Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
mitashki_mitko (2022)

Издание:

Автор: Добри Немиров

Заглавие: Ангелогласният

Издание: второ

Издател: Издателство на Българския земеделски народен съюз

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателството на БЗНС, София, ул. 5–012 № 2

Излязла от печат: м. януари 1981 г.

Редактор: Борис Дечев

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Стефан Станев

Художник: Евгени Босяцки

Коректор: Мария Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16751

История

  1. — Добавяне

Когато се случваше Йоан да дойде в града, той изхабяваше най-малко два часа около къщата на потайния Елефтерис. Той заживя с желание да види малката му дъщеря и все мислеше, че тя ще му се покаже, когато излиза на улицата със слугите си. Йоан, който обичаше да мечтае, намираше в лицето на малката Елени нещо прилично на ангел, който живее тук на земята, за да му се радват и млади, и стари, и малки, и големи.

Преди да чуе за Елени, Йоан обикаляше около хиподрома и със свито от нетърпение сърце чакаше уречения час на тържествата, но сега най-голямата му мечта беше да види Елени.

Той се движеше край високите зидове, гледаше през кипарисите към високите порти на къщата и чакаше добрия час, когато бог ще му изпрати малката Елени.

Един ден Йоан дочака тоя час. Портите се отвориха и на улицата се показа една негърка, облечена в червена туника, и… до нея — за голямо чудо — онова момиче, което беше дошло при него през миналите дни. Той се дръпна крачка назад и загледа с необикновена почуда своята познайница. Гледай ти, коя била тя!

Тя спря поглед върху него, погледа го няколко мига и се усмихна.

— Козарче, какво ти правят козите?

— Добре са — отвърна все още неокопитен Йоан. Негърката, на която, види се, беше поръчано строго да пази момичето, хвана го за ръката и на развален ромейски език му извика:

— Хайде, Елени, не се спирай тъй!

Тя искаше да си поприказва с Йоан, но негърката я почти повлече край стената. Успя само да се обърне и да извика:

— Утре да ми донесеш мляко от оная коза — с червените маниста.

Негърката се обърна към козарчето:

— За каква коза ти казва Елени?

Елени каза:

— Ще пия мляко само от неговата коза.

— Отгде знаеш неговата коза?

— Аз ходих на село, та като минавах край кошарите, поприказвах си с туй козарче. То ми даде мляко от една коза… Ах, колко сладко мляко!

— Донеси, момче — възрадвано рече негърката. — Нашата малка господарка не обича да яде и много слабее. Татко й се е зачудил как да я накара да обича храната. Какво не правим — не ще и не ще! Ако наистина пие млякото от твоите кози, носи й! Всяка сутрин донасяй!

Елени просия. Хитростта успя да й спечели едно приятелче, макар само за няколко минутки през деня.

Голяма беше радостта на Йоана. Той се радваше на всяко приятелство и особено на Елени, която беше тъй бяла и чиста, че приличаше на малко облаче. И когато потегли да си отива, той запя с всичкия си глас.

Хората, които го срещаха из пътя, се спираха, гледаха го с почуда и си отминаваха, като не преставаха да се обръщат и го поглеждат по няколко пъти.

И не прекъсна песента си Йоан и в кошарата. Там бяха Альо, тънкият Ахилес, косматият Йоргиос, Тодори и Солони. Колкото да бяха бъбриви, особено Альо и Ахилес, при песента занемяха. Йоан пееше, без да се пита слушат ли го, или не. Той нареждаше някакви думи, които се ронеха като от скъсани огърлици и се носеха тъй живо, сякаш се втурваха да обходят цялата ромейска земя.

Альо вече не се чудеше на Йоана, само се унасяше в песента му до заспиване. Само Тодори все още гледаше козарчето в устата. Той мислеше, че Йоан има някаква чудновата свирка в устата си и я надува. И сега, когато той пееше, обхванат от радостта, която му даде Елени, Тодори се наведе и започна упорито да наднича в устата на малкия певец.

Изведнаж той плесна с дебелите си лапи:

— Видях я, видях я!

Йоан млъкна и го загледа с почуда.

— Какво видя?

— Свирката! Ей я там под езика ти, дяволе!

— Каква свирка? Няма свирка! — И Йоан зяпна, избърна езика си нагоре, развъртя го и каза: — Ти луд ли си, Тодори?

Тодори не отговори и се дръпна настрана. Той вече напълно се увери, че козарчето не свири, а пее със своя глас.

