Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (17)

Глава 16

Джордж стоеше в тоалетната на кафенето, гаденето му минаваше, но не и паниката. Трябваше да реши какво да разкаже на Доналд Дженкс и Карин Бойд. Длъжен беше да им разкаже всичко, но все още му се искаше да е предпазлив. Не за да предпази Лиана, а себе си. В разговора с полицаите не беше споменал за срещата си с другия Дони Дженкс, нито за къщата в Ню Есекс, нито дори, че знаеше истинското име на Джейн Бърн. Но в оня момент не беше наясно и до каква степен е бил измамен и използван от Лиана. Не знаеше, че неговото участие е довело до убийството на един човек. Беше блестящ и простичък план. Как ще накараш някой да отвори сейф? Даваш му нещо, заради което ще го отвори, и после седиш и гледаш. Беше изиграл перфектната роля за тази ситуация, защото не съзнаваше, че изпълнява роля. Просто един добряк, който се опитва да постъпи правилно. Да върне парите на собственика им. Да предпази една жена от тормоз. Да върне света в първоначалния му порядък. И докато е играл ролята си, някой — вероятно оня тип, който се представяше за Дони Дженкс — е чакал на горния етаж до сейфа с чук в ръка. А как е стигнал там? Дали е пристигнал с градинарите?

Някаква частица от Джордж все още искаше да вярва, че Лиана е невинна, че не тя стои зад грабежа и убийството. Искаше да вярва не защото смяташе, че е неспособна, а защото се надяваше да не е способна да го използва за подобни цели. Точно както Джордж винаги си бе останал мъничко влюбен в Лиана, той се надяваше и тя да е все още мъничко влюбена в него. Но това, че закриляше Лиана, не беше достатъчна причина да не отиде в полицията с всичко, което знае. Ако тя беше невинна, значи и нея я грозеше опасност.

Не, основното, което спираше Джордж да не разкаже незабавно всичко, което знае, на Карин Бойд и Ди Джей, както и на полицията, беше че предната нощ мнимият Дони беше стигнал до Айрин. Това беше предупреждение, специално предназначено за него, че действията му застрашават не само личното му, но и нейното спокойствие. Но защо? Със сигурност след като е убил Маклийн и е взел диамантите, е трябвало само да се срещне с Лиана и да изчезнат от града. Никой от двамата не можеше да бъде проследен. Джордж знаеше истинското име на Лиана, но тя не го беше използвала години наред и той нямаше представа кой може да й бъде съучастник. Тогава защо са заплашили Айрин? И как са научили коя е тя и къде да я намерят? Изведнъж Джордж разбра, че каквото и да се беше случило в онази събота и неделя, то е било планирано отдавна.

Върна се до масата по-успокоен и с ясен план какво да сподели. Карин и Ди Джей си говореха тихо, но спряха, когато той придърпа стол назад и седна.

— Добре ли сте? — попита Карин.

— Бил съм и по-добре. До този момент не мисля, че съм бил наясно доколко всичко е било планирано. Дойде ми малко като шок, когато установих, че неволно съм помогнал за едно убийство.

Очите на Ди Джей блеснаха, а тънките му мустачки за момент помръднаха под носа му.

— Искате ли да ни разкажете всичко, което се случи?

— Ще ви разкажа — отвърна Джордж. — Всичко. Но не мога да го направя точно сега. Трябват ми няколко часът да оправя някои неща.

— Не искам и да чувам за това — каза Ди Джей и прозвуча като професор, помолен да бъде удължен срокът за предаване на писмена работа.

— Това е най-доброто, което мога да предложа. Повярвайте ми, когато ви разкажа всичко, което знам, ще останете разочаровани. Не знам къде се намира Джейн, нито къде са диамантите. Ако трябваше да гадая, вероятно отдавна вече ги няма тук. Но ще се наложи да ви се обадя по-късно.

Изведнъж Ди Джей сякаш се примири, но Карин почервеня, като червенината от гърдите се разпростря по шията й. Тя завъртя пръстена на ръката си.

— Ако знаете нещо, трябва да ни го кажете — каза тя, местейки поглед от Джордж на Ди Джей и обратно. — Нали? Ще повикаме полицията. Вие криете информация по разследване за убийство.

— Карин, всичко е наред — каза Ди Джей и протегна меката си на вид ръка. Гласът на Карин се бе повишил и барманката зад плота вдигна поглед.

— Ще разкажа и на полицията всичко, което знам — каза Джордж. — Просто ми трябват няколко часа. Обещавам.

— Не можем да го пуснем — каза Карин.

— Всичко е наред. Нямаме избор. Господин Фос, ще ми се обадите ли?

— Да.

— Нали разбирате, че се налага да съобщя на разследващите полицаи, че имате информация, която криете?

— Разбирам.

