Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (23)

Глава 22

Понякога Джордж се чудеше дали ограничените полета на паметта му не бяха съвсем запълнени с подробности за Лиана, всичките натрупани през първия семестър в колежа, през ония шестнайсет бурни седмици. Въпреки че нямаше снимки, ясно можеше да си спомни повечето от дрехите на Лиана, точните размери и украсата на спалното й помещение, начина, по който държеше писалката, начина, по който пушеше цигара, точния вкус на устните й. Помнеше тези неща, защото отново и отново се беше връщал в мислите си към ония мигове, позволявайки почти всичко, случило му се оттогава насам, да минава пред него незабелязано и без никакъв анализ. И съзнаваше, че всеки път, когато се връщаше към спомените за Лиана, той ги възобновяваше в ума си, играеше си с тях, променяше ги. Знаеше, че повече не трябва да се доверява на ония спомени, че те бяха истории, разказани му през изкривяването на времето, също като фрази, предавани в някоя игра на телефон.

Но имаше една нощ, в началото на декември, в спомените за която той вярваше. Толкова пъти си беше представял онази вечер, а разговорът никога не се променяше, и именно поради това той вярваше, че наистина се е случила. Бяха на кино в „Тръмбул артс“, кинотеатър, който се ръководеше от студенти в една преустроена лекционна зала в източното крило на комплекса. Гледали бяха „Нещо диво“, филм на Джонатан Дем с Джеф Даниълс и Мелани Грифит, филм, който Джордж не беше гледал оттогава и въпреки това си го спомняше почти сцена по сцена, точно както можеше да си спомни леко разнебитените столове на балкона, където седяха, и усещането на кожата на дланта й в своята, докато държаха ръцете си по време на филма.

Беше петък вечер и смятаха след това да отидат на някакъв купон. Купонът беше в крилото на Зак Гросман, който му беше приятел и в момента гадже на Емили, съквартирантката на Лиана. Беше местен, най-малкият от трима братя и заради това непрекъснато носеше бурета с бира на купоните на първокурсниците. Когато наближиха мястото на купона, през прозорците гърмеше музиката на UB40. Лиана стисна ръката на Джордж и каза:

— Имам по-добра идея.

— Така ли?

— Да отидем да разгледаме новото крило за естествените науки.

Тръгнаха в насрещния студен и режещ вятър към далечната северна част на кампуса, където беше започнало строителството на четириетажна сграда за естествени науки. Изграждаше се на леко наклонен парцел, който граничеше с най-голямото място за паркиране в колежа. Основите бяха излети и всички колони и греди също бяха по местата си и се издигаха на четири етажа нагоре. Това напомняше на Джордж за нещо, изградено от голям детски комплект за строителство. Обектът имаше не особено стабилна оранжева пластмасова ограда.

Лиана поведе Джордж към място, където оградата бе паднала, защото един от коловете се беше измъкнал от земята. Тя прескочи оградата и издърпа Джордж след себе си.

— Къде отиваме? — попита той.

— Да влезем вътре. Умирам да го направя.

Джордж я последва в сградата. Застанаха на излятия бетонен под и изчакаха да привикнат с тъмното. Имаше някакво недовършено стълбище, с поставени напряко нерендосани дъски за стъпала, които водеха към горния етаж. Някои части от подовете бяха завършени, но повечето още не бяха готови и когато погледна нагоре, Джордж видя тъмносиньото нощно небе, обсипано със звезди.

— Няма да се качвам там — каза той.

— Защо?

Преди да успее да я спре, Лиана се затича по стъпалата и дъските затропаха по гредите. Джордж я последва, преглъщайки страха си. На третия етаж Лиана прекоси една временна пътека, която водеше към някаква част, подобна на постоянна подова настилка в югозападния ъгъл на сградата. Тя седна и Джордж облекчено се строполи до нея. На мястото на стените бяха окачени сини мушамени платнища, които плющяха и се издуваха на силния вятър.

— Все едно сме на кораб — каза Джордж.

— Да — отвърна Лиана и легна по гръб, за да гледа небето. Джордж се извърна към кампуса. Разпозна полегатите покриви на спалните сгради, които заобикаляха двора, и по-нататък кулата на параклиса, осветена от бледия прожектор. В далечината блещукаха светлините на града.

