Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (20)

Юни 2001

Когато излязох от офиса, колата на Дани ме чакаше точно пред вратата. Както винаги излъскан до блясък, лакът блестеше под слънцето. Дани се бе облегнал на капака на двигателя. Този четвъртък бе дошъл, естествено, да ме вземе от работа.

— Честит рожден ден, Дъки — поздрави той и ме прегърна. — Сега отиваме у вас — продължи енергично. — Събираш си багажа, хващаш кучето и заминаваме на почивка до неделя.

— Какво? Няма да стане. Утре съм на работа.

— Не си. Имаш свободен ден. Обадих се на шефа ти.

Дани оголи зъби като вълк.

— Какво си направил? — За пореден път бе успял да ме извади от равновесие. — Къде отиваме?

— Изненада. Ще ти е нужен бански.

След около осем часа път стигнахме до един уелнесхотел на Адриатическо море. Кристина си остана вкъщи, защото почивката беше подарък от Дани за рождения ми ден. Прекарахме дните на плажа, главно във водата. Дани беше превъзходен плувец. Изобщо не се смущаваше да ходи полугол пред чужди хора. Нямаше проблеми, стига да не се излага на опасност да го докосват. С Кристина беше различно. Тя никога не се събличаше пред чужди хора. Вкъщи се разхождаше оскъдно облечена, но навън беше невероятно стеснителна. През последната година само няколко пъти бяхме успели да я убедим да дойде с нас на басейн, но тя влизаше във водата с тениска. Веднъж ми бе казала, че само под влиянието на хероина е намирала сили да тръгне с някой мъж и да се съблече.

Докато колите ни бяха под охрана, не се случваха произшествия. Щом наблюдението приключи, пак се започна. Предположихме, че Анджело и приятелчетата му са усетили какво става.

— Джесика — промълви Дани насред мислите ми и се обърна по корем.

Бяхме се разположили на голямо памучно одеяло върху мекия пясък и се наслаждавахме на топлината. Погледът ми се насочи към гърба на Дани и тънките светли белези, почти изчезнали под кафявия му тен. Още два-три дни слънце и вече няма да се виждат. Ще останат скрити поне до зимата. После отново щяха да ми напомнят болезнено какво му е сторил баща му, както и кошмара, който един ден щеше да ни застигне. Нима можех да го забравя? Когато това се случи, ще остана до Дани, в това нямаше съмнение. Знаех също, че Дани никога няма да ме напусне доброволно. Не бях в състояние да кажа откъде идва тази увереност, но тя беше в мен. Така както се знае, че се нуждаем от въздух, за да дишаме, и че слънцето дарява топлина.

— Ти изобщо чуваш ли ме? — попита Дани.

— Май не — признах. — Бях заета.

— Аха. С какво?

— Да те гледам и да се питам не е ли нечестно да изглеждаш много по-добре от останалия свят.

Той вдигна едната си вежда, за да изрази съмнение.

— Готова ли си? Тогава с радост ще повторя за теб. Това лято искам да отида в Атланта.

О! Толкова далеч…

— Роднини ли имаш там?

— Да, една леля. Сестрата на баща ми. Всъщност ходя там всяка година, понякога и по два пъти. Само миналата година не отидох, защото бях с Тина на лечение.

Нима ми искаше разрешение?

— Там е домът ти, Дани. Имаш право да го посещаваш по всяко време, докато имаш желание.

— Искам да дойдеш с мен — заяви той.

— Какво? — Не повярвах на ушите си. Каква изненада! — Полетът е много скъп.

— Аз ще платя. Ще живеем при леля ми. Тина няма да дойде, защото тогава започва обучението й. — Дани седна и добави с усмивка: — Ще ти платя и обратния полет. Не се безпокой, няма да те оставя там.

Стомахът ми се сви. Никога не бях пътувала със самолет, защото се страхувах от летене. Перспективата да седя дванайсет часа в самолет ме паникьоса.

— Колко време ще останеш там?

Дани вдигна рамене.

— Шест до осем седмици. Какво ще кажеш? Няма да ти дадат толкова дълга отпуска, това ми е ясно, но можеш да дойдеш за три седмици след мен.

