Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (16)

Глава 15

Джордж се претъркулна така, че да легне по гръб. Двама души влязоха в стаята и затвориха вратата след себе си. Единият, по-дребният и по-слабият от двамата, опита да стъпи върху коляното на Джордж, но не успя. Другият, по-висок и по-дебел, каза:

— Ставай, задник. Ще те убия, шибаняк такъв.

Джордж изпълзя назад към средата на стаята, а очите му постепенно привикнаха към оскъдната светлина. Мъжете бяха на неговата възраст или дори по-млади, все още тийнейджъри. Приличаха на двойка гимназиални ръгбисти от защитната линия, преоблекли се, за да отидат да хапнат в „Бъргър Кинг“ в събота вечер. И двамата носеха избелени дънки с втъкнати в тях тениски с надпис „Оушън Пасифик“.

— Май по-добре да си остана тук долу — каза Джордж.

— Шибан педал — каза този, който досега не се беше обаждал. — Щом ти казваме да станеш, ще станеш.

— Нека да помисля малко.

Дребосъкът, който се беше опитал да стъпи на коляното му, се пресегна и сграбчи предницата на последната чиста риза на Джордж. Джордж опита да го удари по носа, пропусна и вместо това го удари по адамовата ябълка. Оня издаде някакъв прегракнал звук и отскочи назад с ръка на шията, устата му зейнала, сякаш казваше „О“.

— Задник — успя да изграчи хлапакът.

Джордж се изправи, съзнавайки че трябва да е изплашен, но инстинктът му за оцеляване му помогна да остане спокоен. Протегна двете си ръце с дланите нагоре.

— Не знам какво искате вие двамата… — започна той.

По-големият го нападна. Джордж опита да го удари, но преди дори да успее да свие юмрук, той беше блъснат и повален върху току-що оправеното легло. Хлапакът изви ръцете му така, че го закова с лицето надолу, вратът му беше притиснат от нападателя, а в кръста му се бе забило едно коляно.

— Как ти харесва това, задник такъв? Как ти харесва това?

Предполагайки, че въпросът е риторичен, Джордж не отвърна нищо. Хлапакът, когото бе ударил, отиде до ръба на леглото, пристъпвайки в сребристата светлина, която се процеждаше през спуснатите щори. Дишаше по-леко и припряно опипваше шията си. Имаше тясна брадичка, червена от пъпки, и къса подстрижка, под която се виждаше бял скат, нашарен от бенки.

— Трябва да те убия, шибаняк такъв — каза той прегракнало.

— Само ми кажете какво съм направил — обади се Джордж.

— Знаеш какво — отвърна големият, като наблегна с цялата си тежест върху коляното, с което притискаше гръбнака на Джордж. Някаква пружина на леглото се скъса.

— Наистина не знам. Да не би да има нещо общо с Одри Бек?

— Не, гад — каза тънкият, който сега правеше кръгови движения с челюстта си, като пътник в самолет, който се опитва да отпуши заглъхналите си уши.

— Сериозно, не знам нищо повече от това, което вие сигурно знаете. Даже не знам дали наистина я познавам.

— Ти ли я вкара в дрогата?

— Вижте, според мен не говорим за едно и също лице. Одри Бек не е отишла в колежа. Вместо нея е отишъл някой друг. Одри е отишла в Уест Палм Бийч с тип на име Иън Кинг. Кълна се, че е така.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Пуснете ме да стана. Ще ви разкажа.

— Да, бе — отговори слабакът, докато оня, който бе приклещил Джордж, изпълни друг сложен номер от борбата и го превъртя така, че той вече се озова по гръб, а оня притисна слънчевия му възел с коляното си. Джордж погледна първия си нападател. Беше широкоплещест и висок, с масивни брадичка и чело, по-голямо от останалата част от лицето. Русата му коса беше къса отгоре и дълга отзад.

— Ще ме изслушате ли за минута? Не лъжа. Никога не съм виждал Одри Бек.

Челото поклати глава като родител, излъган от някое малко дете.

— Ако разберем, че имаш нещо общо със случилото се с нея, ще те подгоня като дивеч и ще те застрелям. Разбра ли?