— Добре — призна той. — Идеята беше добра. — Легна до Лиана. Вятърът и плющенето на платнищата изместиха всички други шумове от кампуса.

— Мислиш ли, че Лулу постъпи нечестно? — попита Лиана.

На Джордж му трябваше малко време да се сети, че тя говори за филма, който току-що бяха гледали.

— Ами да — каза той.

— Защото се преструваше на друга? Защото не му казваше цялата история?

— И заради двете.

— Но това означава, че всеки път, когато се запознаваме с някого, трябва някак да излеем цялото си минало, защото така ще е най-честно.

— Има много голяма разлика между това да излееш цялото си минало и да използваш истинското си име.

— Но онова хлапе във вашите спални — каза тя, — оня, който нарича себе си Чеви. Това е прякор, който сам си е измислил, когато е постъпил в колежа. Няма разлика с това, което прави Лулу във филма. — Обикновено премереният, монотонен глас на Лиана се ускори, не обезпокоително, но достатъчно, за да се забележи. Макар и тогава да не можеше да разбере защо, Джордж си беше помислил, че тя му разкрива нещо за себе си. Той приседна, огради с шепа запалката си и запали цигара.

— Май е така — каза той.

— Искам да кажа само следното: Ако някой се превърне в нов човек, както Лулу във филма, не е ли възможно момичето, в което се превръща, да е по-честно… по-истинската тя… от тази, която първоначално се е родила? Никой не може да избира семейството, в което се ражда. Никой не може да избира сам името си, нито как да изглежда, нито какви родители да има. Но когато порастваме, ние можем да изберем и да станем такива, каквито е трябвало да бъдем.

— Искаш да ми кажеш, че истинското ти име е Боб и си от Канада?

— Не, но и аз не се чувствам изобщо свързана с моите родители, нито с Флорида, откъдето съм. Същото е като да съм си сменила името. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам. Не съм напълно съгласен, но разбирам какво искаш да кажеш.

— Какво имаш предвид, че не си съгласен?

— Говориш сякаш хората са свободни да се променят напълно по желание. Не става така. Може да не ни харесва какви сме се родили, но това не променя нищо — ние си оставаме същите.

— Това няма нищо общо със свободата да се променяш. Казвам само, че лицето, в което се променяме, е фактически това, което сме. Като във филма. Лулу наистина е това, което е този образ. Макар и изцяло да го е измислила.

— Но не това беше идеята на филма. Там ставаше дума за това, че не можем да избягаме от миналото си.

— Знам. Казвам ти какво мисля аз.

— Има още нещо, което казваш, с което не съм съвсем съгласен.

— Ти спориш заради самия спор.

— Не е така. Разбирам какво ми казваш. Казваш, че с възрастта имаме възможност повече да станем това, които сме искали да бъдем. Просто си мисля… по принцип, че хората, които се опитват да избягат от миналото си или опитват да се отделят от родителите си, се заблуждават. Не става по този начин. Може би външно — да, може би както другите ги виждат, но дълбоко вътре всеки е продукт на своето минало.

— Значи не мислиш, че хората могат да се променят?

— Не казвам това. Просто казвам, че никой не може напълно да се отърси от произхода си. Независимо харесва ли му или не. — Джордж хвърли цигарата си над платнището. Докато гледаше как вятърът отнася оранжевите искри, усети някаква празнота в стомаха си. Никога не беше обичал височините.

— Кръвта ще избие — каза Лиана. Гласът й прозвуча примирено.

— Нещо такова.

Лиана замълча и се загледа в скелето на сградата. Джордж се обърна на една страна и се втренчи в профила й, черен и отчетлив на далечните светлини от паркинга.

— Говориш така, защото ти харесва мястото, откъдето идваш — каза Лиана. — Харесваш родителите, родния си град и Ню Ингланд. Избрал си да се запишеш в тоя шибан колеж само на два часа път от дома си. Не мисля, че разбираш какво е да се чувстваш като чужденец в собственото си семейство.

