Добри Немиров
Ангелогласният (9)

Седнал на столчето до решетчатото прозорче, Йоан гледаше в голямата градина на царския палат. Очите му шареха по кичестите кедри и стройни кипариси, но в тях вече не трептеше доскорошната безгрижна радост на козарчето. Вече трети ден откак го вкараха в палатите на василевса, а животът му от минута на минута ставаше все по-тежък. Какво да се прави? Три дни минаха, а на Йоана се струваше, че са минали три дълги години. Той трябваше непрекъснато да стои в килията и да чака да го повикат при господаря. А господарят може би беше забравил за него. Какво да се прави? Не е ли добре Йоан тихо да се промъкне през градината, да прехвърли оградата и да си иде там, отгдето е дошел? Ето цял месец как се скита из тоя град и нито веднаж не пожела да си отиде в Драч. При мисълта за своя роден град Йоан трепна. Едва сега видя, че е направил нещо много лошо. От жажда да види големия град той напусна майка си и цял месец живее, без да помисли за нея. И когато е скитал из града, тя може би е плачела… и от плач, може би, очите й са изтекли — точно като майката на един негов приятел и съсед на име Ангелария, която плака ден и нощ за мъжа си, докато ослепя.

Силна вълна от жал и любов заля душата му. Той видя и хубаво, и лошо, и грозно, и страшно в тоя кипнал град, стигна дотам, че влезна и в затвора, за да види колко много са човешките мъки. Стига толкова. Елефтерис го доведе, защото василевсът искал да му чуе гласа. Че какво като го чуе? Ще му даде пари ли? Не! Пари не му трябват. Той иска да го пуснат и да отиде при майка си. Нищо повече! Всичките хора имат майки, а само той е тръгнал да живее без майка. Не! Йоан ще избяга… Тихичко, тихичко ще отвори вратата и ще излезе. — И едва помисли това, той с един скок се намери до вратата и я отвори. Пред него се разкри гора от кедри. От всички страни го посрещна тънък горски мирис. Той се огледа и предпазливо запристъпва по малка пътечка, посипана с едър пясък. Где водеше тая пътечка? Към оградата ли? Към портите ли, или нейде навътре? Йоан реши да върви. Той знаеше, че накъдето и да е тръгнал, все най-назад пред него ще се изпречи ограда. Ще се хвърли, ще я прескочи като дива коза и ще се намери на улицата. Тогаз няма да се бави никак. Ще иде в странноприемницата, ще подири керванджии от Драч и ще тръгне с тях…

И Йоан още по-смело заситни из пътечката, но в това време пред него се отдели друга пътечка и той се спря и се замисли. Накъде?

— Ха сега, Йоане — си рече той гласно, — накъде ще вървиш?

Изведнаж като изневидело до него долетя тънко, остро гласенце:

— Няма накъде да вървиш.

Йоан се обърна и видя пред себе си едно малко момченце, почти дете.

— Какво рече? — попита Йоан.

— Рекох, че гдето и да ходиш, пак тука ще дойдеш. Целият свят е тука.

Йоан с голяма почуда видя, че пред него се намира не дете, а джудже, може би два пъти по-старо от него.

— Я по-добре — рече пак джуджето — пресегни се да ми откъснеш ей тая пръчка.

— Защо ти е?

— Искам да нашибам свети Никола Чудотвореца, загдето не е удавил Раксима.

— Че кой е Раксим?

— Раксим е рибарят на василевса. Най-мръсният азиатец. Мразя го, както мразя мястото между пръстите на краката си.

— Защо го мразиш?

— Еха, дървена глава! Ти искаш за всичко да ти отговарям. Откъсни там пръчката, пък мълчи. Трябва да знаеш, че аз съм смешникът на василевса.

— Много хубаво — отвърна Йоан, като мислеше, че с тия думи ще се затопли разговорът им.

— Кое е хубаво? Че съм смешник на василевса ли? Може да е хубаво, но е мъчно. Колкото ми е малък ръстът, толкоз голям умът ми трябва да бъде… Разбра ли?

— Разбрах.

— Всичко ли разбра?

— Всичко.

— Добре. Кажи ми какво си разбрал.

— Разбрах, че василевсът има хиподром тука и ти си чудодеец.

— Какво?

— Правиш разни работи. Все хубави, все чудни.

— Ха, ха, ха, ха… — се разсмя джуджето и едва не се килна на земята от смях. — Хайде сега откърши ми пръчката.

Йоан пресегна, откърши права, равна кедрова пръчка и му я даде.

— Где ще намериш свети Никола?

— В брадата на персийския султан.

— Ами той где е?

— Еха! Ти пак разпитваш! Слушай, приятелю, ако ме попиташ още нещо, ще те шибна по лицето.

— Добре. Няма да разпитвам — примирително рече Йоан и с почуда изгледа джуджето. Той не можеше да разбере где и на кое място в това малко телце ще се е побрала толкова много смелост.

Джуджето също оглеждаше Йоана. Те се мъчеха да се запомнят един друг, сякаш бяха уверени, че животът отсега нататък често ще ги изправя един срещу друг.

