Джесика Кох
Толкова близо до хоризонта (35)

Декември 2002

В средата на декември отново заминахме за Тирол. Смятахме да прекараме рождения ден на Дани там и да се върнем до Коледа. По това време той спря да бяга сутрин. Не, че не можеше, но вече не беше важно да бъде добре трениран. Не виждаше смисъл. Вместо да тича навън в студа, прекарваше времето с мен в хотелското легло. Гушкахме се и си говорехме.

Денем правехме дълги излети. В момента това му беше достатъчно да се чувства натоварен. Въпреки че кондицията му бе отслабнала забележимо, аз все още не можех да се меря с него. Той успяваше да изкачи и най-високите върхове. Наслаждавахме се на гледката отгоре и тръгвахме обратно. Веднъж опитахме да караме ски, но аз се представих толкова зле, че веднага загубих желание.

— Хайде да се качим на лифта — подкани ме Дани и ми показа гондолите. Имаше много хора и се наложи да чакаме, докато вземем гондола само двамата. Пътувахме дълго, стигнахме много високо в планината, като гондолата често спираше за по няколко минути, за да могат хората да се насладят на гледката и да направят снимки.

Неочаквано, точно над една дълбока клисура, Дани си свали якето и отвори прозореца. И миналата година бе направил опит да излезе от кабината, затова не се уплаших. Този път обаче наистина се измъкна навън. Сърцето ми заби лудо. Той се покатери на прозореца, изправи се в отвора, разкрачи се, хвана се за покрива, а когато се увери, че има достатъчна опора, се пусна. Разпери ръце и вятърът изду пуловера му. Напомни ми за Леонардо ди Каприо на „Титаник“.

— Юхууу! — извика ликуващо Дани. Вятърът понесе гласа му. Явно нямаше намерение да се върне в кабината. Остана на прозореца през половината пътуване.

Напълно е полудял!

Известно време си играх с мисълта просто да го бутна в пропастта. Съвестно прецених аргументите за и против. Дани щеше да изгуби ценно време за живот, но пък щеше да умре без страх… Ще го разбере едва когато е вече много късно. Не ми достигна смелост да го направя. Той ми вярваше като на никого другиго. Сърцето не ми позволи да измамя доверието му.

Дани се покатери изцяло на покрива.

— Върни се вътре, моля те.

— Няма да падна.

— Моля те, Дани, остави тези глупости!

— О, Дъки! — извика ми той. — Точно това искам да направя. Да умра в свободно падане!

— Само не сега! — изплаках.

Дани се изправи върху покрива на кабината. Виждах го едва-едва. Сърцето ми биеше в гърлото. Изкривих си врата, за да го зърна. Хората под нас бяха спрели и сочеха нагоре. Образува се навалица. В далечината видях сини светлини.

— Влез си вътре, Дани — изкрещях, — иначе аз ще се кача при теб!

Това подейства. В това отношение той беше предвидим. Свлече се в кабината с краката напред. Пръстите му бяха леденостудени, ала сияеше от радост.

— Ще го направя. Просто ще скоча и вече няма да ме има. Докато летя към пропастта, ще имам време да премисля живота си.

— Много се радвам — отвърнах горчиво и му показах полицейските коли. — Дошли са за теб.

— Проклятие! Да се махаме, иначе ще ме пъхнат в ареста. Сигурно си мислят, че съм някой луд, застрашен от самоубийство.

— Точно така, Дани, ти си застрашен от самоубийство. Открай време си бил луд. Най-добре да те арестуват.

Полицията ни проследи с включени сини светлини, докато лифтът мина над билото на планината. Нямаше как да ни следват директно, но със сигурност щяха да ни чакат на другия край. На върха лифтът спря за малко. Дани се издаде от прозореца и прецени височината.

— Да слизаме!

И аз погледнах надолу. Най-малко три метра. Дебела, мека снежна покривка.

— Наистина си луд! — изхленчих.

— Идвай — настоя той. — Нямам никакво желание да падна в ръчичките на полицията. Ще ме отведат в ареста, гарантирам ти. — Провеси крака през прозореца, обърна се и ми кимна. — Просто ще скочиш. Аз ще те хвана.

