Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (25)

Декември 2001

От един месец Кристина не беше разменила с нас нито дума. Двамата с Дани подсигурихме цялата къща срещу възможното й бягство. Всяка вечер той обикаляше отвън, затваряше кепенците и ги заключваше с катинари. Сигурно най-късно през онзи месец съседите са започнали да ни смятат за напълно луди. Ако не са го правили още преди много време. Междувременно половината село знаеше за болестта му и въображаемия му стил на живот, фактът, че в дома му непрекъснато влизат и излизат две жени, не допринасяше особено за доброто му име. Това не ни смущаваше. Хората, с които поддържахме по-близки отношения, знаеха истината и ни харесваха, каквито бяхме; за остатъка от света изобщо не ни беше грижа.

Стресирани, късно през нощта двамата с Дани паднахме в леглото.

Кристина отказа да спи при нас и остана да се цупи в стаята си. От няколко дни Дани не беше излизал да бяга и нямаше възможност да спортува. Съзнанието, че това положение няма да се промени бързо, приближи настроението му опасно до точката на замръзване. Недоволството му растеше бързо и той напразно търсеше възможност да изразходва излишната си енергия. Вечер редовно малтретираше боксовата круша, затваряше се в стаята за спорт и правеше безброй лицеви опори и разтягания. После се нахвърляше върху мен, но накрая установяваше, че всичко това не му е достатъчно. Понякога крачеше из жилището часове наред и направо ме подлудяваше. За първи път, откакто се познавахме, ме загриза тихо опасение, че продължителното съжителство с него може да бъде крайно изнервящо.

— Как ще спиш при това положение? — попитах го, когато за първи път заключихме кепенците на прозорците и спуснахме ролетките.

Дани не посмя да остави поне прозореца в спалнята отворен. Твърде силно се тревожеше Кристина да не го издебне, когато е заспал дълбоко, и да се измъкне. Според мен страхът му беше необоснован. Дани щеше да чуе дори мравка да пропълзи през спалнята. Той обаче не се съгласи.

— Не — отговори ми. — През следващите седмици със сигурност няма да спя много.

Така беше и тази неделя. Дани остана буден до късно през нощта, нервно ровеше с пръсти в косата си и безпокойно барабанеше по матрака.

— Така не може да продължава, Дани — казах му. — Утре сутринта ще излезеш да тичаш. Тя ще изкара един час и без теб.

Тревогата ми от възможна експлозия нарастваше. Точно сега, в тази стресова ситуация, той се нуждаеше от възможности да отреагира.

— Настъпва най-ужасната фаза — предрече той. — Много скоро ще откаже да стои затворена.

Физическите белези на отвикването от дрогата се бяха задържали в разумни рамки. Отначало Кристина повръщаше, плачеше, пищеше, разтърсваха я тръпки. Дани я зави с всички възможни одеяла, сложи до леглото й телевизор, нощем оставаше до нея. Днес тя го бе изхвърлила от стаята си и аз си помислих, че се чувства по-добре. През часовете, когато страдаше, не го пускаше нито за секунда.

— Най-лошото е преодоляно, нали? — подхвърлих.

— Не смея да се надявам. Не е толкова лесно да се отървеш от дрогата.

— Взела е само три дози.

— Преди това обаче беше зависима в продължение на години. Освен това е лека като перце. Психичното й състояние също не е добро. Лесно ще се пристрасти отново.

— Чуй ме, Дани — заявих. — Утре сутринта ще излезеш да потичаш. Аз няма да я изпусна от очи нито за миг и ще отида на работа по-късно, обещавам.

— Добре — съгласи се той. — Иди си у вас и се върни чак след седмица. Следващите дни ще бъдат доста неприятни.

Както винаги, Дани се оказа прав. Още същата нощ Кристина се появи в стаята ни.

— Искам да изляза! — ревна тя. — Ако веднага не ме пуснете да изляза от тази проклета къща, ще полудея!