— Да, но…

— Разбра ли бе, задник?

— Да.

— Скот, остави ме да го ударя по гърлото както той ме удари.

— Аз ще го направя — каза Скот и изнесе назад месестия си юмрук. Джордж вдигна рамене, свивайки брадичка до гърдите си, и когато оня замахна, ударът попадна върху горната му устна и носа. От двете места рукна кръв, а от очите му потекоха сълзи.

После момчетата се изметоха по-бързо, отколкото бяха дошли.

Джордж запреплита крака към банята и покри лицето си с тънка кърпа, която миришеше на белина. Най-лошата болка беше в носа, а второто място деляха скулите и очните орбити. Задържа кърпата на лицето си около пет минути, после осъзна, че вратата не е заключена, прекоси стаята и я заключи. Седна на леглото и набра номера от бележката, която беше намерил върху колата си. Сърцето му препускаше в гърдите и той се чудеше дали ще може да говори, когато стане време за това.

— Ало? — Беше глас на момиче, който прозвуча тревожно и с лек южен акцент, но като се изключи това, не приличаше много на гласа на Одри.

— Оставили сте ми бележка с този телефонен номер Джордж прозвуча така, сякаш имаше силна хрема.

— Ти ли си оня от Матър Колидж?

— Да. Ти коя си?

— Бях приятелка на Одри.

Джордж изтръска пакет цигари, докато се появи филтърът на една.

— И аз си мислех, че съм й приятел, но май не съм бил.

— Тя не е ходила в колежа — каза момичето.

— Някой обаче е ходил. Как се казваш?

— Каси Завински.

— Значи ти знаеш, че Одри не е отишла в Матър?

— Да, знам.

— А знаеш ли кой е отишъл вместо нея?

— Не знам името й, но знам, че има такова момиче. Мисля, че беше от Чинкапин Хай. Ти си се виждал с нея и я познаваш, нали? Как изглеждаше?

— Беше ми приятелка. Беше мила. — Джордж запали цигара. Първото дръпване отпуши малко носа му и му замириса на кръв.

— Но всъщност не знаеш нищо за нея? — попита Каси.

— Виж, и аз имам куп въпроси към тебе. Дори не знам как си научила, че съм тук, и какво се опитваш да ми кажеш. Искаш ли да се срещнем?

— Може.

— Знаеш ли къде е „Шоуни“ до магистралата?

— Знам.

* * *

След два часа, взел вече душ, облечен, с посинял нос и пукната и лепкава устна, Джордж чакаше в едно задно сепаре със суперголяма кола пред себе си.

Заведението „Шоуни“ беше пълно с двойки — възрастни, които бяха сами, и млади с палави деца. Лесно разпозна Каси, когато влезе — сама, на възрастта на Джордж, с мъжко ретро сако върху тениска с надпис „Краудид Хаус“ и тесни, скъсани дънки. Джордж й махна и тя се приближи и седна срещу него.

— Какво ти се е случило? — попита тя.

— Двама типове дойдоха в мотела и поискаха да разберат какво съм направил на Одри. Може би ти знаеш нещо.

— Какви типове? — Беше с къса червеникава коса, малки синьо-зелени очи, малък, чип нос и голяма уста с едри бели зъби. Никак не се разхубавяваше от дебелия пласт алено червило, част от което се бе размазало по кучешките й зъби.

— Не знам. Бабаити. Единият се казваше Скот.

— О, боже. Скоти е брат ми. Другият не беше ли един слабак суши като фризби?

— Да.

— Това е Кевин Лайнбек, приятелчето на брат ми. Олеле, съжалявам за това. Те нямаха… Ако не бях аз, нямаше и да знаят, че си тук.

— Още не мога да проумея как си разбрала.

Появи се келнерка и Каси си поръча „Д-р Пепър“.

— Нали днес си бил у семейство Бек? — попита тя. — Видя ли Били Бек, брата на Одри? Да, ами точно той ми се обади и ми каза, вероятно минутка след като си тръгнал от там. Всъщност, освен мен той беше единственият, който знаеше, че Одри не възнамерява да ходи в колежа, и беше наясно, че аз знам, затова веднага ми се обади. Брат ми, оня задник, трябва да ме е подслушвал, докато говорех с Били по телефона. Така си мисля, но както и да е. Миналото лято Скот ходи с Одри около пет минути и още си пада по нея.

