Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (12)

Септември 2000

Ерика Блумхард си погледна нервно часовника. Оставаше й още само една консултация. С млада двойка, записала се в средата на миналия месец. Внезапно тя съжали, че се е съгласила да ги приеме. До часа на срещата оставаха почти петнайсет минути, а тя седеше и се взираше в паркомястото пред прозореца на кабинета й. Усети как нервно пристъпва от крак на крак. Защо двамата не идваха? Защо всички пристигаха едва в последната минута?

За да бъде честна, трябваше да признае, че в последно време все по-често се гневи от банални неща. Главно свързани с работата й. Почти петнайсет години работеше в социалните служби, от десет години даваше консултации по СПИН и доскоро не й се случваха такива неща. Да се ядосва. Да се гневи на хората, които идваха при нея да търсят помощ. Дълбоко в себе си знаеше, че това не е правилно, ала не бе в състояние да го преодолее. „Клиентите“ й бяха толкова неразумни. Играеха си не само със собствения живот — принципно това й беше напълно безразлично, — но и с живота на хората около тях. Играеха един вид руска рулетка, само дето другите играчи често не знаеха, че стават част от неморална игра.

По-рано виждаше нещата другояче. Тогава пациентите, както тайно наричаше клиентите си, будеха у нея само съжаление. Днес обаче, когато ХИВ-позитивен мъж й разказваше как е спал без предпазно средство с обляната в сълзи жена, седнала до него, без да й спомене за заболяването си, тя мислеше за дъщеря си. Защо първо си лягаха и чак после идваха да питат дали не може да се направи нещо? Да, можеше да се направи нещо, но често й се искаше да се разкрещи на тези мъже, да им каже първо да мислят, а после да се поддават на нагона. Мисълта, че Ясмин би могла да попадне на някой такъв тип, я подлудяваше.

Раждането на Ясмин промени живота й. Промени всичко. Ерика бе станала друг човек. Съзнаваше, че с тези нови убеждения мястото й вече не е в социалните служби. Отново взе решение да говори с шефката си, да й изясни как стоят нещата и да помоли да я преместят. Не искаше да продължава така. Вече изпитваше гняв към следващите клиенти, въпреки че сигурно щяха да дойдат съвсем навреме. Само защото копнееше да се върне при Ясмин. Дали да се обади набързо на гледачката?

Чукането по вратата я изтръгна от мислите.

Тя прекоси помещението с бързи крачки и отвори.

— Ерика Блумхард — представи се и подаде ръка първо на младия мъж. Висок, рус, необикновено красив. Тъмносините му очи я възхитиха и тя не бе в състояние да откъсне поглед. Усети, че прекалява със зяпането. Не бе чула името му. Обърна се бързо към младата жена, пак си каза името и стисна ръката й. Момичето беше по-скоро безлично, стройно, с големи кафяви очи и бледо лице. Кестенявата коса изглеждаше малко сплъстена и й напомни за прастарото дебело пони, което бе притежавала като дете. Представи се като Джесика.

— Заповядайте, ще седнем на тази маса.

Двамата я последваха и тя ги покани да седнат.

Жената! Откакто работеше тук, тайно играеше тази игра. Обзалагаше се със самата себе си кой от клиентите й е болният. Почти винаги улучваше. В този случай се оказа лесно.

— Какво мога да направя за вас? — попита любезно тя и скришом хвърли поглед към документацията си, за да прочете името на мъжа. Дениъл Тейлър.

— Дошли сме просто да се информираме. За болестта, за заразяването, за всичко — обясни момичето.

Изглеждаше нервно. Партньорът й седеше много спокоен и много сдържан, със скръстени ръце. Май му се искаше да е някъде другаде. Навярно му бе неприятно, че е изпаднал в това положение. Придружителите често реагираха по този начин.

— Добре, тогава първо ще ви дам информационните материали, с които разполагам. За да си ги прочетете на спокойствие. Ето ви и визитната ми картичка. Ако имате въпроси или се нуждаете от помощ, може да ми се обадите по всяко време.

Младата жена прибра материалите в чантата си. За момент се възцари мълчание.

— Първо ще ви разкажа за болестта. Ако вече знаете нещо или не разбирате, просто ме прекъснете.

Ерика с мъка потисна една въздишка. Такива клиенти й бяха любимите. Идваха, без да знаят какво всъщност искат, и се налагаше тя да им разказва надълго и нашироко. Сигурно ще закъснее.

— Между първото инфектиране с ХИВ и смъртта от СПИН болестта преминава през четири фази. Заболяването започва с ХИВ-инфекция и остра фаза, през която заразата за първи път се проявява при засегнатия. След инфектирането с ХИВ минават седмици, през които засегнатият няма оплаквания, после идва острата фаза. Тя често се бърка с грип, понеже симптомите са много подобни. Понякога обаче острата фаза също протича без каквито и да било оплаквания. Чести симптоми на тази фаза са висока температура, съпътствана от умора, нежелание за работа и усещане за болест. Те са характерни и за грипа. Докато вирусите се размножават в кръвта, броят на имунните клетки в организма намалява. Щом симптомите отшумят, стойностите на телесните имунни клетки бавно се покачват отново — същевременно обаче вирусите продължават да се размножават и въвеждат латентната фаза.

Ерика млъкна и погледна двамата насреща си. Джесика слушаше с интерес, докато Дениъл май скучаеше. Почти надявайки се да я прекъснат, тя продължи:

— През латентната фаза вирусът се размножава в тялото много бавно. Латентната фаза протича без симптоми, много често засегнатият не знае за инфекцията. Статистически продължителността на тази фаза е максимум десет години, има обаче и изключения. Някои пациенти остават много дълго ХИВ-позитивни, без да се стигне до СПИН, при други болестта избухва само няколко месеца след инфекцията.

— Момент — обади се Джесика. Ерика забеляза лъч надежда в очите й. — Казахте, че някои пациенти са позитивни, без да се стигне до СПИН. Значи е възможно болестта никога да не се прояви?

Ерика потисна поредната въздишка. Точно в този момент най-често изпитваше истинско съчувствие към клиентите си. Това беше моментът, когато се налагаше да разруши надеждата им.

