Добри Немиров
Ангелогласният (22)

Чудни дни се заредиха през тази седмица! Всеки нов ден носеше по нещо ново. Йоан изгуби спокойствието си, без да знае защо. Той седеше да работи над своите песни, а нямаше търпение да стои дълго над тях. Нещо го теглеше отвън, на въздух, на широта, на простор. Стените го душаха — сякаш се доближаваха една към друга и се готвеха да го притиснат и смажат. Какво ще е станало в душата му? Да, там нещо имаше, но то не беше много голямо, та да го измъчва толкова. През последните дни Андроник със своите страшни приумици смути душата му, ала тя имаше способност бърже да се съвзема, та Йоан не се плашеше много. Не, нещо по-силно имаше в неговия дух. Всичката работа беше там, че Андрониковите веселби и лудости не изглеждаше, че ще се свършат скоро и Йоан дълго още ще робува на тоя неразумен зъл човек. Нима така ще продължава? И все тъй ли ще усеща душата си нечиста и опрашена? Ето откак се е върнал от монастира, той чувствува, че вечерните молитви не могат да изкупят мъките му. Всеки ден Андроник стоваряше по-нова тежест на душата му и там се образува вече една голяма, твърда скала от мъки и прегрешения. И затова всеки опит на Йоана да се отдаде на бога оставаше напразно. Той се заглеждаше в книгата, звуковите знаци затреперваха като жалки зъзнещи просяци и най-после се сливаха пред очите му. Тогава той силно затваряше книгата и дигаше глава. Подобно на знаците, всички други предмети в килията се люлееха пред очите му. По челото му се явяваха хладни капчици пот и нещо тежко се стоварваше на гърдите му.

Не, по-добре е да излезе. Въздухът ще го облекчи. Той излизаше в градината и тръгваше направо по пътеката. Где ще иде? Где и да е — лошо няма да бъде! Той започваше да върви полека, но стъпките му ставаха по-чести, по-чести, докато тръгваше с такава бързина, щото не можеше да се разбере върви ли, или тича.

Не! Има нещо голямо. Или някакъв съвсем тъмен грях е намерил място в него, или тоя страшен сатана, който неведнаж го е дебнал, сега здраво крачеше по стъпките му. Каквото ще да е, Йоан няма да се поддаде. Той ще изтрае всичко…

Един ден, на третия ден след страшната веселба, Йоан, като минуваше край църквата на път за килията си, чу, че вътре свещеникът служеше в съвсем непривично време.

Той влезе, но се спря поразен от неочакваната гледка: пред олтара стоеше двойка младоженци — това бяха Креон и Поликса. На главите им имаше венчила, а пред тях свещеникът служеше. Няколко сановници стояха около тях и смирено следяха венчавката.

Йоан се поколеба, дори пожела да излезе, но стъпките му го заведоха при младоженците.

Венчавката отиде недълго. Когато целунаха ръка на свещеника, Поликса тягостно въздъхна и погледът й падна върху Йоана, но дълго не се задържа там. Тя се доближи до Креона, поклони му се и рече:

— Как се усещаш, другарю на сърцето ми?

— Не се усещам много добре — мрачно произнесе той.

— И аз също, но ти не се безпокой. Аз излизам оттук и ще изчезна в Тесалия. Така ще се свърши всичко.

— Благодарен ще ти бъда.

Ясно беше, че между тях имаше всякакви други връзки, но любов нямаше. „Как може да има любов — си рече Йоан, — когато тлъстите устни на черния човек бяха покрили лицето й с лиги?“

Поликса си излезе.

След нея излязоха и другите. Йоан не видя кой накъде отива, защото с излизането от църквата влезе в килията си. Като погледна в тъмния кът, Йоан със задоволство видя свит като вързопче малкия Дино.

— Ах! — радостно подвикна Йоан. — Ти ли си, Дино?

— Аз съм! По-добре щеше да бъде да не съм аз, ала няма какво да се прави. Бог наредил още години за живеене. Ще ги живея както мога, па̀ ще видим после.

