Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (18)

Глава 17

Навън, пред сградата на Айрин, небето беше електриковосиньо, но арката тънеше в мрак. Увиснал на една от аварийните стълби, безсмислено звънтеше някакъв ветропоказател. Две високи улични лампи хвърляха плътни пресичащи се сенки върху тухления двор и в една от сенките на Джордж му се стори, че вижда силуета на мъж. Остана за миг неподвижен, нагаждайки очите си към тъмнината. По уличката безшумно премина някакъв приус и фаровете му за кратко осветиха двора, достатъчно за да може Джордж да установи, че е сам.

Тръгна към колата, като ту си казваше, че е прекалено предпазлив, ту че не е достатъчно предпазлив. Ако мнимият Дони Дженкс още се мотаеше наоколо, защо да не е точно тук? Вече беше идвал предната вечер, когато бе повалил Айрин на земята. Ако искаше да се добере до Джордж, знаеше, че той би могъл да се появи на това място. Джордж закрачи малко по-бързо, мина покрай къща с широко отворени прозорци, където на гигантския плосък екран вървеше шоуто „Най-смешните клипове на Америка“. Когато звукът заглъхна, той си помисли, че чува зад гърба си ехото на собствените си стъпки. Ускори още малко, отметна глава и по-скоро усети, отколкото видя някого зад себе си. Пулсът му сякаш се ускори двойно. Улицата, на която бе паркирал, се падаше от дясната му страна и свиеше ли по нея, щеше да успее да погледне назад и да види дали наистина там има някой. Тръгна по-бързо към пресечката и докато завиваше, погледна назад колкото можеше по-небрежно. На около половин пряка зад него някой се движеше почти безшумно, донякъде прикрит от редицата дървета по тротоара.

Джордж прецени възможностите си. Колата му се намираше на около стотина метра надолу по улицата. Можеше да изтича до нея с надеждата, че който и да беше отзад, ще е в по-лоша форма дори от него, или можеше да продължи да върви с надеждата, че всичко е параноя, че човекът зад него просто си прави неделната разходка. Но нищо от живота на Джордж напоследък не говореше за прекалена параноя. Приближаваше се към миниван, паркиран на алеята пред някаква еднофамилна къща. Без да се замисли, Джордж се хвърли зад него и приклекна, надявайки се, че преследвачът му още не е стигнал до ъгъла.

Джордж си наложи да диша колкото може по-тихо и се заслуша. Стъпките, шумни и леко провлачени на една страна, се засилиха. Помисли си, че долавя някакво колебание, сякаш преследвачът му внезапно се е объркал за посоката, но стъпките продължиха да приближават. Там, където Джордж беше приклекнал, бе тъмно, но той носеше светлосиня риза, а миниванът беше боядисан в тъмносиво. Притисна се към вратата на шофьорското място и когато главата му докосна дръжката й вратата, от колата писна пронизителна сирена и светлините й отпред и отзад започнаха да мигат.

Макар да му се щеше, Джордж нито изкрещя, нито изруга. Вместо това отскочи от вана, сякаш колата внезапно се беше запалила и се търкулна в острите клони на храстите, които растяха покрай пътеката. Заскърца със зъби и се извърна към мъжа на тротоара, който беше тръгнал към него. От формата му на кегла за боулинг Джордж моментално разбра, че това не е Дони Дженкс, от когото се плашеше. Беше Ди Джей, частният детектив. Той притискаше сърцето си с длан и изглеждаше по-уплашен и от Джордж. Още беше в полусянката, но от това, което Джордж видя, изглеждаше смъртноблед и потен. Ди Джей сложи ръце на коленете си и започна да диша тежко.

— Добре ли си? — попита Джордж и излезе на тротоара. Сирената пищеше из целия квартал. — Да се махаме.

Тръгнаха заедно към колата, а Ди Джей дишаше като бейзболен защитник, който току-що е изкарал четирийсетия рън.

— Проследил си ме дотук? — попита Джордж.

— Да. Тая аларма едва не ми докара инфаркт.

— Да не направиш инфаркт наистина?

— Не мисля. Всъщност навремето преживях един и знам какво е. Не се чувствам така.

Джордж не се сети какво да каже, затова попита:

— Откога ме следиш? От Бостън ли?

— Да. Надявах се да ме отведеш при Джейн Бърн.

— А как разбра, че не съм те довел при нея?

— Защото отиде на гости на Айрин Димас и освен ако тя не е приютила Джейн…

— Откъде знаеш за Айрин?

— Аз съм детектив. Разследвам. Да не би да се опитваш да скриеш петнайсетгодишната си връзка с бивша колежка?

— Предполагам, че не. И през цялото време си бил отвън?

— Да. Пропуснах си вечерята.