— Няма да излезеш, Тина — отговори Дани. — Каквото и да правиш, ще останеш тук.

Тя започна да ходи в кръг като обезумяла. Дани стана и облече анцуг и пуловер. За малко се запитах дали пък няма намерение да я изведе, но той просто се подготвяше за дълга нощ. Най-неочаквано Кристина се втурна към трапезарията, грабна един кухненски стол и заудря с него вратата на жилището. Дани я задържа изотзад, аз й отнех стола и тя закрещя като луда. Нахвърли се с юмруци върху Дани.

— Мразя те — изпищя. — Кой ти дава право да се месиш в живота ми? Нямаш ли си достатъчно свои проблеми? Погрижи се за собствените си мръсотии!

Дани я хвана здраво за китките и я остави да бушува. Тя го риташе, даже се опита да го хапе. Той я пусна едва когато тя поиска да отиде в банята. Дани понечи да влезе след нея, но тя се заключи. През остатъка от нощта беснееше и ругаеше. Дани седеше, опрял гръб о вратата на банята, и чакаше, а аз се опитвах да спя. На следващия ден бях на работа.

Кристина не се умори да обяснява колко силно мрази Дани и как той бил длъжен да изчезне от живота й. По някое време станах от леглото и седнах на пода до него. Той бе сложил лакти върху коленете, беше заровил лице в ръцете си и хълцаше.

— Тя не го казва искрено — опитах се да го утеша.

— Това ми е ясно — отговори той.

Изтри си очите и се опита да прогони сълзите и да си възвърне самообладанието.

— Тя не се справи, Дъки — зашепна той. — Изгубихме я. Чувството ми подсказва, че сме я изгубили. Тина никога вече няма да е с нас.

— Защо говориш така? — попитах ужасена. — Това е рецидив. Ще иде в клиниката и ще се върне чиста.

Откъде му идваха тези страшни мисли? Обикновено Дани беше оптимистично настроен. Защо сега, съвсем неочаквано, изказваше подобни твърдения?

Той вдигна рамене, поклати глава и продължи да плаче. Седяхме рамо до рамо пред вратата и се вслушвахме какво става в банята. След няколко часа Кристина излезе и отново се нахвърли да бие Дани. Заедно я увихме в одеяло, за да обездвижим ръцете и краката и да избегнем юмруците и ритниците й. Сложихме я в леглото. Дани легна зад нея и я задържа неподвижна с цялата си сила и с тежестта на тялото си. Натрупахме отгоре й няколко одеяла, но тя продължи да мръзне. Навън вече се развиделяваше, когато най-сетне заспа.

— Ако имаш още сили, върви да тичаш — подканих го аз. Иначе сигурно щеше да превърти. Приемаше нещата твърде близо. — Заключи вратата отвън, аз ще стоя при нея.

— Благодаря!

Дани ме целуна и изчезна. Сигурно никога нямаше да се измори дотолкова, че да не излезе да тича. Чух как заключи вратата отвън и пламенно се помолих Кристина да спи дълбоко до завръщането му. Дотогава нямаше дори да дишам, за да не я събудя.

Не знам откъде се взе това чувство, но изведнъж започнах да споделям страха на Дани, че сме изгубили Кристина завинаги.

 

 

Закъснях за работа, но въпреки това си тръгнах няколко часа по-рано. Извиних се с главоболие — наистина ме болеше главата, но това не ми пречеше да работя. Тревожех се твърде силно. Смятах да намина за малко, да ги видя как са, а после да се върна при родителите си. Ако отсъствах твърде дълго през седмицата, щях да си имам ядове.

Заварих учудващо спокойна обстановка. Предишната вечер Дани бе сготвил и сега Кристина седеше в кухнята и се тъпчеше с почти зловещ апетит. Той стоеше облегнат на масичката за сервиране и не я изпускаше от поглед. От доста дни я пазеше като куче и я следваше на всяка крачка.

— Здравейте — поздравих присъстващите и прегърнах Дани. — Как си?

