Добри Немиров
Ангелогласният (15)

Мануел се разхождаше из градината на летния дворец и се разговаряше с двама от своите логотети, които бяха дошли при него по държавни работи. Те искаха от него да се откаже от намерението да купи нови кораби от строителите езичници.

— Карате ме да се чудя — каза Мануел, когато те настояха на своето. — Държавната полза за мене е хиляди пъти по-важна от това, че някому ще докривее едно бързо и нищожно допиране до езичеството.

— Да, ваше величество, но вие забравяте, че още преди един век е взето решение да не се купува нищо от езичниците.

— Ако тогава е имало глупци да вземат такива решения, сега не трябва да има глупци, които да ги спазват. Не забравяйте, че аз искам държавата ми да бъде силна, непобедима. Как ще бъде то, ако нямаме кораби както за търговия, тъй и за война?

Разбира се, Мануел се наложи. Великият логотет трябваше да свика събор на всички логотети, за да ги убеди в ползата от една такава покупка на кораби.

— Трябва да ви призная, мои драги логотети, че аз не съм доволен от вашите грижи. Вий добре знаете, че аз искам върху империята на великите ромеи да не може да се хвърли нито прашинка. После нека се знае, че моите народи трябва да усещат както силата на моята власт, тъй и грижата ми за тях. Искам да се открият нови училища, искам да се настаняват добре способните деца от империята. Да обичаш науката и изкуствата не е само един накит. Една държава напредва главно, когато в нея царят науката и изкуствата.

— Ний спазваме това, светли господарю. В няколко манастира сме настанили млади момчета да се учат за иконописци, а също и в мусикийното училище поддържаме няколко способни момчета.

— Знам. Това ще се прави, защото аз го искам. За доброто не трябва да жалите пари и сили.

Целият ден на император Мануела е изпълнен с държавни грижи. Той знае колко и какви училища има в империята му, колко и какви деца учат там, знае какви работилници се откриват и каква стока се изработва в тях. Той знаеше всичко, което става в империята му, и ако виждаше нещо да се движи не по свой път, той сам се погрижваше да го оправи. Мануел беше един умен и грижлив император и цялото си време през деня даваше само на размисъл и труд. Между оня Мануел, който до самозабрава обичаше веселбите и угощенията, и тоя имаше цяло море разлика. Сякаш не бяха един и същ.

Но тоя човек, който знаеше всичко що става в империята му, беше сляп за живота зад решетките на василиката — жилището на императрицата.

Хубавата антиохийка Мария имаше една грамадна свита, която живееше във василиката. Това бяха осемнайсет жени, една през друга по-хубави. Мануел обаче, за да не се изложи пред поданиците си, предпочиташе да си избира любовници отвън и тайно да ги приема и изпраща. Свитата на императрицата оставаше непокътната. Затова пък през тайната вратичка често влизаха млади голобради момчета, които прекарваха по няколко часа през нощта в топлите прегръдки на зажаднелите жени.

В средата на тия охолни жени най-свободен и важен достъп имаше Дино. Той влизаше в голямата кубикула, започваше да се търкаля, да върви по ръцете си, да се преправя на маймуна и да пуща двусмислени нечисти приказки, които караха жените да пищят от бодливо удоволствие.

Той беше длъжен да влиза във всички жилища на сановниците, на чиновниците, на работниците и слугите и от тях научаваше всичко, каквото ставаше в града. И затова, когато влизаше при жените, те се събираха от всички ъгли и го окръжаваха. Тук Дино трябваше да разкаже в коя къща мъжът е ял бой от жена си, в коя къща жената е била заварена с любовника си, кой чиновник е барал из хазната, чия магарица забременяла и много още новини, които свитата на императрицата поглъщаше с охота. Но това не беше всичката работа на Дино. Той водеше разговори с всяка една отделно. В тия разговори всяка научаваше по нещо за своя любовник или по нещо от него. В това време в една от малките стаички младо офицерче държеше в прегръдките си една загадъчна дама със скрито лице в дебело було. Коя беше тя — само Дино знаеше. Може би тя беше самата императрица Мария, може би някоя друга дама, а може би и дяволитата патриция-зоста с офицера, когото е видяла тая сутрин в свитата на императора.

Патриция-зоста се наричаше най-приближената до двореца жена, на която се даваше право да сяда на обяд на масата на императора и да носи почетния пояс. Но макар и толкова приближена до благоволението на императора, тя не изглеждаше, че се старае да го запази от одумки.

Но все пак не можеше да се разбере патриция-зоста ли беше в стаичката с офицерчето, или самата императрица? Дали между тия две жени нямаше някое тайно споразумение?

Защото много се говореше за Мария, а все пак потайностите й не бяха като тия на Теофано, на Зоя или Теодора. Мария беше умна, хитра и много предпазлива. Многото шпиони в двореца нерядко донасяха на императора за подозрителни държания на императрицата, но той не можеше нищо да улови. А не можеше да скрие ревността си. Когато неговият братовчед Андроник му забелязваше, че много ревнува жена си, Мануел отвръщаше:

— Тия, които не са много чисти в себе си, не само че ревнуват, но и убиват от ревност.