Мобилният телефон на Карин иззвъня в чантата й. Когато Джордж стана, тя бързо заговори и съобщи на този, който я търсеше, че след малко ще му звънне.

— Имате визитката ми — каза Ди Джей и Джордж докосна джобчето на ризата си, където я бе оставил.

— Ще ви се обадя — обеща той, обърна се и си тръгна.

Джордж вървеше уморен и потен по улицата, която водеше към задното стълбище. Очакваше със сигурност някой да го чака пред входа му. Лиана, обляна в сълзи, които драматично се стичаха по бузите й, или мнимият Дони Дженкс, здраво хванал чук, или екип от детективи със заповед за задържане и въпроси. Но там нямаше никой, в апартамента му — също. Само Нора, заспала върху една риза, която бе зарязал на пода. Той я вдигна и я прегърна. Тя измърка щастлива, че Джордж се е завърнал вкъщи. Той се съгласи с нея и внезапно се зачуди как е можел да говори с пренебрежение за своя тих и спокоен живот.

Остави Нора и включи климатика на прозореца в спалнята. Едно от предимствата на стария уред беше, че вдигаше такъв шум, че нямаше как да чуе нито телефона, нито чукането по вратата. Съблече си дрехите и припълзя под струпаните върху леглото чаршафи, очаквайки да усети мириса на Лиана, но кой знае защо не успя. Вече беше изчезнал. А може би всичко бе някакъв трескав сън. Това беше последната му рационална мисъл, преди да заспи дълбоко.

* * *

Събуди се рано вечерта с онова мъгляво, нереално усещане, което идва след следобедна дрямка. Климатикът тракаше със симфонична настройка, но беше изстудил стаята до зимни температури. Кожата му лепнеше, където бе засъхнала потта. Устата му още имаше горчивия вкус на кафе, а зъбите му бяха обложени. Остана да лежи неподвижно и се взря в намаляващата светлина по тавана, опитвайки се да отгатне колко е часът, а трябваше единствено да обърне глава и да погледне часовника до леглото си.

През бръмченето на климатика дочу слабите ритми на неистово драскане — Нора протестираше пред заключената му врата. Вероятно бе настъпило време за вечеря, някъде към шест.

Затвори отново очи и усети как върху него пада тежкото одеяло на съня. Вероятно беше спал чак до сутринта. Какъв ден беше днес? На работа ли беше утре? Щом тези мисли нахлуха в съзнанието му, последваха и други. Спомни си какво обеща на Карин Бойд и Доналд Дженкс — да им разкаже всичко, което знаеше. Спомни си какво бе решил за Айрин, как тя трябваше да узнае всичко, което се случва. Отвори отново очи и този път се обърна да погледне часовника. Беше малко след седем.

Нахрани Нора, после провери телефонния секретар. Спомни си, че някъде в дълбокия си следобеден сън бе чул далечните звуци на звънящ телефон, но съобщение нямаше. Навярно го беше сънувал. Взе си душ и се облече, после отиде до малкия кухненски бокс да потърси нещо за ядене. Препече си едно английско кексче и го изяде с чаша мляко. Вместо да го освежат, душът и храната го измориха още повече. Копнееше да си легне на канапето, да провери дали дават някой бейзболен мач или стар филм, но се беше събудил с план и трябваше да го изпълни.

* * *

Айрин живееше в Кеймбридж, точно зад реката. Притежаваше луксозно жилище тип таван в триетажна тухлена сграда, навремето фабрика за обувки. Преустройството й в просторни, екологични и луксозни апартаменти беше станало през деветдесетте, точно преди бума на търговията с недвижими имоти в района на Бостън. По онова време Айрин беше платила някаква умопомрачителна сума за нейните 111 квадратни метра, но сега беше ясно, че е направила невероятно добра сделка. Покупката на апартамента беше станала причина за първата от множеството незначителни кризи в началото на връзката между Джордж и Айрин. Бяха заедно почти две години и двамата живееха в неугледни жилища, наети след завършването на колежа, когато тя беше споменала за възможността за покупката на нещо по-луксозно и го беше попитала дали иска да участва заедно с нея. Отидоха да видят празното пространство с някакъв брокер с огромна коса, който се отнасяше с тях като с млада брачна двойка, докато тя му изтъкваше качествата на старинните греди, неръждаемата стомана, вградените прозорци на покрива. Това, което Джордж видя, беше ипотека, която в момента не можеше да си позволи, както и пространството без вътрешни врати, всъщност един апартамент за зрели хора, където с Айрин да прекарват заедно всяка минута от будното си време. И докато същата вечер си пиеха бирата в Олстън, той й каза, че всичко му се струва прекалено много и прекалено бързо. Тя беше останала разочарована, но твърдо решена да купи апартамента сама. Това беше първата от многото малки детонации същата година, които подкопаха връзката им.

