Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (6)

Февруари 2000

Този път Дани не ме остави да чакам дълго вест от него. Беше едва пет сутринта в сряда, когато мобилният ми телефон даде сигнал. Посегнах в полусън и прочетох SMS-a:

Добро утро,

Имаш ли желание в събота предиобед да дойдеш с мен в старата мелница?

Намира се съвсем близо до дома ми. Много искам да ти представя една дама, която играе много важна роля в живота ми.

За кратко се замислих дали да изчакам с отговора, ала нетърпението победи.

С голямо удоволствие! Чувствам се безумно почетена да се запозная с една от придворните ти дами, макар да ми изглежда малко странно жена с благороден произход да живее в мелница…

Да си набавя ли вечерна рокля? Трябва ли да упражнявам дворцов реверанс?

Дани очевидно нямаше моите затруднения с търпението. Отговорът му пристигна след почти два часа, тъкмо когато слизах по стълбата към службата за подземно строителство.

Препоръчвам дънки и маратонки. Няма да си имаме работа със синя кръв, по-скоро със слама и конски косми. Доведи кучето си, сигурен съм, че ще му хареса.

В десет ще съм при теб.

Дани

Времето до събота се проточи безкрайно. Когато пристигнах с Лайка на паркинга, той вече ме чакаше. Небрежно облегнат на излъсканото до блясък БМВ, ръцете както винаги скръстени. Макар да беше още зима, слънцето грееше силно и топлеше.

Дани направи няколко крачки към мен и ме целуна по устните. Бегла целувка, ала въздухът буквално завибрира. Отново трябваше да си напомня да не забравя да дишам.

Според кучето ми непознатият еднозначно бе прекрачил границата. Лайка изръмжа гневно и се приготви да ме защитава в случай на нужда.

Дани се усмихна.

— Много мил поздрав.

— Съжалявам — отговорих. — Тя е малко объркана. Преди да дойде при мен, беше улично куче и е изтърпяла много. Третирали са я много зле. Редовно са я били и даже са я простреляли със сачмена пушка. Дай й малко време и сигурно ще те хареса.

Той измери Лайка с преценяващ, но кротък, почти нежен поглед.

— Няма проблем — отвърна. — Ще се справим. Познавам лошото отношение към животните. Ще станем най-добри приятели, ще видиш.

Дани отвори задната врата на автомобила.

— Покани я да влезе. Донесъл съм й нещо, но ще го видим после. Не искам да се чувства притисната още от самото начало.

Да оставиш кучето ми на спокойствие — това беше най-добрата възможност да спечелиш доверието му. Повечето хора се опитваха веднага да задоволят собствената си потребност от близост и посягаха да я галят. Така разваляха всичко още в началото.

— Просто така ли ще влезе, без одеяло? — попитах.

— Да, естествено — отвърна той, леко объркан. Видя колебанието ми и добави: — Не знам как е било с твоя Александър, но за мен колата не е светилище, а вещ за употреба. Тя е създадена да вози хората — и кучетата — от А до Я. Хайде, качвайте се!

— Ако мине през някоя мокра поляна, по обратния път със сигурност ще ти изцапа колата — изразих съмненията си аз.

Дани вдигна рамене и се пошегува:

— Няма никакво значение. Когато реша, че колата ми е станала твърде мръсна, ще си купя нова.

Развързах Лайка и й дадох знак да се качи в колата, криейки усмивката си. Други хора навярно щяха да го сметнат за надменен, но аз харесвах държанието му. Дани умело изпълняваше трудния шпагат между наглостта и състраданието.

Потеглихме по шосето. Имаше учудващо много движение. Навярно всички хора тъкмо бяха излезли от къщи и отиваха на седмични покупки.

— Не разполагаме с много време — обясни той. — Тази вечер имам двубой.

— Двубой? Среща по кикбокс?

— Да. Нищо голямо. Дребно състезание във Фойербах.

Не ми се удаде да обединя Дани и боен спорт в един образ. Той ми изглеждаше твърде мил и любезен, за да се занимава с подобни неща.

— Може ли да дойда с теб?

Дани явно се изненада.

— Аз нямам нищо против. Ако ще ти е приятно.

Кимнах му зарадвано.

— Тогава ще направим така. Следващата седмица обаче мога да дойда да те взема едва в събота вечерта. През деня няма да ме има.

— Къде ще си?

— Сутрин винаги ходя да тичам, а по обед имам фотосесия. Надявам се да не трае дълго.

— Бих могла да тичам с теб — предложих.

Той се засмя тихо.

— Не вярвам да се справиш.

— Моля ти се! И аз мога да тичам! — възразих обидено.

— Добре, щом настояваш… Тогава ще дойда да те взема в събота в осем и ще тичаме заедно. После ще те оставя у нас, ще ме изчакаш там. Тина ще е вкъщи и няма да ти доскучае.

Вътрешно направих огромен скок. Пак бях успяла да наложа волята си.

— Получава ли се изобщо? — хрумна ми изведнъж. — Комбинацията от бойни спортове и фотосесии?

— Защо не?

— Е, ясно е защо. Насинено око, избити зъби…

Той отново избухна в смях и аз осъзнах колко хубаво се смее. Не можех да си представя по-прекрасен смях.

— Гримът и подходящото осветление премахват недостатъците като с магия. Освен това не става дума за бой на живот и смърт, а за техника. Твърде рядко приемам да се бия с пълен контакт.

— Защо така? — Бях сигурна, че на сертификата от световното първенство пишеше пълен контакт.

— Имам си лични причини. Пълният контакт принципно може да стане кървава история. При лайт контакт^[9] най-важното са точките, а не да проснеш противника в нокаут. Съществува и така нареченият семи контакт^[10], но според мен това вече не е боен спорт. По-добре да стана член на клуб по дърводелство.

— Значи не искаш да пръска кръв и да си навличаш животоопасни наранявания?

Дани вдигна рамене.

— Не държа да пръска кръв. Нараняванията са неизбежни, но те се получават и по време на тренировка.

Дани зави по черен път през полето.

— Имал ли си някога сериозни наранявания?

— О, да. Доста много отворени рани, които трябваше да се зашият, веднъж счупена ръка, друг път счупена ключица, пукнато ребро, скъсани сухожилия, три пъти си чупих един и същи глезен. Сам си бях виновен. Когато човек е твърде тъп, за да изпълни една определена техника на ритане, по-добре да се откаже, отколкото да я изпълнява отново и отново.

— Мили Боже! Явно в сравнение с твоите занимания ездата е напълно безопасен спорт.