— Не, няма такава възможност. Поне засега. Медицината работи по въпроса. След време инфекцията предизвиква избухване на болестта. Не е задължително да минат точно десет години. Много рядко се случва латентната фаза да продължи по-дълго, в повечето случаи тя е значително по-кратка. Протичането на болестта не е еднакво. То зависи от пациента, от имунната му система, от физическата му кондиция. Най-ефективният медикамент, предлаган днес от медицината, се казва АЦТ^[15]. Все още обаче не е добре проучен. Първоначално е бил средство срещу рак, сега го използват за удължаване на латентната фаза. Засега не се знае дали действа. За съжаление няма нещо по-добро. Пациентите се оплакват от силни странични действия, повечето не издържат дълго на лечението. Затова най-важно е времето на заразяване и продължителността на латентната фаза.

Джесика вдиша шумно и се опита да осмисли чутото. Дениъл продължаваше да си седи спокойно. Изражението му не издаваше нищо. Ерика се запита дали да не им разкаже и за производството на евкалиптови бонбони, но навярно и те нямаше да го впечатлят. Гневът й се върна. Какво си въобразяваше този младок, защо седеше така безучастен и надменен? Сигурно си мислеше, че красотата го предпазва от зараза. Ерика познаваше този тип мъже. Нагли до мозъка на костите си. С усилие успя да потисне недоволството си и за пореден път си обеща да говори с шефката за преместване на друга работа.

— Когато Т-лимфоцитите паднат под двеста, пълната клинична картина на болестта е достигната. Едва тогава говорим официално за СПИН. Това е индикаторът за предстоящото избухване на болестта. През четвъртата фаза се появяват същите симптоми като през острата фаза — продължи Ерика. — Този път обаче те не изчезват, така че фазата вече не може да се сбърка с грип. Стига се до повтарящи се инфекции. Те възникват, защото вече почти не са останали имунни клетки. Здравият човек се справя без усилие с подобни инфекции, но болният от СПИН може да умре от тях.

— Проблемът е, че не знаем точно кога се е заразил. Не е забелязал никакви симптоми. Знаем само, че е станало някъде между единайсетата и тринайсетата му година. По-вероятно когато е бил на единайсет. Има факти в полза на това предположение.

Той? Ерика се стъписа. Не бе очаквала такъв обрат. Нещо не беше наред.

Изгуби облога.

— На колко сте години, господин Тейлър? — попита тя и положи усилие да не го зяпа. Нещо у него я дразнеше.

По дяволите, Ерика, той може да ти е син! — напомни си тя.

— Скоро ще стана на двайсет и една. Според вашата статистика почти ми е дошло времето да умра.

Лицето му си остана безизразно, ала не бе в състояние да скрие цинизма в гласа си. Ерика не позволи да я извадят от равновесие. Беше свикнала с подобни реакции.

— Както казах, това е само ориентир. Болестта може да протече съвсем различно. Какво правите в момента, за да удължите латентната фаза? Вземате ли АЦТ?

— Вече не — отвърна сухо той. — Преди години започнах, но не ми понесе. Залагам на здравословното хранене и спортуването и засега се справям добре. На път съм да преобърна статистиката.

На устните му се мярна усмивка и отне остротата на думите.

— Как изглеждаше последната ви кръвна картина?

— Много добре! Бихте ли ни разказали по-подробно за опасностите от заразяване?

— Разбира се. — Ерика се покашля и го погледна строго. — Надявам се, че при полово общуване използвате предпазни средства?

— Не сме чак толкова тъпи.

— Е, добре, господин Тейлър, щом знаете всичко, какво точно искате да чуете от мен?

Този тип я изнервяше. Дори най-красивите мъже нямаха право да си позволяват всичко.

Той хвърли обвинителен поглед към приятелката си.

— Кажете ми нещо, което не знам. Не, по-добре кажете на нея, че дори при най-голяма предпазливост не е изключена зараза!

Аха! Истината изкристализира бавно. Жената беше движещата сила зад посещението им. Ерика неволно се усмихна. Внезапно изпита съчувствие към двойката. Дениъл бе искрено загрижен за приятелката си, следователно беше много по-добър от мъжете, за които бе мислила преди идването му. Мъжете, от които искаше да предпази дъщеря си. При среща с такива двойки тя им обясняваше със силно драматичен тон, че трябва да са много, безкрайно предпазливи. Нарочно преувеличаваше, за да събуди страха им и да раздруса съзнанието им. Сега се налагаше да промени тактиката. Тук беше налице повече предпазливост, отколкото беше нужна, и Ерика най-неочаквано почувства, че не би било зле да разхлаби примката.

— ХИВ се предава относително трудно. Риск от зараза съществува само когато инфектирани телесни течности влязат в досег с рани или лигавици. Към тези телесни течности принадлежат главно кръвта, спермата и влагалищната течност. Най-често вирусът се предава чрез секс между мъже, осъществен без предпазно средство. Съвместният живот със заразено лице е абсолютно безопасен. Разрешено е всичко — от спането в едно легло до целувките с език. Съвместното ядене и пиене е безопасно. Половото общуване със стабилно предпазно средство също не е рисковано. Оралният секс без предпазно средство крие незначителен риск, нужно е да се избягва гълтането на телесни течности. Забранено е единствено общото ползване на самобръсначки или четки за зъби, а това е по-скоро общовалидна предпазна мярка. Излезе ли на въздух, вирусът умира почти веднага.

Джесика хвърли тържествуващ поглед към Дениъл и Ерика изпита чувството, че с голяма радост би му се изплезила. Той обаче не хареса обясненията й.

— Не е ли лекомислено да правим секс предвид всички тези опасности? — Дениъл вдигна въпросително вежди. — Това е груба небрежност!

— Не, в никакъв случай! — отговори Ерика и поклати глава.

Длъжна съм да ги успокоя, каза си тя.

— Макар да сте ХИВ-позитивен, вие имате право на нормален живот. От гледна точка на правото дори не сте задължен да кажете на партньорката си за инфекцията.

— А после, когато я заразя, ще ми потърсят сметка.

— Не, ако всичко, което правите, става по взаимно съгласие. Не рисувайте дявола на стената. Повечето заразявания се случват при наркозависими лица. Половото общуване при хетеросексуални двойки крие значително по-малък риск от зараза, отколкото, да кажем, преливането на кръв. Ако се случи кондомът да се скъса, не се паникьосвайте — ХИВ-инфекцията е малко вероятна и с много голяма вероятност може да бъде предотвратена. През следващите четири седмици партньорката ви трябва да взема медикаменти срещу ХИВ. Те препятстват засядането на вирусите в организма. Лечението се нарича постекспозиционна профилактика, накратко ПЕП. Почти винаги е успешно.

