Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (16)

Февруари 2001

Анджело Ламоника вдигна яката на шубата и се изправи срещу ледения вятър. Скоро щеше да завали сняг.

Мразеше да ходи на работа пеша. Всъщност мразеше работата по принцип. Предпочиташе да си остане вкъщи, да се разположи удобно пред компютъра и да зяпа голи жени в интернет. Или да иде на фитнес и да вдига тежести. Главно за да впечатли Тара.

Ставаше му горещо, когато си мислеше за Тара. Макар да беше наясно, че жени като нея не стават за продължителна връзка. Те бяха подходящи за една или няколко нощи, а той искаше точно това. Не би й го казал, разбира се. Възнамеряваше да поддържа връзката, докато беше възможно. Макар да подозираше, че тя в действителност си пада по напълно различни мъже. По типове като Дениъл Тейлър. Онзи Тейлър беше пълната противоположност на Анджело — живееше от слънчевата страна на живота и все се намираше някой да му помага да си носи задника. Разполагаше с необходимите финансови средства, успяваше от само себе си. А ако беше благословен и с хубава външност, тогава беше още по-просто. Анджело беше наясно с това. И той бе ощастливен с превъзходна външност. Тъмен тен, едър и мускулест. Носеше косата си дълга, обикновено вързана на конска опашка. Тренираше от години и благодарение на редовната употреба на белтъчни напитки бицепсът му беше достигнал впечатляваща големина. Най-новото му завоевание беше огнедишащ дракон — беше си го татуирал на цялото рамо. През лятото с гордост щеше да го представи на басейна и да се наслаждава на погледите на момичетата. И тежко на тъпака, който посмее да се изпречи на пътя му. Не беше необходимо много, за да се разгневи Анджело Ламоника. А когато го ядосваха, той удряше. Компенсираше липсата на техника с агресия. Освен това имаше решаващо предимство пред противниците си: не знаеше какво е това скрупули. Ни най-малко не се трогваше, когато човекът насреща му падаше на земята. Продължаваше да удря, без да му мигне окото. По-точно казано, именно тогава се развихряше истински. Никога не се отказваше. Шумът от трошене на кости и пръскащата кръв го опияняваха, той буквално жадуваше за такива изживявания. Навярно тъкмо тази жажда го отличаваше най-много от най-добрия му приятел Пете. Той също беше готов за насилие, и той пребиваше противниците си, докато станат готови за болницата, ала не изживяваше никакви емоции, оставаше абсолютно студен. Ако не се явяваше случай да прибегнат до насилие, Пете го приемаше. Не като Анджело, който в края на седмицата обикаляше като маниак кварталите с надеждата да предизвика някъде неприятности. За съжаление невинаги се появяваха сгодни случаи за подобни изстъпления. Затова разказът на Тара за онзи Тейлър му дойде тъкмо навреме. Анджело го беше виждал няколко пъти, срещаше го на улицата или в търговския център. Макар да не знаеше името му и двамата да не бяха разменили нито дума, той не можеше да го понася. Изглеждаше прекалено добре и караше твърде скъпа кола. В момента Анджело даже нямаше шофьорска книжка, бяха му я отнели за употреба на алкохол и това увеличи завистта му. Онзи тип събуждаше агресията му. Не знаеше защо — поне докато Тара не му разказа какво е научила за него на работното си място. Тя, разбира се, нямаше право да разпространява тази информация, но Анджело й се закле в живота си да запази тайната. Не възнамеряваше да изпълни клетвата си. Пък и как би могъл? Ако искаше да даде добър урок на онзи нещастник, трябваше да събере повече хора. Човек никога не знаеше на какво са способни типове като Тейлър.

Всъщност Тара искаше само да го посплашат. Тя се чувстваше засегната и копнееше за отмъщение. Анджело намираше поведението й детинско и смешно. Неговите мотиви бяха съвсем други: той мразеше хомосексуалните. Най-вече такива като Дениъл. Зависими от наркотиците и болни. Не стига, че бяха обратни, ами и разпространяваха чумата в неговата родина. Омразата му нарасна до непоносимост.

Ако, освен всичко друго успееше и да впечатли Тара, щеше да се радва двойно. Тя щеше да го дари с поредната гореща нощ. Отдавна не му се беше случвало.