— Започнах на единайсет години и тренирах по три-четири часа всеки ден. Мисля, че балансът е напълно в ред — отбеляза той.

Минахме покрай стара мелница с голямо водно колело. По поляната имаше жалки остатъци от сняг, които упорито се противопоставяха на слънцето. Дани паркира колата в средата на поляната, точно пред оградено място за коне.

— И как ти дойде идеята да се занимаваш с бойни спортове?

Дани дръпна ръчната спирачка и ме погледна предизвикателно.

— Изведнъж ме обхвана чувството, че трябва да се защитавам.

— Защо?

— Пристигнахме — рече той и затърси нещо в джоба си.

— Ако днес те нападнат няколко въоръжени типове, ще се справиш ли с тях?

— Колко ще ме нападнат?

— Да речем, петима.

— О, да, бих могъл да се справя с тях, стига да не носят картечница.

Дани извади пликче с парченца сирене, слезе и отвори задната врата на колата, за да слезе Лайка.

— Първо ще поздравя твоето куче, после ще ти представя Мая.

Слязох, за да го наблюдавам. Той клекна и протегна ръка зад гърба си. Парченцата сирене бяха в шепата му. Погледът му бе вперен в земята.

По инстинкт правеше точно каквото трябва. Смаляваше се, за да не изглежда заплашителен, избягваше всякакъв контакт с очите, защото кучетата лесно го схващат като сигнал за нападение. Лайка се приведе, приближи се към него, отскочи назад, пак се приближи, изръмжа тихо и грабна парче сирене. Дани не се помръдна. Не направи грешката, която допускат много хора в това положение — не се опита да докосне кучето. Вместо това изчака Лайка да се отдалечи достатъчно и едва тогава се изправи бавно. Зарадвах се, че умее да се оправя така добре с трудни кучета.

— Така — рече той. — От сега нататък ще правим това всеки път, като се видим. А сега ела да ти покажа Мая.

Улових протегнатата му ръка и се запътихме към ограденото място.

Мая се оказа голямо, дебело пони, високо около 1,45 м, с рошава сива козина, тук-там напръскана с бяло. Гъста черна грива падаше от двете страни на дебелата шия. Дани я повика, тя дотича тромаво при нас и топлият й дъх погали лицето ми. Рядко бях виждала толкова дружелюбно пони. В ограденото място имаше още две по-малки животни. Според мен бяха шотландски понита или поне кръстоски с такива. Не бях в състояние да определя каква раса е Мая. Дали норвежко пони? Не, цветът не си пасваше. Навярно беше смес от няколко породи.

Дани посочи с пръст другите понита.

— Това е Пабло, а по-големият се казва Йосто. Принадлежат на детския дом, където живях. Мая е моя собственост. Момичетата от дома се грижат за нея и я яздят. Не е подходящ ездитен кон за теб. Вече е стара, отчасти парализирана и не разбира нищичко от дресура. Ала за децата, които искат да се поразходят на кон, е супер.

Някъде посред изречението бе преминал на английски, без да забележи. Аз уж знаех английски, но той говореше твърде бързо и твърде по американски, затова не разбрах всичко. Предпазливо го потупах по ръката.

— Виж, избрал си грешния език.

— О, извинявай — отговори тихо той. — Въпреки че много отдавна живея тук, понякога ми се случва, когато съм развълнуван.

Нима се вълнуваше? За какво? Заради мен?

Дани се почука с пръст по челото.

— Мисля главно на английски. Навярно това е причината.

Въпреки че живееше в Германия почти от десет години, той явно все още беше повече американец, отколкото немец.

— А на какъв език сънуваш?

— На двата. Обикновено ги смесвам. В повечето случаи не забелязвам смяната.

Възхитително.

— Разказваше нещо за Мая — подсетих го и той повтори казаното на немски.

— Писа ми, че тя е много важна за теб. Отдавна ли е твоя? — поисках да узная.

— Купих я преди две години. По всичко личеше, че скоро ще умре, но оцеля.

— Защо, за бога, си купил стар и болен кон?

— Не знам — вдигна рамене Дани. — Не можех да постъпя другояче. Мая работеше в цирк, аз минавах покрай него всеки ден. Изглеждаше занемарена, имаше рани, никой не се грижеше за нея. Затова попитах дали мога да я взема. Покупка от съжаление. Защото беше точно толкова самотна и изгубена като мен.

Зяпнах го с отворена уста. Самотен и изгубен? Не ми изглеждаше такъв, в никакъв случай.

Изведнъж ме обзе желание да го докосна. Посегнах към ръката му и го притеглих към себе си. Приближих го толкова плътно, че можех да го помириша, усетих дъха му в шията си и въздухът заскърца. Погледът ми потърси неговия и се изгуби в него, както ставаше винаги. Вдигнах брадичка той наклони глава и ме целуна предпазливо, почти с колебание. Въздържах се, оставих го да ме целува. Езикът му отвори устните ми. Целувката се засили, стана почти настойчива, аз го посрещнах с езика си…

Бързо поех въздух. Забелязах, че и той диша ускорено. Зарових пръсти в косата му, ръката ми мина по тила му, през рамото и слезе към гърдите. Усетих как той изведнъж се скова, спря да ме целува и за пореден път се отдръпна от мен. Вдиша много дълбоко и задържа китката ми, за да спре движението.

— Ела — рече той. — Ще вземем Мая и ще се поразходим.

Бягство, стрелна се в главата ми. Това, което прави той, не е нищо друго, освен бягство!

Но от какво бягаше? И защо?

Щом влязохме в обора, той свали юздите от куката и ги нахлузи върху главата на Мая. Повиках Лайка и излязохме от ограденото място. Известно време вървяхме мълчаливо един до друг. Дани държеше юздите на понито в дясната ръка. Протегна ми лявата, аз я улових и пръстите ни се преплетоха. Два негови пръста, два мои, един негов, един мой…

Странен начин да се държим за ръце.

— Кога ще ме вземеш довечера? — попитах.

— Можеш още сега да дойдеш с мен вкъщи. Ще хапнем нещо и ще отидем заедно с колата. Така ще спестим време.

Засмях се.

— Добре, но сигурно ще мириша на пони.

Дани вдигна едната си вежда.

— Отиваме на арена за бойни спортове, не на моден подиум. Никой няма да се подразни.

— Ами кучето ми?

— Можеш просто да го оставиш у нас — отговори той. — После ще минем да го вземем. Или тя се страхува да остане в чуждо жилище?

— Не те ли е страх, че ще счупи нещо?

Спомних си Александър. Той постоянно се тревожеше, че Лайка ще счупи или ще изгризе нещо, че ще се изпишка върху нещата му. Тя, естествено, никога не го правеше.

