Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (22)

Август 2001

Дани отлетя в четвъртък в 5:30 ч. Бяхме се сбогували още в неделя. Бе отишъл до летището с такси. Макар че през седмицата не се виждахме всеки ден, вече усещах липсата му. Едно беше да знам, че той е наблизо, на място, докъдето можех да стигна с колата за по-малко от половин час, и съвсем друго, че е на края на света. Без него не се чувствах цяла. Той беше част от мен, моята втора половина, моят еликсир на живота. Без него нямах желание за нищо, нямах мотивация, не изпитвах задоволство. Имах чувството, че са ме лишили от кислород. Още същия ден съжалих силно, че съм го пуснала да замине сам.

Вечерта пристигна SMS:

Приземих се жив и здрав!

Тук е безумно горещо, но прекрасно.

Вкъщи съм си!

Отсега ми липсваш.

Вече няма да летя без теб!

Love you

Съобщението предизвика у мен цяла редица противоречиви чувства. Първо и най-важно, радвах се, че е пристигнал — тайно се бях паникьосала, че самолетът може да падне. Ала новината ме натъжи. Той си беше вкъщи. Нима неговият дом не беше тук? При Кристина и мен? Какво всъщност го задържаше тук? Защо отдавна не си е заминал? Осъзнах, че никога не съм му задала този въпрос. Знаех, че е дошъл в Германия заради родителите си, но те със сигурност не го задържаха тук. Не се срещаше с майка си. Навярно беше много по-близък с леля си. Взех решение да говоря с него за това, когато се върне.

Представях си какво ще бъде, когато завърша обучението си и замина с него за Америка. Ако поиска, веднага ще замина при него. Беше ми абсолютно безразлично къде ще живеем, само да сме заедно. Бях готова да го последвам в Хималаите или на Юкон.

През следващата година със сигурност щях да го придружа и щях да предоставя на него да реши дали да останем осем седмици или осем години. Щях да се преборя със страха от летене, при нужда с хапчета за сън. Как Дани с неговата клаустрофобия успяваше да седи часове наред в самолета, без да може поне за малко да излезе на чист въздух? Навярно беше свикнал. Като дете често е летял през океана и очевидно го възприемаше като нормално.

* * *

Едва няколко дни след заминаването му открих плика, който тайно бе сложил в колата ми. Не се беше удържал да не ми остави няколкостотин евро — и бележка, на която пишеше „Пари за отпуската, не за алкохол!“. Типично за Дани. За да избегне евентуалните ми възражения, той не бе допуснал да се стигне до дискусия и ме бе поставил пред свършен факт.

Събрах си багажа, включих двигателя и зачаках Ванеса. Кристина смяташе да прекара няколко дни при Наташа, а после да си стои сама вкъщи. Това не я притесняваше. Отново дадох сигнал и Ванеса и Крис най-после се появиха. Сияеща от радост, тя се настани на предната седалка, а Крис бе заточен при Александър. Веднага харесах Крис. Изглеждаше добродушен и сърдечен и очевидно имаше честни намерения спрямо приятелката ми.

С Ванеса вдигнахме слънчевите очила в косите и отворихме страничните прозорци. И двете бяхме по къси панталонки и с отворени обувки. Внезапно ме обзе луда веселост, почти еуфория. На почивка с приятели! Със съвсем нормални приятели, които не се криеха в тъмното, защото смятаха за по-сигурно да не палят лампите. Хора, с които можех да се кача в асансьора и които да докосвам на шега, без да се паникьосват. Хора, с които не се налагаше постоянно да внимавам за всевъзможни неща, например за кръв, необмислени прегръдки или случайно затворени прозорци. Почивка без СПИН.

Радвахме се на предстоящите осемстотин километра път и на двете седмици, които ни очакваха. Александър пътуваше отделно, защото възнамеряваше да остане четири седмици, и бе взел новата си каравана с намерение да я остави там за постоянно. Понеже, както всяка година, щеше да откара в Италия и спортната си лодка, набързо монтира на колата ми теглич и сега лодката пътуваше с мен. Не бях съвсем сигурна как ще се справя, но по магистралите няма завои, затова не очаквах да се появят проблеми. Така пътувахме с лодката на теглича, с Алекс и Крис в автомобила пред нас, по магистрала А8 към слънцето и морето.

Пристигнахме благополучно. Всички заедно намерихме място за караваната и си разпределихме местата за спане. Ванеса и Крис се настаниха под покрива, Александър и аз щяхме да спим на сгъваемите кушетки вляво и вдясно от масата за хранене. Накрая напълнихме минибара на лодката, изтеглихме я с караваната до пристанището и я пуснахме във водата. Докато ние се разполагахме удобно на носа и подреждахме провизиите, Александър насочи бързата лодка в открито море. Вятърът развяваше косата ми. Хванах се за перилата, докато спортната лодка летеше като стрела по вълните. В лицата ни пръскаше вода и Ванеса всеки път надаваше писък. Бях в прекрасно настроение. Доброволно си признах, че компанията ми е приятна. Насред морето Александър намали скоростта, бученето на двигателя замря. Той разтвори котвата и я хвърли през борда.