— Страхотно! — подхвърли саркастично Даниел. — Звучи чудесно! И е толкова разумно!

— Казвам ви само каква е действителността.

Младата жена изглеждаше много доволна от консултацията, докато Дениъл явно се ядоса. Този път Ерика не си направи труда да потисне въздишката си. Колкото и да се стараеше, не можеше да угоди на всички. Дали пък да не се преквалифицира и да почне да продава сувенири? Със сигурност ще има по-големи шансове да направи хората щастливи. Хвърли бърз поглед към часовника си. Малко след пет. Трябваше да вземе Ясмин.

— Ако нямате повече въпроси, да приключим с разговора. Както казах, можете да ми се обаждате по всяко време.

Ерика се изправи стремително. Бързаше да отиде при дъщеря си и й беше напълно безразлично дали ще изглежда неучтива.

* * *

Чутото проникна в ума ми съвсем бавно.

Десет години, каза тя. Средно десет години!

След десет години болестта се проявяваше. След десет години… През декември Дани щеше да навърши двайсет и една. Бил е заразен на единайсет.

Десет години! Числото се въртеше в главата ми. Как беше възможно той да е толкова спокоен?

Защото вече знаеше! Отдавна се бе примирил.

Аз не бях в състояние да осмисля казаното. Дойде ми много, твърде много.

По средата на пътя към колата спрях. Дани направи още три крачки, забеляза, че съм спряла, и се обърна.

— Какво има? — попита недоверчиво.

— Десет години, така каза тя — пошепнах.

— Не, не, не — възрази той и посегна към ръцете ми. — Престани да се самонавиваш. Това не се отнася за всички!

— Това е статистика, тя почива върху факти.

Не успях да задържа сълзите си. Дани ги изтри с пръсти от бузите ми.

— Това е средна стойност. Отнася се за средните хора. Аз на среден човек ли ти приличам?

Погледна ме предизвикателно. Поклатих глава. Той беше всичко друго, само не и средностатистически тип.

— Ето, виждаш ли — заяви доволно. — Това не се отнася до мен. Аз съм в добра кондиция, тренирам и се храня здравословно. В спорта постигам многократно повече от онова, което други хора правят през най-добрите години от живота си. Постоянно давам сигнали на тялото си, че съм здрав, и то ги изпълнява. Ако седна и започна да мисля само за болестта, наистина ще се разболея. — Той се удари по челото. — Мисълта е могъща. Какво мисли човек — това е решаващото. Наскоро бяха направени опити с шепа хора, алергични към карамфили. Въвели ги в помещение, където бил поставен букет карамфили, и всички се разкихали като луди. Едва тогава им казали, че цветята са изкуствени. Разбираш ли? — Дани направи пауза и ме погледна втренчено. — Случило се е само защото хората са смятали, че цветята предизвикват този симптом. Затова аз обръщам нещата. Винаги се държа така, сякаш съм абсолютно здрав. Не бива да оставяме на болестта свободно пространство. Това е единствената възможност. — Той въздъхна и добави: — Или поне това е единственият път, който е подходящ за мен. Трябва да живеем така, сякаш всичко е нормално. Ти също трябва да се включиш, Дъки. Ще можеш ли?

Очите му се впиха в моите, сякаш бе решил да ме хипнотизира.

— Ще опитам.

— Добре — кимна той.

— Въпреки това не разбирам. Преди малко каза, че не вземаш лекарства. Защо? Да не си луд? Или си абсолютен идиот?

Дани въздъхна дълбоко.

— Не е толкова просто — започна да обяснява той. — В началото вземах Ретровир АЦТ. Не ми понесе. Цели четиринайсет седмици повръщах без почивка, отслабнах с повече от десет килограма, случваше се да спя по дванайсет часа, непрекъснато се потях и постоянно ми се гадеше. Нямах сили нито да спортувам, нито да водя нормален живот. Почти през цялото време не ходех на училище. Имах чувството, че съм се разболял, а краят не се виждаше. Престанах да вземам лекарството и моментално се почувствах добре. Да не ти говоря, че медикаментът трябва да се приема на всеки четири часа, и то съвсем точно. За мен това е терор. Налагаше се да ставам нощем, а не исках да си го причинявам. Смътната надежда за удължаване на живота не компенсира сигурната загуба на качеството на живот. Взех решение да се откажа от всякакви медикаменти, докато броят на помощните клетки се задържа над триста.

— Колко често ти правят кръвна картина?

Обяснението му ме убеди, надявах се само да се изследва редовно.

— Последната ми кръвна картина беше превъзходна, но я направих доста отдавна — призна той. — Минали са почти две години. Обаче се чувствам добре. Оттогава положението не се е влошило. Усещам го.

— Виж какво — заявих, — аз ще вървя с теб, ще те следвам във всичко. Ти обаче ще се изследваш редовно. Толкова често, колкото поиска лекарят. Освен това ще говориш с него дали е редно да се откажеш изцяло от лекарствата.

— Окей — кимна той. — И без това се налага да си потърся нов домашен лекар. Предишният се пенсионира преди две години. Ще си уговоря час, но при едно условие.

— Какво?

— Ти ще дойдеш с мен, ще ти вземат кръв и ще те изследват за ХИВ.

Загубих ума и дума.

— Какво? Как така? — заекнах. — Това е пълна глупост. През онази нощ не се случи нищо.

— Не става въпрос за онази нощ — възрази той, пусна ме и скръсти ръце. — Аз също съм абсолютно сигурен, че ти няма нищо. Ала ти реагира панически, затова държа страхът да изчезне завинаги от ума ти.

— Добре де, ще го направя — съгласих се небрежно и се постарах да потисна покълващия страх.

Щом като бях толкова сигурна, че нямам ХИВ, защо ръцете ми внезапно овлажняха, а сърцето ми заби лудо? Защо не исках да си направя теста, в никакъв случай?

Защото ТИ си лудата, изграчи вътрешният ми глас. Всеки ден танцуваш със смъртта и се правиш, че това е най-нормалното нещо на света.