— Добре. Съгласен съм. Успокой се. Всъщност за нищо не споря с теб. Просто мисля… че когато казваш… че когато казваш, че човекът, който ставаме по-късно в живота си, е по-истински от човека, който сме в началото на живота си, ето с това не съм напълно съгласен. Не, почакай. Изслушай ме. Просто мисля, че има истина и в двете страни на един човек. Не можеш да отхвърлиш мястото, откъдето идваш, дори и да го искаш. То винаги ще е тук. И все още е истината за това кои сме.

Лиана отново се смълча. Като се връщаше назад, Джордж разбираше, че тя се е почувствала победена. Разговорът бе приключил, но през годините Джордж мислено се беше връщал към него отново и отново. Отдавна беше осъзнал, че Лиана Дектър е искала позволение да бъде Одри Бек за постоянно. Беше живяла като този нов човек по-малко от три месеца, но вероятно е видяла възможностите, видяла е, че има истински шанс да се отърси напълно от предишната си кожа и да започне наново.

Останаха в недовършената постройка още час, като им ставаше все по-студено. За да се стоплят, се бяха обърнали на една страна и се бяха прегърнали. Джордж си спомняше болката в хълбока си и как Лиана бе започнала да трепери от студ преди него. Бяха се целунали и Джордж бе зърнал да проблясва влага в очите на Лиана. Докоснаха се през дрехите си. Джордж попита дали да не отидат в една от спалните им.

— Не.

Джордж остана легнал на една страна, докато тя се придвижи по него надолу, разтвори ципа на джинсите му и го пое в устата си. Беше правила това и преди, но само като кратка прелюдия към нещо друго, като не беше съвсем сигурна какво точно да прави, а Джордж се мъчеше да не свършва. Онази нощ бе достатъчно спокоен, за да обръща внимание на чувствата си. Той отпусна глава назад върху студения под и се загледа в нощното небе. След като свърши, Лиана го задържа в устата си, докато омекне. Случилото се, както и разговорът, довел до него, бе останал завинаги в дебрите на паметта му.

Лиана се премести по-нагоре и го целуна. Той беше започнал вече също да трепери, но останаха един до друг още петнайсетина минути, преди да се предадат.

А сега, когато Джордж се събуди с гадене и скапан от упоителното, се оказа легнал настрани, лице в лице с Лиана и отначало помисли, че сънува или че е умрял и се е върнал в най-щастливия миг от живота си. Но Лиана отвори очи и той видя в тях страх, и усети болката от въжето по китките и глезените си, както и твърдата повърхност, на която лежеше и която се полюляваше нагоре и надолу. Усети мирис на газ и чу ритмичното виене на мотор, както и плискането на вода. Бяха под някакво зелено покривало, достатъчно прозрачно, за да види светлината на деня над тях и да разпознае смътно чертите на лицето на Лиана.

— Къде сме? — попита той със сипкав глас, който едва позна. Говоренето отприщи нещо в главата му и светът, който и без това се повдигаше и се и се спускаше, се олюля още по-силно, сякаш пропадаше празно в пространството. Надигна се енергично, но тялото му опъна това, което го държеше неподвижно привързан. Китките му го заболяха така, сякаш бяха порязани с изострено като бръснач стъкло.

След като повърна, той се разкашля силно и от затворените му очи потекоха сълзи. Когато кашлицата отмина и дишането му възвърна донякъде нормалния си ход, той отново погледна Лиана. Беше успяла да се отдели малко от него и Джордж осъзна, че и тя е вързана и неподвижна под платнището.

— Добре ли си? — попита тя.

Гърлото и устата на Джордж бяха покрити с горчива слюнка. Нова вълна на гадене премина през него и той затвори очи да я преодолее.

— Стреляли са по теб с упоително — каза Лиана.

— Знам — каза той и отвори отново очи. — Къде сме?

— В лодката на Дони. Или ти май вече знаеш истинското му име.

— Бърни.

— Точно така. Готви се да ни убие.

Лодката се наклони силно, издигайки се по една вълна, и падна с тежък плисък върху водата. Джордж усети как към него сякаш се изтърколи някакво друго тяло. Опита да обърне глава, но успя да види само платнището, което ги покриваше. — Кой е зад мен?