— Как се сети да оставиш бележка на колата ми?

— Били ми каза, че си последвал полицаите до управлението. Също и как изглежда колата ти. Реших да оставя само телефонен номер, та ако някой друг го види, да не разбере нищо. — Като държеше ръце отпуснати до тялото си. Каси се наведе и отпи през сламката от своя „Д-р Пепър“. Изглеждаше доволна от себе си.

— И откъде знаеха Скот и приятелчето му къде да ме намерят?

— От Били. Той ми каза по телефона и аз сигурно съм го повторила по-силно или нещо такова и Скот е чул. Или ме е подслушвал от другия телефон. В моята стая имам телефон, но линията не е само моя, и затова всеки може да вдигне навсякъде из къщата. Както и да е, точно така Скот е разбрал къде си отседнал. Май ме е изпреварил.

— Само не мога да разбера защо Одри не е искала да ходи в колежа? Нали е кандидатствала.

— Налагаше й се. Родителите й я накараха. Беше едно от децата в Суитгъм, които можеха да си позволят да отидат в колеж за четири години, а също и да бъдат приети. Така или иначе, родителите й я насилиха да се запише. Тя избра Матър, защото според мен той беше много далеч. Но не искаше да ходи там. Изобщо. Беше заедно с оня тип Иън Кинг…

— От „Гейтър Бейт“.

— Боже мили, значи и ти си чувал за тях.

— Не, не съвсем. Детективът ми каза за тях днес. Каза, че Одри е заминала с тоя Иън.

— Такъв беше планът й — поне това, което сподели с мен. Щеше да каже на родителите си, че заминава за колежа, а после щеше да изчезне. Смяташе, че ако не я намерят, не могат да й направят нищо.

— И след това открила някой, който да отиде вместо нея?

— Да. Само че Одри не споделяше с мен чак толкова много. Бяхме приятелки, Одри и аз, но не най-добри приятелки завинаги или нещо такова. Израснахме заедно. Татко познава нейния баща. Мама познава майка. Затова аз се познавам с Били, а Скот и с Одри. Нещо като семейни приятели. И когато Одри ми каза, че няма да ходи в колежа, бях като… не знам какво. Но после ми каза, че се е запознала с онова момиче от Чинкапин, което приличало на нея и било много умно, но от кофти семейство без пари и страшно много искало да постъпи в колежа.

— И как са се запознали?

— При съдебните, според мен.

— Какво е това?

— Състезания в клуба за дебати. Не съм кой знае колко запозната с това.

— Но никога не е споменавала името на това момиче?

— Мисля, че тогава се изплаши да не ми е казала прекалено много, което си беше вярно. Нали ти споменах, не бяхме най-добри приятелки. Помоли да не я издавам и аз й обещах. Сега май се чувствам малко виновна. Може би трябваше да кажа нещо.

— Още по едно? — появи се най-после келнерката.

И двамата кимнаха.

— Решихте ли какво ще похапнете?

— Всъщност аз не съм много гладен — каза Джордж.

— Искаш ли да си поделим порция пържени картофки? — попита Каси. — Тук ги правят добре.

Пържените картофи, с къдрави краища, пристигнаха след десет минути в голяма овална чиния. Каси имаше още много за казване, но вече беше споделила най-важното. Момичето, което Джордж търсеше, беше от Чинкапин и беше посещавала клуба за дебати. На другия ден щеше да намери името й, след като отново прерови годишниците. Не беше решил само дали да опита да го направи сам, или да поиска помощ от детектив Чалфънт.

Джордж изпрати Каси до колата й. Тя вдигна поглед към обсипаното със звезди небе.

— Виж, Голямата мечка — посочи я тя.

— Нали не мислиш, че другото момиче има нещо общо със случилото се на Одри? — попита Джордж.

— Не, разбира се, мислих за това. Одри доста беше затънала с дрогата, така че кой знае, нали се сещаш.

— Ще ми се обадиш ли, ако разбереш още нещо?

