. Джордж никога не си беше падал по колите, но „Сааб 900“ беше първата и единствена кола, в която се беше влюбил. Купил беше една на сто и шейсет хиляди километра точно след като завърши колежа, навъртял беше още хиляда и петстотин, а после започна да си търси нещо ново. Оттогава все я подменяше. Сегашната му кола беше четвърта подред, но първата с възможност за групата със специални допълнения. През далечната 1986 година бяха произвели около хиляда и петстотин такива и всичките бяха в тъмносиво. Гаражът за сааба беше доста сериозно перо, но той обичаше колата си прекалено много, за да я оставя на улицата.

Адресът на Лиана, в ден свободен от трафик, беше на около четирийсет и пет минути северно от Бостън. Сгушен между две заливчета, Ню Есекс се намираше край стара кариера близо до морето. Половината от гранита в Бостън идваше оттам и в потвърждение на това в земята се виждаше огромна яма, но хората отиваха в Ню Есекс преди всичко да похапнат пържени или варени миди, или само да позяпат скалистия бряг, както и да поразгледат кичозните галерии, заменили старите рибарски бараки около пристанището.

Джордж стигна до центъра на града малко след един и половина. Зави с очукания си сааб покрай гранитната статуя на работник от кариерата, която се издигаше на малкия площад в сърцето на града, и пое на север по Бийч Роуд. Беше ранен следобед и денят бе горещ и задушен. Небето беше тебеширено синьо, а морето, надничащо през процепите на вечнозелените храсти, бе притихнало и сиво. Джордж намали скоростта, за да огледа знаците. Зави край един ъгъл и когато пое нагоре към следващия завой, видя каменна църква с камбанария отпред. Мина покрай нея. На скамейка в църковната градина спеше самотен мъж. Облечен беше с дълги панталони и риза с дълги ръкави, и двете в морскосиньо. Седеше с изправен гръб, но брадичката му беше овесена на гърдите. Изведнъж Джордж се изплаши да не би старецът да е умрял на скамейката и светът да не го е забелязал, а вместо това да е решил да не буди заспалия на слънце човек.

След като мина край църквата, Бийч Роуд направи рязък завой към сушата и гледката към морето се закри от бели борове. Зеленият знак за улица „Капитан Сойер“ бе избелял и почти не се четеше, а самият път беше целият разровен. Джордж сви по улицата и измина още стотина метра покрай работилница за лодки от седемдесетте години, скрита в дърветата отдясно. Продължи да се движи и пътят свърши до стара, тухлена лятна къща, която би могла да мине и за изоставена, ако пред порутените й стълби отпред не бе спрял лъскав бял додж. Джордж паркира зад доджа, угаси двигателя и излезе от колата. Алеята за колите беше покрита с комбинация от камъчета и миди. Зад къщата имаше заблатено заливче и мостик, който изглеждаше по-стар и разнебитен и от нея. Джордж изкачи стъпалата и почука на небоядисаната врата. Нищо не помръдна. Лекият ветрец откъм морето нежно поклащаше околните борове. Джордж почука отново и дървото прокънтя глухо, сякаш беше изгнило отвътре. Тъкмо се готвеше да провери дали вратата не е отворена, когато иззад къщата се появи някакъв мъж и заяви:

— Не е тук.

Джордж се обърна. Беше нисък, слабоват мъж с панталони от костюм и скъпа копринена риза, каквато не се вижда често в Масачузетс. По лицето му имаше усмивка, която говореше за неприязън.

— Кой не е тук? — попита Джордж.

Усмивката на мъжа се разшири и той изкачи няколко стъпала към Джордж.

— Наистина? — каза той. Зъбите му бяха сивкавоморави, сякаш на закуска беше препил с червено вино.

— Вие кого търсите? — попита Джордж с надеждата да му прехвърли топката. Мъжът беше доста дребен, но нещо в начина, по който се държеше, накара Джордж да се отдръпне почти физически. Напомняше му за питбул, от ония, които обикновено виждаме с намордник, опъващи каишката си.

— Търсех Джейн — отвърна Питбула, сякаш им беше обща приятелка. — Отседнала е в тази къща. А ти какво правиш тук?

— Търговец съм — каза Джордж. Той слезе по стъпалата, така че двамата да са на едно ниво. Питбула беше поне трийсет сантиметра по-нисък от Джордж, ако не и повече.

— Какво продаваш? — попита той.

— Радвам се, че попита. Продавам вечен живот. — Джордж протегна ръка да се ръкува с Питбула, съзнавайки че дланите му започват да се потят, но искаше поне привидно да покаже, че не познава Лиана/Джейн и че не се бои особено да остане насаме в тъмните гори с човек, който като че можеше пътьом да отнесе Джордж, все едно отнася някакъв пешкир от гардероб в съблекалня.