— Аз се бях уплашил за тебе, Дино.

— И аз се бях уплашил. Когато лъвът се впусна да ни гони, аз видях края на живота си. И едва помислих да се помоля на бога, ето че лъвът ме настигна и ме свали с един удар по рамото. Щях да бъда накъсан като малко врабченце, попаднало в лапите на дива котка, ако не се беше помамил от по-тлъста плячка. Той ме свали, но пред него мина Герон — дебелият. Тлъстината на Герона го помами и той хукна след него. Тогава аз се върнах, ала ми прилоша и се затъркалях надолу по стълбището. Като се намерих на леглото си, видях рамото си вързано, а лекарят над главата ми. Голяма рана, само от едно леко цапване с лапата… Страшно нещо.

Те замлъкнаха. Всеки потъна в свои мисли.

— Йоане — решително изрече Дино. — Иди си оттука!

— Да си ида ли? Лошо ли е?

— Лошо. Иди си, пък като разбера къде си, един ден сам ще дойда при тебе. Тук е лошо. Андроник е звяр… не може при него…

Макар че Йоан нищо не каза на Дино, в себе си повтори последните думи: — Андроник е звяр, не може при него. Да, при Андроника вече не можеше да се живее. Един по един той всичките ще изхвърли в Босфора или ще ги ослепи, или пък ще ги хвърли на зверовете. Нима е лесно при такъв човек да бъдеш близък на бога?

Още малко и неговите сили да стои тук също ще се изчерпят. Той виждаше това в мъката, в нетърпението, в тоя копнеж по просторите и планините, който го тревожеше денонощно.

„И аз ще си вървя“, мислеше той и с трепет предвкусваше сладостта от свободата.

На следната нощ с Йоана стана нещо ново. Когато се готвеше да си легне, в стаята му влезе Ксения. Мургавата красавица се усмихваше с всичките си бели, маргаритни зъби. Но какво беше това? Тялото й се покриваше от тънка копринена прозирна туника и голотата й се усещаше.

— Иди си, Ксения! — рече смутено и уплашено Йоан. — Иди си! Тука жена не може да влиза.

— А, я гледай ти! Не можело да влиза жена? Защо?

— Не може, не може, иди си!

— Добре, певецо, ала аз не съм жена.

— Ами какво си?

— Дете. Малко, малко, съвсем мъничко детенце!

— Иди си! Моля ти се!

Тя разтвори прегръдки и широките й ръкави се схлуха до раменете й. Отголиха се две лебедово бели ръце…

— Не ме пъди, брате. Ти си варварски син. И аз съм варварка. Ний сме като брат и сестра.

Йоан се дръпна настрана и погледна безпомощно наоколо си.

— Седни на мястото си, Йоане. Где сядаш?

Той показа на миндерчето под прозореца.

— Добре, седни там.

Йоан покорно седна. В същия миг Ксения подскочи, втурна се и седна до него, като го прегърна и сложи глава на рамото му.

Йоан започна да се дърпа, но тя се държеше здраво.

— Чакай! Не се дърпай! Послушай какво ще ти кажа.

Йоан се заслуша. На лицето му личеше досада.

— Аз те обичам, Йоане. Знам, че всяка жена е готова да ти го каже, ала аз те обичам по-много от всички.

Той се изправи.

— Аз не съм искал и няма да искам да ме обичаш.

— Добре, но ти не знаеш коя е при тебе.

— Коя ще е?

— Ксения. Не ме ли харесваш? Добре, ала ти не знаеш какво още имам.

— Имай каквото искаш! Махни се от очите ми!

Тя се хвърли към него и го прегърна. Той с мъка се освободи.

— Ще се махнеш ли?

— Няма да се махна! Ей тук до леглото ти ще прекарам нощта. Тогаз нека кажат, че не сме били чисти.

Йоан извика още по-силно:

— Махни се! Ще те изхвърля.

