Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (23)

Септември 2001

С Дани всеки ден си пишехме по един-два SMS-a, а през уикендите водехме кратки телефонни разговори. Въпреки огромното разстояние между нас съвсем ясно усещах, че той е щастлив. Беше се върнал в живота си, какъвто е бил, преди да се разруши. Срещаше се със стари приятели, в края на седмицата отиваше на морето да кара сърф, вечер обикаляха заедно оживените градове. Повече от веднъж ме обзе тревога, че той просто няма да се върне. Разполагаше с предостатъчно пари, за да си изгради нов живот там, и със сигурност би могъл да упражнява някоя от професиите си. За щастие първичната ми вяра, че той никога няма да ме напусне, се оказа непоколебима и задушаваше страха ми в зародиш. И все пак с течение на времето копнежът ми се засили до непоносимост. Нищо не можеше да компенсира отсъствието на Дани. Нормалните ми приятели ми писнаха много бързо и отчаяно желаех завръщането на партньора си с всичките му недостатъци. Колкото и хубава да беше почивката в Италия, тя не бе в състояние да ми даде дори частица от онова, което ми даваше Дани. И преди всичко не бе успяла да запълни дупката в сърцето ми. Без него просто не се чувствах цялостна личност. Имах усещането, че са изтръгнали част от мен и са я заточили на края на света. Ставаше ми все по-трудно да върша ежедневни неща — без неговата неудържима радост от живота вече нищо не ми доставяше удоволствие.

Естествено, изпълних обещанието си и през първата седмица на септември живях при Кристина.

Учудващо лесно й се удаваше да става рано всяка сутрин, да ходи на работа и да води подреден живот. Работата й харесваше, а фактът, че ние се гордеем с нея, сякаш я окриляше.

И без Дани прекарвах уикендите при Кристина. Лайка беше винаги с мен. Ходехме заедно на кино, готвехме, чистехме, вечер се излежавахме пред телевизора. Нощем спяхме заедно в леглото на Дани, лудувахме и си разказвахме истории. Напомних й как някога, след като с Дани се събрахме, бе заплашила да ме убие. Тя се засмя и ми призна, че ме е смятала за абсолютна еснафка и изобщо не си е представяла как ще се примири с обстоятелството, че и аз принадлежа към живота на Дани.

В отговор аз й признах как съм ги смятала и двамата за асоциални типове, но в същото време съм се чувствала толкова силно привлечена от излъчването и личността й, че това не ме е смущавало. Навярно срещата с тях наистина ме е предпазила от това да стана закостеняла еснафка, която тича по права линия след материалното и пропуска истинския живот.

Бяхме отбелязали дните без Дани на календара. Последния ден започнахме да броим часовете и чакахме таксито, което щеше да се появи в сутрешните часове.

— Таксито дойде! — извика внезапно Кристина и двете се затичахме към вратата да посрещнем Дани.

Лайка ни последва с див лай. Без да спра нито за миг, се хвърлих в прегръдките му — никога преди и никога след това не съм се радвала толкова силно да видя отново някой човек. Дани ме вдигна и в продължение на минути ме притискаше към себе си. Остави ме на земята само за да освободи едната си ръка за Кристина. Разплакана от радост, тя се вкопчи в него с цялата си сила. Напомняше ми малко момиче, което вижда отново майка си след дълго отсъствие. Лайка виеше пронизително, докато Дани най-сетне намери време да поздрави и нея.

Останахме пред къщата цяла вечност, но накрая все пак взехме багажа и влязохме вътре. Заедно се сгушихме в леглото: Дани лежеше по корем, наполовина върху мен, а Кристина се бе вкопчила в рамото му. Беше силно загорял от слънцето. Косата му бе станала поне с два тона по-светла. Както винаги беше в най-добро настроение. Чак до следобеда разглеждахме снимки от родината му, слушахме разказите му и го обсипвахме с въпроси. По някое време заспахме с преплетени крайници.

Със сигурност бяхме най-странната тройка на този свят — но бяхме щастливи. Навярно сме били и наивни, защото нито за миг не помислихме, че това ще е последното ни лято заедно. Ако някой ни го беше казал, щяхме да го погледнем невярващо и даже да се изсмеем. Поне така си мислех аз. Трябваше да се вслушвам повече в думите на Дани. Той се оказа прав с онова, което ми бе казал в Италия. Притежаваше забележителна интуиция, инстинктът никога не го лъжеше. Ала дори да се бяхме съобразили с всички обстоятелства, пак нямаше да ни хрумне, че ще се разделим по такъв начин.