Без да се колебае, той скочи върху снега, забравил пукнатото ребро. Поклатих глава и също се прехвърлих през прозореца. Не ми беше лесно просто да скоча, както постъпи той. Вкопчих пръсти в рамката на прозореца, увиснах, затворих очи и се пуснах.

Както бе обещал, Дани ме улови, завъртя се около собствената си ос, за да поеме удара, и ме пусна на земята. Хукнахме надолу по склона, в посоката, от която бе дошла полицията. Ще има да се чудят, като видят празната гондола. Тази мисъл ме развесели и се засмях.

Дани ме поведе надолу. Въпреки дълбокия сняг можеше да ми избяга без усилие. Спряхме едва в подножието на планината, отдъхнахме си и се смесихме с другите туристи по пътеката; вървяхме сред тях, сякаш нищо не се е случило. Полицаите навярно са решили, че сме скочили, защото над планините с часове кръжаха хеликоптери — сигурно търсеха труповете ни.

— Страхотно беше — заключи Дани. Лицето му сияеше.

— Няма да го повторим. Наред ли е всичко при теб? — попитах.

— Разбира се — отвърна той. — Няма да допусна да се разболея толкова тежко, че да не мога да скоча от лифта.

— Ти си напълно луд — установих за пореден път.

— Точно това обичаш у мен. Именно по тази причина ме избра преди години. Защото съм различен и имам темперамент. Ти не обичаш досадници. Искаше мъж, с когото да преживееш нещо интересно, а не да седиш на смъртното му легло и да му държиш ръчичката.

* * *

Прекарахме Коледа само двамата. Нямахме желание да отидем при семейството ми или да празнуваме навън. Купихме си готова храна от една бензиностанция и вечеряхме на паркинга. Надухме музиката до последно, за да не мислим за щастливите семейства, седнали заедно пред коледната елха.

— Надявам се да издържа — каза ми Дани вечерта, когато си легнахме. В гласа му звучеше отчаяние. — Забелязвам, че постепенно започва.

— Какво започва?

— Дреболии. Наскоро кракът ми се разтрепери и задавих колата. Лявата ми ръка остана изтръпнала цели два дни. Усещам постоянни тръпки по тялото.

Говореше монотонно, сякаш изброяваше повредите на колата си. Аз не бях забелязала нищо.

— Защо не ми каза?

Дани вдигна рамене.

— Не исках да се паникьосаш. През януари пак ще ми направят магнитнорезонансна томография, смятах да почакам дотогава.

— Няма да се паникьосам — извиках твърде високо. — Трябва да ми казваш такива неща. Говори с мен. Няма причина да си сам с това нещо. Кажи и на Йорг. Не крий нищо от нас.

Дани стисна устни и кимна. Прегърнах го.

— Няма да те оставя сам, каквото и да дойде. Каквото и да ни е приготвило бъдещето, ще го приемем и ще се справим заедно. — Легнах върху корема му и добавих: — Не съжалявам за нищо. Нито за един ден, нито за един миг. Ако можех да върна времето, пак щях да избера теб. Щях да взема правилното решение.

— Благодаря ти — пошепна Дани.

— Какво щеше да стане от мен, ако не беше ти? Човек, който върви по течението и никога няма да проумее смисъла на живота. Честно, Дани, безкрайно се радвам, че те намерих.

В последно време плачехме безспирно. Често дори не го забелязвахме. И сега беше същото. Ако той не бе изтрил сълзите ми, нямаше да разбера, че плача. И не беше важно. Най-важното беше, че успявахме да живеем нормално. Доколкото беше възможно. Че прекарахме деня щастливо. И следващия, и по-следващия.

* * *

През нощта ме събуди остър вик.

Скочих уплашено. Дани седеше в леглото до мен. Тениската му беше мокра от пот, трепереше с цялото си тяло и мъчително поемаше въздух.

— Какво има? — попитах стреснато и включих нощната лампичка. — Какво ти е?

— Паника! — дъхът му идваше плитко, на тласъци. — Паника! Не мога да дишам!

Нервно посегна към гърдите си и задърпа тениската. Преместих се по-близо до него и махнах ръката му.