Паркира на няколко преки от къщата на Айрин. Нямаше нужда да звъни предварително — беше неделя вечер и знаеше със сигурност, че Айрин ще си бъде у дома. Тя вярваше в придържането към установена програма, а една от точките в тази програма беше никога да не излиза в неделя вечер, която беше запазена за обикновена вечеря и английски драми по националната телевизия. Повървя в гъсто населения жилищен квартал на Айрин, из тесните улици, натъпкани с малки триетажни блокове. Самата преустроена фабрика, в която тя живееше, заемаше половин пряка и беше като яхта, закотвена между сто платноходки. Апартаментът й беше на най-горния етаж, до стълбището й се стигаше през една централна арка, а после през заключена врата. Джордж натисна звънеца до името й (А. Димас) върху лъскавото метално табло до тежката врата. Докато чакаше, вдигна поглед през аварийните стълби към притъмняващото небе. Въпреки неотслабващата жега, лятото наближаваше своя край и нощите ставаха все по-къси. „Ало?“, долетя гласът й по домофона.

Тя го посрещна на вратата по късо долнище на пижама и избеляла тениска на „Ред Сокс“ без ръкави. Дори без да поглежда, той знаеше, че на гърба й са написани името на Тим Уейкфийлд и неговият номер. Косата й бе дръпната назад с платнена лента и лицето й лъщеше, сякаш току-що го бе измила и намазала с някакъв нощен хидратиращ крем. Беше си сложила нова лепенка на мястото, където Дони Дженкс я беше ударил, и откакто я бе видял сутринта, кожата около лепенката беше подпухнала още и бе станала по-жълта.

— Добре ли си? — попита тя.

— Извинявай, че се отбивам, но се налага да говоря с теб. Може ли да вляза?

В апартамента й беше по-тъмно, отколкото навън, но преди да седнат заедно на канапето, тя включи висок лампион. Той очерта неправилен кръг мека светлина. Въпреки студената геометрия на просторното жилище на Айрин тя го беше обзавела красиво, така че всяко кътче беше уютно като малка топла стая. Джордж не прекарваше кой знае колко време тук — това постоянно им напомняше за провала им като двойка, музеен експонат, който демонстрираше отсъствието му и неспособността му да се обвърже. Не му се вярваше Айрин да разсъждава по този начин, защото това място беше неин дом повече от десет години, но когато той идваше тук, бе невъзможно да не си помисли, че то можеше да бъде и негов дом.

Джордж отказа предложението й да пие нещо и се настани удобно в единия край на огромното канапе на Айрин. Тя седна насреща му.

— Помниш ли, когато говорихме в петък вечер за онази жена в „Кроу“? — започна той.

Айрин кимна.

— Тя наистина беше момичето от колежа, за което ти бях разправял. Лиана Дектър.

— Помислих си, че е тя. Ти беше прекалено притеснен, когато я видя. И се върна да се видиш с нея? Затова ли ми каза, че не се чувстваш добре?

— Да.

— И си прекарал уикенда с нея, така ли да разбирам?

— Така беше, но не затова съм тук. Историята е много по-сложна и е свързана с инцидента с теб в събота вечер.

Разказа й всичко точно както се беше случило. По време на разказа му Айрин почти не проговори, докато той не стигна до частта за Джери Маклийн, а тя спомена, че току-що е прочела в днешния „Глоуб“, че съществуват подозрения за убийство.

Когато свърши, тя възкликна:

— Боже мой, Джорджи! — и избърса едното си око с края на блузката си.

— Разстроена ли си?

— Не, страхувам се. За теб. Какво, по дяволите, си мислеше? Та тя убива хора.

— Знам. И аз съм изплашен. Не можеш да си представиш как се почувствах, като разбрах, че са те ударили, и през цялото време да знам, че е било заради мен, плюс това да няма как да ти го кажа.

— Не знам защо реши, че не можеш да ми кажеш. Аз съм голямо момиче. Щях да го изтърпя, а и нямаше да се налага сега да идваш.

— Знам. Съжалявам за всичко. Беше шантав ден и чак сега осъзнавам как трябваше да постъпя.

— И какво ще правиш?

— Ще разкажа цялата история в полицията, както и на детективите на Маклийн, и на всички, които искат да я узнаят. Няма да крия нито Лиана, нито самоличността й. Точно сега усещам, че нищо не й дължа. Именно за това дойдох най-напред тук, при теб. Исках ти да чуеш цялата история, и още нещо… смятам, че за известно време трябва да напуснеш Бостън.

— Какво имаш предвид?

