Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (15)

Януари 2001

Потеглихме обратно към къщи с натежали от болка сърца. Възползвахме се от отпуската ми до последния ден и останахме много по-дълго от планираното. Макар да бяхме резервирали двойна и единична стая, прекарвахме всяка нощ заедно в двойната.

Тренировъчният център беше затворен за Коледа и Нова година, а за останалото време Дани помоли свой колега да го замества. Имаше уговорки за фотосесии, но постоянно ги отлагаше и накрая ги събра в края на януари. Едва се прибрахме в къщи и той отново си събра багажа: още на следващия ден трябваше да замине за Карлсруе и да остане там почти две седмици, за да навакса пропуснатите срокове. Като научиха, че и през следващите седмици ще работят със заместник, учениците му започнаха да мърморят. Дани постепенно осъзнаваше, че не разполага с достатъчно време за две професии, които изискват много от него. Освен това три пъти в седмицата откарваше Кристина на работа във фитнес клуба. Реших да го отменя поне в това задължение.

Принципно работата в тренировъчния център му доставяше повече удоволствие, но фотосесиите му носеха много пари, затова отказваше да намали заетостта си поне в едната от двете професии. Упорит, какъвто си беше, той продължи да носи две дини под една мишница.

През отпуската не останахме сами нито за минута. Кристина беше постоянно с нас. Вечерта, когато си легнахме, буквално му се нахвърлих.

Дани ми позволи да му сваля тениската, без да се противи. Междувременно се справяше много добре, докосванията ми не му създаваха проблеми — но само когато му оставях достатъчно време да си създаде необходимата нагласа. Тази вечер легна по гръб и ме проследи с бдителен поглед, когато седнах на корема му. Мина много време, докато се успокои достатъчно, за да пусне китките ми. Най-сетне ме освободи и разпери ръце, за да ми покаже, че ми се доверява и мога да правя, каквото искам. Усещах го как трепери и как се мъчи да потисне надигащата се паника, затова внимавах да не се навеждам твърде близо до него и да не ограничавам свободата на движенията му.

Когато се върнах от банята, Дани лежеше по гръб, напълно облечен, със затворени очи, и явно се бореше срещу напиращите в подсъзнанието му спомени от детството. Беше му много трудно да ми се подчини, затова реших да му дам няколко минути да се овладее. Тогава допуснах грешка.

Всъщност исках само да се пресегна през него, за да угася лампата. Опрях едната си ръка върху лявото му рамо, възседнах го и с другата ръка хванах дясната му китка. Останах в това положение за не повече от секунда, но той не го очакваше. Мигът се оказа достатъчно дълъг, за да отприщи силна ответна реакция. Дани нададе вик и седна в леглото така рязко, че аз политнах назад и паднах. Върнах се в леглото, стресната до смърт. През това време Дани обхвана коленете си с две ръце, залюля се и захълца високо. Не бе в състояние да се пребори със себе си — миналото го бе връхлетяло с такава сила, че не беше намерил начин да му се противопостави. В продължение на минути остана в тази поза и плачеше неудържимо.

— Какво стана? — попитах уплашено.

Дани вдигна рамене. И той бе объркан от реакцията си.

— Не знам.

След доста години прочетох научна статия, според която е напълно нормално деца, жертви на сексуална злоупотреба, след години, вече като възрастни, да получават пристъпи на плач след секс и да не са в състояние да обяснят причините. Тези явления обикновено оставали за цял живот.

Дори този факт да е бил известен още по онова време, ние не знаехме нищо. Силното въздействие на близостта ни през онази нощ ни уплаши до смърт.

Седнах до него, прегърнах го и го оставих да се наплаче. През цялото време му говорех успокоително.

— Много съжалявам. Направих го, без да искам. Всичко е наред.

— Нищо не се случило — отговори объркано той, — но въпреки това не мога да спра да рева.

След известно време в спалнята влезе Кристина и седна от другата страна на Дани. Без да задава въпроси, започна да го милва по гърба.

Мина една малка вечност, докато Дани си възвърна способността да гледа ясно на нещата.

— Много съжалявам — прошепна той и си изтри очите. — Чувствам се разбит. Даже да живея сто години, времето няма да е достатъчно да стана що-годе нормален.

Възмутих се от дън-душа.

— Няма за какво да се извиняваш! Ти си съвсем истински точно какъвто си — уверих го. — Такъв те обичам. Никога не съм общувала добре с нормални хора.

Тази нощ пак спахме тримата в леглото и въпреки студа прозорецът остана отворен. Двете с Кристина се притиснахме силно към Дани, за да се възползваме от топлината му. Завихме се с два дебели пухеника и аз бях сигурна, че нямаше да ми е студено даже в Антарктида.