— Приятелката ти. Не я познавам.

— Карин Бойд. Племенница на Джери Маклийн. Господи.

— Мъртва е, Джордж.

— Откъде знаеш?

— Видях го като ви довлече тримата до лодката. Бърни ми каза, че е умряла от упоителните. Не че има някакво значение. Така или иначе ще ни убие всичките.

— И другото тяло ли е в лодката?

— На Кейти Алър?

— Жената, която живееше в къщата?

— Да, това е Кейти Алър. Бърни я уби снощи.

— Коя е тя?

— Дълга история, а нямаме време. Искам да опиташ да направиш нещо. Той е вързал ръцете ти отпред, нали?

— Ъхъ.

— Преди да се докопа до мен, успях да взема един нож за пържоли и да го скрия под полата си. В ластика на бельото ми. Опитах да го извадя, но не мога.

— Отпред ли е?

— Да.

Джордж се изтегли колкото може напред, така че коленете му докоснаха коленете на Лиана и лицата им се допряха. Платнището се придвижи заедно с него, но още ги покриваше изцяло. Макар и да не разбираше системата, по която Бърни ги беше вързал, усещаше, че глезените му са обездвижени също като китките. Имаше чувството, че въжето го обвива и през кръста и овързва китките му така, че ръцете му да са приковани до токата на колана му. Пръстите му бяха изтръпнали и безчувствени, но можеше да ги движи. Доближи се достатъчно, за да докосне пръстите на Лиана. Усети и нещо като найлоново въже, пристегнало плътно китките й, плюс нещо лепкаво по кожата й, което беше или пот, или кръв.

— Трябва да се плъзнеш малко по-надолу — обясни тя.

Направи това, което му каза Лиана. Трудно беше. Бърни беше стегнал въжето здраво около всяка става и той чувстваше болка както на глезените, така и на китките, където найлонът се врязваше в кожата. Щом ръцете му стигнаха под Лиана, тя се придърпа по-близо до него, така че пръстите му да се притиснат до горната част на бедрата й. Усети плата на полата й и очертанията на бельото й по хълбока. Но не напипа никакъв нож.

— Вдясно — каза тя. Той се изтъркаля напред, така че ръцете му да се плъзнат на два-три сантиметра към чатала й и внезапно напипа твърдата изпъкналост на вероятно тъпия край на ножа.

— Ще трябва да дръпна полата ти нагоре — каза Джордж. — Можеш ли да се повдигнеш малко? — Джордж беше хванал с пръсти част от плата и го дръпна към себе си. Лиана вдигна хълбок от дъските. Той сграбчи още малко от плата и го смачка в пръстите си. Лодката се разклати и хълбокът на Лиана падна тежко. Тя изстена. Отне им три мъчителни минути, но най-после го направиха: Лиана извиваше тялото си в дъга, за да отлепи хълбок от дъските в лодката, докато Джордж всеки път придърпваше плата с по един сантиметър към себе си. Болката в китките му беше непоносима, а пръстите му се схващаха, но не смееше да каже нищо на Лиана. Очевидно и за нея беше изключително болезнено да се повдига от дъските. Той чуваше как дишането й става насечено и хриптящо. Най-после, когато пръстите му докоснаха края на полата й, той дръпна силно за последно и прокара пръсти под подгъва. Вече докосваше голите й бедра.

— Слава богу — въздъхна тя и отпусна тяло.

Бедрата й бяха овлажнели от пот и Джордж придвижи пръстите си към края на бельото й.

— Тази работа си има и добри страни — каза той и тя се изсмя измъчено.

Джордж закачи с пръст крайчеца на памучното й бельо, напредвайки сантиметър по сантиметър, като усещаше твърдите й венерини косъмчета през плата, после се придърпа по-близо до нея и вдигна ръце така, че успя да стигне до ножа, прикрепен хоризонтално под ластика. Той издърпа надолу бельото й, докато усети оголената дървена дръжка, хващайки я здраво с палец и показалец. Ножът се търкулна и се освободи, закачайки се в намачканата й пола, но Джордж го задържа, прихващайки го и с другите пръсти, така че здраво да го стисне в дланта на дясната си ръка.