Дани ме зяпна изумен.

— Какво те прихваща? Защо постоянно ми говориш, че кучето ще счупи нещо? Това са само вещи. Могат да се заменят.

— Лайка никога не чупи — обясних аз. — И не се страхува да стои сама в чуждо жилище. Трябва само да й сложим одеяло и купа с вода.

— Няма проблем — кимна Дани. — Ще получи всичко необходимо.

В тези неща той никога не създаваше усложнения. Страхотно.

— Да се връщаме. — Дани посочи с глава към Мая. — Искаш ли да я възседнем?

— Наистина ли можеш да яздиш? — попитах учудено. Той поклати глава.

— Не. Изобщо не умея да яздя.

Избухнах в смях.

— Нека да отгатна! С Мая е лесно.

— Точно така. Тя ще се прибере сама.

— Ще може ли да носи и двама ни?

— Хм — промърмори той. — Аз съм почти осемдесет килограма. А ти?

— Петдесет и пет.

— По изключение може да я пояздим — реши той. — Няма да я мъчим с часове, нали?

Дани сложи ръце върху гърба на понито, изтегли се и го възседна. После се дръпна назад и потупа мястото пред себе си, за да ми даде знак да се кача и аз.

— Искаш да седя пред теб? — попитах смутено.

— Естествено — отговори той и се усмихна криво. — Нали трябва да те държа под око.

— Ами… Без седло няма как да се кача на гърба на коня — признах му аз. Чувствах се ужасно неловко.

— Така ли? — Лицето му изрази съжаление.

— Да — потвърдих и си наложих подчертано измъчена физиономия.

Дани извъртя очи и въздъхна преувеличено. Преметна десния крак над врата на понито и се плъзна отстрани към земята. Свих коляно, хванах се за гъстата грива и Дани ме метна със замах върху гърба на Мая. После се качи на гърба й по същия начин, както преди, и се настани зад мен. Посегна вляво и вдясно на бедрата ми, улови юздите и леко цъкна с език. Мая се раздвижи моментално. Вървеше като часовников механизъм, изобщо не се налагаше да я подкарваме напред или да я възпираме. И без седло ми беше приятно да седя на гърба й. Все едно се намирах върху дървено конче, покрито с плюш. Момичетата от дома със сигурност й се радваха много. След известно време на Дани явно му стана неудобно да държи юздите, защото ги тикна в ръцете ми. Хванах ги, но със същия успех можех просто да ги провеся между ушите на Мая. Не би имало никаква разлика. Старото пони вървеше непоколебимо към своя обор.

Неочаквано Дани ме прегърна през кръста. Пулсът ми се ускори, докато той преспокойно облегна брадичка върху рамото ми и се разположи удобно.

Мисълта, че той е напълно свободен да прави с ръцете си, каквото поиска, и то зад гърба ми, напълно ме извади от равновесие. Мая веднага усети промяната в настроението ми. Извъртя сивите си уши назад към мен, сякаш бяха радари, и ускори крачка.

Точно тогава се появи тракторът. Взе завоя с голяма скорост и вместо да удари спирачка, натисна клаксона. Мая се стресна и подскочи. Предните й копита се вдигнаха високо във въздуха. Аз бях свикнала с подобни произшествия, скокът на коня не бе в състояние да ме извади от равновесие, ала този път някой ме бе прегърнал изотзад и се държеше за мен. Двамата с Дани се плъзнахме назад и се постарахме да преместим тежестта си напред. Мая стъпи отново на предните си крака, в следващия миг обаче замахна със задните. Никой от нас не бе очаквал подобно нещо. Полетяхме над главата на понито, описвайки висока дъга.

Естествено, не се приземихме в меката поляна наблизо, а върху настлания с чакъл път. Както бях научена, дръпнах юздите с всичка сила и Мая спря веднага. Тракторът продължи пътя си. Лайка залая тревожно, втурна се към мен и ми облиза лицето.

— Fuck — изруга Дани, потърси се леко и седна. — Нарани ли се?

Надигнах се с усилие и се разсмях.

— Не, не, всичко е наред. Човече, ама че енергия има твоята Мая! Изобщо не й личи. При теб всичко наред ли е?

— Никога не съм бил по-добре. — Той се ухили, ала ме огледа критично и установи: — Ти кървиш.

Погледнах се. Наистина, ръцете ми бяха одраскани и от плитка, ала дълга резка на лявата китка капеше кръв. Избърсах я с дясната ръка. Раната не беше дълбока.

— И ти кървиш — отбелязах и посочих коляното му. Дънките му бяха скъсани, раната изглеждаше по-дълбока от моята, защото кръвта се стичаше на поточе по крака му.

— Не, не, не! Проклятие! — изруга Дани. Изведнъж го обзе паника. Не разбрах защо реагира така. Нали се занимаваше с бойни спортове? Едно толкова дребно нараняване с малко кръв не би трябвало да го извади от равновесие.

Той е просто един асоциален тип!

Вътрешният ми глас явно бе преживял падането.

— Дай да видя — казах и посегнах към крака му.

— Не ме пипай! — кресна той и ме удари по ръката. Зяпнах го изумена. Исках само да му помогна! Дани веднага се разкая за грешката си.

— Съжалявам — каза бързо той. — I am sorry, съжалявам, не исках да ти причиня болка, много съжалявам, sorry!

Преувеличените извинения ме объркаха още повече от поведението му след падането.

Откачен, крещеше вътрешният ми глас. Луд е по синьото и не понася кръв!

— Исках само да видя — защитих се аз.

— Не е нужно. Всичко е окей!

Той стана, но не направи опит да ми помогне. Грижливо си изтри ръцете в панталона и изглежда се овладя.

— Продължаваме ли?

Кимнах и също станах.

— Ела, ще ти помогна да възседнеш коня.

Той ме хвана за крака, метна ме на гърба на понито и тръгна отстрани.

— Няма ли и ти да я възседнеш? — попитах го.

— Не.

— Защо? Страх ли те е?

Дани се изсмя подигравателно.

— О, да! Никога в живота си не съм се страхувал така!

После замълча, загледан в леко изцапаните си с кръв ръце.

Лайка не се отделяше от нас и аз усетих как Дани отново издигна стена около себе си. Само за минути настроението му бе претърпяло пълна промяна.

— Сигурно е заради тази вечер? — сетих се изведнъж. — Навярно няма да можеш да участваш в състезанието?

Той ме погледна и аз забелязах полъх на усмивка в ъглите на устата му.

