Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (14)

Глава 13

През следващите десет минути детектив Чалфънт показа на Джордж още няколко снимки. Разгледа ги до една. Тази Одри Бек, която му показваха, не беше Одри Бек, която той познаваше от Матър Колидж. И двете момичета имаха тъмноруса коса, сини очи, светла кожа. В широкия спектър на различията между хората те биха били близки на външен вид, но нямаше съмнение, че са две различни момичета. Носът на момичето от снимката — истинската Одри? — беше леко прегърбен, нещо, което някое по-богато момиче би заличило с помощта на пластична хирургия. Нацупената уста не беше същата, очите бяха прекалено близко едно до друго.

— Предполагам, че не носиш снимка на приятелката си? Не в момента, но може би е в мотела или в колежа? — попита Чалфънт.

— Въобще нямам нейни снимки. Вече мислих за това, след като чух, че е умряла.

— И си сигурен, че това не е тя?

— Сигурен съм. Абсолютно. — Все още зашеметен от случващото се през последния четвърт час, от време на време Джордж получаваше леки изблици на проясняване и надежда. Щом приятелката му не беше тази Одри Бек, значи е още жива. Искаше да попита за това детектива, за да чуе потвърждението му за случващото се, но ясно съзнаваше колко е покрусено семейството на истинската Одри Бек. Бащата продължаваше да крачи напред-назад, да клати глава и да въздиша.

— Какво става? — Гласът, нов глас, долетя откъм входната врата. Всички глави в стаята се извърнаха натам. В дневната влезе тийнейджър, доста висок рус младеж с шини на зъбите, облечен с тениска на „Флорида Гейтърс“ и баскетболни шорти.

— Нищо, Били — каза господин Бек.

Джордж си помисли: „Това е братът, но тя никога не беше споменавала да има брат. Казваше, че е единствено дете.“ Обърна се към детектив Чалфънт, който заяви на всички в стаята:

— Да привършваме. Джордж, ако нямаш нищо против, бих искал да дойдеш с мен до управлението, за да дадеш показания. Няма нужда да притесняваме повече семейство Бек. Ти ще ни последваш с твоята кола, освен ако не предпочиташ да пътуваш с полицай Уилсън и мен.

Джордж стана.

— Всякак може…

— Значи казваш, че Одри никога не е била в колежа? — Това дойде от госпожа Бек. Гласът й беше писклив, а виното леко се разплискваше в скута й от чашата, която още държеше. Насочила бе репликата си към средата на стаята, така че тя увисна някъде между Джордж и двамата полицаи.

— Виж, Пат — вдигна ръка Чалфънт. — Нека не правим прибързани заключения…

— Прибързани заключения?

— … но да, изглежда, има някакво объркване за това кой е бил в колежа под името на дъщеря ви. Ще го изясним и ще стигнем до дъното на случилото се тук. Веднага щом открия нещо, ще ви известя. Обещавам.

— Къде би могла да бъде, ако не е била в колежа?

— Тъкмо това ще се опитаме да открием.

Джордж последва полицейската кола до измазаната в бежово сграда на управлението. По пътя изпуши една цигара и направи опит да се съсредоточи върху шофирането. Дланите му бяха влажни от пот.

Детективът го заведе в кабинета си, един от няколкото по безличния коридор, който напомни на Джордж за кабинета на алерголога, когото често се налагаше да посещава като дете.

Кабинетът на Чалфънт беше уютен, с полици, препълнени с джунджурии, и стена, покрита с изкривени снимки, повечето на деца. Чалфънт предложи на Джордж въртящ се стол с висока облегалка, а той отиде зад бюрото си и се настани на висока дървена табуретка.

— Държи ме буден по време на работа — каза и намигна на Джордж. — Табуретката — добави и вдигна слушалката на телефона върху бюрото.