И едва изрекъл тия думи, той вкопчи ръце в раменете й и я затласка от вратата.

— Махни се! Не искам такава жена при мене.

— Каква искаш? Мирна ли? Ето, пусни ме, аз ще стана мирна и кротка като агне.

Йоан я тласкаше все тъй упорито.

— Моля ти се, Йоане!… Не ме блъскай. Ръцете ти набарват снагата ми… Виж, лоша ли е? Ако искаш, погледни мургавата жена колко бяло тяло има…

Тя се помъчи да се разгърди, но той стигна до прага и я блъсна навън, като заключи вратата отвътре.

Задъхан, плувнал в гняв и досада, той се отпусна съвсем безсилен на миндера. Какво да прави? Да обади на Андроника? Но ако Андроник се разсърди и поиска да я хвърли в Босфора! Не, той няма да я обади, а ще я издебне един ден и сам ще я бие… Толкова много ще я бие, че не ще може цял месец да се мръдне от леглото си. Само тъй ще може да се спаси от нея.

Пред него все тъй ясно и живо стоеше полуголата Ксения. Той виждаше черните й очи с дългите черни клепки, пламтящите й устни и снежнобялата гуша. Сега той мразеше всичко нейно. Всяка частица от дрехите й, от голотата й го гневеше.

И може би точно затуй не можеше да прогони образа й. Той му се налагаше като видение от тежък мъчителен сън. Сега? Какво да прави? Как да заспи, без да усети тялото й около себе си, гласа й, стъпките й…

Като присегна на поличката под иконостаса, той взе книгата си оттам и като сбърчи вежди, вгледа се в нея. Но какво можеше да види Йоан, когато в ушите му непрекъснато се носеха думите й?

Той видя, че не ще може да чете, та побърза да си легне. Като оправи леглото си, падна на колене пред иконостаса и зачете молитва. В душата му се редяха едни думи, в главата му други. Те се втурваха едни срещу други, сблъскваха се и причиняваха смут в цялото му тяло. Когато се изправи, без да си е завършил молитвата, той смутено погледна кроткия лик на Богородица и виновно наведе глава.

Не! По-добре е да не завърши молитвата. Той ще си легне и ще иска да прекара цялата нощ в укор към себе си. Сега той се чувствуваше виновник и съдник.

Угаси борината и си легна. Той скоро заспа, но призори две ръце го грабнаха от леглото му, дигнаха го и го разклатиха. Кой е? Кой направи тъй?

Луната пръскаше дебел сноп светлина всред стаята и няколко лъча от светлината падаха върху иконостаса. Той дигна глава и с ужас видя, че рамката на иконата беше празна. Челото му се набърчи. Направи боязлива крачка, дигна треперяща ръка и я прокара там… О! Господи, иконата е тук… ето ръката й… ето ръката на Исуса… О, благодаря ти, Господи.

И като каза тия думи, той се домъкна до леглото си и тутакси заспа.

Сутринта рано, още преди изгрев Йоан излиза из градините на палата. Той отива на изворчето в долината и започва да се мие. Водата ли е твърда? Ръцете му ли са загрубели, лицето ли му е станало грапаво? По кожата му като че са вбити твърди прашинки. Той се мие, но те не се оронват, а стават още по-твърди и дебели.

Той плиска изворна вода по лицето си и то изтръпва от студ. Така му е по-добре. Ще се плиска, догде се умори. И като граби с две шепи, той удря лицето си с твърдата вода я клепачите му бодро затреперват. Очите му се отварят и обзират далечините. Полуголите гърбици на хълмовете са вече озарени от първите лъчи на слънцето. Той диша дълбоко и втренчено гледа към изгрева и малко след това устните му започват да шептят нещо. Лицето му става тихо, молящо, измъчено. Какво говори Йоан? Молитва ли? Ако е молитва, тя скоро трябва да свърши, а ето слънцето вече огря, той все още шепне нещо.

