Добри Немиров
Ангелогласният (7)

Босфорът гъмжеше от народ. Жени, мъже, старци и деца с напрежение гледаха към летния дворец на василевса. Глъч, спорове, високи възбудени разговори, всичко това се сливаше в някакъв многотонен вик, който придаваше особено напрежение на очакването. Знаеше се, че василевсът ще излезе с голяма церемония от двореца и пешком ще отиде в „Св. София“. Затова пътят от двореца до църквата беше покрит със скъпи персийски килими, от двете страни стояха стражи, въоръжени до зъби, а зад тях хиляден любопитен народ гледаше с пламнали очи.

Чакането започна от сутринта. Едва към обяд дверите на двореца се отвориха. Като подгонени от диви зверове отвътре изхвръкнаха въоръжени стражи, бързо се наредиха, като изправиха блестящи копия пред себе си. След тях излязоха малки момчета, облечени в хитони, с хоругви в ръце, подир тях бавно пристъпваше група от свещеници, облечени в златни одежди, а след тях съвсем бавно пристъпваше василевсът, облечен отдолу с бяла хламида, а отгоре с наметало подобно на епатрахил, покриващо раменете и ръцете му и обсипано цяло със злато и скъпоценни камъни. На главата му тежеше тежка корона с кръст по средата, също обсипана със скъпоценности. Тя приличаше на митрата на патриарха. От двете страни на короната се спущаха по бузите препендулии — висулки, цели обсипани с диаманти. Тия висулки се съединяваха под брадата и така лицето му изглеждаше скрито в строга забрадка. Така отрупан от тежки одежди, забраден и стегнат, василевсът и да искаше не можеше да върви по-бързо. Изглеждаше, че тая церемония ще да е едно голямо изпитание за императора, но нямаше какво да се прави — трябваше всички подсказани от Исуса Христа традиции да се спазват. Василевсът трябваше да отиде в „Св. София“, да възблагодари на своя покровител Исуса за успехите на синята дема, към която се числеше и сам той. Тоя обряд беше по-скоро едно благоволение на императора — да мине всред народа и тъй да го дари със своите макар и уморени и отегчени погледи.

Император Мануел беше жив, пъргав човек, очите му имаха навика да шарят по всички посоки, но под необикновените тежести на одеждите всичките императори си приличаха по бавните стъпки, уморените очи и падналите надолу рамене.

Когато Мануел навлезе между двата реда народ, понесе се възторжен вик, който се почваше от дверите на двореца и се свършваше до дверите на „Св. София“. Разбира се, на тия възхвали императорът трябваше приветливо, весело да се кланя и да благославя с ръка, но към средата на пътя, колкото и да беше пъргав, изгуби всякаква охота да се усмихва и благославя. Бледен, с потно чело, грохнал и отегчен, той само помръдваше глава и твърде рядко дигаше ръка уж да благославя, а бързо пак я пущаше върху бедрото си.

Зад него вървяха евнуси в хитони, които държаха шлейфа на дрехата му, а след тях важно, с достойнство пристъпваха патрициите, магистрите, страторите и графовете. Всичките те бяха облечени в сърмени дрехи, украсени със скъпоценни камъни. Всред първата редица се виждаше едрата фигура на Елефтериса. Както всякога, така и сега не можеше да се разбере какви чувства обладават душата му, макар и да се знаеше, че наскоро изпрати до вечното жилище своето най-обично чедо. Също така важни и мълчаливи бяха и сановниците. Те си разменяха по някоя дума и съсредоточено гледаха пред себе си. Народът акламираше и тях. Той знаеше, че много царски милости идеха поради тяхната намеса, а и много сурови заповеди идеха пак по тяхно искане. Особено Мануел обичаше да се огражда от умни хора и затова между сановниците имаше много учени, писатели и хора на изкуствата. Разбира се, пак първо място заемаше Елефтерис. Императорът казваше, че Елефтерис достойно заема мястото на големия покоен професор Пселоса, който имаше някога най-голямо влияние в цялата империя. За всичко, което ставаше в империята, народът знаеше, че е измислено и наредено от тоя наистина умен ромеец Елефтерис.

Но неспокойният Мануел не издържа сериозността на церемонията. Той се обърна и с един кратък знак повика до себе си Елефтериса. И в това време, когато народът поздравяваше с викове императора, между тях се водеше тих интимен разговор.

— Довечера? — запита василевсът.

— Твое величество — отвърна Елефтерис, — аз дадох заповед кетоните и кубикулите да се украсят с цветя. Там по твоя воля Епир ще настани най-хубавото си чедо. Бяло е като хедонски мрамор, бузите му са розови като последния отблясък на пурпура и устните му, огнено червени като малини, откъснати от буйните гори на Хермеса.

— За свирачи и певци погрижи ли се?

— Да, твое величество. Жал ми е само за едно нещо.

— Какво?

— В деня, когато умираше моята дъщеря, дойде едно просто козарче. Дъщеря ми се познаваше с него. Тя ми бе казала, че от песните му се отваряло небето. Разбира се, как може да се вярва такова нещо, но когато наближи да умре, тя поиска да го повикам, за да й попее за последен път. Тогаз то запя и аз наистина разбрах, че това дете носи нещо божествено със себе си. То има глас на ангел. Исках да ми се обади, та да ти го изпратя да го чуеш, ала след смъртта на Елени, то изчезна. Търсих го навсякъде, пратих хора да го дирят из близките села и градове — не се намери. Много бих се радвал, ако това козарче можеше да ти достави удоволствието тази вечер да ти попее… но… за съжаление — няма го.

— Ако е такова чудо — рече Мануел, — намери го. Не е важно днес или утре ще го намериш. Намери го и ми го представи. Пък колкото за чедото на Епир, ще видим. Надявам се да се срещнем довечера в кубикулите. Искам повече светлина. Да изглежда тъй, като че стените горят.

— Слушам, господарю!

Императорът даде знак на Елефтериса, който почтително се поклони, спря се да дочака другите сановници и се съедини с тях. Всякога, когато василевсът разговаряше с Елефтериса, в очите на патрициите заиграваше несдържана злоба. Сега, когато Елефтерис се съедини с тях, усмивките им бяха бодливи и измъчени от скрита завист.

Елефтерис и василевсът можеха да си говорят още един час, но и дума не щяха да разменят за нещо друго. Затова пък патрициите с неугасима злоба си шепнеха за другото. Те бяха недоволни от това, че волята на народа беше погазена, че човешкият живот нямаше никаква цена. Край Босфора или из тъмните улици всеки ден се намираха мъртъвци, които сутрин се обираха и се хвърляха в морето, без да се подирят убийците. Животът на никого не беше сигурен, защото демата, която печелеше на хиподрома, се чувствуваше длъжна малко по малко да унищожи противниците си. Така също между сановниците ставаше дума и за препълнените затвори. След сбиването пред хиподрома повече от хиляда души изпълваха затворите. Те бяха блъснати там и никой не се грижеше за тях. Но сановниците се сещаха за убийствата и за затворите, защото нямаха благоволението на василевса. Ако случайно срещнеха погледа му, те се отказваха от всичките си лоши чувства и бяха готови да грохнат пред нозете му.