Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (26)

Февруари 2002

Дани сдържа обещанието си и в началото на месеца доведе Кристина вкъщи. Тя ни разказа, че баща й е излязъл от затвора и това е предизвикало рецидива. Жизнеността, която излъчваше някога, бе угаснала, тя беше измършавяла и объркана. Приличаше на кукла с пружина, която говори и се движи, но й липсва душа и живот.

Вечер и през уикендите я влачехме на всевъзможни представления, водехме я на басейн и в зоологическата градина, за да я наведем на други мисли.

Дани отново си взе две седмици отпуска, пренебрегна неразбирането на учениците си и бе глобен с голяма сума за неспазване на договора с модната агенция. Продължи да охранява Кристина, всяка вечер обикаляше около къщата и ни заключваше като в бункер.

През тази неделна сутрин, докато закусвахме, Кристина най-неочаквано възвести, изпълнена с еуфория:

— Мисля, че преодолях най-лошото. Ще продължа обучението още в началото на март.

Дани я изгледа скептично.

— Имаш време, Тина. Ще започнеш в началото на април. Дай си още четири седмици.

Тя не пожела да го чуе.

— Не. Наистина съм добре. Онова остана зад гърба ми. Искам пак да работя. Работата ми доставяше удоволствие.

— Окей. — Дани пристъпваше нерешително от крак на крак. — Утре ще отидем заедно и ще поговорим с шефа ти. Да видим какво може да се направи.

Започването на работа бе отложено за април. Психоложката й ни вдъхна смелост. Кристина била на добър път, наистина било вероятно да е взела завоя.

Последните седмици си бяха чист стрес. Дани не пускаше Кристина да излиза навън дори с кучето. Почти всяка нощ спеше при нея. Най-сетне се изпълнихме с надежда — докато една сутрин в средата на март установихме, че тя е успяла безшумно да строши катинара на прозореца си и се е измъкнала.