— Знаехте ли за това? — попита Джордж. — Знаехте ли, че Одри не е Одри? Не искам да нахалствам, но…

Чалфънт вдигна пръст и изрече в слушалката:

— Денси, миличка, направи ми една услуга, а? Искам да получа всички годишници от гимназията в Суитгъм от последните три години… Да… Не, започваш от миналата година и назад… Имаме ги тук, нали?… Може би по-добре четири години назад, тогава. Ще ги донесеш тук, нали? Възможно най-бързо… Благодаря, миличка.

Чалфънт затвори телефона и подпря токовете на обувките си върху най-ниското стъпало на табуретката. Приличаше не толкова на детектив, колкото на вкиснат мениджър на бейзболен отбор насред губещ сезон.

— Ще ти кажа това, което вече знаехме. Винаги ми е най-лесно да разкрия всички свързани със случая факти. Знаем, че истинската Одри Бек, дъщерята на Сам и Патриша Бек, с които току-що се запозна, е прекарала част, ако не и целия последен семестър в Западен Палм Бийч. Казала на родителите си и на повечето си приятели, че отива в Матър Колидж. Напълнила колата си с пуловери и дънки и се отправила на север, но в един момент очевидно обърнала назад и тръгнала на изток. Според Иън Кинг — чувал ли си за него? Не, така си и мислех. Според Иън Кинг тя прекарала по-голямата част от есента с него и други членове на неговата група в къща под наем. Той свири в група на име „Гейтър Бейт“, предполагам, че…

Джордж поклати глава.

— Не, разбира се, че не си чувал. Всичко това ми е известно, защото вчера Иън Кинг се появи тук. Дойде при мен, защото предполагал, че Одри Бек е убита от наркодилър на име Сам Парис. Очевидно „Гейтър Бейт“ и Одри Бек са дължали пари за дрога. Не бяхме изненадани, че Одри Бек е употребявала наркотици, защото това ясно си личи от доклада на съдебния лекар. Но наистина бяхме изненадани, когато разбрахме, че не е прекарала семестъра в колежа. Имахме намерение да се обадим в Матър… О, здрасти, Денси, ей там на бюрото, моля те.

Жена с крушовидна форма на тялото и с тежък грим, на възраст най-малко на петдесет, положи върху бюрото купчина гимназиални годишници.

— Мислехме да се обадим в Матър и точно тогава ти, приятел от колежа, си се обадил на семейство Бек. Можеш да си представиш колко интересно ни беше да чуем твоята версия.

— Смятате, че някой друг се е представял за нея?

— Именно така изглежда, синко, освен ако не мислиш, че е била на две места по едно и също време.

— Снимките, които видях преди малко, категорично не бяха на Одри Бек, която познавах.

— Добре, надявам се, че ще прегледаш тези годишници. Ако някоя девойка е отишла на мястото на Одри и се е представяла за нея, логично е да е била нейна позната от гимназията.

— Добре. — Джордж сложи ръка върху подвързаната с изкуствена кожа корица на най-горния годишник. — Ще направя всичко, което мога, за да ви помогна, но и вие трябва да ми помогнете да намеря момичето, което търся. Тя сигурно е още жива, не смятате ли?

— Не искам да разсъждавам по темата, синко, но за помощта сме на едно мнение. Ти помогни на нас, а ние ще помогнем на теб. Аз имам да свърша някои неща в кабинета. Тук добре ли е, или предпочиташ да ти намеря друга стая?

— Тук става.

Джордж започна да разлиства страница след страница на годишниците на гимназията в Суитгъм, за да търси момиче без име. Оглеждаше снимка след снимка — момичета с рошави коси и лъскави устни, момичета в полупрофил, погледнали през рамо, момичета с покрито с тежък грим акне, момичета, които носеха кръстчета на шията си и върху блузите, момичета, на които фотографът беше казал да вдигнат брадичката малко по-нагоре, момичета, които приличаха на хора с бъдеще, и момичета, които изглеждаха сякаш вече са преживели най-хубавото в живота си. Между всички тези момичета бяха пръснати снимки на момчета със зареяни погледи, някои красиви, повечето не, почти всички с къси подстрижки и безизразни очи. Джордж прегледа и другите снимки, черно-белите снимки на клубовете, екипите, обществата, абитуриентските балове и всички групови снимки, в които можеше евентуално да зърне своята Одри. Прелистваше страница след страница, докато усети върха на пръста си изсъхнал и загрубял. Имаше много елементи от нея: нейната прическа на момиче с име Мери Стефанополис, нейният профил на една брюнетка, която прави оформлението на училищния вестник, извитият ханш и стройните крака на член от плувния отбор, но нито една не беше точно тя.