— Заради едно наранено коляно? — Вдигна едната си вежда и ме погледна, сякаш се съмняваше в здравия ми разум.

— Какво е тогава? — попитах тихо, ала той отново бе изпаднал в своето вцепенение и не размени нито дума с мен, докато стигнахме у тях.

* * *

Дани влезе пръв. Кристина ни посрещна в коридора.

— Тина — каза й тихо Дани и тя разбра веднага, все едно какво й бе съобщил с тази едничка дума. Кимна, хвана ме за лакътя и ме отведе в тоалетната. Дани изчезна в банята. Докато си миех ръцете, тя донесе дезинфекционно средство и голям пластир.

— Не мърдай, Джесика — нареди и започна да почиства раната. Наблюдавах я. Имаше невероятно красиво лице. Напомняше ми на ангел, въпреки че тенът й не подхождаше. Макар да беше доста по-висока от мен, килограмите й със сигурност бяха по-малко. Накрая внимателно залепи пластира върху щателно почистената рана.

— Благодаря — промърморих.

Тя ме погледна сияеща.

— Направих го с удоволствие. Радвам се, когато мога да помогна.

— Той защо е такъв? — попитах я и посочих заключената врата на банята.

— Какъв?

Кристина примигна с изкуствена невинност. В сърцето ми пропълзя чувството, че тя знае много добре какво имам предвид.

— Затворен. Направи цяла драма от едно дребно произшествие. Паднахме от Мая, а той се държа така, сякаш светът загива.

Тя вдигна рамене.

— Ти си паднала от неговия кон. Със сигурност съжалява и се обвинява.

Това звучеше правдоподобно.

Защо винаги се замислях толкова дълбоко? Реших да се поразсея и казах:

— Тази вечер ще придружа Дани на състезанието. Ще дойдеш ли и ти?

Тя поклати глава.

— Лайка ще остане тук. — Посочих пъхтящото куче, което си бе легнало на сигурно разстояние от непознатите му хора. — Бих искала да я сложим в спалнята на Дани. Би било добре да стоиш по-далечко от нея. Трудно общува с чужди хора.

— Няма проблем. Няма да влизам в стаята. — Кристина докосна ръката ми. — Ще дойдеш ли в кухнята? Приготвила съм ядене. Има спагети със сос от брюква. Със сигурност ще стигне за всички ни.

В този момент Дани излезе от банята и ни последва.

Постепенно се почувствах добре в жилището, където идвах едва за втори път. Двамата, Кристина и Дани, веднага ми вдъхнаха усещането, че съм си вкъщи. Никой не се притесняваше от пъхтящото ми куче с мръсни лапи. Никой не задаваше въпроси, никой не ми отправяше обвинителни погледи. Тук подобни неща не бяха проблем.

Изведнъж си пожелах и аз да стана част от живеещите тук.

* * *

Яденето наистина стигна за всички ни, макар че Дани омете три порции.

— Нужна ми е енергия — обясни извинително той, когато го погледнах учудено и се запитах къде побира толкова много храна.

Заедно приготвихме одеяло и вода за Лайка, после той събра нещата си в спортния сак.

— Ще се запознаеш и с Йорг — каза ми Дани, докато небрежно прибираше анцуга си в сака.

— Кой е Йорг?

— Моят придружител от детския дом. Откакто родителите ми… ги няма, той се грижи за мен.

Не ми убягна бързата размяна на погледи между него и Кристина.

— Добър ли е? Доволен ли си от него? — попитах настойчиво.

— Нищо по-добро не би могло да ми се случи. Обичам го.

Той взе сака и ключовете от колата и отиде при Кристина.

— Навярно ще се забавим. Ще се оправиш ли?

Тя кимна, ала прехапа долната си устна. За момент се уплаших, че ще му увисне на шията и ще го помоли да остане.

— До по-късно — рече й с обич той и я целуна по челото.

А аз тъкмо бях повярвала, че харесвам Кристина!

Последвах го към колата, пухтейки високо.

— Какво ти става?

Поклатих глава и извъртях очи.

— Сгреших ли в нещо?

Дани вдигна рамене. Явно не разбираше нищо.

Да, разругах се вътрешно аз. Ти не само капризничиш, ами и имаш нахалството да целуваш пред мен друго момиче, което на всичкото отгоре живее в дома ти!

Скръстих ръце и задъвках устни отвътре, докато се разкървавиха. Дани ме гледа известно време.

— Ти ревнуваш — установи накрая той.

Вътрешно размахах моята табела „Кандидатът има сто точки“. Недоволно сведох поглед към пода.

— Как да ти го обясня — подхвана той колебливо. — Кристина ми е като сестра. Много сме близки, ала по друг начин, не както ти се опасяваш. Между нас няма еротика. Не бих я докоснал дори да беше последната жена на земята.

Точно както не докосва и теб!

Дани въздъхна тихо, пристъпи към мен и повдигна брадичката ми — правеше го винаги когато искаше да ми каже нещо наистина важно.

— Ще се наложи да ми се довериш — пошепна той. — Един ден ще разбереш. Тогава ще се смееш на ревността си, повярвай ми!

Целуна ме по устата и се качи в колата.

 

 

— Днес изобщо не се съсредоточава — изруга Йорг и ми хвърли обвинителен поглед, сякаш за всичко бях виновна аз. Навярно беше прав.

Веднага харесах Йорг. В средата на четирийсетте, с две големи дъщери, абсолютният тип на баща приятел. Меките светлокафяви очи моментално ти вдъхваха чувството, че можеш да му се довериш безусловно.

Противникът на Дани беше млад руснак, половин глава по-висок и очевидно го превъзхождаше по сила. Да, на Дани му липсваше физическа сила, ала той я компенсираше с издръжливост и бързина. Треньорът му обаче изобщо не изглеждаше доволен. През почивката излезе на ринга, лъхтейки от гняв, и го издърпа настрана.

— Ох, ох, Доган здраво се е вкиснал — отбеляза Йорг. — Дани ще получи солидна порция конско.

Двамата с Йорг също слязохме към ринга. Дани се бе облегнал на стената и дишаше тежко. Носеше екипа на своя клуб, на ръцете и краката — червени бандажи.

Доган се разхождаше напред-назад. Напомни ми за червения бик от „Последния еднорог“^[11].

— Какви ги вършиш, Дани? — ругаеше Доган. — Къде си мислиш, че се намираш? Да не сме на момичешки балет?

Дани направи физиономия и треньорът започна да анализира двубоя.

— Оня тип е по-силен от теб. По отношение на физическата сила ти си на километри под него!