Стигнаха до колата на Джордж. Алармата още пищеше зад тях. Постояха за момент неловко, сякаш се чудеха дали да продължат срещата или да я приключат.

— Не знам къде е Джейн — каза Джордж.

— Вярвам ти. Но не и госпожица Бойд. Знаем също, че още не си ни казал някои неща.

— Вярно е. Мислих за това. Готов съм да ви разкажа всичко, което искате да знаете. Също и на полицията.

— Хубаво. — Алармата спря. Доколкото Джордж можеше да види, никой, дори и собствениците на минивана не бяха излезли, за да проверят дали има престъпление.

— Не ми се иска да разказвам всичко тук, на улицата. Има ли къде да отидем? Къде е сузукито ти?

— На другата улица — разсмя се Ди Джей.

— Не бих казал, че с тази кола ще останеш незабелязан.

— Нали те проследих?

— А какво ще направиш, ако преследваният излезе на магистралата? Можеш ли да вдигнеш над сто?

— Добре де, говориш за моето бебче. Да кажем просто, че в моята работа не съм затрупан с преследване на заподозрени по магистралата или където и да било другаде. Повечето време прекарвам в офиса си.

— И къде да поговорим? — попита Джордж. — Можем да се върнем в квартала ми в Бостън. Има едно удобно кръчме.

— Става. Може да се видим пред твоя блок. Мисля, че ще успея да те стигна.

Джордж се запъти към колата си, а Ди Джей се приготви да пресече. Огледа от двете страни тъмната тиха уличка и Джордж се усмихна на себе си за тази прекалена предпазливост, но точно тогава по улицата с бясна скорост се зададе бяла кола със загасени фарове. Джордж изкрещя на Ди Джей да внимава, но той беше вече на средата на платното. Поколеба се за миг, докато решаваше дали да продължи, или да се върне, и в този момент спирачките на колата изпищяха силно като момиче във филм на ужасите и Ди Джей успя да направи само една стъпка към бордюра, преди да се озове на капака на още движещата се кола. Джордж видя как огромните му хълбоци политат във въздуха, сякаш беше безтегловен. Той вдигна ръка пред главата си и тъкмо тя удари предното стъкло, разпилявайки го на парченца. Ди Джей се извъртя и изчезна от поглед и когато колата спря и скърцането на спирачките рязко прекъсна, Джордж чу неприятното тежко тупване, когато Ди Джей се стовари на паважа.

Джордж се затича към Ди Джей, хвърляйки поглед към шофьора на колата, но спря на място. Прозорецът на колата — бял додж — се отвори и шофьорът насочи рязана пушка с двойно дуло, облегнато небрежно на ръба на прозореца. Джордж спря, инстинктивно вдигна ръце, а краката му тръгнаха назад. Едната му пета докосна бордюра, от който току-що бе слязъл, и той падна назад върху тротоара. Чу нещо, за което си помисли, че е затворът на пушката, и се изтъркаля и пропълзя зад колата си точно когато въздухът се разтресе от изстрела. Саабът на Джордж се заклати на колелата си. Единият от прозорците се разпадна. В последвалата тишина той чу как доджът потегли с нов кратък писък на гумите. Въздухът се изпълни с мирис на изгоряла гума и горещ метал.

— Ди Джей! — извика Джордж в нощта, но не чу никакъв отговор, само съскането на спукана гума, а отнякъде другаде — хлопването на комарник и гласове, които идваха към него.

* * *

Джордж се намираше в стаята за разпити на полицейското управление в Бостън повече от час, оставен сам на пластмасов стол под флуоресцентното осветление. Беше изпил кафето си, а след това започна да чупи парченца от ръба на чашата от стиропор, докато от нея остана половината. Беше точно преди полунощ, когато вратата се отвори и в стаята влезе детектив Робърта Джеймс. Беше облечена с дънки, блуза с копчета и къс ръкав и зелена бейзболна шапка на „Бостън Селтикс“.

— Здрасти, Джордж — каза тя, постави голяма чаша и папка на масата и седна.

— Здравейте, детектив Джеймс — отвърна Джордж.

— Чух, че снощи доста са те уплашили?

— Какво можете да ми кажете за Доналд Дженкс? Питах почти всички тук.

— Счупен лакът. Извадено рамо. Симптоми за мозъчно сътресение. Ще го оставят да пренощува в болницата.

Джордж въздъхна. След като стреляха по него, той беше успял да накара омекналите си крака да се раздвижат и бе отишъл до отсрещната страна на улицата. DJ беше паднал наполовина на тротоара, извит на едната си страна, а косата му бе прогизнала и лепкава от кръв. Беше в съзнание, но когато Джордж го попита как е, той само погледна нагоре объркано, а после пак към паважа, сякаш се бе засрамил от въпроса.