— Взе ли го? — попита тя.

— Да.

— Можеш ли да отрежеш въжето?

— Твоето или моето?

— Давай с твоето. По-лесно ще ти бъде. Моите ръце са абсолютно изтръпнали.

— Дай ми минутка. — Джордж усети как лодката като че ли промени курс и сега знойното обедно слънце грееше директно в зеленото покривало, с което бяха покрити. От косата му непрекъснато се стичаха струйки пот. Усещаше мириса на страх заедно с мириса на тялото си, примесен със солта на океанския въздух и с нещо друго, миризмата на изгнило, миризмата, която си спомняше от пералното помещение в къщата на улица „Капитан Сойър“. Кейти Алър, в найлоновия й саван.

Намести ножа така, че да хване дървената дръжка с четирите пръста на дясната си ръка, с назъбеното острие, обърнато надолу. Изтегли ръката си напред и усети как ножът се закачи във въжето около китките му. Направи го няколко пъти и ножът започна да се закача по-малко и да реже повече.

— Май се получава — каза той на Лиана.

— Слава богу. Щом си освободиш ръцете, има една пластмасова кутия с такъми, която се пързаля наоколо и ме удря по главата. Почти съм сигурна, че в нея има оръжие. Револвер.

— Искаш да застрелям Бърни? — Беше естествено да зададе този въпрос, но още докато го изричаше, Джордж усети как коремът му се свива от страх. Спомни си чувството, което бе изпитал, докато стоеше в оня коридор и чакаше Бърни да тръгне към него с пушката си, и се зачуди колко ли кураж му бе останал.

— Щом се добереш до револвера, прицели се в Бърни и му кажи да скочи от лодката във водата. Той няма да го направи, но ти ще си му дал шанс. Той ще опита да намери начин да разговаря с теб и да те накара да сгрешиш. Не му давай такава възможност. Кажи му да скочи във водата. Ако се поколебае или направи нещо друго, прицели се в средата на тялото му и стреляй. Или той, или ние, Джордж. Знаеш го. Какво става с въжето?

— Напредва. — Моторът на лодката заглъхна като тихото бръмчене на комар и сърцето на Джордж заби лудо при мисълта, че Бърни е стигнал до мястото, където ще ги изхвърли, преди той да успее да разреже дори и един възел, но тогава моторът пак заработи. — Какво ли чака?

— Според мен днес са излезли много лодки. Чака да остане сам в океана.

— Искаш ли да ми кажеш как се докарахме дотук.

Лиана въздъхна силно, дъхът й беше застоял и топъл.

— Очевидно не се гордея с това.

— Цялото пътуване, фактът, че си дошла тук, е било схема да се вземат ония диаманти от сейфа на Маклийн. — Джордж не зададе въпрос. Просто го изрече. „Ако това са последните ми мигове на земята, не искам да бъда лъган повече от Лиана“, помисли си той.

— Да — каза тя. — Но не знаех, че Бърни ще убива някого. Честна дума. Той трябваше просто да повали Маклийн, да вземе диамантите и да избяга.

— Как е влязъл в къщата?

— Знаехме, че в събота ще има градинари, и направихме така, че нашето идване да съвпадне с времето, когато ще са там. Стигнах с колата до една улица, където Бърни можеше да мине през гората и да влезе в имота. Беше се преоблякъл като градинар, така че ако го видеха да идва от гората, нямаше да го заподозрат. Той беше огледал къщата и беше наясно, че обикновено над задния навес има полуотворен прозорец. Носеше със себе си къса дървена стълба. Беше лесно. Кабинетът на Джери беше на втория етаж. Щеше да влезе вътре и да го изчака. След като вземеше диамантите от сейфа, щеше да ги отнесе обратно през гората, където аз щях да го чакам.

— А защо ти трябвах аз?

— Защото наистина не исках да се появявам в къщата на Маклийн. Онова, което ти казах за отношенията ни, беше вярно. Жена му умираше и той вероятно не беше съвсем на себе си. Много по-разумно беше да изпратя неутрален човек. Плюс това, отидеше ли ти, означаваше, че аз ще карам колата. Бърни не искаше да оставя непозната кола на улицата за три часа в някакво забутано място в Нютън. Щеше да привлече прекалено много внимание. Какво става с въжето?