— Обещавам. И не се притеснявай, ще кажа на Скоти, че нямаш нищо общо с това, и той няма да те тормози повече.

— Следващия път ще се подготвя.

— Подло е постъпил.

— Забелязах.

* * *

От време на време дъждът се изливаше на талази, докато Джордж лежеше, все още с болки по лицето, върху продънения си матрак. Дъските на стария мотел припукваха и скърцаха. Колите по магистралата хвърляха сенки, които пробягваха из стаята, дълги, къси и пак дълги. Джордж напълни пепелника с угарки и няколко пъти включва и изключва телевизора. Призори, когато вятърът беше утихнал и изгряващото слънце окъпа всичко в същата мъждива светлина, той заспа, с уста, лепнеща от вкуса на цигарите, и устни, които все още го боляха.

На сутринта се обади на Чалфънт и му съобщи, че момичето, което търсят, вероятно е от съседен град и му каза, че може би иска да прегледа още няколко годишника. Обясни му също, че е възможно, според него, това да е Чинкапин. Чалфънт му каза да дойде следобед в управлението.

Дан Томас отново даде колата на Джордж.

— Говориш ли мексикански?

— Съжалявам, не.

— Няма страшно, но щеше да помогне. Искам една услуга от теб. Има едно мексиканско заведение — „Абелито“, — знаеш ли го? — Облечен беше в същия светлобежов костюм, но с различни комбинация вратовръзка и кърпичка, пак в тон. Днес бяха лъскаво неоновосини.

— Не, но мога да го намеря.

Дан му каза улицата и пресечката и му даде документите, които да бъдат подписани.

Джордж избра така времето, че да съвпадне с обяда и хапна в претъпканото мексиканско заведение. Храната беше сносна, но той нямаше почти никакъв апетит. Знаеше със сигурност, че след няколко часа ще открие истинската самоличност на момичето, познавал като Одри. Кога ли щеше да я види отново? Плати за обяда и се отправи с колата към полицейското управление.

Чалфънт беше излязъл, но купчина годишници, включително тези на гимназията в Чинкапин, бяха оставени в кабинета му от секретарката на отдела. Оставиха Джордж сам с годишниците и той започна с най-новия. Вместо да погледне най-напред индивидуалните снимки, той запрелиства към края, където имаше групови снимки на клубове и отбори. Намери „Речи и дебати“ — половината страница беше заета от черно-бяла снимка на около седем ученици в две редици — и нервно заразглежда лицата.

Веднага я видя. Косата й на снимката не беше същата — беше по-дълга и пухкава и изглеждаше някак по-руса — но останалото беше същото, лицето, позата, половинчатата усмивка.

Прочете имената, отпечатани в долната част. Тя беше на втората редица, третата отляво: Л. Дектър. Прелисти страниците назад към първите раздели със снимки на по-големите ученици и я намери: Лиана Дектър. Носеше черна рокля с кръгло деколте и гердан от перли. Втренчи се продължително в снимката, а очите й му отговориха с втренчен в него поглед. Не му казваха нищо ново.

Затвори годишника, но го задържа на скута си. Откакто секретарката го беше пуснала в кабинета, не беше чул никакво движение в коридора. Реши да остави годишника и внимателно да излезе от кабинета на Чалфънт. Когато премина в приемната, секретарката беше с гръб пред отворен шкаф с папки, така че лесно се измъкна през стъклените врати и излезе в топлия душен ден навън.

В района на Чинкапин имаше записани шестима с името Дектър. Започна с първия и набра номера, решен просто да попита за Лиана, независимо кой ще отговори. На два от номерата звъня, звъня, но нямаше нито отговор, нито телефонен секретар, а на единия от номерата получи нищо необещаващо съобщение. На два пъти му казаха, че е набрал погрешен номер. Но при последния опит на въпроса му отговори мъжки глас: „Кой пита?“

— Аз съм неин приятел, сър.

— Ще ми кажеш ли името си, или искаш да отгатна? — Гласът беше стар и треперлив, плътен и флегматичен.

— Казвам се Джордж Фос.

— Добре, Джордж. Ще й кажа, че си я търсил. Не мога да ти обещая, че тя ще ти се обади, но това си е твой скапан проблем.