— Ах! — изненада се преувеличено Дани. — Сериозно ли? Ще се учудиш, но вече го забелязах.

— Наистина се учудвам да те видя толкова заспал. Как само се мотаеш! Щом знаеш, че е по-силен, защо през цялото време го боксираш? Ти не можеш да се боксираш. Откажи се, чуваш ли!

Дани кимна разбиращо.

— И после това глупаво подскачане! Какво целиш с него? Нима искаш онзи да заспи от скука? Това ли е целта ти?

— Би било чудесно — отговори Дани.

Доган го ощипа по рамото.

— Престани да се хилиш! Стегни се и използвай проклетите си крака. Ритай, не боксирай!

— Добре, разбрах.

— Тогава действай, по дяволите! Имаше три превъзходни възможности за страничен удар! Три! Колко от тях забеляза, а?

— Нито една.

— Точно така. Там е проблемът. Защо не ги забеляза?

Дани вдигна рамене.

— Забравих.

— Ако забравиш още веднъж, аз ще се забравя и ще ти хвърля нещо по главата. — Доган отчаяно поклати глава. — Преди малко имаше възможност за удар със скок и я пропиля тотално. Кого всъщност искаш да впечатлиш? Десетгодишната ми дъщеря го може по-добре. Кое е най-важното при отскок-кик?

— Кик в най-високата точка на летене — издекламира послушно Дани.

— Точно така. Защо тогава направи кик едва малко преди приземяването?

Съдията на ринга излезе отново в средата. Доган отново удари Дани в ребрата. Доста грубо.

— Хайде, момче, овладей се. Престори се, че се готвиш за десен нисък удар и направи ляв удар с въртене в слепоочието.

— Ъхъ — изръмжа Дани. — Спокойно. Нали има още един рунд.

Съдията на ринга прогони треньорите от тепиха. Върнахме се на местата си. Доган ни последва. Усмихна ми се приветливо.

— Здрасти, аз съм Доган. Не се притеснявай, всъщност ние с Дани много се обичаме.

— Аз съм Джесика. — Подадох му ръка. — Отдавна ли си негов треньор?

— От пет години, откакто живее тук — разказа ми той. — Значи достатъчно дълго, за да знам, че понякога има нужда от ритник в задника, за да работи както трябва.

Доган ми се стори малко прекалено амбициозен. Навярно такъв трябва да е треньорът. Възможно е Дани да има успех точно по тази причина.

— Разцепващ удар, Дан! — изкрещя в еуфория Доган, седнал до мен. Реших да го харесвам. Внезапно той подскочи и запляска с ръце. — Дааа! Направи го!

Дани бе изпълнил удара и улучи противника отгоре в рамото. Руснакът се олюля, но успя да запази равновесие и отново застана в основна позиция. В този момент Дани направи лъжливо движение с десния крак за кик в глезена на противника и когато онзи понечи да парира ритника, Дани заби лявото си стъпало право в лицето му. Другият обаче реагира с бързина, каквато никой не бе очаквал. Хвана стъпалото на Дани и се опита да го хвърли назад.

— Защо днес е толкова скован? — изплака Доган.

Дани се възползва от възможността за удар с въртене.

Опря плененото си стъпало в дланта на противника, направи бързо завъртане и заби десния пищял в ребрата му. Руснакът отново се олюля, Дани се възползва от възможността да го изрита още няколко пъти и да събере точки. Лека-полека наваксваше. Буквално за миг промени стратегията си изцяло. Спря да боксира, вече не отскачаше надалеч от противника. Край на глупавото подскачане, както го бе определил Доган. По този начин получаваше повече удари, но успяваше да нанася много ритници.

Дани получи силен удар, политна на няколко метра назад и се възползва от шанса да се засили и да изпълни желания от Доган удар със скок. Прелетя два метра и удари противника право в гърдите с двата крака. Той падна на рогозката и за миг остана да лежи неподвижно.

Според мен скокът беше отличен, ала Доган скри лице в ръцете си и поклати глава.

— Пак провали кика.

Въпреки това Дани получи три точки, поведе в резултата и в крайна сметка спечели, макар и с малка преднина.

Доган изглеждаше сравнително доволен, а за мое облекчение не се проля кръв.

Слязох на ринга заедно с Йорг и прегърнах Дани. Тениската му беше толкова мокра, че можех да я изстискам. Това не ме смути, радвах се, че е оцелял. Целувката му имаше солен вкус, косите му стърчаха на всички страни като антени. С изключение на малка, почти безкръвна резка на бузата, беше невредим. Установих, че по екип ми харесва още повече, и взех решение за в бъдеще при всеки удобен случай да го придружавам на състезания или тренировки. Само за да мога да го наблюдавам. Дори начинът, по който анцугът обгръщаше хълбоците му, беше достатъчен да го изпратя в мислите си в моята спалня. Въпреки че беше целият в пот и рошав. Или тъкмо затова.

Дани взе душ и се преоблече, отидохме да вземем Лайка и той ме закара вкъщи. За малко да заспя в колата.

Защо, в името на всичко свято, този човек никога не се уморяваше?

* * *

Стоях трепереща в мъгливия полумрак и си гледах в обувките. Тайно се разкайвах, че съм настояла да отида да бягам с него. БМВ-то зави на паркинга. Освен нормалните фарове Дани беше включил и тези за мъгла. Светлината им беше синя.

Той изключи двигателя, слезе и ме дари с бегла целувка.

— Добро утро — поздрави. Изглеждаше напълно буден и както винаги в най-добро настроение. — Преди да тръгнем, ще се позанимая с Лайка.

Пак носеше сирене и повтори същата процедура като предишния път. Днес стана по-бързо. Лайка грабна вкусната хапка и доволно подуши дланта му. Въпреки това той не се опита да я погали.

— Лайка е страхотна — установи той. — Иска да се сприятелим. Нужно й е само малко време.

— Много хора обаче не го разбират — заявих.

— Тъкмо там е проблемът. — Дани вдигна глава към мен, в погледа му се четеше истинска мъка. — Повечето хора имат безкрайно много време в живота си. Живеят осемдесет години и повече, ала не използват времето си. Пилеят го на дивана, пред телевизора или на компютъра. Нямат време за онова, което прави живота наистина достоен за живеене. Нямат време за другите хора, за приятелите и семейството, за приятелството с куче или за красотите на природата. Изгубили са вниманието си.

Той философстваше за времето и хората наоколо, а аз си мислех за мокрите си крака.