С решително движение на ръката заставих гласа да млъкне и прогоних всички картини, които напираха в главата ми. Как Дани и аз се бяхме сближили.

Как се бяхме сближили твърде много.

— Всичко наред ли е?

Дани ме измери със загрижен поглед и аз пропъдих съмненията с усмивка.

— Естествено. — Гласът ми прозвуча един тон по-високо. — Какво да не е наред? Поискай час за двама ни. Ще направя глупавия тест, защо не?

— Добре — кимна той, но продължи да ме наблюдава. Четеше мислите ми, бях сигурна. Тъкмо затова държеше непременно да се подложа на онзи идиотски тест. Знаеше колко се страхувам в действителност.

Дани извади ключовете от джоба на панталона си и отключи колата.

— Хайде да се придържаме към положителния резултат от разговора.

— А какъв е той?

Внезапно той се усмихна.

— Ерика каза, че няма нищо страшно да спим заедно.

— Страхотно — изръмжах. — Когато аз ти го казвам, се правиш на глух, но щом го е казала Ерика, се съгласяваш.

— Тя има знания и опит. — Дани ми отвори предната врата и се опита да скрие усмивката си, като захапа долната си устна. — Освен това не можеш да ме обвиниш, че нямам личен интерес.

— Аха! — направих се на обидена. — През последните седмици не съм забелязала нищо подобно. Непрекъснато ме отблъскваше.

— Няма да го правя повече — отвърна съкрушено той. — Исках само да те пазя.

— Тогава ще чакам с нетърпение какво ще се случи.

Почти не смеех да се надявам отношенията ни да се променят.

— Докато ми позволяваш да ти държа китките, моят свят е в пълен ред — призна той и отново се опита да скрие усмивката си.

— Позволявам ти — уверих го, после обаче опрях ръце на хълбоците и го изгледах укорно, но с обич. — Тогава си здравата загазил!

— Да, знам и съм безумно щастлив, че ти също го знаеш, но продължаваш да си на моя страна.

Той обиколи колата, качи се и включи двигателя. С въздишка се отпуснах до него.

— Ерика направо се побърка по теб.

— Забелязах — отвърна той и вдигна поглед към небето. — Тази жена е болна. Би могла да ми бъде майка.

— Щом заговорихме за майките… — подхвърлих.

— Да?

Веднага усетих бдителността в гласа му. Той даде мигач и зави по магистралата.

— Каза ми, че родителите ти не са умрели — напомних му.

Тялото му се скова, пръстите се вкопчиха във волана.

— Да, така ти казах.

Отдели поглед от шосето и ме погледна преценяващо.

— Искам да се запозная с нея! — изтърсих бързо.

— Какво? — кресна той и за момент забрави шофирането. Парапетът се приближи заплашително, Дани завъртя волана, автомобилът се разтресе. След две змийски извивки той отново беше господар на положението.

— Искам само да се запозная със семейството ти! — изсъсках и се вкопчих в седалката. — Не е нужно да убиеш и двама ни заради това!

— Никога! — изръмжа той и стисна волана още по-силно. — Never ever! Никакъв шанс. No way!

— И защо не?

— Баща ми е в затвора. Ако изобщо излезе, надявам се да е в дървен сандък. Няма сила на света, която да ме накара да го приближа!

— Не говоря за твоя старец — опитах се да го успокоя.

Бях взела твърдо решение никога да не нарека дълбоко мразената от мен личност баща — това обозначение беше абсолютно фалшиво.

— Искам да се запозная с майка ти.

Дани изпухтя изнервено.

— Нали ти разказах как майка ми години наред си създаваше своя собствена реалност. Тя е луда.

Останах желязна.

— Изобщо не ми пука луда ли е, или не. Искам да се запозная с нея.

Не го видях, но бях сигурна, че е направил физиономия.

— Добре де, от мен да мине — склони той. — После обаче не казвай, че не съм те предупредил.

— Със сигурност няма да е толкова лошо — заявих оптимистично.

Дани остави думите ми без коментар.

— Тогава ще й съобщя, че ще я посетим. В края на седмицата отиваме в Ротвайл.

* * *

Руса, много стройна жена ни отвори вратата и ни зяпна. Беше изключително красива, светлорусата коса бе силно опъната назад и стегната в конска опашка. Очите изглеждаха огромни на тясното, бледо лице. Навярно щяха да са нежни и кротки, ако тя не се оглеждаше като подгонено животно.

— Влезте бързо — подкани ни и се притисна до стената, за да минем безпрепятствено покрай нея и да влезем в къщата.

Моментално затвори вратата след нас и нервно премести поглед от единия към другия.

— Здрасти, мам — рече Дани. — Искам да ти представя Джесика.

Лицето й грейна.

— Прекрасно е да се запозная с теб. Аз съм Марина. Влезте, влезте! Чудесно е, че най-после се сетихте да дойдете.

За момент явно се запита дали да ми подаде ръка, но се отказа. Хвърлих тържествуващ поглед към Дани и тръгнах след Марина през просторното антре.

Тя живееше в доста стара къща с тъмни плочки в коридора и боядисани в бяло стени. От дясната страна дъбова стълба водеше към горния етаж. Спомних си как Дани ми бе разказал, че когато онзи се качвал към стаята му, стъпалата скърцали, и се разтреперих.

Какво ли изпитваше той при завръщането си в някогашния родителски дом, където се бяха случили толкова страшни неща?

Марина ни въведе в голяма, отворена дневна с модерен диван и скъпа мраморна маса. Плочките на пода и работният плот в кухненската ниша също бяха от сив мрамор. Семейство Тейлър явно не страдаше от липса на пари. Сърцето на дневната беше откритата камина, където въпреки топлото време гореше буен огън.

— Искате ли нещо за пиене? — попита майката на Дани.

— Не — отказа той.

— Да — казах в същия момент.

Марина пристъпи към големите прозорци и за момент спря там със скръстени ръце.

— Времето навън е ужасно, нали?

Обърна се към нас, но не ни погледна истински. Погледът й мина покрай нас към някаква въображаема точка между главите ни. После отново се загледа през прозореца.

— Цял ден вали сняг. Дали ще спре до края на деня? Колите едва успяват да се изкачат по улицата, толкова е заледено. Кога ли ще дойдат от службата по чистотата?