Фактът, че той, Анджело, обикаляше около жилището на онзи тип вече повече от осем седмици, винаги следван от приятелчетата си, но нито веднъж не му се бе удал сгоден случай да го издебне, още повече влошаваше настроението му. Жадуваше най-сетне да изпусне парата, обаче Тейлър явно беше в постоянна отпуска. Очевидно си имаше достатъчно парички. Завърна се едва в края на януари.

Тогава Анджело се писа болен, издейства си фалшива бележка от лекаря и в продължение на една седмица вървя по петите на своя враг. Сега знаеше кога работи Тейлър, къде паркира, кога идва и си отива приятелката му. Анджело намери за крайно нагло, че Тейлър играеше с фалшиви карти. Ясно му беше, че той безсъвестно лъже момичето и само я използва, за да скрие любовта си към мъжете. Ала това не беше негов проблем. Главното беше да разбере кога и къде онзи тип ходи да тича всяка сутрин. През полето, после за кратко през гората. Безбожно рано, когато нормалните хора още спят. Перфектно. Оставаше само да го изведат от пътя и да го замъкнат навътре в гората…

Търпение, Анджело. Преспи само още веднъж.

Отборът му беше готов. Дано само някой от тези мързеливци не се успи.

Анджело потриваше ръце. Дали заради студа, или поради радостното очакване, не бе в състояние да каже. Влезе в големия склад, където работеше, и весело поздрави с „Добро утро“. Колегите му го изгледаха учудено. Никой не беше виждал Анджело Ламоника в толкова добро настроение.

* * *

Постепенно започнах да се тревожа. Слязох през терасата в малката градина и за пореден път претърсих с поглед граничещия с имота полски път. Бях сама в жилището. Кристина бе отишла да прекара уикенда при приятелката си Наташа, навярно защото отново я беше обзело чувството, че е длъжна да осигури на мен и Дани повече време само за нас двамата.

Междувременно бе станало осем и половина. Отдавна бях разходила кучето, закуската чакаше на масата. Въпреки че бе излязъл по-късно от обикновено, Дани трябваше отдавна да се е върнал. Обикновено не бягаше повече от час.

Тъкмо когато реших да взема Лайка и да тръгна по полския път, за да го посрещна и да се отърва от недоброто си предчувствие, чух, че входната врата се затваря. Въздъхнах облекчено и се ядосах на себе си, задето се тревожа безпричинно.

Още преди да е отключил вратата на жилището, аз му отворих и едва не получих удар. Белият му пуловер беше целият в кръв, носът му кървеше силно, лявото око започваше да посинява. Той мина безмълвно покрай мен. Преди да съм успяла да кажа нещо, вдигна отбранително ръка.

— Не ми задавай въпроси!

— Какво се е случило? — попитах аз въпреки това.

— На какво ти прилича? Имах малък сблъсък.

— Виждам. Очевидно си загубил.

Огледах го критично. От време на време се случваше да получи нараняване по време на тренировка, но никога не го бях виждала в такова състояние.

Дани изръмжа нещо неразбрано. Над окото му зееше рана и аз инстинктивно протегнах ръка.

— Дай да видя. Май трябва да се зашие.

Той се отдръпна светкавично.

— Не ме докосвай! Кръв!

За миг бях забравила очевидното. Както човек забравя, че на земята владее силата на тежестта.

Дани съблече окървавения пуловер и анцуга, смачка ги на топка и ги натъпка в кофата за боклук.

— Не е страшно. Ще се оправи от само себе си. Имал съм и по-лоши наранявания и всички зараснаха бързо. Не се налагат шевове.

Бързо се скри в банята. Чух как пусна водата. Разстроена, седнах в кухнята и зачаках. След известно време той излезе от банята, облечен в чисти дрехи, и седна при мен. Окото му бе посиняло, но поне носът му беше престанал да кърви. Бе залепил раната над окото много грижливо и сигурно щеше да зарасне, без да му остави лош белег. Устната му все още кървеше, но той не й обръщаше внимание. Захапа едно хлебче, докато аз го оглеждах тревожно и изчакващо.

— Какво има? — попита той, без да престава да дъвче.

— Какво се случи? — повторих въпроса си от преди малко.

Дани въздъхна примирено.

— Няколко типове ме издебнаха в гората. Явно не ме харесват.

— Кои са, по дяволите?

— Странно защо, но не ми се представиха.

Започвах да се ядосвам.

— Не може ли поне веднъж да говориш сериозно?

— В момента съм напълно сериозен.

— Колко бяха?