— Неизвестно защо, в нощта, когато Дони Дженкс е взел диамантите от сейфа на Маклийн, той е дошъл да те посети, показал е, че може да те нарани, и е оставил името си. Знаел е, че аз ще разбера, така че това си е било съобщение директно за мен. Не знам каква е причината, но вероятно е искал да ме предупреди да си държа устата затворена. Не ми хрумва нищо друго. Затова, след като вече съм решил да не си държа устата затворена, ти трябва да напуснеш града, да отидеш при Алекс в Сан Франциско или другаде. Ще се чувствам много по-добре.

— Имам работа. Имам уговорена среща утре сутринта.

— Няма да спорим.

Тя се изсмя.

— Сериозно ли говориш? Какво изобщо значи това?

— Имам предвид, че заради моята глупост си изпаднала в беда и че вече си пострадала — и той посочи неопределено към нараненото й лице. — Искам да ми направиш тази малка услуга, за да не се притеснявам повече за теб. Ще ти платя пътуването.

— Не е заради парите…

— Зная го. Просто… няма да си го простя, ако ти се случи нещо. Ако реагирам прекалено емоционално, именно това е причината.

Айрин сви устни. Той знаеше, че тя леко прехапва устната си отвътре, разсъждавайки върху думите му. Клепачите й, обикновено с тъмен грим, винаги изглеждаха уязвими, когато бяха изчистени от него. Тя въздъхна, премести се на канапето и вдигна десния си крак на възглавницата. Долнището на памучната й пижама леко се опъна по закръгленото й бедро. Джордж извърна поглед, защото знаеше, че тя се притеснява заради напълняването на краката си. Айрин вдигна и другия си крак върху канапето и ги притисна един до друг. Изведнъж Джордж пламна от почти непоносимото желание да е с нея, чувство, което имаше повече общо с уюта и безопасността, отколкото със секса.

— Мога да замина — каза тя. — Нямам нищо против да видя племенниците си. Плюс това има нещо вълнуващо в това изведнъж да напуснеш града, защото животът ти е в опасност.

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти — каза Джордж.

— Ами ти?

— Аз ще се оправя — пошегува се той с баритонов тембър.

— Явно не.

— Не, явно не. Но ще се оставя в ръцете на полицаите. Това е единственото, което мога да направя, и е най-правилното. Честно казано, не мога дори да си представя, че Лиана или Дженкс са още в Бостън. Не виждам смисъла. Взели са това, за което бяха дошли.

— Откъде знаеш, че единият не е прецакал другия? Може би Дони Дженкс е взел диамантите, а може да е била Лиана и заради това Дони да е още тук.

— Помислих за това. Възможно е. Наистина има куп възможности. Затова искам да заминеш. Нямам представа какво става.

— Добре. Заминавам. Но не мога да се отърва от чувството, че ще пропусна някои неща. Всичко, което се случва тук. — Тя се усмихна.

— Не е смешно. Виждам единствено ужасното ти око.

— Все забравям за това. — Тя вдигна ръка към превръзката. — Трябва да ми обещаеш всеки ден да ми се обаждаш и да ми казваш какво става. Аз също се тревожа за теб.

— Ще ти се обаждам — каза Джордж, но остана на канапето.

— Не си тръгваш — каза Айрин.

Джордж се наведе и я целуна. Не знаеше какво да очаква, но Айрин му върна целувката с жадна енергия и така се притисна към Джордж, че се озова върху него. Той разкопча блузката й и обхвана в длани гърдите й, а малките й тъмни зърна вече бяха твърди.

— В спалнята? — попита Джордж с прегракнал, нисък глас. Тя разтърси отрицателно глава и спусна ципа на панталоните му. Той плъзна пръсти под ластика на шортите от пижамата й, за да ги свали. Тя го спря, издърпа ластичната материя настрани и му помогна да проникне в нея, докато още беше по шорти. Той прехапа устна, за да не свърши веднага, а тя се стовари тежко върху му, движейки бедра напред и назад с учудваща свирепост. Хвана ръката му, сгъна я в юмрук и я притисна към себе си, като се отъркваше в кокалчетата му. След по-малко от минута и двамата бяха свършили.

* * *

Айрин го изпрати до вратата.

— Трябва по-често почти да ме убиват заради теб — каза тя, докато се прегръщаха за довиждане.

— Като нищо.

Разделиха се. Бузите на Айрин бяха силно зачервени и тя избягваше погледа му.

— Наистина съжалявам за цялата бъркотия — промълви Джордж.

Айрин махна с ръка:

— Шшшт. Да не би да си искал да ми изпратиш убиец?

— Не само за това…

— Добре де, стига си се лигавил. Изглеждаш изтощен. Ако искаш, можеш да останеш тук.

— Трябва да отида в полицията.

— Внимавай там. Ще ти се обадя, щом разбера кога ще пътувам.

Джордж остана още миг след като вратата се затвори, объркан, но и с ясни намерения.