Той не желае да си спомни какво е станало нощес, какво е сънувал, какви видения е имал, но сега, след като очиства душата си с тихи, нечути думи, отправени към бога, той със спокойствие надникна в изминалата нощ.

… Ето четвърта нощ вече как Ксения влиза в килията му. Сега, когато е получил опрощение от бога, той намира сили да си спомни всичко. Да, ще си го спомни, защото той от тоя час вече се е откъснал от всичко преживяно. Той си спомня плътта на Ксения и никакъв смут не го измъчва. Сякаш сам беше чужд човек. Защо да страда за чуждите хора? Ето я Ксения. Тя играе като луда около него. Голотата й се белее пред очите му, ръцете й се увиват около врата му, но той не трепва.

Йоан навежда глава. Срами се от мислите си! О, не беше тъй, Ксения бе отворила душата му и с две ръце бъркаше из нея, сякаш търсеше нещо изтървано там. Тя играеше пред него и го гледаше с огнените си очи. Отгде Ксения взе толкова горещина? Нейното тяло изпущаше невидими искри, които разгорещяваха въздуха наоколо. Стана горещо, горещо… може би и самата тя е гореща като въглен.

Някой вика в ухото му:

— Йоане, стани, излез и ме направи каквото ти иска душата. Ти не си нито светец, нито обречен на светиите. Цял свят граби, грабни и ти…

Тогава той дига очи и се вглежда в движението на хълбоците й. О, всичко трепти по нея… Всичко крещи и вика, вика, вика…

Той прехапва устни и навежда глава.

Какво да прави? Не, не, трябва да избяга. Истина е, че не е никому обречен, но на Ксения не бива да се спре. Тя е друга жена.

И все пак Ксения трябва вече да си върви. Каквото и да става в душата на Йоана, той остана верен на своята твърдост. Той не дигна ръка, не погали голотите й, не се хвърли да целуне нейните малинови устни, макар нещо да се рушеше в душата му… Но Ксения все пак не напущаше килията, тя играеше около него, сядаше на коленете му, като обгръщаше шията му с лебедовите си ръце, но той не мръдваше. Истина, довчера беше нещо друго… той кипя от мъка и негодувание и най-после се изправяше поразен от яд.

— Махай се от очите ми! — викаше той с всичката си сила и отваряше вратата на килията. И тогава тя виждаше, че спокойствието му няма да се върне, и си излизаше.

Един бог знае какво ставаше с Йоана. Сякаш костите му бяха разпръснати из килията и той ги събираше една по една, за да стане пак човек с твърдо тяло и твърда воля. Устните му нареждаха проклятия, изричаха страшни анатеми, но когато произнасяха името й, всичко се спираше на мястото си. Сякаш времето преставаше да тече. Тогава от всички страни започваше да хлуе хлад и по рамото му се втурваха бодливи тръпки.

— Какво да направя? Да избягам ли?

И като се запитваше така, той вече ясно разбираше, че Ксения стои зад всичко.

Тогава той завираше глава в постелята си и започваше да охка — като че някаква страшна тежест лежеше върху тялото му. И той заспиваше.

На сутринта, след като се измиваше на изворчето, той прекосяваше долината и започваше да изкачва хълмовете. Нечакана сила се втурваше в жилите му, а той прехвърляше хълм след хълм и сякаш не вървеше, а летеше. Как стана това тяло тъй гъвкаво и леко, когато преди малко тежеше като гранит? Той прескачаше хълмовете и мислеше за Ксения.

Той забравяше, че е готов да се обрече на светците и вече свободно мислеше за нея. Очите й, тъмни и големи, го гледаха с жар и устните й му нареждаха слова, каквито никоя жена не му е казвала. Той крачи, преминава поляни, хълмове, гори, реки и тя леко пристъпя до него…

— Иди си, Ксения! — говори той с молба. — Ти виждаш, че трябва да си идеш.

— Аз искам да стоя при тебе.