— Благодаря ви, сър. — Джордж рядко се обръщаше към някого с това „сър“, но установи, че е възприел навика, откакто бе дошъл във Флорида. — Може ли да ви дам номера си?

— Какво? Да не би тя да не го знае?

— Не, сър.

— Тогава майната ти, момче. Да не мислиш, че съм секретарка на дъщеря си? — И затвори телефона.

Джордж погледна в телефонния указател, разтворен на коленете му. Показалецът му, побелял на върха, притискаше номера, на който току-що се беше обадил. Имаше и адрес.

К. Дектър живееше на Осма улица и след половин час каране Джордж я намери. Беше в един от по-занемарените квартали. Къщи като кутийки с павирани дворове, повечето с две-три раздрънкани коли пред тях. Отстрани на пътя вместо тротоар имаше дренажна канавка, пълна със зеленикава вода. Зад къщите имаше огради, а зад оградите се виждаше изкуствено езеро със застояла вода. Дори палмите по улицата изглеждаха стари и уморени. По земята се валяха пожълтелите им перести листа.

Тръгна бавно, търсейки номер 401. Наложи се веднъж да обърне, но намери мястото не защото беше отбелязано, а защото къщата до него беше номер 397. Къщата с номер 401 беше с избелял винилов сайдинг. Под навеса й беше паркиран разнебитен на вид пикап. На малкото парче кална земя се издигаше дъб, целият покрит с мръсносив испански мъх. Джордж предположи, че само бащата е у дома, и реши да остане и да наблюдава къщата. Паркира колата отстрани на пътя под дъба с надеждата, че под сянката му в колата ще бъде по-прохладно, а и няма да бие много на очи.

След половин час Джордж установи, че не е постигнал нито едното, нито другото, вътрешността на буика се сгорещи като таванска стая през юли, а малкото коли, които минаха покрай него, до една забавиха ход, а пътниците в тях протегнаха шии, за да видят по-добре натрапника в квартала им, перверзника в тази кола с дървени панели. Реши, че съвсем скоро някой от тях ще спре или от близката къща ще се появи някой да го попита какво, по дяволите, си мисли, че прави.

Всички тези притеснения се боричкаха с разбунтуваните му мисли. Близостта му до дома на Лиана Дектър — позната също като Одри Бек — налагаше цялостна преоценка на нейния характер и на възпитанието й. Запита се дали се беше възползвала от възможността да смени самоличността си с тази на Одри Бек като начин да избегне някаква злощастна съдба точно на тази улица. И какъв беше дългосрочният й план? Можеше ли да продължи да е Одри Бек до безкрайност? Навярно можеше да се получи в Матър Колидж, на толкова километри, щати и реалности оттук, но истината в крайна сметка щеше да излезе наяве. И всъщност така се беше случило. Заради смъртта на Одри. Джордж се мъчеше да се справи с всичко, което беше научил през последните двайсет и четири часа, като в същото време опитваше да разбере какво точно прави, седнал в тази кола. Надяваше се да види Лиана, когато излиза от дома си или се връща в него. Искаше пръв да стигне до нея, да чуе нейната версия, да я предупреди какво я очаква и да й каже, че в полицията са наясно, че Одри Бек никога не е стъпвала в колежа.

Някаква кола спря от другата страна на улицата, непозната за него огромна кола, бълваща черна газ от ауспуха. Джордж се плъзна надолу по седалката с незапалена цигара между устните.

Вратата на колата се отвори широко и от нея бавно се измъкна дългунест тип, облечен с дънкови риза и панталони. Вероятно беше малко под трийсетте, с дълга черна коса, опъната назад в конска опашка, и с лице, което отдалеч изглеждаше бледо и с дребни черти. Носеше слънчеви очила „Рейбан“.

Джордж видя как оня прекосява улицата с големи крачки и полюшваща се походка и мързеливо се запътва към жилището на Дектър. Заради положението на буика под и малко зад дъба, нямаше пряк поглед към предния вход, но след две минути младежът се появи отново и се запъти небрежно към Джордж и колата му. Преди оня да приближи, Джордж набързо запали цигарата си, чийто филтър се беше навлажнил между устните му.