— Какво стана? — бе попитал глас някъде зад тях. Беше жена към трийсетте с руса, много късо подстригана коса. Стоеше на няколко метра от тях с разтревожено лице.

— Блъснаха го — каза Джордж. — С някаква кола. Колата отпраши. — Гласът му прозвуча едновременно официално и разтреперано и той си помисли, че вероятно е изпаднал в шок. Жената колебливо пристъпи напред. Изведнъж до нея се озова мъж, който говореше по мобифона си. Шепнеше така, сякаш не искаше никой да го чуе. Само минута преди линейката пристигна патрулна кола. На улицата се появиха още от живеещите наоколо, които образуваха полукръг и тихо говореха помежду си. Докато служителите на спешната помощ се занимаваха с Ди Джей, Джордж заговори с един полицай, като му показа следите от гумите по асфалта и едната страна на сааба си, нашарена от пушката. Полицаят, явно друг любител на коли, разгледа щетата със сурова тържественост. Джордж разказа историята, така както се бе случила, пропускайки далеч по-сложната обща картина, но извади визитката на детектив Джеймс и им разказа, че случилото се е свързано с инцидента, който в момента тя разследва. След като линейката си тръгна, полицаите го отведоха в управлението и му казаха да чака в една стая за разпити.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи? — попита детектив Джеймс. Той се зачуди къде е колегата й О’Клер и дали не ги слуша и наблюдава на някой монитор.

— Разбира се — отвърна Джордж.

— Знаеш ли кой стреля снощи по теб?

— Знам кой беше, но не знам истинското му име. Името, което той ми даде, беше Дони Дженкс.

— Доналд Дженкс, който в момента е в болницата?

— Не, това е истинският Доналд Дженкс. Човекът, който го прегази с колата си, и човекът, който стреля по мен, нарича себе си Дони Дженкс, но очевидно това не е истинското му име, иначе би било огромно съвпадение.

— Объркана съм.

— Добре тогава — каза Джордж. — Ще върна лентата назад и ще ви разкажа всичко, което знам.

И го направи. За втори път разказваше историята тази нощ — най-напред на Айрин, а повторният разказ го накара да се чувства още по-наивен и неспособен. Разказа на детектив Джеймс всичко случило се от петък вечер, без да влиза в подробности за миналото си с Лиана преди двайсет години. Обаче съобщи истинското й име.

— Сигурно има досие за нея. Във Флорида я търсят за убийство.

— Как изписва последното си име?

— Д-Е-К-Т-Ъ-Р.

— Защо не ни даде тези сведения днес сутринта?

— Сутринта не знаех, че тя… че съм замесен в убийство — сви рамене Джордж. — Все още мислех, че е възможно разказаното от нея да е истина, че е в Бостън, за да върне парите и да се опита да внесе някаква сигурност в живота си. Очевидно съм грешил.

— И не знаеш къде може да е тя?

— Нямам представа. Много се съмнявам още да е тук. Бих казал със сигурност, че отдавна е далеч, ако не беше фактът, че партньорът й явно още е наоколо.

Детектив Джеймс отвори папката пред себе си, извади черно-бяла снимка и я обърна към него.

— Това ли е мъжът, който нарича себе си Дони Дженкс?

Мъжът на снимката имаше дълга, сресана назад коса и беше поне с десет години по-млад от мнимия Дони Дженкс, но чертите изглеждаха същите, дребни и сбрани върху глава, по-голяма в горната част. Джордж разгледа носа. Беше трудно да се различи на мъгливата снимка, но май беше същият, вирнат и сплескан отгоре.

— Прилича на него — каза той. — Кой е този?

— Името му е Бърни Макдоналд. Това име говори ли ти нещо?

Джордж каза, че не му говори нищо.

— Но си сигурен, че това е мъжът, когото си видял в Ню Есекс, мъжът, който те е ударил в бъбрека?

Джордж погледна отново. Лицето на полицейската снимка беше спокойно, почти нахално, сякаш оня не беше кой знае колко разстроен, че е попаднал в подобна ситуация, и не го е грижа какво ще се случи след това. Именно това спокойствие подсказа на Джордж, че това наистина е човекът, нарекъл себе си Дони Дженкс. — Да, сигурен съм. Свързан ли е с Лиана Дектър или Джейн Бърн?

— Нямаме нищо конкретно, но доскоро е живял в Атланта. Бил е барман в кръчма, близо до мястото, където Лиана е работела и живеела. Отпечатъците му са намерени върху крадена кола извън града. Затова извадихме досието му.

— За какво е бил арестуван?

— Нищо прекалено сериозно. Нападение. Дребна кражба. Няма нито убийство, нито опит за убийство. Все още.

— Радвам се да го чуя.

— Мислиш ли, че Бърни Макдоналд и Лиана са се криели в онази вила в Ню Есекс?