— Добре, Ксения, аз ще ти попея, но не е ли по-добре да ме оставиш? Ти виждаш, че вече не мога да те изпъдя. Върви си сама. Ще ми е мъчно, ала ще мине… Колкото по-рано, толкоз по-добре…

Но тя върви до него… О, никога, никога няма да го напусне. Ден и нощ ще върви по стъпките му.

И пак вървят, и пак говорят. Най-после той се покорява и започва тихичко да пее. Каква чудна песен! Тя се носеше между бога и Ксения… Песен между земята и небето, между иконите и пожеланията… Хубава е, макар че тия звуци биха зъзнали, ако се носят между църковните стени.

Привечер Йоан се връща грохнал от дългия път. Нозете му, ръцете му, мислите му, душата му — всичко е оборено от тежка умора.

Тук, след като си почива добре, той поглежда иконостаса, прекръства се няколко пъти и заключва вратата.

Не! Сега Ксения не бива да влезе.

Тази вечер, когато след разходка пак заключи вратата и застана пред иконостаса, за да се прекръсти, той погледна Богородица. Какво?! На очите й нещо лъщее ли? Какво е то? Сълзи?!

Грабнат от внезапна треска, той се приближи до иконата, за да види има ли сълзи на очите й и се загледа вторачено. О, няма… Няма… Слава богу… Така му се е сторило…

Но вратата трябва да се залости. Той се спря до вратата и я залости, след това се спря до миндера и се замисли. Цяла неделя вече как Йоан не е могъл да похване никаква работа. Той се залавяше да чете, но буквите се сливаха пред очите му в дълги черни линии, започваше да нагажда песни за херувимския хор, ала работата или не му спореше, или не му се отдаваше както трябва. Вместо това слухът му ставаше все по-нетърпелив. И най-малкият шум отвън го караше да спира поглед на вратата… И не знаеше страдаше ли от това, или се радваше.

Но ето леките стъпки наново се чуват отвън. Вратата се натисна и той я отлостя и отваря.

— Ти пак идеш, Ксения!

— Пак ида.

Той се дръпва настрана и й струва път да влезе. На лицето му проиграва скръб. Не, туй трябва да се свърши.

Но Ксения не иде тъй палава както всякога. Нещо я спира да лудува. Тя сяда на миндерчето и го заглежда.

— Защо си бледен, Йоане?

— Защото не спя.

— Защо не спиш?

— Измъчвам се. Цяла нощ се боря със сатаната.

— Сатаната? Ха, ха, ха!… Какъв е той? С рога ли?

— Не зная. Аз мисля, че е такъв, какъвто го изписват иконописците. В ръцете му има остра тризъба вила. Нея той забива в телата и боде… страшно боде!…

Тя пак се засмя, но тоя път много кратко. Йоан с учудване видя, че и нейното лице не е тъй живо и весело както всякога.

— Кого боде страшно?

— Грешниците.

— Йоане, ний грешници ли сме?

— Да, ний не мислим за греховете си, струва ни се, че сме по-малко грешни от другите, а когато усетим острите бодове на тризъбата вила, тогаз се сещаме да разберем какви са греховете ни. Казвам ти! Иди си!

Тя го погледна през навъсени вежди, помисли малко и рече:

— Искаш ли да ти играя като Алма-арапкинята?

— Добре, като поиграеш, ще си вървиш ли? Аз искам тогава да си вървиш.

— Ще си вървя.

Тя скочи, започна да нарежда някаква песен и да се подхвърля. От миг на миг играта й ставаше все по-буйна, ала скоро я измени. Тя престана да скача и започна да се върти. Но дълго не трая бодростта й. Тя политна и падна до стената. Задъхана, грохнала от умора и бледна, тя се задушаваше…

Йоан, който седеше на столчето в ъгъла, я гледаше тъжно и спокойно.

— Умори ли се?

— Уморих се!

— Почини си… почини си!

Тя го погледна, но той не можеше да разбере свирепост ли проблясна в очите й, или благодарност.