Да летя без него? Сама в самолета? Бях готова да скоча и да побягна с писък. От друга страна, перспективата да остана дълги седмици сама беше още по-страшна.

— Не знам — отговорих колебливо. — Защо да не го отложим за следващата година? Тогава ще завърша обучението си и бих могла да си дам почивка и да започна работа два месеца по-късно. Спокойно ще отидем двамата за осем седмици. — Май това беше начинът да се измъкна от положението. — И няма да се налага да седя сама в самолета. Никога не съм летяла — добавих.

Дани се премести по-близо до мен.

— Джесика — подхвана той и ме погледна настойчиво, — страх ме е, че следващата година няма да ни се удаде възможност да посетим заедно моето родно място.

— Откъде ти дойде тази тъпа идея? — изфучах сърдито. — Ще го направим, разбира се!

В този момент взех решение тази година да не отида с него. Не защото не исках, а защото ме беше страх, че така ще потвърдя страховете му. За мен неговата загриженост беше абсолютно необоснована и не исках да наливам още масло в огъня.

— Мъчи ме някакво неясно усещане — опита се да ми обясни Дани.

— Ще направим така — заявих решително: — Тази година ще отидеш сам, а следващото лято ще отлетим заедно. Ще останем, колкото искаш.

Дани стисна устни, видях как се стегнаха челюстите му. Не одобряваше моето решение и се питаше дали да не започне спор с мен, но накрая се отказа.

— Добре, както искаш — кимна той. — Да знаеш обаче, че ще отсъствам осем седмици. Тина е достатъчно стабилна, за да се оправя без мен.

— Всичко е наред — отговорих, питайки се как ще прекарам толкова време без него. Само при мисълта за предстоящото гърлото ми се стегна. — Не се притеснявай за Тина. Аз ще се грижа за нея. Започне ли обучението й, първата седмица ще спя у вас и ще я будя сутрин.

— Благодаря ти. — Дани седна по турски. — Ти също трябва да идеш на почивка.

Разказах му какво предложение съм получила от родителите на Александър, излагайки се на опасност да чуя резки възражения.

— Бих могла да отида там за две седмици с Ванеса и новия й приятел.

— Добра идея. — Дани за пореден път ме изуми. — Точно така, направи го. Почивката ще ти се отрази добре.

— Почивка? От теб? Не искам това.

— Не точно от мен — поправи ме той. — По-скоро от всичко около мен. От целия този театър, от проблемите ми, от болестта. — Помисли малко и заяви с твърда убеденост: — Да, иди с тях. Осем седмици живей като нормален тийнейджър. Излизай, празнувай, забавлявай се.

Дани помълча малко и добави:

— Моля те само да не пиеш. Иначе ще се озовеш полугола в леглото с някой тип и краят може да бъде друг. Не всички са като мен.

Кимнах с леко смущение.

— Няма да употребявам алкохол, обещавам.

Дани стана и си облече фланела на сини райета.

— Да вървим в хотела. Умирам от глад.

И аз станах, прогоних кучето от одеялото, навих го и тръгнах след Дани. Не ми харесваше каква посока бе взел разговорът, но вече не можех да го върна обратно.

— Никак ли не те е страх, че ще замина на почивка с бившия си приятел? — попитах.

Дани спря и погледът му ме проучи като рентген. Стигна чак до костите.

— От какво по-точно да ме е страх? — учуди се той.

Колебливо свих рамене. Въпросът му ме извади от равновесие.

— Че ще се влюбя отново в него. Че ще се съберем и ще отидем в леглото.

— Не — отговори бавно той, — не ме е страх. Ти имаш пълното ми доверие и съм сигурен, че никога няма да злоупотребиш. Нито за секунда не се съмнявам в любовта ти към мен.

— Наистина не е нужно да се съмняваш — потвърдих.

— Знам. — Дани ми протегна ръка и аз я улових. — Също както ти знаеш, че през цялото време, докато съм там, няма да погледна друга.

Знаех го. Не се съмнявах в любовта му.

* * *

Върнахме се в неделя вечер. В мазето на Дани ме очакваше чисто нов маунтийн байк. С пружини, алуминиев, с безброй скорости. Сигурно е струвал четирицифрена сума. Подари ми го само за да мога да си премеря силите с него на колело. Това беше най-скъпото колело в живота ми.