Мъжът постави едната си ръка на покрива на колата, а другата на рамката на прозореца, после се наведе ниско и напъха голямото си колкото чиния лице почти вътре в колата. Очите му, почти красиво сини, огледаха интериора на возилото. Джордж искаше да заговори пръв, но не можа да измисли какво да каже.

— Как я караш? — попита мъжът с небрежен, доста приятелски глас като на водещ радиопредаване. Джордж забеляза, че точно над безцветната му устна има тънки като молив мустачки. Имаше и високи за мъж скули.

— Не е зле.

— Няма да те питам какво правиш насам, защото знам. Лиана ми разказа всичко за теб. Каза, че си добро хлапе от добро семейство.

— Просто искам да се видя с нея.

— О, знам, че искаш. Съвършено разбираемо. Според мен при други обстоятелства и тя щеше да иска да се види с теб. Но трябва да разбереш, че точно сега не е моментът. Каза ми да те помоля да напуснеш града и да се върнеш в колежа.

С тон, който смяташе за разумен, Джордж отговори:

— И какво ще ми се случи, ако не се върна в колежа?

Вероятно времето, нужно на младежа с конската опашка да премести ръката си от покрива на колата до основата на шията на Джордж, можеше да бъде изчислено, но Джордж никога не би могъл да го прецени. Секунда след като бе задал въпроса си, той се мъчеше да поеме въздух, тъй като огромната кокалеста ръка на мъжа едновременно го държеше за гърлото и го натискаше назад към облегалката за главата.

— Някой май вече те е цапардосал и затова сигурно си мислиш, че ще издържиш още един-два удара. Да видим какво има тука… — Мъжът заопипва лицето на Джордж със свободната си ръка, завъртайки го леко на едната и на другата страна като пластичен хирург, който преглежда жена с бръчки. — Тоя в носа май е бил болезнен. — Мъжът натисна подутината на носа на Джордж с палец, голям и плосък като чаена лъжичка. Джордж инстинктивно вдигна ръка да се предпази.

— Не мърдай бе, шибаняк. — Мъжът стисна още по-здраво гърлото на Джордж и натисна още по-силно носа му с палеца си. По горната устна на Джордж и в устата му потече прясна кръв и той чу как припукват сухожилия. — Ако те цапна по носа, до утре няма да се свестиш. Ще получиш трайно увреждане. В средата на лицето ти няма да остане нищо друго, освен парче кожа. Сещаш ли се? — Мъжът раздвижи главата на Джордж нагоре и надолу, все едно беше вентрилоквист с кукла. — Хубаво. — Някаква кола мина бавно покрай тях, но не спря. Мъжът с конската опашка остана невъзмутим.

— Добре, Джордж, сега се омитам и те съветвам да направиш същото. Видиш ли ме пак, ще означава, че те очаква ужасна болка, така че се моли никога повече да не се срещнем.

Мъжът пусна лицето му и се изправи. Джордж избърса потеклите по бузите си сълзи и пое дълбоко и мъчително въздух. Знаеше, че всеки момент ще заплаче, и то не просто със сълзи, но с хълцане и сополи, но се надяваше, че ще успее да се сдържи, докато дългучът не изчезне от погледа му. Отвън мъжът намести тесните си черни дънки, пристегнати с колан с огромна тока и логото на „Джак Даниълс“. После бавно се отдалечи към ниската си тъмна кола също толкова небрежно, колкото бе дошъл, сгъна се да влезе в нея и потегли.

Когато се върна в мотела, Джордж наистина заплака, но не толкова продължително и безутешно, както бе очаквал. Най-лошото беше минало — ужасният страх, че мъжът с конската опашка действително и истински ще го нарани. Трайно увреждане, беше казал той и фразата се бе запечатала в главата на Джордж.

Време беше да напусне Флорида. Щеше да вземе автобус обратно до колежа, а оттам щеше да позвъни на детектив Чалфънт, да му разкаже всичко, което знаеше, за да може той да си го отсее. Лиана беше забъркана в някакви неприятности, твърде сложни, за да може Джордж да се справи с тях.

Телефонът иззвъня и той за малко да не отговори.

— Здравей, Джордж — каза тя.