След малко тя каза:

— Аз си починах.

— Добре, Ксения.

— Днес ми е последният ден. Искам още да играя.

— Последният?

— Последният. Всеки човек има по един последен ден. Моят последен ден е днешният. Затуй искам още да играя. Искам да виждам как се носи тялото ми и как трепти плътта по мене. Да, защото няма вече да виждам.

— Няма да виждаш?

— Ще бъде тъмно, черно и аз ще се блъскам о хората, о стените, о камъните, ще протягам ръка и ще искам да ми дадат пари за храна.

Йоан не успя да заговори, защото Ксения се наведе, скри лице в шепи и изплака… Раменете й се тресяха, гласът й нареждаше нещо.

„Горката!“ — мислеше той, като гледаше колко се измъчва. — Каква е Ксения? Робиня, по-лошо от робиня, защото Андроник си играе с тялото й. Да, Йоан трябва да я утеши. Той трябва да й изпее една песен и тъй да разгони черните мисли от главата й.

И като си помисли това, той рече:

— Искаш ли, Ксения, да ти попея? Душата ти ще се разведри…

Тя сепнато се обърна към него.

— Ти ще пееш за мене ли? Добре! Пей… Искам.

Той се изправи, дръпна се сред стаята и запя. Коя е Ксения? Майка има ли, или и тя е от мръсните босфорски шатри, гдето е продавала тялото си на черни араби? Тя не е виновна. Ако Исус не остави тълпата да хвърля камъни върху Магдалена, нима на Ксения трябва да се хвърлят? Но тя не е живяла на богати трапези, не е била галена от майка, не е била милвана от ръце на свои… А Ксения, може би, има много тънка душа… Дайте да видим една тънка душа. По стените й има изписано едно небе и по него лети бързокрило ято гълъби. Где отиват те? Отиват да намерят къщата на нейната майка. Те ще влязат при нея и ще й кажат: „Ние видяхме Ксения. Тя играе ден и нощ… Краката й са подути от игра, стъпалата й са попукани, костите и са разклатени. Тя иска твоите скути, майко, за да си легне там и да си почине…“ Тогаз гълъбите взимат майката на Ксения и я понасят. И носят я през долини и морета… Но в душата на Йоана се нарежда нещо друго. Не! Гълъбите отиват в оная къщичка в Драч, гдето живее неговата майка… Ето я… ето я… набърчена, суха и прегърбена, тя пристъпя до вратата. Какво искате, гълъби? Искаме Йоана! Дайте ни го… ден и нощ го сънуваме.

Тия мисли разклатиха цялото тяло на Йоана. Той свърши песента и се огледа. Ксения беше грохнала пред нозете му и седеше със захлупено на лакът лице тъй неподвижна, като че беше мъртва.

— Стани, стани — рече той.

Тя се изправи и смирено го загледа. Защо го гледаше тъй тихо и покорно? Отгде се взе тази Ксения? Той искаше да я запита още нещо, но мислите му го надвиха. Сега, когато си спомни за своята стара майка, радост озари лицето му.

— Ще си отида! Майка ми ме вика. Аз сега, когато пеех, помислих за нея и чух гласа й.

Силно сияние озари лицето му, сякаш слънчев лъч прониза стената.

— Ще ида!… Ще избягам!… Благодаря ти…

— Не — съвсем тихо рече Ксения, — аз трябва да ти благодаря.

— Не, аз, аз трябва да ти благодаря… защото запях за твоята майка и си спомних за моята. О, колко години! Напуснал съм я и съм се махнал от Драч. И не помислих вече за нея. Кажи ми как се прощава такъв грях? На бога съм дошел да служа, а съм оставил майка си само в ръцете на бога. Ти имаш ли майка?

— Нямам.

Той се разшава из стаята и пак застана на едно място, цял плувнал в размисъл. Той вече се виждаше пътник със своите сандали на краката и с торбичката през рамо.