— Тя се чувства по-добре — отговори той на незададен от мен въпрос. — Надявам се най-лошото да е отминало.

— Аз попитах как си ти.

Дани вдигна рамене и ме погледна нерешително. Не се доверяваше на спокойствието. Притиснах го до гърдите си и седнах при Кристина. Предпазливо взех ръката й.

— Е, Тина, как се чувстваш?

Тя не ми отговори и избягна погледа ми.

— Съжалявам — заяви внезапно тя. — Не мислех искрено нищо от онова, което ви наговорих.

Стана и пъхна чинията си в миялната машина. За миг спря пред Дани и помилва ръката му.

— Благодаря — пошепна тя и той й кимна кратко.

Без да каже дума повече, Кристина излезе.

— Видя ли! — извиках тържествуващо. — Започва да идва на себе си!

След малко пристигна социалната работничка, за да говори с нея. Кристина се подчини доброволно — според мен показа малко прекалена готовност.

Прибрах се вкъщи уморена и изтощена. Преброих дните, които оставаха, докато я предадем в клиниката. Тогава щеше да ни олекне.

* * *

Сакът чакаше в коридора, пълен с багаж. Кристина лежеше по корем до него, вкопчена в мокета.

— Какво си въобразявате? За какви се мислите? — крещеше ни тя. — Няма да ида там! Не можете да ме принудите, не сте ми родители!

От два часа Дани я убеждаваше непрекъснато, а аз постепенно губех търпение. Така никога нямаше да тръгнем. Истинският проблем беше, че тя бе права. Наистина не можехме да я принудим. Да, щяхме да я завлечем до колата — бяхме твърдо решени да го направим в случай на нужда — и да я откараме в клиниката, но ако не останеше там доброволно, нямахме никакъв шанс. Нямаше да я задържат против волята й.

— Тина — поде за стотен път Дани, — няма друг начин. Ако сега те оставя тук, при първия удобен случай ще избягаш и всичко ще започне отначало. Колко пъти се е случвало?

— Не искам! — изрева тя. — Нима в твоя проклет егоистичен свят няма никакво значение какво искат другите?

— Не ставай непочтена, Тина — скарах й се аз. Започваше да ме нервира. Искахме само да й помогнем.

— Просто ме оставете да си отида, моля ви!

Тина превключи на друга вълна. Опита се да предизвика съчувствието ни.

— Моля те! — повтори тя и стисна ръката на Дани. — Ако наистина ме обичаш толкова силно, колкото твърдиш, просто ме пусни да си ида.

Дани не прояви слабост. Беше му ясно, че тя опитва всевъзможни начини да получи, каквото искаше. В момента жадуваше само за едно: за хероин. При нужда беше готова да продаде и собствената си баба, за да го получи.

— Нова стратегия — пошепнах на Дани и той кимна.

Аз отделих пръстите й от мокета, той я вдигна от пода и я понесе към колата. Взех чантата й, минах напред, отворих вратата и седнах до нея отзад.

Кристина се мяташе и размахваше ръце и крака. Дани заключи вратите и потегли.

— Престани с тези глупости, Тина! — креснах. — Няма да излезеш оттук!

— Мразя ви! — крещеше тя отново и отново.

Опитах се да я задържа за ръцете, защото непрекъснато посягаше напред да удря Дани.

— Как смееш? — фучеше тя. — Смятах те за приятел. Каза ми, че винаги ще се държим един за друг, че си готов да направиш всичко за мен. Излъга ме. Ти си жалък лъжец! Искаш само да се отървеш от мен!

— Няма да се хвана на тази въдица, Тина! — изръмжа в отговор Дани. — Няма да промениш решението ми. Мрази ме, колкото щеш, ако това ти помага, но ще те отведа в проклетата клиника!

— Да, мразя те — разрева се отново тя. — И ти си като другите. Искаш да ме затвориш там, за да се отървеш от мен. Всичко между нас свърши. Никога няма да бъде както преди. От днес тръгваме по различни пътища!