— Толкова много мъка и страдания биха могли да бъдат предотвратени, ако хората в тази жалка страна си отворят очите и проумеят какво се случва около тях. Но не, те са се фокусирали единствено върху собствените си нищожни проблеми и върху мизерното си съществуване. Живите същества наоколо са им напълно безразлични.

— Ти май наистина не харесваш Германия…

Разтълкувах думите му погрешно.

Той се засмя тихо.

— В Америка не е по-добре. Навсякъде по света хората са еднакви.

И аз ли бях такава? Човек, фокусиран само върху себе си и своя живот? Използвах ли времето си смислено?

Взех решение за в бъдеще да внимавам за тези неща.

Дани пусна Лайка да се качи в колата и тя съвсем естествено се настани на задната седалка. Заедно отидохме у Дани. Той остави колата пред дома си и тръгнахме към полето. След няколко метра преминахме в тичане. Веднага осъзнах, че никога няма да удържа на неговото темпо.

— Дай малко по-бавно! — подканих го и той мина зад мен.

— Престани да ме подкарваш! — започнах да недоволствам.

— Престани да мърмориш. Ти поиска да дойдеш с мен — скара ми се Дани и буквално се залепи за петите ми, за да ми даде да разбера, че би искал да тича по-бързо.

— Ти каза, че ще правим джогинг — продължих да мърморя. — Изобщо не е ставало дума, че ще търчим като луди през полето.

— Трябва да ме слушаш по-внимателно, Джесика… — Дани оголи зъби като вълк. — Казах, че отиваме да тичаме. Не съм споменал думата джогинг и в никакъв случай не съм казвал, че ще се клатушкаме като патици през полето.

— Нима искаш да кажеш, че се клатушкам като патица?

Дани се ухили още по-широко.

— Ами да. Клатушкаш се като стара патица. За щастие тук няма истински патици, иначе щях да внимавам да не те объркам с някоя от тях.

— Сега вече прекали!

Обърнах се и му нанесох няколко боксови удара в ребрата. Той се засмя и аз разбрах, че в този момент си представя жълта патица с моето лице, която се клатушка тромаво. Ударите зачестиха.

— Ти обезумя — оплака се той. — Ще ми останат сини петна!

— Точно — това — искам. — За всяка дума по един удар. Гневът ми бавно отслабна.

Дани ме хвана за китките и ги изви зад гърба.

— Знаеш ли какво, Дъки — изрече подигравателно, — сега ще отидем у нас и ще ти извадя моя маунтийнбайк. Така ще имаш реален шанс да се движиш редом с мен.

— Как ме нарече току-що?

Опитах се да продължа с боксовите удари, но той не ме пусна.

— Дъки. Много е сладко — защити се той. — Американска гальовна думичка. Означава нещо като „малка любима“ или „съкровище“.

— За мен означава „патица“! — настоях упорито.

— Да, и за мен също — призна той.

Чаках само да падне на земята и да се превива от смях, толкова много се забавляваше с мен.

— Веднага ме пусни, чуваш ли, и се бий като мъж! — изръмжах и се опитах да го ритна. Той избегна ритника ми без усилие.

— Да не би да ми ръмжиш? — попита с добре изигран ужас. — Не е ли достатъчно, че го прави кучето ти?

— Аз не съм патица!

— А, да, кучето… — Той посочи Лайка, която стоеше до нас, размахваше опашка и развълнувано местеше поглед от единия към другия. — Може ли да тича редом с колелото?

— Може, естествено. Тя е ловно куче. Вземам я с мен на езда. Има кондиция!

— Искаш да кажеш, че не е като теб?

— Стига! За днес ми каза достатъчно, ти, подъл, отвратителен…

Дани се наведе към мен и ме целува, докато не ми останаха сили да говоря.

 

 

С колелото се получи много добре. Седалката беше малко висока за мен, но въпреки това се справих.

Дани тичаше спокойно редом с мен и след няколко километра трябваше да си призная, че и сега беше в състояние да ме остави далеч зад себе си. Лайка премина в своя удобен ритъм на пестене на енергия и поддържаше темпото, въпреки че езикът й увисна заплашително. След седем километра — поне толкова показваше тахометърът на колелото — Дани се обърна и затича обратно по същия път.

— Преди да изпаднеш в кома… — подхвана подигравателно той. С нарочно небрежно движение понечих да го сритам от колелото, ала единственият резултат беше, че се заклатих застрашително.

Дани съжалително поклати глава.

— Каза, че почти осемнайсет години си оцелявала без мен, но като те гледам, сериозно се питам как си успяла.

Изплезих му се и замълчах. Докато въртях педалите редом с него, имах време да го наблюдавам. Той носеше синя шапка, която бе издърпал назад, за да открие челото, лек син суичър и син анцуг с бели ширити и връзки. Явно разполагаше с неограничен асортимент от спортни екипи. В мислите си ги бях събличала поне сто петдесет и седем пъти…

Нямаше смисъл да продължавам да отричам. Бях безнадеждно хлътнала по него. За нищо друго не копнеех така силно, както за него. Исках да го притежавам целия, без остатък. Все някога щеше да ми принадлежи.

Мой, потвърждаваше вътрешният ми глас. Мой. Само мой!

 

 

Набързо взех душ, облякох дрехите, които си бях донесла, и с Кристина приготвихме закуската, докато Дани се бавеше в банята. Закусихме заедно в трапезарията. По някое време Дани стана и ни каза:

— Ще се върна най-късно довечера.

Двете с Кристина го изпратихме до вратата на жилището. Той ме привлече към себе си и ме целуна по устата, после целуна Кристина по бузата.

Май внезапно осъзна колко объркано е положението, защото на излизане спря за миг и погледна недоверчиво от едната към другата.

— Мога ли въобще да ви оставя тук сами?

— Разбира се — отговорихме едновременно.

Той кимна, ала не изглеждаше съвсем убеден.

— Дръж се прилично, Тина!

Удостои я със заплашителен поглед, под чиято сила аз веднага щях да се смаля колкото мишка. Кристина обаче дори не мигна. Издържа на погледа му и му отговори упорито. Тайно й се възхитих.

— Чувствай се като у дома си — каза ми тя, когато затвори вратата след Дани. — Каквото принадлежи на нас, принадлежи и на теб.

Тук нищо не ти принадлежи, заклеймих я мислено аз и се запитах защо съм толкова враждебно настроена.

Отново си спомних философските разсъждения на Дани от тази сутрин за хората и техните проблеми и внезапно се почувствах гадно. Кристина със сигурност искаше да бъде любезна с мен, а аз си бях навила на пръста да не я харесвам и не приемах доброто й отношение.