Погледнах объркано към Дани. Той се почука по челото, после описа кръг върху слепоочието, за да ми напомни, че майка му не е наред с главата.

Неволно пристъпих зад Марина и също се загледах към улицата отпред. Все още грееше слънце, кабриолет с вдигнат гюрук мина съвсем бавно покрай къщата.

— Ще ви направя чай. Сигурно сте измръзнали.

— За мен вода, моля — казах аз и скришом погледнах късите си панталонки и отворените обувки. Дани също беше облечен с къс панталон и тениска с американския флаг.

Малко уплашена седнах на дивана и плъзнах поглед из помещението. Всичко беше излъскано до блясък, никъде не се виждаше прашинка, нито една захвърлена вещ. Не открих обаче нито една снимка или други лични вещи. Като цяло дневната оставяше силно впечатление за студ и липса на емоции.

Марина ми донесе вода в кристална чаша и седна при нас.

— Разказвайте — подкани ни тя. — Как вървят работите ви?

Говореше свободно, сякаш се познавахме от цяла вечност.

— Добре сме. Радвам се да се запозная с вас.

— Дани разказа ли ти за Америка? — попита тя и очите й светнаха. Бяха почти толкова необикновено сини, колкото на сина й.

— Малко — отговорих. — Каза, че сте имали прекрасна къща с басейн.

— Така беше, да! — Гласът й стана мечтателен. — Живеехме далеч извън града. Сами насред полето. Нощем чувахме песните на щурците. По онова време Дани имаше големи успехи в плувния спорт и в леката атлетика.

Разказа ми за тогавашните му постижения. Паметта й беше феноменална. Помнеше всичко: най-доброто му хвърляне, най-дългия скок, най-доброто време в спринта и плуването.

— Всъщност ние с мъжа ми си мислехме, че ще стане известен спортист. Беше много талантлив, резултатите му бяха многообещаващи — продължи Марина, но после спря и погледна обвинително Дани. — Обаче дойдохме в Германия и той захвърли всичко. Къщата ни нямаше басейн, той отказа да ходи на тренировки и спря завинаги. За съжаление винаги е държал повече на удобството.

Марина приглади един кичур зад ухото си. Пръстите й трепереха.

Погледнах объркано към Дани. Нямах представа, че някога се е занимавал с други спортове. Освен това се учудих, че Марина го смята за ленив.

— Спрях по други причини — защити се Дани. — Главно защото смених спорта. Много добре го знаеш, нали преди всяко състезание се подписваше, че мога да стартирам.

Марина кимна.

— Знам, Дани. Всичко е наред. В крайна сметка спортът не е работа за всеки.

Дани пое дълбоко дъх, за да се защити отново, ала явно реши, че няма смисъл.

— Е, той постигна големи успехи в спорта — подхвърлих аз.

В моите очи спечеленото световно първенство и работата му като треньор бяха истински успехи. Докоснах внимателно мраморната маса и докато говорех, пръстите ми очертаваха релефа. Като ме видя, Марина скочи, отиде в кухнята и след минута се върна с някакво дезинфекционно средство. Напръска масата и я избърса с мек парцал. За момент изпитах чувството, че много й се иска да напръска и нас с дезинфектанта.

Изнервен, Дани завъртя очи и скръсти ръце пред гърдите.

— Извинете — прошепна тя и отново седна. — Знаеш ли, Лиъм скоро ще се върне от училище. Затова искам тук да е чисто. След онази ужасна злополука той е силно податлив на бактерии. Налага се да поддържам абсолютна чистота, иначе започват проблеми с имунната му система. Той е слаб, разбираш ли?

Кимнах в знак, че разбирам. Не знаех какво друго да направя.

Кой, по дяволите, е Лиъм?

— Мамо — обади се Дани. Говореше подчертано бавно, сякаш имаше насреща си трудно схващащ човек. Навярно беше точно така. — Нещо объркваш. Този с автоимунното заболяване съм аз.

Тя се засмя почти истерично.

— Би трябвало да си по-деликатен. Дани и Лиъм никога не са се разбирали. Защо ли… — Гледа ме дълго с тъжно изражение. — Мисля, че Дани никога не прости на Лиъм. Заради Лиъм се наложи да се преместим в Германия. Защото се разболя тежко след раждането си, а тук лекарите са по-добри. Дани предпочиташе да си остане в Атланта. Там бяха приятелите му, там спортуваше, освен това му беше ужасно мъчно, че няма как да вземем и Рекс.

— Рекс ли? — попитах и погледнах неразбиращо Дани. Той само поклати глава и отново направи физиономия.

— Кучето на Дани. Наложи се да го оставим, не ни позволиха да го качим в самолета.

Марина говореше, сякаш съжалява истински.

— Самолетът не беше проблем. Баща ми уби кучето в пристъп на ярост. Затова не го взехме с нас — обясни Дани, обърнат към мен. Погледнах уплашено от единия към другия и отпих голяма глътка вода.

Марина пребледня.

— Даниел! — скара му се тя. — Как може да говориш такива неща? Баща ти никога не би направил подобно нещо. Той те обичаше!

— О, да, обичаше ме! — Гласът на Дани преливаше от сарказъм. — За съжаление по свой специфичен, перверзен начин.

Вече не бях сигурна дали е било добра идея да дойдем тук. Изпитах угризения на съвестта, задето бях настоявала Дани да ме доведе.

Марина не отговори. Изправи се рязко, отиде до ъгъла на стаята и падна тежко в поставения там люлеещ се стол. Гледаше през нас и непрекъснато се люлееше. Напред-назад, напред-назад. Май напълно бе забравила за присъствието ни. Посегнах под масата към ръката на Дани и преплетох пръстите си с неговите по вече известния нам начин. Той не каза нищо. Мълчаливо наблюдаваше майка си.

Тя нежно плъзгаше ръка по плоския си корем, където със сигурност нямаше бебе.

— След две седмици — пошепна нежно тя. — Бебето ще дойде след две седмици.

— Пожелавам ви всичко най-хубаво — казах аз.

Дани цъкна с език и ме изгледа укорително. Невинно вдигнах рамене.

— Време е да си вървим — каза той. Никога не го бях виждала толкова изнервен.

— Няма ли да разгледате къщата? Много искам да я покажа на Дженифър.