— Не, не, не. Спокойно, спокойно! — Разтворих скованите му пръсти и положих дланта му върху корема. — Дишай оттук. Вътре в корема. Дишай дълбоко, срещу дланта.

— Не мога — изохка той.

— Напротив, можеш. Не говори, дишай!

Дани се подчини. Седяхме така цяла вечност, заети с вдишване и издишване. Накрая той се поуспокои. Затвори очи и се съсредоточи изцяло върху коремното дишане.

— Аз ще умра — проговори внезапно и ме прикова с погледа си. Очите му бяха сини както винаги, със същия блясък, и излъчваха същата жизнерадост както преди. Това не подхождаше на думите му. — Няма никакво значение какво правя. Аз ще умра.

— Знам.

— Какво ли ще бъде? — попита ме той. — Не говоря за болестта, а за самата смърт. Дали ще боли? Наистина ли има светлина в края на тунела?

Предпазливо посегнах към ръката му.

— Никой не може да ти отговори на тези въпроси.

— Мисълта, че изведнъж си отиваш… вече те няма… няма те…

Устните му затрепериха и той се вкопчи в ръката ми.

— Страхувам се. Ще угасна, няма да ме има. Ще изчезна…

Спомних си какво ми бе написал в стихотворението.

— Никой не изчезва просто така, Дани. Една част остава завинаги. Наречи го душа, наречи го, както искаш. Нещо остава. В сърцето, в спомена. В заобикалящата ни природа, в светлината и във вятъра. Ти сам го написа.

— Надявам се да се грижа за теб оттам, където ще съм — усмихна се слабо Дани. — Все някой трябва да го прави.

— Ще се оправя — отговорих, знаейки, че лъжа. Никога нямаше да се справя без него. — Ти ще си винаги с мен.

— Какво ще стане после? — попита той с отсъстващ поглед. — Дали ще се спуснат ангели да ме вземат? Или това е краят? Черно във вечността?

— Сигурно ще продължиш. Не знам в каква форма, но има живот след смъртта.

Дани прехапа долната си устна.

— Ще видя ли Тина?

Моля се за това, Дани, моля се!

— Убедена съм.

— Ще те видя ли някога отново?

Прехапах устни, за да не изгубя самообладание. Каква ли щеше да е тази среща на небето? Сигурно аз щях да съм стара, а той щеше да изглежда както сега. Преди седмица бе станал на двайсет и три. И двамата знаехме, че няма да доживее до двайсет и четвъртия си рожден ден. С голяма вероятност нямаше да дочака и моя двайсет и първи рожден ден през лятото.

— Престани да се сбогуваш с мен. Имаме достатъчно време.

Достатъчно време. Никога няма да имаме достатъчно време…

Неочаквано Дани стана и зарови в долната част на шкафа. Знаех какво търси. Той извади с треперещи пръсти найлоновата торба и си приготви инжекция.

— Иначе няма да заспя — прошепна. — И ще се страхувам — добави, сякаш извиняваше поведението си. Имаше право.

Извади от торбата парчето кабел и стегна дясната си ръка. Изтегли краищата с лявата и си помогна със зъби. Наблюдавах го тъжно. Запотената му коса стърчеше на всички страни, мократа тениска беше залепнала за гърдите. Направи ми впечатление колко е отслабнал. Губеше мускулна маса и бе свалил няколко килограма. Последните три години минаха като филм пред очите ми: как някога, на празника, ме принуди да му дам телефонния си номер. Със самоувереност, която трябваше да се забрани. Как стоеше, небрежно облегнат на лимузината, сякаш бе излязъл от най-скъпия магазин. Отчаяните му опити да ме държи далече от себе си. Първата целувка, след която страдаше от угризения на съвестта. Готовността му да помага на Кристина и на всички други хора. Видях го на ринга — как побеждаваше противник след противник. Как се сби с петима мъже едновременно, за да ме защити, и как преби Анджело, когато онзи жалък мръсник заби нож в хълбока на Рики. Спомних си в подробности нощта, когато ми каза истината за себе си и за живота си. Как се изпълни с доверие към мен и ми се отдаде напълно. С болка си спомних смъртта на Кристина, счупената му ръка и безкрайните викове през следващите нощи.