Песните на Йоана станаха известни на хората от именията на Елефтериса. За него се говореше с някаква почуда, като че ставаше дума за замагьосан човек. Защото трябва нещо да стане с човека, за да пее тъй хубаво. На Йоана не му стана нито по-зле, нито по-добре от тая прочутост. Той си пееше по цели часове и не се питаше харесват ли песните му. Но никой не се помъчи да отгатне защо доскоро рядко дигаше глас да пее, а от няколко дни насам не млъкваше. И сам Йоан не се питаше. Той само изпитваше голяма нужда да пее и когато пее, да мисли за едно момиче. В своите песни той повтаряше целия си разговор с Елени, по стотина пъти повтаряше думите й и се радваше, когато виждаше как всяка дума се превръща на блестящо бисерно зрънце — светло, прозрачно и нежно като думите, изказани от някой ангел.

Най-приятни за Йоана бяха сутрините. Той напълваше голямата делва с мляко от пъстрата коза и отиваше у Елефтериса. Тук го посрещаше малката слугинка Смарайди, взимаше му делвата и като му казваше да чака, изчезваше между дърветата из двора. След малко дохождаше Елени. Тя заставаше пред него и го питаше видял ли е вчера ангели.

— Видях. Бяха три. Отиваха към планините.

— Когато хвъркат, развяват ли крилата си?

— Не! Те стоят само разперени. Така ангелите плуват между облаците.

Йоан се сети за нещо и се засмя:

— Един ден аз повиках при мен един ангел.

— Той дойде ли?

— Не дойде, а само слезе ниско, ниско над мен. Ангелите не обичат да стъпват на твърда земя.

— Каза ли ти нещо, като слезе?

— Каза… Каза, че около могилата, при блатото, растат хубави гъби.

— Ти ходи ли да видиш?

— Не съм ходил. Ще отида да видя днес.

— Искаш ли да дойда и аз?

— Искам, ала няма да те пуснат.

— Аз ще кажа на черната. Тя ме пуща понякога. Ти ме чакай при кошарата. Аз ще дойда.

— Добре, ще чакам!

Наистина, когато слънцето премина отвъд кубетата на църквата, Елени незабелязано се промъкна през градината, излезе на улицата и полетя към кошарите. Туниката се развяваше зад нея и светлите къдри играеха по раменете й като живи жълти змийчета.

Елени не можеше да разбере защо иска да вижда козарчето. Тя го видя два-три пъти и когато се случи да не се мерне един ден около й, тя ставаше нетърпелива, зла, ругаеше негърката, като хвърляше върху главата й всичко, каквото й попаднеше.

Какво козарче ще да е бил Йоан, за да я накара да мисли за него по цели дни? След като го видя първия път да се разговаря с ангелите, Елени би повярвала, ако й кажеха, че той е близък техен приятел и че те му помагат всякога, когато се намира в нужда. Един ден тя наистина се увери, че е близък на ангелите. Когато отидоха в горичката да дирят едри къпини, Йоан запя. Той дигна глава нагоре и отпусна глас. Каква беше тази песен! Отгде е взел този чуден глас? Две катерички се спуснаха по един клон и загледаха Йоана, едно зайче надничаше между храсталака, а Елени го гледаше тъй смирено, сякаш Йоан бе излязъл от някоя икона и правеше чудеса.

И всеки ден, когато се срещаха, Йоан изпяваше по нещо. В тия си песни той говореше за светците — божите слуги, и за техните добри сърца.

— Ти светец виждала ли си? — я попита той един ден.

— Виждала съм — хромия Перикли.

— Ха — се засмя Йоан, — че той не е светец.

— Татко казваше, че се преструвал на светец.

Така в хубава дружба Йоан и Елени преминаха цялото лято. Никой не можеше да си помисли, че от невиделица ще дойде тъмен облак и ще затъмни тяхното хубаво небе. А тъмният облак дойде и донесе страшна буря. Елени съвсем неочаквано престана да се явява при Йоана. Той както всякога носеше делвата с млякото. Смарайди я взимаше, но Елени не се явяваше при него. Дълго Смарайди не казваше на Йоана какво става с Елени, ала една сутрин, като видя колко много козарчето иска да я види, тя му каза:

— Стига си питал. Когато става нещо в нашия дом, не се казва отвън.

— Кажи, кажи, Смарайди! Ще ти доноса цяла шепа зелени маниста.

Тогава Смарайди наведе лице към Йоана и прошепна:

— Много е болна Елени.

И след тия думи тя се обърна, влезе в двора и затвори вратата след себе си.

Но няколко деня след това се случи нещо още по-страшно.

Слугите на Елефтериса много пъти кръстосаха именията му да търсят козарчето. Когато най-после го намериха, заведоха го в големия двор на Елефтериса.

Той не беше виждал толкова голям дом. Мраморни стълби, бели, чисти стаи, пак стълби, пак стаи. Чет нямаха стаите тук. Някои бяха украсени с дебели килими, сребърни и златни свещници, полиелеи, дъбови столове с широки облегала, дълги миндери, покрити с тигрови кожи… Тук всичко светеше от чистота и богатство.

Но где го водеха слугите на Елефтериса? Те го въвеждаха от стая в стая, изкачваха се по мраморни стълби, пресичаха дълги тремове и най-после застанаха пред една врата.