Марина стана от стола.

— Много искам да я видя — казах тихо на Дани, пренебрегвайки объркването на името ми. — Някогашната ти стая и така нататък.

Дани рязко пусна ръката ми.

— Желая ти приятни забавления — отговори ми горчиво.

Марина ми даде знак да я последвам. Вървях след нея по коридора, изкачихме се по стълбата. Дървените стъпала наистина скърцаха. Пак се разтреперих. Дани остана известно време долу, но в крайна сметка ни последва.

Марина ме въведе първо в стаята на Лиъм. Естествено.

На вратата бяха залепени пъстри букви от дърво.

„Лиъм Финли“. Семейството явно си имаше странности при изписването на имената.

Марина отвори вратата едва ли не със страхопочитание. Младежка стая. Спално бельо с футболни мотиви. Над бюрото плакат на Бритни Спиърс. В малка витрина няколко купи. Приближих се да ги разгледам по-обстойно. Всички бяха от кикбокс.

— И Лиъм ли се занимава с кикбокс?

Много странно. Би трябвало братята да се разбират отлично.

Марина ме погледна объркано.

— Какво? Не, Лиъм играе тенис. Още от малък.

— Аха.

Разгледах купите. На повечето бяха изобразени две фигури, едната с почти отвесно вдигнат крак, другата приведена, за да избегне удара. Никъде не се виждаше ракета за тенис. Заповядах си да не задавам повече въпроси и продължих да разглеждам. Макар да беше наредена с много обич до последната подробност, стаята изглеждаше безжизнена и студена. В леглото сякаш не беше спал никой. Тетрадките на бюрото бяха нови, неизползвани. Скришом отворих големия гардероб и слисано установих, че е празен.

Марина се бе заела да надипли още по-акуратно и без това идеално сгънатата завивка.

Дани влезе в помещението, застана до мен пред отворения гардероб и забеляза смущението ми.

— Ела да ти покажа моята стая.

Затвори вратите и тъкмо когато ми подаде ръка, майка му се втурна към него.

— Да не си полудял? — изфуча тя. — Не пипай нищо!

Дани моментално вдигна двете си ръце, сякаш се предаваше.

— Не се бой, няма да докосна нищо повече.

Марина напръска и двете врати на гардероба със спрей и започна да ги лъска с меката кърпа. Изпитах диво желание да хвърля в лицето й и дезинфектанта, и парцала.

Дани ме хвана за рамото и ме поведе към някогашната си стая. Тя се намираше в края на коридора, зад банята, до нея беше килерът. Оказа се доста по-голяма и пълна противоположност на стаята на Лиъм.

Тук всичко беше разхвърляно, цареше хаос, сякаш след напускането на Дани никой не бе влизал вътре. Леглото под наклонения таван беше застлано със син чаршаф, завивката бе навита на руло в единия край и изглеждаше смачкана. Бе покрита с дебел слой прах. И тук имаше витрина с купи, неравномерно наредени, сякаш някои липсваха.

На стената висяха грамоти от спечелени състезания. Таванът беше от дърво. Като цяло стаята изглеждаше уютна, всеки тийнейджър би се чувствал добре в нея. Само да не беше големият стенен шкаф под наклонения таван, който веднага ми напомни разказа на Дани.

Отново погледнах неоправеното легло, тъмнокафявото дърво, двата стълба на леглото…

Изведнъж усетих, че не мога да дишам. Гърлото ми се стегна застрашително. Не исках нищо друго, само да изляза оттук. Имах чувството, че всеки момент в стаята ще влезе пияният баща. Даже усетих вонята на алкохол и цигари, чух отчаяните викове на малкото момче, което призоваваше майка си, но тя никога не идваше.

Избягах от стаята, теглейки Дани след себе си. В коридора се натъкнахме на Марина, която стоеше на пътя ни като призрак и оглеждаше стаята на Лиъм.

Като видя, че се държим за ръце, тя изведнъж изпищя и в погледа й светна ужас.

— Това ще те убие, Юлия! — изсъска тя. — Нима той не ти е казал?

В следващия миг погледът й се промени, стана истеричен.

— Не си ли й казал? — кресна тя на Дани. — Искаш да я убиеш ли? Всички ни ли искаш да убиеш?

Той пое дълбоко дъх и си наложи спокойствие.

— Не се паникьосвай, мамо. Вирусът не се предава по този начин. Никой няма да пострада.

— Вирусът! — Марина затисна устата си с две ръце. — Помогни ми, боже! Лиъм ей сега ще се върне от училище!

Хукна обратно към стаята на Лиъм, където бе оставила дезинфектанта, грабна шишето и трескаво запръска всички места, където бяхме стояли.

Зяпнах невярващо Дани и въпросително вдигнах ръце. Той сви рамене. Лицето му остана безизразно.

— Да изчезваме — пошепнах.

Слязохме по скърцащата стълба. Отнесох чашата в кухнята. Марина слезе след нас.

— Нима си отивате? Не искаш ли да се запознаеш с Лиъм?

— Може би някой друг път.

Тя кимна и седна отново в своя люлеещ се стол.

— Довиждане, мамо — сбогува се Дани, ала майка му вече ни не виждаше. Отново се взираше във въображаемата точка над главите ни и се люлееше. Напред-назад, напред-назад.

 

 

Излязохме навън под слънцето и въздъхнахме облекчено. Дани ме изгледа предизвикателно.

— Какво? — попитах. — Мина супер.

Той вдигна въпросително вежди и смръщи нос.

— Сериозно — отговорих. — Харесвам майка ти. Обича да се шегува.

— Тя е побъркана!

— Въпреки това я харесвам — настоях и седнах до него в колата. — Тя не е виновна, че е луда. Прекарала е тежко време.

Дани изръмжа нещо на английски под носа си.

— Старецът ти не е убил кучето, нали?

— Напротив, уби го — отговори Дани. — Беше пиян до козирката. Налагаше го с тояга, пред очите ми. Е, поне стана бързо.

Не мисли за това, Джесика! За бога, не мисли за това!

Струваше ми се, че трябва да кажа нещо.

— Известно време наистина се питах защо никога не си ми разказвал за брат си — после разбрах. — Известно време мълчах потисната. — Наистина съжалявам. И за кучето ти, и за онова с Лиъм.