Бях абсолютно сигурна, че тя не мисли нищо от това, което говори. Че никога няма да напусне Дани, щом яростта й отшуми и главата й се проясни. Дани също го знаеше. Въпреки това усещах съвсем ясно колко го нараняваха думите й и силно ми се дощя да я изхвърля от колата.

— Няма да стане така, Дани — изплаках. — Не мога да я удържам.

Той спря в аварийната лента и ми даде знак да заема шофьорското място. Самият той се промуши между предните седалки и се настани до Тина. Така беше по-добре. Аз следвах указанията на женския глас от джипиеса, а Дани се бореше с Кристина на задната седалка. Когато се гневеше, тя ми напомняше за тасманийски дявол. От друга страна обаче, Дани получи възможност да се отърве от част от натрупалата се у него енергия.

За щастие по шосето почти нямаше движение. Напредвахме бързо. Наблюдавах двамата в огледалото за задно виждане. Междувременно Кристина се беше свила на кълбо в скута на Дани и плачеше тихичко, а той я милваше утешително по гърба. Безкрайно се зарадвах, когато най-сетне забелязах между боровете голямата сграда със зелени кепенци на прозорците.

Слязох и отворих задната врата. Дани избута Кристина от колата и тя пльосна на земята като мокър чувал. Заедно я изправихме на крака. Дани вдигна лицето й към своето. Необикновените сини очи я пронизаха.

— Сега ще влезеш, Тина — закле я той. — Ще правиш, каквото ти казват, ще слушаш. След няколко дни ще дойда при теб. Ще се справиш. Щом се стабилизираш, ще те прибера вкъщи. Обещавам!

Кристина беше на края на нервите си. Вкопчи се в пуловера му и го погледна със зачервени от плач очи.

— Моля те, Дани — проплака тя. — Моля те, недей. Не ми го причинявай. Не ме оставяй тук. Умолявам те, не ме оставяй тук. Ти си единственият в живота ми. Обичам те повече от всичко и те моля да не ме оставяш. Не ми разкъсвай сърцето. Не ме оставяй сама!

И двамата щяха да си разкъсат сърцата, ако продължаваха така.

От къщата излязоха двама гледачи. Бяха ни видели да влизаме в двора. Запътиха се към нас да вземат Кристина.

— Ще дойда при теб — увери я Дани. — Ще те върна вкъщи, обещавам ти! Кълна се в живота си, ще те върна у дома!

Наведе се и я целуна по устните.

Гледачите свалиха ръцете й от пуловера му и я повлякоха към къщата. Кристина се остави без съпротива в ръцете им, но отново и отново се обръщаше и протягаше ръце към Дани, сякаш очакваше той да я спаси в последния момент.

Дани остана като изгубен на паркинга, втренчил поглед в затворената врата. За миг се уплаших, че ще хукне след нея и ще си я прибере.

— Да вървим — промълвих, хванах го за лакътя и го притеглих към себе си. — Аз ще карам.

Той седна на предната седалка, напълно безучастен. Все още се взираше в сградата.

— Постъпи правилно — опитах се да го успокоя. — Тя ще преодолее себе си и след време ще ти бъде благодарна. Както някога. Няма друга възможност.

Сърцето го болеше да я остави сама. Двамата бяха като Ин и Ян, като земята и небето. Днес и завинаги.

* * *

Дани прекара двайсет и втория си рожден ден с Кристина в клиниката за лечение на наркомании. Върна се малко преди края на годината и двамата заминахме в планината. Отседнахме в същия хотел, където преди година бяхме тримата.

Дани не бе отронил нито дума повече за онова странно чувство, което го бе обзело онази нощ. Увереността му се възвърна. Кристина бе преживяла рецидив — това можеше да се очаква по всяко време — но рецидивът не беше краят на света. Тя щеше да остане известно време в клиниката и после да започне отначало.

Дани го желаеше от цялото си сърце.