— Тогава да очакваме и убийство?

— Не! Мария ми е вярна. Това добре зная.

Андроник се изсмя високо и като го загледа многозначително, засмя се още по-бурно.

— Какво искаш да кажеш, Андроник?

— Ето какво искам да кажа. Ти си един от чудните императори на света. От една страна, си простодушен като дете, от друга, си умен като философ — когато стане дума за държавни работи, — от трета страна, си развратен като куче, а от четвърта, имаш прекалено много съвест. Ти си съставен от четири човека, които постоянно се гонят.

Мануел всякога е гледал със скрита омраза към своя братовчед, едно, загдето изпълваше двореца с интриги и налиташе върху всяка срещната жена, и друго, че понякога сам не скриваше лудешки идеали. Дори един ден не се поколеба да каже:

— Ех, Мануеле, ако аз бях император, друго щеше да бъде.

— Ти мислиш да ставаш император?

— Не мисля, но ако народът поиска…

Мануел се засмя:

— Тогава има много да чакаш.

— Не се знае… В Ромея всичко е възможно.

Дълго не можеха да се разговарят двамата братовчеди, защото между тях всякога изпъкваше сянката на някаква скрита омраза.

Андроник беше красив, строен, много пъти по-умен от братовчеда си, силен и решителен и притежаваше ловкостта да се харесва на всякого, а това гневеше Мануела. Той усещаше, че тия качества държаха буден в амбициозния му братовчед един пакостен идеал, който, разбира се, няма да се осъществи, но само ще му носи безпокойствия.

И двамата братовчеди се разделяха — Мануел с нескрита омраза в душата, а Андроник с тържествуващо злорадство.

Андроник по възраст беше колкото императора. Още от деца раснаха наедно и не се разделиха нито веднаж. Ето защо всред омразата и злорадството цареше навикът да се срещат, да се разговарят и често да се хранят на една трапеза. Андроник беше главен военачалник и имаше достъп из всичките дворци. Своите широки права той имаше не само поради близкото си роднинство с императора, а поради големите си успехи на пълководец. През време на война най-големите сражения е спечелвал Андроник. Смел до самозабрава, силен до непобедимост, ловък във въртение на копието и неповторен ездач, той се втурваше върху неприятеля и поразяваше в пътя си где когото срещне. Така неприятелят всякога е ударял на бягство и е давал направо в Андрониковите ръце печалби, победи и трофеи.

Когато Андроник се движеше из двореца — красив, строен, с широки плещи, равни, силни крака и глава на Аполон, той носеше пълно съзнание, че е победител върху всички и върху всичко. Това значеше, че когато е свободен от война и се намира в двореца, става съпруг на всичко женско там.

Ето защо, когато се носеха интриги за императрицата, името на Андроника често се повтаряше. Не е ли и той един от ония, които влизаха в нейната тайна стаичка? Никой не можеше да каже, освен пак Дино. Той държеше тайните на всички жени, а казваше се, че държи тайните и на императрицата. Но Мануел не смееше да разпитва дълго Дино, защото се боеше да не чуе нещо, което ще оправдае подозренията му. Затова именно в едно угощение той искаше да премахне Дино, като накара Ксенофона и Афродита да го убият. Но Дино спечели живота си не по милост божия, а защото беше твърде потребен човек.

Дино имаше способността да се налага, а оттук идеше леснината да заведе някоя забулена девойка в скритите покои на императора. Тоя нищожен човек държеше в ръцете си тайните на всичко живо в двореца. Ето защо често обичаше да се среща с Йоана. Чистотата и простодушието на младия певец се виждаха интересни на Дино. Освен това, свикнал да осквернява всичко чисто, той неведнаж се запитваше дали певецът не би се изкушил да даде малко дял на живота. Ето защо във всяка среща с него Дино се мъчеше да намери оная нишка у Йоана, която не би се скъсала, ако случайно го задърпа и поведе нанякъде.

Колкото и черни да бяха скритите мисли на Дино, той обичаше Йоана. Това би трябвало да накара малкия смешник да не намесва чистия певец в дворцовите тайни, но сам Дино не знаеше колко са лоши и нечисти тия тайни. Той не можеше да види нещо нередно и нечисто в една тайна среща между мъж и жена. Мислеше, че точно туй е животът и че тъй трябва да живеят всички хора. Бягството на Йоана от любовни събития Дино си обясняваше като някакъв недостатък у певеца, за който трябва да му се помогне. За нещастие, Йоан преставаше да слуша Дино, когато тоя му заговаряше за скверни деяния с млади жени. Дино говореше, рисуваше какво е тялото на хърватката, какви са бедрата на персийката, какви рамене има туркинята Нурие, как се съблича черкезката княгиня, как се качва на леглото си и как ляга, но Йоан го гледаше с учудени очи, леко се изчервяваше и обръщаше поглед настрана. И Дино виждаше, че всичко казано е на вятъра отишло.

— Прост си, Йоане, прост си като ей тази треска.

Йоан в отговор само мръдваше рамо и нищо не казваше.