Всъщност имах намерение да прекарам деня в спалнята на Дани, да се поровя в нещата му, да заспя в леглото му и да сънувам неща, които очевидно не го интересуваха. Вместо това последвах Кристина в дневната и се настаних до нея на дивана. Лайка ме последва и предпазливо подуши босия крак на Кристина. Тя не помръдна, а след време едва забележимо придвижи ръката си, за да може кучето да подуши и нея. В следващия момент Лайка положи муцуна върху коляното на Кристина. Невероятно и напълно непонятно за мен — та това беше моето куче! Как го правеха двамата? Спокойна, Лайка размаха опашка, докато Кристина й говореше тихичко и й обясняваше колко красиво момиче е тя. Нито веднъж не се опита да я погали. След известно време кучето доволно се свря под ниската масичка и се сви на кълбо.

Кристина извади от чантата си пила и се зае да пили яркорозовите си нокти.

— Как го намираш? — попита ме най-неочаквано.

Как намирам Дани?

Омагьосващ. Съкрушителен. Секси. Замайващ.

— Много е мил — отговорих. — Малко затворен и недостъпен. Иначе съвсем окей.

Съвсем окей! Представих си как се просвам с цялата си дължина на пода и барабаня с юмруци по килима. Типично. Това беше омаловажаването на столетието.

Кристина вдигна поглед, зелените й котешки очи ме измериха внимателно. Отново ми направи болезнено силно впечатление колко си приличат с Дани.

— Той няма голям опит със сериозни приятелки — каза тя след малко. — Бъди търпелива с него и скоро ще стане по-добре.

Избухнах в смях.

— Да, ясно. Ти май ме смяташ за глупачка, Кристина. Мъже като Дани трябва само да щракнат с пръсти и на всяка ръка им увисват по пет жени едновременно!

— Това е напълно възможно… — Гласът й прозвуча подчертано провлечено. — Само че той не щрака с пръсти.

— Аха! И защо не?

— Ще се наложи да го откриеш сама.

Настроението ми се помрачи. Защо не се бях скрила в спалнята му, без да минавам през дневната.

— Откога живееш тук?

Щом и без това седях до нея в дневната, най-добре да опитам да се сприятелим и между другото да получа малко информация.

— От около две години. Но не постоянно. Миналата година ме нямаше трийсет седмици. После се върнах. Оставям се вятърът да ме носи като лист от дърво.

— Защо се върна? Защото е по-удобно да си делите наема?

Кристина избухна в смях. Изглеждаше искрено изненадана.

— Аз не плащам наем, Джесика. Дани плаща всичко. Ток, вода, покупки, застраховки, той поема всички разходи. Купува ми дори дрехи.

Пак ли искаше да ме предизвика?

— Това не е ли абсолютно несправедливо?

Единственото, което успях да кажа горе-долу овладяно.

Сега я смаях истински.

— Целият живот е несправедлив — обясни ми тя. — Дани не се впечатлява. Той печели много, аз — малко. Затова той плаща. Аз се грижа за домакинството, чистя, пера и гладя. Все е някаква форма на справедливост.

Не я разбирах. Там, откъдето идвах, не правеха подобни неща. Поделяха си разходите, бяха еснафи до мозъка на костите и не подаряваха нищо на ближните. Камо ли пък месец след месец половината наем за жилище от сто квадрата с градина.

Тази е невъзможна! Тя паразитира!

— Откъде се познавате всъщност?

Заповядах си да съсредоточа разпита върху същественото.

Кристина остави пилата и огледа внимателно ноктите си.

— Запознахме се в група за тежко травмирани деца. Преди няколко години.

Стъписах се. Толкова ли е бил съкрушен от смъртта на родителите си?

— Какво е правил там?

— Просто го попитай.

Кристина пак ме погледна предизвикателно.

Естествено. Тази вечер просто ще отида при него и ще поискам да ми разкаже.

Нищо нямаше да се получи. Ако го познаваше поне наполовина толкова добре, колкото твърдеше, и тя го знаеше.

Не ми хрумна подходящ отговор, затова се върнах на предишната тема:

— Съвсем честно, намирам, че не постъпваш правилно! — осмелих се да кажа. — Живееш в неговото жилище, изцяло на негова издръжка. Искам да кажа, проявявам пълно разбиране, защото имаш твърде малко пари и не си в състояние да плащаш, но би могла да си потърсиш работа!

Очите й се разшириха и потъмняха от гняв, гласът й прозвуча опасно спокойно:

— Някога печелех много пари. Дани обаче не го одобряваше. Той не иска да го правя, настоява да изуча някаква професия.

— Ясно. Наистина ли го интересува с какво си печелиш парите?

Тя ме погледна втренчено.

— Проституирах. С парите веднага си купувах дрога. За предпочитане хероин.

— Много остроумно.

Понечих да стана. Нямаше смисъл да разговарям с нея.

— Това е истината — пошепна тя и ми протегна лявата си, ужасно мършава ръка с дланта нагоре. Видях по китката много тънки бели линии, белези от остри бръснарски ножчета. Погледът ми се насочи към лакътната свивка — там се виждаха няколко ясни белега от убождания. Отдавна зараснали, но безспорно рани от игла.

Разбрах истината и кръвта ми слезе от главата в петите. За момент ми стана лошо, неволно се отдръпнах от нея.

— Ще кажа на Дани.

Едва бях изрекла тези думи, когато сама забелязах колко жалка изглеждам.

Тя го разбра по същия начин, защото избухна в смях.

— Събуди се, Спяща красавице — проговори горчиво. — Той го знае отдавна. Нали ти казах, че не беше съгласен!

— Никога… — Тонът ми беше леден. Опитвах се да убедя себе си, не нея. — Той никога не би допуснал някоя… Искам да кажа, никога не би приел някоя като теб… Не би допуснал човек като теб…

Кристина ме прекъсна, за да завърши изречението:

— Искаш да кажеш, че Дани не би допуснал една проститутка и наркоманка да живее при него? — попита язвително тя.

Усетих как кръвта нахлу отново в бузите ми.

— Точно това исках да кажа!

— Събуди се, Спяща красавице! — повтори тя. — Дани не е принцът на бял кон, за какъвто вероятно го смяташ. Престани да очакваш от него да е човек, какъвто не е!

— Ти какво си позволяваш? — креснах. Тя бе отишла твърде далеч. — Аз не очаквам от него нищо, нищичко. Може да е, какъвто си ще!

— О, така ли? — В зелените й очи святкаше гняв. — Защо тогава изпадна в шок, като разбра, че той ми е позволил да живея в дома му, въпреки че съм проститутка и наркоманка? Защото не очакваше подобна постъпка от него, нали?