Йоан видя, че главата на джуджето е твърде голяма за малкото трупче. Челото му е изпъкнало, очите малки, живи и зли и по лицето му се кръстосваха вече бръчките на една възраст, може би, много по-голяма от Йоановата.

— Как ти е името? — го попита Йоан.

— Дино.

— Дино? Че какво е това име?

— Е, пак ли питаш? Ромейско име. Не си ли го чувал друг път? Дино се е казвал дядо ми, който бил консул във времето на император Алексея. По право трябваше аз да бъда днес император, защото друг наследник дядо ми е нямал. Но, както виждаш, неправдата е дадена за всички хора. Днес, вместо да бъда император, аз съм императорски смешник.

— Какво правиш, като си смешник?

— Слушай, человече — натъртено рече Дино, — ще ти отговоря и сега, но повече не! — Всеки ден диря как да разсмивам императора.

— О-о-о!… Колко хубаво нещо!

— Хубаво ли? Може да е хубаво, ала е мъчно. Ти трябва да намериш нещо, та да разсмееш господаря. Каквото и да намериш, с каквито думи искаш — твоя работа. Стига той да се засмее.

— Ако се засмее, тогаз на всички става добре — нали?

— На всички става добре, ала ако не се засмее, знаеш ли какво става? Той пресегва, хваща ме за косите и ме дигва нагоре — ей тъй, като малко кученце. — И казва: „Пищи, куче!“ Аз започвам да пищя, ама пак гледам да го накарам да се засмее и затова приказвам разни, разни работи. Сега знам: ще попиташ какви работи? И ако попиташ, ще изядеш пръчката.

Йоан го погледа от горе до долу и си каза: че какъв ще е ударът на тая муха? Ще го попитам, да видим ще ме заболи ли.

— Е, нищо, ти ми кажи какви работи му говориш.

Дино вдигна пръчката, подържа я малко над главата му и постоя тъй няколко мига неподвижен.

— Кажи де! — настоя Йоан.

— Какви работи? Нека те дигне и тебе във въздуха, че да видиш как ще заприказваш.

Йоан закачливо му рече:

— Ти не ме удари.

— Не те ударих.

Дино също изгледа Йоана.

— Ти какво дириш тук?

— Доведе ме Елефтерис.

Дино подскочи от почуда.

— Ти да не си козарчето, гдето пеело като ангел?

— Аз съм.

Дино се разсмя весело, прекрачи и хвана грубата ръка на Йоана. В малката ръчичка на джуджето лапата на Йоана изглеждаше огромна.

— Не те ли е викал господарят?

— Не!

— Ще те вика. Днес на трапезата стана дума за тебе. Слушай, момче! Ако господарят те хареса, ти много ще сполучиш.

— Какво ли ще сполуча?

— Охо, само почакай, ще видиш. Най-напред ще те задържи тук, в палата.

— Какво ще ме прави? Ще ме пуща ли из ливадите?

— Че защо ти са ливадите бре, човече? Няма да пасеш трева, я!

— Ще отивам ли при козите?

— Я го гледай! — се възчуди Дино.

— Тъй, тъй, Дино! Аз без козите не мога да живея. И после… аз искам вече да отида при майка си.

— Где е майка ти?

— В Драч.

— Хей, много далеч.

— При нея искам да си отида. Много ходих вече, много скитах… Не ми се скита…

— Виж, колкото за майката, не знам. Господарят няма да те пусне при нея.

— На тебе не ти ли се ходи при майка ти?

— Ха! Че коя е майка ми? Ти знаеш ли коя е майка ми?

— Не знам.

— Като не знаеш, защо приказваш? Майка ми била жълтата невестулка, а баща ми — черният кърт.

Йоан погледна малкия Дино тъй, като че не го разбра добре, и рече:

— Ха… тъй.

— Как ще е тъй? Разбрал-неразбрал, пък казва, че е тъй. Къде е майка ми сега, знаеш ли?

— Знам. В Драч — отвърна Йоан и весело се засмя. Той мислеше, че всичките хора, които са в неволя, все са от Драч.

— Какъв ти Драч? Иди в гората ей там, горе. Ще видиш катерички, колкото искаш…

Чак сега Йоан разбра, че Дино се шегува, та побърза да се засмее.

— Не се смей много, ами си иди в килията, защото може да те потърсят. Хайде, пък недей забравя, че от сега нататък ще трябва да ми помагаш!

— Добре… само че защо да ти помагам?

— Защото нашият епископ каза един ден: „Помагайте на слабите…“ Где има по-слаб мъж от мене? Аз от вятъра падам, ако не се крия зад стените и дърветата.

— Помагат ли ти?

— Ако хората биха ми помагали, тъй както казва епископът, аз сега щях да бъда разкъсан от грижите им. Слава богу, че човеците се мразят, че тъй намират защо да живеят. Хайде, иди си сега, пък аз ще те потърся пак. Имам много неща да ти показвам.

На Йоана му беше добре с Дино, но трябваше да се раздели засега с него. Във всеки случай той беше доволен, че тук, в това нерадостно място, един приятел като Дино беше добре дошел.

Той тръгна пак по пътечката за към килията и се мъчеше да разбере каква ще е тази работа на Дино — да весели царя. Какво прави, че може да го весели?