А сега Дани седеше на пода и втечняваше хероин. Пропадането му беше достойно за филмиране. Голямата му кариера на модел се бе провалила, никога вече нямаше да спечели световно първенство по бойни спортове, защото беше осъден на смърт. Смъртта на Кристина бе отприщила болестта му. В това нямаше съмнение. Дани се идентифицираше с нея твърде силно, за да може да преодолее тази загуба. Точно затова болестта се бе разразила така внезапно. Ако Кристина не беше загинала по този трагичен начин, Дани можеше да живее още няколко години, и то в добро здраве. С голяма вероятност щеше да доживее времето, когато медицината ще е в състояние да спре болестта.

Двама души си бяха отишли по вина на убиеца на Кристина.

За хиляден път се запитах как ли щеше да протече животът на Дани, ако проклетият му баща не беше разрушил всичко. За първи път обаче се запитах дали моят живот щеше да протече различно без него. И най-лошото: не можех да твърдя, че не съм била предупредена. Влязох в катастрофата с широко отворени очи и ум, знаех всичко. Въпреки това казах на Дани самата истина: ако някой беше върнал времето и отново можех да застана в решаващия миг на живота си, пак щях да избера него. Дори да знаех от самото начало какво ще стане и как ще повлияе върху живота ми. Или тъкмо заради това.

Спомних си какво ми бе казал на поляната при понитата: че никога не е имал шанс за нормален живот. Тези думи съдържаха толкова истина, че ме заболя сърцето. Съдбата наистина е жалка измамница. Беше му изпратила ангел-хранител, макар че той не го искаше. Тогава се шокирах от мисълта, която ми мина през главата при гледката на изпотрошената му кола. В този момент обаче разбрах истината: щеше да е по-хуманно за него, ако онази сутрин просто беше загинал зад волана. Дори това не му бе дадено, въпреки че той го желаеше силно.

Пръстите на Дани трепереха така силно, че за четвърти път не намери вената. Въздъхнах, станах от леглото и отидох при него.

— Дай на мен — казах и протегнах ръка. Той ме погледна скептично, после колебливо ми подаде спринцовката.

Сложих ръката му върху коляното си и улучих вената от първи опит. С едно движение изпразних резервоара и издърпах иглата. За кратко притиснах с палец мястото на убождането, за да предотвратя кървенето. Развързах кабела и натъпках всичко в торбичката. Прибрах употребената спринцовка в опаковката и я изхвърлих в кофата. После седнах до Дани на леглото, сякаш през целия си живот не бях правила нищо друго.

— Обичам те — каза той. — Повече от всичко. Повече от моя безполезен живот.

— Броят на годините няма значение, когато трябва да се определи дали един живот е ценен, или безполезен. Ти живя много по-активно от хиляди други, които умират от старческа слабост. — Посегнах към ръката му. — Твоят живот беше повече от смислен. Ще оставиш трайна следа след смъртта си.

Дани се усмихна слабо.

— Нищо не умира истински — рече тихо той. — Само се променя, приема друга форма. По-късно винаги мисли за това.

— Ти ще продължиш да живееш в мен — обещах му. — Обичам те повече от живота си.

Дани се отпусна на възглавниците и се обърна на другата страна. Сгуших се до гърба му и положих ръка върху корема му. Той взе ръката ми, мушна я под тениската и я положи върху гърдите си. След толкова време и въпреки че това действие се бе превърнало в ритуал, жестът му ме трогна до сълзи.

Усетих как биенето на сърцето му се успокои, когато най-сетне заспа. Навън виеше буря, утрото вече идваше. Видях в светлината на уличните лампи как клоните на дърветата се огъват, чух как леденият вятър се удря в кепенците. Бях готова да се закълна, че вятърът идваше от север.

Станах бавно и отидох до прозореца. Дълго стоях там, загледана в тъмното нощно небе. Очите ми търсеха мястото, което Дани ми беше показал от покрива.

Северен вятър, помислих си и си припомних едно стихотворение от Марайс^[26], което бях прочела някога:

Отново усещам северния вятър,

обещанието на хоризонта.

Колко възможности има човек,

който познава северния вятър?

 

Аз тръгвам със северния вятър.

Не е нужно да познавам пътя.