Дани стисна устни и се пребори с нещо, което заплашваше да се излее от него. Кимна ми кратко и включи двигателя.

* * *

Тара бе видяла в него своя шанс. Знаеше, че той е модел. Показва дрехи в каталози, реклами в списания, понякога се снима дори на плакати. Можеха да станат съвършената двойка. И няколко седмици наистина бяха. Срещаха се в училищния двор, вечер излизаха заедно. Веднъж я бе завел у дома си, но не се случи нищо, останаха си с няколко пламенни целувки, преди той отново — и този път окончателно — да стане леденостуден и да я отпрати. Въпреки всичко. Въпреки че тя бе приела странно затворения му нрав, въпреки че той многократно я бе отблъснал с ясни думи, въпреки че хабеше по много часове на ден за идиотския си спорт, вместо да прекарва това време с нея. Тя бе приела всичко това заради едничката възможност да го придружи някой път на фотосесия. Вместо това той я бе изхвърлил като чифт скъсани джапанки.

След толкова време тя продължаваше да изпитва гняв към него. Да не говорим за онази история с бельото. Беше й разказал как му предложили невероятен договор като модел на бельо, а той отхвърлил предложението, въпреки че марката беше водеща на пазара. Според собствените му думи не се чувствал добре да се показва по бельо. Не се чувствал добре!

После дойде обаждането в лекарския кабинет.

Причината за обаждането му я смая. Младият мъж на име Дениъл Тейлър я уведоми, че от много години е ХИВ-позитивен и търси нов домашен лекар, за да си прави редовни кръвни изследвания. ХИВ-позитивен? Ако не беше уговорил час и за приятелката си, Тара щеше да продължи да вярва, че е хомосексуален.

Дали я бе познал? Не й се вярваше. Както всичките й приятели, и той я наричаше Тара, а тук, в кабинета, тя се обаждаше с пълното си име. Освен това никой не се вслушваше внимателно, когато звънеше в лекарски кабинет, за да си вземе час за преглед. Пък и жените на име Тамара Мюлер сигурно бяха многобройни като песъчинките в морето.

Тара вписа двамата в книгата. В четвъртък сутринта щеше да им вземе кръв и да я прати в лабораторията. Кръвта на Джесика Кох, приятелката на Даниел, трябваше да бъде изследвана за наличие на ХИВ-вируси. Неговата беше предназначена за пълна кръвна картина, за да се установи какво му е състоянието. Следващата седмица щеше да ги приеме лекарят.

* * *

Веднага го позна.

— Добро утро — поздрави любезно тя, когато двамата влязоха в приемната.

Като видя момичето с Даниел, Тара бе готова да избухне в смях. Беше почти една глава по-ниска и със сигурност не можеше да се мери с него във всяко отношение.

Заради ТАЗИ ли ме прати по дяволите? Сигурно е лоша шега!

Гневът й се засили, подкопаното й его се обади с голяма сила. Ала се намираше на работното си място, затова не допусна да се забележи нищо.

Дори да се бе изненадал да я срещне тук, Дениъл се прикри умело и също не допусна да се забележи нищо. Направи се, че не я познава, и й подаде здравноосигурителната си карта. Тара я сложи в компютъра и подаде на двамата по един въпросник за нови пациенти.

— Чакалнята е там отзад — обясни любезно тя. — Моля първо да попълните въпросника. След няколко минути ще ви повикам един по един.

Двамата тръгнаха ръка за ръка в указаната им посока, а Тара отвратено поклати глава. Според нея подобни интимности бяха глупави. Спокойно подреди документите и инструментите за вземане на кръв, прие още един телефонен разговор и се запъти към чакалнята. Щеше да започне с него.

— Господин Тейлър, моля — извика тя. Той стана, целуна приятелката си и последва Тара в амбулаторията.

— Седнете, моля — подкани го тя. — Започваме веднага.

Той се подчини, а тя го огледа скришом. Носеше скъп марков пуловер, косата му беше нарочно разрошена, имаше вид, сякаш след посещението при лекаря ще отиде на фотосесия. Мисълта, че може би наистина ще се случи точно това и онова обикновено момиче ще отиде там с него, я разяри. Докато подготвяше епруветките и слагаше ръкавици, тя се запита дали да продължава да се преструва, че не го познава. Реши да спре тази игра.

— Коя ръка? — попита дружелюбно тя и седна срещу него. Приятен аромат на душгел и афтършейв я удари в носа. Кръстоса предизвикателно дългите си крака и се наведе така, че той да погледне в дълбокото й деколте. Отчете като успех, че Дениъл леко плъзна поглед по деколтето й, после скептично измери лицето й. Необикновено сините му очи почти смразиха кръвта във вените й, така ледено я погледна.

— Абсолютно ми е безразлично — отвърна недоверчиво той.

Тя стегна лявата му ръка и заби спринцовката във вената.

— Как си, Дани?

— Много добре. — Не я изпускаше от очи нито за миг. — А ти как си, Тара?

— И аз съм много добре — произнесе тя с мелодичния си глас. Имам си нов приятел. Италианец, зашеметяващо красив. Много по-горещ от теб. Казва се Анджело Ламоника.

Не го каза, естествено. Щеше да прозвучи детински.

— Вече си мислех, че не си ме познал — добави вместо това.

— Напротив, познах те — възрази провлечено той и продължи да я гледа втренчено. Тара изпита потискащото чувство, че обвинителният му поглед постепенно я стопява, спаружва, сбръчква. — Не знаех дали искаш да те позная.

Първата спринцовка се напълни с кръв. Тара я извади от канюлата, затвори я грижливо и започна да пълни следващата.

— Защо да не искам? — прошепна тя един тон по-ласкаво. — В крайна сметка аз не съм злопаметна.

Проклятие! Защо казах това?

Чу го да въздиша.

— Виж, Тара, тогава наистина си имах причини. Те нямат нищо общо с теб, съвсем нищо. Минала е цяла вечност. Не може ли просто да го забравим? В момента си имам други, по-сериозни грижи.

Ами да, мога да си представя, помисли си злобно тя. Ако бях ХИВ-позитивна, и аз щях да си имам други грижи. Не го каза, защото беше на работа и не й бе позволено. В нейната професия дискретността беше задължителна. Затова се задоволи да кимне и напълни третата спринцовка.