Джордж още режеше, но беше усетил това, което и Лиана вероятно бе усетила — Бърни бе направил широк завой с лодката, оставяйки мотора да бръмчи на празен ход. Дали беше открил подходящото място?

— Чувствам, че режа въжето, но ръцете ми въобще не се разхлабват. Защо дойде да се срещнем в „Каулун“? Не беше нужно.

— Мислех, че има смисъл да те видя още веднъж, преди с Бърни да изчезнем на другата сутрин, но Бърни изтрещя. Не бях разбрала до каква степен е бил убеден, че с теб сме заедно в играта и се готвим да го изработим. Затова е заплашил приятелката ти и затова започна да избива свидетелите. Направо изтрещя.

Джордж усети, че найлоновото въже се разхлабва. Раздвижи китки, но още бяха стегнато вързани. Постави ножа под друг ъгъл и захвана друго парче найлон. Започна отново да реже.

— Можем да се измъкнем оттук — каза Лиана, но гласът й не прозвуча много уверено.

— Продължавай да ми говориш. Помага.

— Какво например?

— Къде беше вчера целия ден?

— В Ню Есекс, повечето време. В къщата, която намери. Опитвах да се изясня с Бърни и да го накарам да напусне града с мен. Беше убеден, че оставяме прекалено много свидетели. Теб, разбира се. Кейти Алър…

— Коя беше тя?

— Запознах се с нея на островите. Беше наркоманка, която харчеше парите на родителите си. Те са мъртви, а имотите по цялата улица „Капитан Сойър“ са техни. Когато разбрах, че с Бърни ще правим удар, се свързах с нея. Тя ни позволи да живеем в къщата й…

— И да използвате вилата й.

— … и да използваме вилата, да, и…

— И това сигурно е нейната лодка.

— Да. Виж, Джордж, мога да го кажа хиляда пъти и зная, че е без значение, затова ще го кажа само веднъж. Много съжалявам, че те забърках в това. Нямах представа, че ще стане толкова опасно. Трябва да ми повярваш. Аз заслужавам да умра още днес, но не и ти.

Джордж започваше да усеща, че въжето се разхлабва. Кръвта се връщаше в пръстите му и той вече можеше да извие дясната си китка поне на четирийсет и пет градуса. Тази нова свобода му позволи да смени ъгъла на ножа и да започне да реже по-добре. Направи още два дълбоки разреза и въжето се скъса, освобождавайки дясната му ръка. Лявата все още беше вързана и стегната от въжето, обвито около кръста му.

— Ръката ми е свободна — каза той.

— И двете?

— Само дясната, но мисля…

Лодката прихлопна, сякаш нещо се бе ударило в нея отстрани.

— Какво беше това? — попита той. Вече с една свободна ръка, страхът му беше намалял малко. Безнадеждността беше отстъпила на мъничко надежда. Главата му се замая от притока на адреналин. Стисна очи, за да отпъди усещането.

— По дяволите — каза Лиана и той отвори очи. Тя изпъваше глава назад, очите й гледаха нагоре, сякаш виждаха през брезента. Тъкмо се готвеше да я попита какво става, когато изведнъж и той го усети. Лодката бавно намаляваше ход и почти спря. Моторът замлъкна, загъргори и се затресе малко, а после напълно угасна. Лодката се олюля напред, после назад сред необятното море и внезапната тишина сякаш завладя всичко наоколо. Също като някое дете, което си играе на криеница, Джордж пак стисна очи и остана мълчалив, сякаш Бърни можеше да забрави двамата живи хора под покривалото.

— Ставайте и се радвайте — долетя носовият глас, шокиращо силен в настъпилата тишина. Бърни отметна наполовина покривалото от телата им, сякаш беше чаршаф. Джордж отвори очи, но слънцето, високо в безоблачното небе, го заслепи и той видя единствено някаква неясна фигура, надвесила се над тях, силует в трептящо черно, който унищожи и последните искрици надежда.