— Има ли още, които да прегледам? — попита Джордж вече станалия детектив Чалфънт, който се взираше през бифокалните си очила в отворена кафява папка в едната си ръка.

— Не. Остави. Мъчно ми е за очите ти. — Той застана зад Джордж и неочаквано положи голямата си ръка на лявото му рамо, стискайки го. Джордж, потомък на дълга поредица от мъже, които не демонстрираха чувствата си, усети този жест едновременно като обезпокоителен и почти непоносимо утешителен. — Разкажи ми за момичето, което познаваше. Каква беше тя?

Джордж разказа историята си и докато говореше, осъзна колко обикновени и безинтересни са били ухажването и връзката им. Бяха се запознали на едно парти. Той я харесал.

Тя го харесала. Беше един ритуален танц, изпълняван от милиони зрелостници по целия свят.

— Никога не съм подозирал, че не е тази, за която се представяше — каза той. — Беше донякъде уклончива за миналото си, но допусках, че просто не иска да говори за това. Не всеки го иска.

— А за какво обичаше да говори?

— Задаваше ми въпроси за мен, за града ми, за родителите ми. Разговаряхме за филми и книги. Обсъждахме общи приятели. Не харесваше Флорида. Казваше, че е грозен и провинциален щат.

— А твоят град не беше такъв?

— Явно не. Аз съм от малко, красиво, богаташко място. Никога не съм го смятал за кой знае какво, но тя обичаше да й разказвам за него.

— От какво друго се интересуваше?

— Беше умна. Казваше, че иска да специализира политически науки и английска литература. Възнамеряваше да учи право.

— Оценките й добри ли бяха?

— Само отлични.

Детектив Чалфънт, който се беше върнал зад бюрото си, започна да стяга връзките на обувките си, подпирайки се на високата табуретка.

— За колко време си тук? В Суитгъм?

— За малко, мисля. Докато разбера какво се е случило.

— Добре. — Чалфънт пъхна бизнес визитка в ръката на Джордж. — Ти си в мотела до сервиза, нали? Ще държим връзка.

* * *

Навън синьото небе беше заобиколено в рамка от тънки облаци като раздърпани топчета памук. Под чистачката на предното стъкло на колата на Джордж имаше бележка — парче разчертан лист, откъснат от бележник. На листа беше написан само един телефонен номер — седем числа, надраскани със светлолилаво мастило.

Внимателно сгъна бележката и я пъхна в джоба си. Не приличаше на почерка на Одри, но и не беше сигурен дали пък не е нейният почерк.

Тръгна обратно към мотела, като се забави заради засиления следобеден трафик от някаква фабрика за домати, и усети необяснимо въодушевление, не само защото момичето, което познаваше, вероятно беше още живо, но и защото се оказа забъркан в нещо далече по-мистериозно, отколкото можеше да се надява. Скучното ежедневие в Матър Колидж и в дома му в предградията оставаше зад него в едно обикновено, сивкаво минало.

Бавно влезе с буика в паркинга на автомобилния дилър и остави колата при Дан Томсън, който му предложи студена бира и подобна сделка за следващия ден. Джордж му отговори, че най-вероятно на другата сутрин отново ще дойде, и отказа бирата, но не защото не я искаше, а защото не му се щеше да остава повече в офиса, смърдящ на пури и лизол. Трябваше и да се обади по телефона.

Джордж се забави малко с отключването на стаята си в мотела. Ключът заяждаше и той изруга под нос, достатъчно високо, за да не чуе веднага как някой отваря и затваря вратата на кола зад гърба му. Усети нещо като надвиснала заплаха, но за не повече от четвърт секунда, преди да бъде брутално проснат напред върху пода.