Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (28)

Април 2002

Взех си половин свободен ден и веднага след работа заминах с влака за погребението на Кристина. Дани си остана вкъщи.

Погребението се проведе в тесен кръг. Съвсем скромно издържано, с анонимен гроб. Очакването на Дани бащата на Кристина да е там не се изпълни. Присъстваха майка й, Рики, Симон, Джузепе, Наташа и аз. Малко опечалено общество.

Майката на Кристина, дребна, крехка жена с твърде големи слънчеви очила, преживя церемонията външно спокойно. Малко преди да напуснем гробището, отидох при нея и й стиснах ръката.

— Аз съм Джесика — представих се.

Рики спря плътно зад мен. Май е подозирал какво ще се случи.

— Аха — промърмори безучастно тя.

Исках да я попитам къде е била през всичките тези години. Защо никога не е дошла да види дъщеря си, защо не я поздрави с успеха, когато Кристина започна обучението си.

— Много съжалявам за случилото се с дъщеря ви. Тя ми беше най-добрата приятелка.

Тя ме огледа, сякаш бях отвратително насекомо, пусна ръката ми и изрече с леден глас:

— Тя не ми беше дъщеря. Тя беше евтина, зависима от наркотици проститутка.

Обърна ми гръб и закрачи към портата на гробището.

— Би трябвало да се засрамиш, мръсна уличнице! — извика подире й Рики.

За миг помислих, че ще я догони и ще й счупи главата. Но той остана до мен, хвана ме за рамото и ме отведе със себе си.

— Не се вълнувай, няма полза — каза ми той.

Коленете ми трепереха. Внезапно изпитах дива радост, че Дани не бе дошъл с нас. Достатъчно беше аз да чуя думите на проклетата й майка. Рики ме закара до колата ми и обеща двамата със Симон да наминат на следващия ден. От седмица двамата идваха всеки ден и отчаяно се опитваха да изтръгнат Дани от летаргията. Много обичах Рики. Чувствах го като по-голям брат.

На път към къщи минах покрай една книжарница. По някакъв внезапен импулс спрях, накупих най-различни свещи и няколко дебели цветни флумастера. Влязох в жилището. Дани седеше на дивана и зяпаше включения телевизор. Не можех и не исках да свикна с тази толкова фалшива гледка.

— Как беше? — попита ме той.

Не стана да ме посрещне — пак нетипично за него. Някога винаги ме поздравяваше на вратата. Някога, когато беше самият той.

— Окей — отговорих кратко. — Баща й не дойде.

Дани кимна и отново се обърна към телевизора. Въздъхнах, взех му дистанционното и изключих телевизора. Улових здравата му ръка и го издърпах да стане.

— Ти каза, че не искаш стаята на Кристина да остане недокосната, но не искаш и да изглежда изкуствено. — Завлякох го в стаята й и пъхнах в ръката му няколко флумастера. — Затова ще я обновим. Тя обичаше стихове, помниш ли? Хайде да напишем нещо за нея.

Дани се съгласи. В това отношение си беше останал старият. Готов да осъществи всяка щура идея, без да я обсъжда. Съзнанието за това ме настрои еуфорично. Може би един ден щеше да се върне към своето Аз.

Разпределихме свещите по стаята — на масата, на перваза на прозореца, на етажерките — и ги запалихме. Седнахме на пода и започнахме да съчиняваме. После изписахме произведенията си с дебели флумастери по белите стени. Над леглото й Дани написа под наклон:

Аз не съм мъртва,

само смених местата,

но все така ще ви придружавам

на всички места, на всяка крачка.

Аз написах със син флумастер четири реда над малкия й диван:

Студената земя не ме държи,

вече не съм пленница,

открих светлината в мрака,

завоювах свободата си.

Дани написа срещу прозореца:

За последен път полетя

над облаците и отиде надалеч,

сега сияеш отвисоко,

но домът ти е в моето сърце.

Двамата заедно написахме:

С нея умряха хиляди мечти.

Времето лекува рани, но остават белези.

Така мина следобедът. Накрая легнахме заедно в леглото й, сгушихме се един в друг и започнахме да си разказваме за нея. Това се превърна в един вид ритуал — нашият начин да тъгуваме за Кристина. Всяка вечер преди лягане отивахме заедно в леглото й. Запалвахме всички свещи и си разказвахме за нея. Една вечер говореше той, на следващата аз.

Дани ми разказа как се запознали в групата за самопомощ. Кристина била тотално объркана и още от самото начало потърсила близостта му. Първо просто седяла до него, после се постарала да попадне в неговия екип, за да работят заедно. Залепнала за него като репей, а той започнал да я води в дома си, да готвят заедно, да се хранят и да си говорят. Влиянието му върху нея се засилвало и постепенно успял да я откъсне от дрогата. Един ден тя останала при него.

На следващата вечер аз му признах как в деня, когато открих Кристина да спи на дивана в жилището му, побеснях от ревност и реших да я мразя завинаги. Разказах му също как тази омраза много бързо се е превърнала в обич, защото тя се е оказала като него.

От своя страна, Дани ми разказа как в началото Кристина също ме намразила, защото била сигурна, че ще й го отнема и ще объркам най-сетне подредения й живот.

Аз описах как бе заплашила да ме убие, ако някога посмея да го нараня, повторих и ясното й послание, когато Дани ми бе изповядал, че е ХИВ-позитивен.

Той ми разказа как през онази нощ двамата разговаряли дълго, как той бил абсолютно сигурен, че ме е загубил, но тя му обещала и го уверила, че само след няколко часа ще се върна при него. И се оказала права.

Нарекохме тази игра Кристина е… Играехме я всяка вечер, когато бях при Дани, в продължение на осем седмици. Така оставахме близо до нея и я поддържахме жива. Често прекарвахме цялата нощ в нейната стая и заспивахме прегърнати. Не го бях смятала за възможно, но смъртта на Кристина ни сближи още повече.

Никога в досегашния си живот — и никога по-късно — не съм се чувствала толкова близка с някого. Не физически, а емоционално. Двамата с Дани без съмнение бяхме сродни души. Той беше част от мен, аз бях част от него. Никога нямаше да се нуждая от снимки или други неща, за да си спомням за него. Дани живееше в мен и щеше да живее винаги.

Обичахме се безусловно, съединени от болката и доверието, които си бяхме изградили с толкова усилие.

С Дани бяхме едно и щяхме да останем свързани във вечността.