— Не мисля. Онова там е абсолютна съборетина, в нея изобщо не може да се живее. Но по някаква причина единият от тях е знаел за това място и именно там са решили да ми уредят срещата с оня тип… с тоя Бърни. Явно планът е бил да ме сплашат така, че да изпитам нужда да направя услугата на Лиана.

— А какво ще кажеш за някое място близо до тази вила? Защо според теб са избрали Ню Есекс?

— На уличката има и друга къща. Фактически аз почуках именно на нея, за да видя дали ще мога да разбера нещо. Жената беше доста объркана.

— Разбра ли името й?

— Не. Само я попитах дали случайно знае кой живее в старата вила. Не ми помогна особено.

— Добре. — Детектив Джеймс пъхна полицейската снимка обратно в папката и я затвори. Изпъна рамене назад и Джордж чу отчетливо изпукване.

— Свободен ли съм? Може ли да си тръгвам? — попита той. Цялото тяло го болеше. Въпреки че по-рано през деня беше подремнал, усещаше, че само да затвори очи, и ще заспи.

— Освен ако се сещаш за нещо, което не си ни казал — каза детектив Джеймс и се дръпна назад, поставяйки двете си ръце на страничните облегалки на стола си. Джордж забеляза за пръв път колко добре оформени и гладки са ръцете й. — Наистина никак не ми се ще да разбера, че криеш още нещо от нас. Няма да бъдем толкова благосклонни.

— Не крия. Ако съм забравил нещо, то е просто защото в момента не мога да мисля нормално. Искам само да си отида вкъщи и да си легна.

Детектив Джеймс се взря в него с поглед, който успяваше да е едновременно и заплашителен, и отегчен, а после се изправи.

— Ела с мен. Свободен си да си тръгнеш.

* * *

Един дежурен полицай отведе Джордж до дома му, тъй като в момента неговият сааб беше в някакъв сервиз от другата страна на реката.

Той седна отзад. Напуканият винил миришеше на химически препарат и обществена тоалетна. Полицаят, който шофираше, през цялото време говореше по мобилния си телефон и спореше с жена си дали подрастващата им дъщеря може да отиде сама на някакво парти. Джордж не можеше да прецени на чия страна е полицаят, но май губеше битката. „Светът продължава да съществува въпреки убийствата и милионите ограбени долари и идиотите като мен, въвлечени в това“, помисли си Джордж.

Полицаят спря пред сградата му, каза на жена си да изчака малко и се обърна:

— Тук добре ли е? Искате ли да ви придружа?

Джордж надникна към тъмната уличка, чудейки се за момент дали там няма някой друг Бърни Макдоналд.

— Няма проблем — каза той и полицаят отключи вратата. Джордж му благодари и слезе, прекалено уморен да го е грижа дали някой не го чака на задните стъпала. Нямаше никой. В апартамента му също нямаше никой, освен една много гласовита и гладна котка. Нахрани Нора, изпи няколко чаши вода и се върна обратно в леглото. Почувства тялото си необичайно тежко върху матрака, а всички мускули го боляха. Реши, че в момента, когато изстрелът от пушката проби дупка в сааба му, цялото му тяло неимоверно се е напрегнало.

Затвори очи, но не можа да заспи веднага. В ума му бръмчаха въпроси. Не можеше да си обясни как все още е замесен в това, което се случваше. Ясно му беше, че първоначално го бяха използвали, но очевидно нещо се беше случило между Лиана Дектър и Бърни Макдоналд, в резултат на което се бе получил разрив. В противен случай защо Макдоналд още ще се мотае наоколо? Да не би да си мислеше, че диамантите са у Джордж?

Джордж дочу едвам доловимото мяукане, когато Нора скочи върху долната част на леглото. Усети я как се настанява в обичайното си положение. Обърна се по корем и започна бавно да потъва в сън. Замисли се за Лиана, преповтаряйки моменти отпреди двайсет и четири часа, когато тя беше гола именно в това легло. Още можеше да си спомни лицето й, начина, по който утринната светлина го превръщаше в маска. Мъглява представа за очите й, носа, устата. Той се сгърчи, припомняйки си какво я беше попитал, докато лежаха с преплетени крайници. „Истинско беше, нали? — попитал бе той. — Онова в колежа?“

Неразгадаемата маска, която представляваше лицето й, не издаваше нищо. „Шшшт“, изрекла бе тя и го беше привлякла по-близо, така че устните й допряха ухото му. И беше прокарала крайчеца на езика си отстрани по врата му.

После се замисли за Айрин от тази вечер, как след като и двамата бяха свършили, тя бе заровила глава във врата му и бяха останали да лежат безмълвни, Джордж още в нея, дъхът й топъл до ключицата му.

Образите започнаха да се борят един с друг, после се сляха и преплетоха, докато Джордж изпадаше в тревожен и неспокоен сън.