— Петима. Или може би шестима. Нямам представа. Пропуснах да ги преброя.

Намаза втората половина на хлебчето с масло.

— Петима или шестима? — попитах и изкривих лице. — И изглеждаш така? Къде са другите? В интензивното или на гробищата? Или всичките са били боксьори тежка категория? Нали веднъж ми каза, че ще се справиш с петима побойници!

За първи път прекъсна закуската си и ме погледна пронизващо.

— Трябва да ме слушаш по-внимателно. Казах ти, че бих могъл, не, че ще го направя!

Обзе ме недобро предчувствие.

— Какво по-точно означава това?

Отместих чинията. Гладът ми бе преминал.

— Още в Библията е писано: ако някой те удари по дясната буза, подай му и лявата. Хапни нещо, Дъки.

— Сега ме баламосваш, нали?

— Малко.

Без да губи спокойствие, той посегна към хлебчетата.

— Дани! — изфучах и изнервено изтръгнах хлебчето от ръката му. — Какво си направил, по дяволите?

Той си взе хлебчето обратно.

— Престорих се на мъртъв. В света на животните това работи. Нападателите губят желание и си търсят нова жертва.

— Дори не си се отбранявал! — Не беше въпрос, а установяване на факт. — Защо?

Дани равнодушно вдигна рамене и не отговори. Изведнъж проумях защо не се е отбранявал и вероятно никога няма да го направи: по силата на навика. От детските си години бе научил да изтърпява неприятностите, без да се брани. Колкото по-малко се съпротивляваш, толкова по-лесно ще се отървеш. В репертоара му не влизаше да защитава самия себе си.

— Защо те нападнаха? По каква причина?

В този момент грижливо поддържаната маска на спокойно безразличие падна от лицето му. С почти гневно движение метна хлебчето в чинията и скръсти ръце пред гърдите.

— Те знаеха, Джесика! — съобщи ми той и прехапа кървящата си устна. — Бяха наясно кой съм. Казаха ми, че нямам право да нося чумата на хомосексуалните в тяхното село. Заявиха ми, че не желаели родното им място да бъде заразено. Нарекоха ме наркоман и педераст и ме предупредиха, че няма да ми се размине.

Изправих се ужасена.

— Откъде знаят? Аз не съм казала на никого! Наистина! — Сложих дясната ръка върху мястото, където предполагах, че се намира сърцето, и вдигнах трите пръста на лявата във въздуха. — Кълна се!

— Знам.

— Никой друг не знае…

— Тара — прекъсна ме той. — Тара Мюлер. Медицинската сестра. Познавам я от едно време. Някога бяхме… хм… виж, тя не е от приятелките, за които съм ти разказвал, но… Да го кажем така: аз я изоставих. Навярно още ми се сърди.

Плеснах с ръце над главата.

— Защо не ми каза още когато бяхме при лекаря? Щяхме да направим изследванията другаде!

Спокойно, Джесика, успокой се!

Дани отново изглеждаше напълно овладян. Понякога ме подлудяваше с безкрайното си спокойствие. Вдигна рамене.

— И без това беше твърде късно.

— Прекрасно! — изръмжах. — Ами сега? Какво ще правим?

— Какво ще кажеш да закусим? — предложи той.

— Какво ще правим с онези типове? — Едва се удържах да не му се разкрещя. — Трябва да открием кои са. Да ги обадим в полицията. Или да ги убием!

— Нищо няма да направим. Със сигурност няма да се повтори.

— Защо си толкова сигурен?

Дани пусна бучка захар в кафето си и го разбърка.

— Не съм сигурен. Не знам кои са. Нищо не можем да направим.

С типичния за него жест зарови пръсти в косата си. Гневно отбелязах, че лявата му ръка беше одрана от китката почти до рамото.

— Мили боже, какво са ти направили? Да не са те влачили по асфалта?

— Нещо подобно. Няма ли най-после да затворим тази тема?

— За в бъдеще, когато отиваш да бягаш, ще вземаш със себе си кучето — заявих решително. — Тя ще те пази. Нали знаеш, не допуска никого до мен.

По рефлекс се ударих с длан по челото. Ама че идея: моето средно голямо куче да пази мъж, висок метър и осемдесет и три, само преди три години спечелил световното първенство по кикбокс! Как го измислих! Разтърсих глава и взех решение в най-близко време да посетя добричката Тара в лекарския кабинет.