— Тук някъде водата била толкова плитка, че човек можел да се изправи. Поне така съм чувал — каза той и излезе на предната палуба с няколко бутилки бира в ръце. — Намираме се точно върху пясъчната плитчина.

— Прекрасно е — възхити се Ванеса. На няколко километра от нас беше хвърлила котва малка лодка, иначе не се виждаше никой.

— Ще ми позволиш ли на връщане да управлявам аз? — попита Крис и надигна бутилката.

— Естествено — отговори Александър. — Достатъчно е, че аз имам книжка, тогава всеки на борда може да управлява. — Лицето му сияеше. — Хайде първо да се изкъпем.

Той спусна във водата стълбичката, окачена на кърмата. Ванеса ми подаде бутилка бира.

— Не, благодаря — отказах.

— Защо не искаш?

— И още питаш! — подвикна подигравателно Александър. — Виновен е онзи досадник.

Потиснах усмивката си. Обвинението беше толкова далеч от истината, че изобщо не ме засегна.

— Е, щом не иска…

Ванеса вдигна рамене и ми подаде бутилка кола.

— Какво сега? Ще плуваме ли?

Крис си свали тениската, допи си бирата и с широк замах метна бутилката в морето.

— Ей, не бива така — ядосах се аз.

Тримата ме зяпнаха изумено.

— Какво имаш предвид? — поиска да разбере Крис.

— Не бива да хвърляш бутилки в морето. Гмурни се и я извади — настоях аз.

Александър застана до мен.

— Не създавай проблеми, Джесика — помоли той. — Само защото приятелят ти е еснаф, това не означава, че и ние трябва да станем такива.

Еснаф? Дани беше всичко възможно, но не и еснаф.

Въпреки това — или точно поради това — той никога не би изхвърлил отпадъците си в морето. Благодарение на него и аз бях станала внимателна и бдителна. Със задоволство установих, че някогашната наивна, безгрижна Джесика е изчезнала.

— Добре, тогава аз ще извадя бутилката — реших и се изправих.

— Честно казано, Крис, аз също не го намирам за правилно — обади се Ванеса. — Нали сме цивилизовани хора.

— Ясно, разбрах — отговори намръщен Крис.

Прехвърли се през перилата и скочи във водата. Тук течението почти не се усещаше. Той намери бутилката само след няколко метра и се върна с нея до стълбичката. Ванеса я взе от ръцете му, остави я и също влезе във водата.

— Страхотно — изръмжа Александър. — Значи онзи тип не само е отровил твоя характер, ами и се бърка в живота на приятелите ми.

— Престани, Алекс — помолих. — Много добре знаеш, че не е правилно да си хвърляме отпадъците в морето. Ако всеки започне да хвърля боклук…

— Не всички го правят. — Александър застана до мен край перилата и се загледа сърдито във водата. — Добрите хора като твоя Дани се навъдиха навсякъде. Един ден ще спасят света.

Обърнах се към него и улових ръката му.

— Ясно ми е, че не го понасяш — подхванах тихо. — Няма полза, разбери. Нещата са такива, каквито са. Нищо няма да се промени. Ако желаеш да сме приятели, опитай се да го приемеш.

Под нас Ванеса се разпищя, защото Крис се опитваше да й натисне главата във водата. Александър се отдели от перилата и ме прегърна.

— Права си — отговори той, — но понякога ужасно ми липсваш.

Притеглих го към мен и го притиснах. С все сила, както никога не бих се осмелила да постъпя с Дани. Осъзнах колко често мисля за Дани, дори в моменти като този. В същия миг обаче осъзнах и колко по-лесен щеше да е животът ми с Александър. Добре познатата миризма на афтършейва му ме удари в носа и внезапно закопнях да се върна към онзи прост и нормален живот на тийнейджърка, който щеше да е възможен с него.

Защо не може да си щастлива с този човек? Какво има Дани, което той няма?

Александър се отдръпна, но веднага се наведе към мен, наклони глава и се опита да ме целуне.

Рязко извърнах лице.

— Не ме докосвай! — изфучах.

Въпросът, който си бях задала преди малко, се оказа напълно излишен. Нямаше съмнение.

— Значи нямам шанс, така ли? Каквото и да направя, съм те изгубил — прозвуча тъжно гласът му.

— Не си ме изгубил — уточних. — Ще си останем приятели. Стига да приемеш, че ние с Дани си принадлежим. Това е единственият ти шанс да не ме изгубиш напълно.

Чух как той изскърца със зъби. Звукът ме разтрепери. Никога нямаше да бъда щастлива с Александър. Би било чиста самоизмама да се опитвам.

— Съгласен съм — отговори бързо той. Стисна устни и кимна. — Ще се опитам.

Свали си тениската, прехвърли се през перилата като Крис и скочи във водата с главата надолу. За малко останах загледана в мястото, където бе изчезнал. После се засилих и се хвърлих в морето.