Ръкуваха се. Джордж не се изненада, че ръката на непознатия беше суха и студена при допир. Понечи да я пусне, но мъжът го държеше, забивайки палец отгоре на ръката му, така че да няма друг избор, освен да опъне пръсти. Питбула стискаше здраво, почти сплесквайки едно до друго кокалчетата на Джордж.

— Боже мой! — извика Джордж и опита да издърпа ръката си.

— Не мърдай — каза Питбула със самодоволна усмивка и Джордж се подчини. От начина, по който стискаше ръката му, беше ясно, че още малко и кокалчетата му ще се пръснат като камъни в каменотрошачка.

— Не знам за кого ме мислиш…

— Шшшшт… Недей! Ще те питам само веднъж, така че ми дай точен отговор, иначе ще строша всичките кокали на ръката ти. Правил съм го и преди и наистина не ми е приятно. Гнус ме е от някои неща. Не от кръв, естествено, а защото ми става гадно на стомаха да превърна нечия ръка в увиснала ръкавица, пълна с чакъл. Самата мисъл за това ми е неприятна. Затова не искам да го правя, а и ти не искаш да го направя, така че просто ми разкажи всичко, което знаеш. Нали? Кога за последно видя Джейн?

Джордж се поколеба за миг, достатъчно, за да прецени, че няма сносна причина да се опитва да лъже.

— Видях я снощи. В Бостън.

— И къде я видя?

— В една кръчма в Бийкън Хил — „Джак Кроу“. Стара приятелка ми е. Познавах я от колежа и я попитах дали можем да се видим, а тя ми каза, че е отседнала тук и мога да дойда на другия ден. Това е всичко.

— Защо ме излъга? — Отблизо Питбула имаше дребни черти, върху подобна на жълъд глава и восъчна кожа с множество мънички пори, от което изглеждаше като надупчена с игла. Носът му беше сплескан, сякаш няколко пъти беше губил в сбивания, което Джордж трудно можеше да си представи. Косата му беше къса, покрита обилно с гел и той миришеше на стипчив афтършейв с много спирт в него.

— Виж какво, знам, че… че Джейн е имала проблеми, макар, честно казано, в момента да не знам нищо за нея. А и ти ми приличаш на човек, когото би искала да избягва.

Мъжът се изсмя и вероятно леко се зарадва, сякаш горд от оценката на Джордж.

— Виж какво, ако я видиш преди мен, кажи й, че наистина трябва на всяка цена да бяга от мен. Но тя вече го знае. И как се казваш?

— Джордж Фос — отвърна Джордж, защото не искаше да лъже. Усещаше, че разпитът отива към края си, и му се щеше да запази костите на ръката си непокътнати.

— Добре, Джордж. Казваш ми истината и това ми харесва. Искаш ли да знаеш моето име?

— Само ако наистина държиш да ми го кажеш.

Питбула отметна глава назад и отново излая порция смях. Брадичката и шията му бяха невероятно гладки, сякаш сутринта го бяха избръснали професионално. Джордж усети леко разхлабване на ръката си и веднага се замисли как да я измъкне.

— Джордж, ти ми харесваш и ще ти кажа как се казвам, за да си останем на малко име. Аз съм Дони Дженкс, идвам от щата Джорджия и винаги мога да позная, когато някой ме лъже, а ти не ме излъга, поне не и след онази лайнарска поредица, с която започнахме приятелството си. Така че ако видиш Джейн, можеш да й кажеш, че Дони Дженкс е в града. Ще го направиш ли?

— Нямам планове да я видя, но да, ще го направя. Обещавам.

— Затова, преди да си тръгна, искам да ти оставя нещичко, просто за да знаеш, че говоря сериозно.

Дони Дженкс издърпа Джордж напред с дясната си ръка, така че ханшът на Джордж се завъртя, после се обърна и го удари с левия си юмрук в бъбреците. Джордж изпита на мига силна болка, малка детонация, която отключи срив под кръста. Падна на земята, обвит от черна мъгла, сякаш щеше да припадне.

— Дони Дженкс. Д-ж-е-н-к-с — каза ниският мъж. — Кажи на Джейн, че й е останал един проклет живот и той е кратък. Ако се опиташ някак да й помогнеш, ще съкратя и твоя живот. Ще го запомниш ли?

Джордж успя да кимне, мъжът се обърна и си тръгна, а чакълът по алеята заскриптя под мокасините му.

Устата на Джордж се напълни със слюнка и той извърна глава и повърна, като спазмите му продължиха дори след като стомахът му изхвърли закуската от сутринта и бирата, която бе изпил по обяд. Чу как доджът стартира и потегля. Силите му стигнаха само да пропълзи няколко сантиметра напред, да се обърне на страната, на която не бе ударен, и да положи глава на земята. Остана така повече от десет минути, загледан в съдържанието на собствения си стомах върху алеята от натрошени миди.