— Твърдиш, че не ти е приятел, но се интересуваш твърде много от него!

Кристина се наведе напред и ме погледна втренчено по начин, вече добре познат от друг човек.

— Дани ми е повече от приятел — заяви тя. — Той е всичко за мен. Той е моето семейство. Обичам го повече от живота си. Бих умряла за него, без да се колебая, стига само да можех!

Тя говореше напълно сериозно, в това нямаше съмнение. Не знаех какво да мисля. Чувствах се като в лош филм.

— Не знам какво търсиш тук, Джесика. Ала ако се надяваш да намериш кътче от рая, където еднорози щастливо препускат в галоп под дъгата, а на поляната седят смеещи се деца и си хапват захарен памук… Това кътче не е тук. Ако търсиш рай, по-добре го потърси някъде навън — заключи тя и посочи към прозореца.

Окончателно бе успяла да ме обърка.

— Щом той е толкова важен за теб, защо искаш да разрушиш връзката му, да прогониш приятелката му?

— За да го защитя! — отговори тя, студена като лед. — От хора като теб.

— От хора като мен? — Пак се разкрещях. — Вие сте лудите! Аз съм нормална!

— Точно това имах предвид. Не желая Дани да общува с хора, които изказват такива мнения.

— В случая не решаваш ти! — отсякох.

— А сега ме изслушай много внимателно, Спяща красавице. — Тя опря в гърдите ми дълъг нокът с перфектен маникюр. — Дани е минал през ада. Последното, от което има нужда, са хора, които да го наранят още по-силно, отколкото и без това е наранен. Затова, ако му причиниш болка, аз ще те убия!

Зелените й очи святкаха застрашително. В този момент изобщо не се съмнявах в думите й.

Успокоително вдигнах ръце.

— Кристина, аз нямам намерение да му причиня болка. — И добавих колебливо: — Аз го обичам.

Тя свали пръст от гърдите ми. Лицето й омекна, изведнъж гласът й зазвуча напълно приятелски.

— Много хубаво — промърмори доволно и ми протегна ръка. — Тогава няма пречки по пътя към приятелството ни. Искаш ли кафе?

 

 

Пихме кафе в малкия ъгъл за сядане в кухнята, сякаш не се беше случило нищо. После Кристина изчезна в банята с намерението да вземе вана с ароматна пяна. Аз реших да направя кратка обиколка с Лайка. Тя лежеше в коридора, разпростряла четирите си лапи във всички посоки, и очевидно нямаше сила дори да вдигне глава. Явно ранното спортуване й бе дошло твърде много. Надигна се тромаво и ми позволи да й сложа каишката. Тъкмо щях да изляза навън, когато видях, че вратата към стаята на Кристина е отворена. Тя ми беше казала да се чувствам като у дома си, затова влязох. Започнах да ровя из вещите й, без да знам какво търся. Обзе ме твърда вяра, че ей сега ще открия безброй спринцовки и пакетчета с дрога. Не намерих нищо подобно. Никакъв хероин, никакви спринцовки, никакви признаци, че Кристина е била проститутка. Не открих даже прашинка. С изключение на няколко захвърлени обувки с високи токове това беше най-чистата стая, която бях виждала някога. В никакъв случай не си бях представяла така убежището на бивша проститутка.

Точно когато щях да изляза от стаята, погледът ми падна върху стара училищна тетрадка, оставена до леглото й.

Посегнах колебливо и я прелистих набързо стоешком. Още нещо общо между двамата — пишеха стихотворения. Отворих случайна страница и прочетох написаното:

Миризмата му върху тялото ми,

няма кой да ме освободи.

Моля, нека да свърши по-бързо!

Искам само да умра.

Шокирана, понечих да оставя тетрадката, да не се ровя повече в чуждата стая, когато погледът ми падна върху стихотворение от два куплета:

Сама съм, мама не може да ме защити.

Жалките ми сили няма да помогнат.

Само лежа и съм съвсем тиха.

Искам да крещя, че не го искам.

Ала той се приближава и влиза.

„Хайде, дете, сега трябва да си мама!“

Заливат ме болка и страх,

нищо не мога да направя, само чакам теб.

В момента, когато отпуснах тетрадката, видях Кристина да стои в рамката на вратата. Увила косата си с кърпа като тюрбан, скръстила ръце пред гърдите, тя ме наблюдаваше. Стоеше в същата поза като Дани. Сякаш беше огледалният му образ.

— Съжалявам — промълвих, без да знам дали се извинявам за ровенето в нещата й, или изразявам съчувствие заради миналото й. Видях как долната й устна затрепери.

— Оттогава е минала цяла вечност — отвърна тя, сякаш този факт би могъл да подобри нещата. — Бях на седем.

Кимнах едва забележимо и й върнах тетрадката. Изглежда не ми се сърдеше, че съм разглеждала вещите й.

— Съжалявам — повторих и този път имах предвид миналото й.

— Няма за какво да съжаляваш. Ти не си виновна.

Разтърсена, излязох от жилището с вързаната на каишка Лайка.

„И Дани ли?“ — исках да попитам, но ми се стори непочтено да питам за него при това положение. Освен това знаех отговора. Той ми намекваше достатъчно често. Изведнъж много неща си отидоха на мястото.

„Беше баща ми. Удари ме с бутилка по лицето.“

„В живота ми е имало и по-лоши времена.“

„Твоето семейство е като от книжка с картинки.“

„Добре съм запознат с малтретирането.“

„Внезапно изпитах чувството, че трябва да се защитя.“

 

 

И двамата бяха изстрадали деца, все едно какво бяха преживели. Едва сега осъзнах колко харесвам Кристина. Би било невъзможно да не я харесвам. Тя беше като него. Двамата си приличаха по почти зловещ начин. Бяха като земята и небето, като деня и нощта.

Имаха един и същ език на тялото, еднакъв черен хумор, един и същ горещ темперамент.

Двамата бяха по един и същ начин предпазливи, почти недоверчиви в държанието си, но въпреки това съумяваха да вървят по тясното въже и да проявяват дружелюбие и отзивчивост към всички хора. Споделяха, каквото имаха, при това беше без значение дали човекът насреща им е уличница или лекар, дали е умен и образован или глупав и необразован. Те не категоризираха хората според критериите на обществото, а според своите вътрешни стойности. Опитваха се да се предпазват от хора, изпълнени с предразсъдъци и ограничено мислене. От хора като мен.

Двамата споделяха еднаква съдба и бяха свързани на емоционално ниво, което аз никога нямаше да разбера, камо ли пък да постигна.