Единият бавно я отвори и вкара вътре козарчето.

Йоан трепна. Върху мекото легло под светла копринена завивка лежеше Елени. Само за няколко дни тя се беше превърнала на суха вейка. Лицето й се беше издължило и тъй побледняло, като че беше изчезнала оттам и последната капчица кръв, а очите й хлътнали тъй дълбоко, като да е боледувала цяла година.

О, много, много е болна Елени! Сърцето на Йоана се сви от болка. Как да й се помогне? Около Елени се навъртаха две угрижени жени, а над главата й стоеше прав едър плешив мъж със строго лице и тъмни студени очи.

— Ти ли си козарчето? — попита той.

— Аз съм.

— Както виждаш, моята Елени е много болна. Тя бълнува ден и нощ и много често споменува за тебе и за твоите песни. Искам да я накараш да дойде на себе си, затуй те повиках да попееш пред нея. Сама тя каза преди три дни, че твоите песни разтваряли небето. Ако е истина — добре. Ти виждаш, че Елени умира. Изпей нещо! Може би пък наистина небето да се отваря от твоите песни. Тогаз добре ще бъде да изпратим Елени там, когато то е отворено… Ако иска бог, той ще се погрижи за нея.

Йоан гледаше Елефтериса право в очите. Бледен, треперящ, той не можеше да разбере какво иска да каже големият човек. Умирала Елени! Наистина ли? Как тъй изведнаж тя ще затвори очи и ще влезе в земята?

Йоан не можеше да узнае колко тъжи домът за Елени. Елефтерис имаше такова лице, че не се разбираше сърдит ли е, или скръбен.

Разтъженият Йоан се обърна, огледа стаята, като да диреше помощ и спря поглед върху бледното лице на болната. Все тъй с полуотворени очи тя гледаше нейде в стената и потъмнелите й сухи устни потреперваха от време на време. Дишаше дълбоко.

Името й се носеше из стаята. То беше издълбано във всеки предмет и сега с вик се повтаряше от някакви невидими хора, които може би стояха над нея и чакаха нещо.

— Какво думаш? — попита Елефтерис Йоана.

— Нищо — отвърна той едва чуто.

— Ти каза „не бива“. Да пееш ли не бива?

Йоан казал тия думи, без да се усети. Легналата на душата му мъка беше разбъркала всичките му мисли, та сам не знаеше да е казал нещо. Но сега Елефтерис го разбуди. Наистина, той бил поканен да попее. Да, той ще запее… Тогаз ще се яви бог в облаците… Той сам ще каже какво да се прави.

И вместо да запее, той сгъна треперящите си ръце на гърди и зашепна. Той шепнеше една молитва, която се редеше в душата му дума по дума, молитва, немислена и неказана никога досега. В нея Йоан молеше бога, света Богородица и всичките светии и ангели да помогнат на болната. Ако искат да я вземат, тогаз нека я отведат в божия дом да му служи. И понякога, когато Йоан я повика с някоя песен, тя да се показва между облаците и да се разговаря с него.

Така Йоан облекчи душата си от скръб. Той искаше Елени да стане най-близко чедо на бога.

И сега, когато си поотдъхна, той спря влажни очи на Елефтериса и каза:

— Бива… Ще пея!

След тия думи той пое дъх и в стаята се разля чуден глас. Не човек пееше, а някаква струна, издърпана от нечие божествено сърце, разливаше звука си… През това време една муха бе кацнала на веждата й, след това слезе по-надолу и пропълзя в окото й. Но тя не мигна. Тя вече наполовина беше мъртва.

Лицето на суровия Елефтерис се измени. Строгостта изчезна, а на мястото й остана плаха почуда. Отгде е дошло това момче? Кой му е дал този глас? Но той не можеше много да размишлява, защото друго чудо се разля пред погледа му. Елени затаи дъх, широко отвори очи и огледа стаята. Радост проигра в очите й. Какво става с нея? Ще оздравее ли? Но Елефтерис не успя да си отговори, защото тя обърна поглед към Йоана, усмихна му се със своята нежна детска усмивка и издъхна.

Жените зашариха из стаята, смутени и разплакани, а челото на твърдия Елефтерис се набърчи. Той се вгледа в лицето на дъщеря си и очите му овлажняха. Той беше твърд и студен човек, но за пръв път губеше свое чедо.

— Слушай, момче. Помислих за тебе. Искам след десет дни да те видя. Ще кажеш на слугите ми, че съм те викал и ще дойдеш. Сега иди си със здраве.

Йоан си отиде. Той не скърбеше. Той знаеше, че тя ще му се показва от облаците както всичките ангели. Тогава ще й пее песните, които тя вече знае, и така ще води дълги разговори с нея. Да, тя не е умряла! Само живее високо, високо нейде и не може да слезе при него… При него на твърдата земя.