— Съжалявам, ако съм те наранил, Тара — заяви неочаквано той.

Тара изненадано вдигна поглед. Очите му бяха омекнали, той я гледаше почти нежно и тя внезапно си спомни защо тогава се бе влюбила в него.

Сърцето й ускори ритъма си, в корема й затрепка ято пеперуди, ала тя задуши нежеланото чувство с гняв.

Какво си въобразяваше този тип?

— Аз и без това бях приключила с теб — отвърна нахакано тя.

— Тогава всичко е наред — рече кратко той.

Тара извади канюлата от ръката му, залепи върху раничката пластир и му подаде ръка.

— Следващата седмица докторът ще проведе разговор с вас — обясни официално тя.

— Благодаря, Тара. Желая ти всичко хубаво. Ще се видим пак.

Тя се усмихна цинично на опита му да прояви лицемерна любезност.

— Не си спомням да сме се познавали, господин Тейлър.

С ъгълчето на окото си забеляза как той невярващо поклати глава.

Тара отиде да доведе приятелката му. От предпазливост и този път използва еднократни ръкавици. Човек никога не знаеше. Много й се искаше да попита момичето как й е хрумнало да си направи тест за ХИВ, но и това не беше разрешено. Налагаше се да изчака следващото им идване.

* * *

Тара се поклащаше нервно на токовете си. Нетърпението й растеше. Първата й задача беше да уведоми приятелката на Дениъл, че резултатът от теста й е отрицателен, а после да отведе Дениъл при лекаря. Там евентуално щеше да събере малко информация.

— Госпожица Кох, моля — извика тя към чакалнята. — За малко ще влезем в съседната стая да поговорим за резултата ви.

Дениъл, естествено, последва приятелката си.

Върви подире й като куче, помисли си с омраза.

— Да влезе само тя — заяви раздразнено Тара.

— Искам и той да чуе резултата — настоя момичето.

Тара затвори вратата повече за да запази фасадата, а не защото я интересуваше дали някой ще ги чуе.

— Резултатът от теста ви е отрицателен — обясни кратко тя. — Господин Тейлър, вие елате с мен в приемна номер три, моля. Докторът вече е там.

Видя как момичето пребледня, но едва след няколко секунди разбра защо. С много усилия успя да потисне усмивката си и се направи, че не е забелязала реакцията. Дениъл обаче явно бе усетил страха на приятелката си, защото я прегърна и й пошепна:

— Отрицателен означава, че нямаш вирус. Всичко е наред. Ти си здрава!

Докато вървеше след нея към лекарския кабинет, Тара буквално усещаше в тила си гневния му поглед. Джесика седна да го чака в чакалнята.

— Заповядайте, седнете, господин Тейлър — посрещна го лекарят. — Тъкмо разглеждах здравния ви картон.

Тара събра разни инструменти, застла кушетката с чиста хартия и изпусна инструментите на пода. Започна да ги събира възможно най-бавно.

— Тук пише — продължи лекарят — че през 1996 и 1997 г. са ви лекували за кратко време с медикамента Ретровир АЦТ.

— Правилно.

— Само за по три месеца.

— Страничните действия бяха твърде силни, затова спрях да вземам лекарството.

Мекотело, помисли си Тара.

— Честно казано — продължи Дениъл, — в момента се чувствам много добре. Бих желал да изчакам с медикаментите, докато е възможно.

Тара събра инструментите, дезинфекцира ги и започна да ги подрежда в чекмеджетата. Видя в огледалото как лекарят кимна.

— Мога да ви успокоя — каза той. — Кръвната ви картина е отлична. Подкрепям желанието ви да се откажете от медикаменти. В момента едно такова лечение не би имало смисъл. Т-лимфоцитите са над петстотин в микролитър кръв. Това е превъзходна стойност, тя изключва всяка поява на болестни симптоми. Затова ще обсъдя с вас натоварването от вируса. — Тара знаеше, че сега лекарят ще отправи към пациента си предупредителен поглед. — Желателно е обаче на всеки шест месеца, още по-добре на три месеца, да си правите кръвна картина, за да наблюдаваме стойностите. Щом се стигне до драстично влошаване, ще действаме. Ако броят на Т-лимфоцитите падне под двеста, болестта с голяма вероятност ще се прояви.

— Ще го направя — обеща Дениъл. — Ще давам кръв на всеки три месеца.

— Що се отнася до протичането на заразата… — Лекарят сложи върху масата разпечатка. — За съжаление ми липсва времето на инфектирането. Знаете ли как и кога се е случило?

Сърцето на Тара заби лудо. От напрежение спря да диша.

— Бихме ли могли да обсъдим този въпрос на четири очи?

Лекарят се обърна слисан към Тара. Сякаш изобщо не бе забелязал, че тя още е в кабинета.

— Естествено — кимна той. — Госпожа Мюлер тъкмо излиза.

О, как го мразеше!

Първо я бе отблъснал, а сега я изложи пред шефа й. Тази игра щеше да има следващо действие.

Любезно усмихната, Тара излезе от кабинета.

* * *

Към обед удобният случай най-сетне се появи. Колежката й бе прибрала папката на Дениъл в шкафа. Приемната беше празна, колежката й бе отишла до пекаря. Не разполагаше с много време.

С треперещи пръсти извади папката и я отвори. Пряко попадение. Само преди месеци е излязъл от клиника за наркомани. Значи все пак е наркоман. Прочете набързо написаното и с изненада установи, че е бил в клиниката като придружител. Въпреки това здравната каса бе поела част от разходите — твърде необичайно за придружител. Очевидно и той е минал през някаква терапия, но не заради употреба на упойващи средства, а заради някаква травма…

Чу стъпки отвън и бързо прибра папката. По дяволите. Нищо не научи. После реши, че всъщност няма никакво значение. Дрога или травма, все едно, той е бил в клиника за лечение на наркомании и това автоматично го правеше наркоман. Точка. През някой от следващите дни ще иде при приятеля си и ще му разкаже за Дениъл. Не харесваше особено агресивността на Анджело, склонността му към насилие, но в този случай щеше да извлече изгода от тези недостатъци. Знаеше, че Анджело храни дива омраза към хомосексуалните, и щеше да я използва. В края на седмицата щеше да му разкаже своята собствена история за Дениъл Тейлър и да даде добър урок на бившия си приятел.