Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (19)

Май 2001

В петък след работа не отидох направо при Дани, а останах в Щутгарт да се видя с Ванеса. Тя щеше да прекара уикенда при родителите си. Отидохме на вечеря, после на кино. Тя ми разказа за новия си приятел Крис, с когото се запознала в Мюнхен. Веднага ми стана ясно защо не се е появявала през последните седмици. Изненадващо изобщо не усещах отсъствието й. Щом Дани и Кристина бяха до мен, никой не ми липсваше.

— Ще се омъжа за него — съобщи Неса. — Крис със сигурност е подходящ за женитба.

Неволно се усмихнах. Ванеса винаги се влюбваше в мъже, подходящи за женитба.

— Как върви с теб и Дани? — попита тя.

— Много добре — отговорих. — Всичко е наред.

Ванеса не знаеше почти нищо за Дани. Много ми се искаше да разкажа на някогашната си най-добра приятелка, че през последните седмици четиринайсет пъти са ми счупили звездата на мерцедеса, че постоянно липсва или моята антена, или тази на Дани, че само преди седмици бяха забили пирон в една от гумите му. Не й казах нищо. Изобщо не споменах, че преди време са го издебвали и неколкократно са го пребивали. Ако й бях разказала всичко, неизбежно щях да стигна до причината за тези случки. Беше ми ясно, че най-късно след избухването на болестта ще се наложи да кажа истината на Ванеса, но бях твърдо решена да чакам дотогава. Нямах никакво желание да слушам часове наред колко опасно е всичко това, колко съм тъпа и как има много майки с красиви синове. Мълчах и слушах с известна завист колко перфектна е връзката й с Крис. Подсъзнателно взех решение за в бъдеще да се срещам още по-рядко с Ванеса.

Късно след полунощ се прибрах вкъщи, тихо изведох Лайка и потеглих към дома на Дани.

Паркирах зад БМВ-то. Къщата тънеше в мрак. Както винаги, всички щори в жилището бяха вдигнати. Никъде не се виждаше светлина. Над Кристина и Дани живееха Брита и съпругът й Холгер. И двамата работеха много и сигурно отдавна спяха. Обикновено Дани оставаше буден до късно през нощта. Не спеше повече от пет-шест часа — смяташе го за губене на време, днес обаче явно си беше легнал рано. Или бродеше като призрак из тъмното си жилище.

На път от колата към къщата видях огромен транспарант, окачен малко накриво от предната страна на къщата. С кървавочервена боя и печатни букви беше написано: „УМРИ, ХОМОСЕКСУАЛНА СВИНЯ“.

Гърлото ми запари, сякаш някой беше пъхнал вътре ютия. Огледах се, но извършителите, естествено, бяха офейкали отдавна. Очите ми се напълниха със сълзи на гняв и ужас. Защо бяха окачили този плакат? Защо?

Не беше ли достатъчно страшно, че той ще умре? Защо ръсеха сол в нашите и без това дълбоки рани?

Опитах се да откача транспаранта, но установих, че не мога да го достигна. Как ли онези проклети мръсници са го окачили толкова високо?

Искаше ми се да сваля транспаранта и да премълча пред Дани какво са сторили, но не знаех къде да намеря стълба. Не ми остана друго, освен да го събудя.

Промъкнах се в спалнята и установих, че Кристина лежи от моята страна, сгушена в Дани. Гледката ме трогна. От последния път, когато тя бе дошла в леглото му, сякаш беше минала цяла вечност.

Пристъпих към леглото и Дани веднага се събуди. Лекият му сън си имаше и предимства. За да го извадя от леглото, ми бяха нужни не повече от три секунди. Дадох му знак да дойде с мен и той ме последва навън.

— Лоши новини — предупредих го и го изведох през вратата.

— Уау! — учуди се той и кимна едва ли не одобрително. — Впечатляващо. Явно имат сериозни намерения.

Бях се опасявала, че ще побеснее, но Дани остана напълно спокоен. Прекалено спокоен за моя вкус. Огледах го скептично.

— Втори транспарант за тази седмица — съобщи той.

— Не говориш сериозно!

— Напротив, но това не е всичко. Ела с мен!

Както си беше бос и по боксерки, той прекоси улицата и отиде при колата си. Последвах го с недобро предчувствие. Посочи ми капака на двигателя. В лака бяха вдълбани две думи: „Умри, педераст!“

— Това вече е прекалено! — Гласът ми прозвуча пронизително, коремът ми се сгърчи толкова силно, че ме заболя. Как Дани съумяваше да остане толкова спокоен? — Отиваме в полицията! Веднага!

— Вчера бяхме там с Тина, подадохме оплакване — уведоми ме той. — Казаха ни, че без доказателства нямаме почти никакъв шанс. Трябва да измислим нещо. Или ще поискам да наблюдават колите от някоя охранителна фирма, или ще дежурим ние.

Върнахме се в къщата и извадихме стълба от мазето.

— Като заговорихме за подадени оплаквания, ще допълня, че и аз получих едно — каза ми ухилен Дани. — За нанасяне на телесна повреда. Ще ти го покажа.

Дани облегна стълбата на стената и се изкачи доста нависоко, за да стигне до транспаранта. За пореден път бе успял да ме учуди. Не защото посред нощ се катереше бос по стълба, а защото дори тази жалка ситуация не му разваляше доброто настроение. Шнурът бе залепен за фасадата и Дани го отлепи с едно дръпване. Свалихме другия край без помощта на стълбата, навихме транспаранта и го хвърлихме в кофата за боклук. Подаденото оплакване ме чакаше на масата в кухнята. Прочетох го набързо.

— Е, поне си е струвало. Две счупени ребра, два избити зъба, счупена ръка и няколко натъртвания. Много добре.

Дани ме погледна въпросително.

— Твърде много ли е?

— По-скоро е твърде малко. Нали не те мъчат угризения на съвестта?

— Направих го по недоглеждане. Не съм се старал целенасочено да ги нараня. — Дани скръсти ръце пред гърдите. — Освен при Анджело. На него съвсем съзнателно му счупих ребрата.

Кимнах и си представих какъв щеше да е резултатът, ако Дани наистина ги бе наранил съзнателно.

— Те също те предизвикваха съзнателно, Дани. Никой не е длъжен да търпи подобно отношение.

— Утре сутринта ще ида в сервиза да ми лакират капака — смени темата той. — После ще намеря охранителна фирма. Добре е да наблюдават колите ни няколко уикенда.