Ксения го гледаше с кротки очи, доближи се към него и понечи да каже нещо, но коленете й се подкосиха и тя пак грохна пред краката му.

— Стани, бедно момиче!

Тя не се мръдна. В същия миг вратата силно се отвори и пред нея Йоан видя страшна картина. Голяма група хора, всички весели, държаха запалени борини и гледаха към Ксения и Йоана.

Те викаха, развяваха ръце, някои изговаряха оскърбителни думи, други пееха нечисти песни, трети свиркаха с уста…

Пред всичките стоеше горд и сияещ василевс Андроник. Скръстил ръце на гърди, той се хилеше с красивите си уста. На светлината от борините отговаряше блясъкът на равните му бели зъби.

— Е? Казвай, Ксения! Днес е последният ден.

Тя стана. На лицето й личеше тишина и спокойствие като след молитва.

— Господарю — рече тя. — Трябва да ме ослепиш.

— Защо? Не го ли изкуши? Дето ще се рече, напразно се закани? Горката Ксения, ще й затъмнее на очите! Нищо, нищо. До сутринта имаш още време. Може в последния час да успееш.

— Не, господарю. Аз искам да ме ослепиш. Не желая да завърша докрай!

— Не бързай!

Тълпата се размърда. Изглеждаше, че не бяха доволни, гдето императорът й дава още време да се опита.

— Защо така, господарю… Щом тя иска да я ослепиш, защо се бавиш? Кой каквото е търсил — това и намерил.

— Господарю, не ща повече да опитвам. Моля те, ослепи ме, както бе решил преди една неделя.

— Добре.

Андроник даде знак на двамата стражи и те я поведоха.

— Чакайте! — извика тя и като се обърна към Йоана, рече: — Йоане, аз искам последният човек, когото съм погледнала, да бъдеш ти. Ти разбра всичко. Дадох обещание пред господаря, че ще те изкуша, ала не ща повече да се опитвам. Ти си свят човек — хиляди пъти по-свят от василевса… Аз не бива да се изправям в пътя ти, ала помни: от всички хора на земята обичам само тебе. Сега постой да те видя добре и ще скрия очите си.

Ксения беше бледна, но нямаше вълнение на лицето й. То изглеждаше осветено от някаква слаба бледосиня светлина, която идеше сякаш из земята.

— Честита съм, че ти си последният човек… първият и последният.

И като го погледна усмихната и нежна, тя изведнаж наведе глава, сви лакът и скри там лицето си.

Весела, пияна и разлудувана, тълпата се блъскаше около Ксения и ревеше. Борините немирно се кланяха на всички страни.

— Ксения, слушай, прекрасно момиче, дай да те целуна на туй място, гдето ми се иска, пък върви тогава над мангала — извика един личен младеж, като се втурна към нея, но стражът го отстрани.

— Дай, дай очичките, ксантийските маслини…

Всички се надварваха да й кажат по нещо и пресягаха да я дърпат, но тя вървеше все тъй със скрито в сгънат лакът лице.

Когато се скриха към жилището на Андроника, Йоан стоеше на прага смутен и измъчен, сякаш още не можеше да разбере какво стана, но като познаваше лудешките приумици на Андроника, той вече вярваше, че Ксения ще бъде ослепена.

О! Не, не! Не бива!… Бог няма да му прости, ако не й помогне. След тая тежка мисъл той се втурна подир тях.

Когато изкачи първото стълбище, откъм горното помещение се понесе писък.

Настръхнал и готов на всичко, Йоан полетя по стълбите нагоре. Не! Не! Не бива… Но мислите му се прекъснаха от нов вик. — Как? Ослепиха ли я вече?

Йоан скочи като тигър и застана пред стълбата.

— Стойте! Стойте! — завика той с всичкия си глас.

Всички се обърнаха към него. Той ги разбута и застана на прага на стаичката, гдето бяха императорът и Ксения.

— Ослепиха ли я вече?

— Още не… — се обадиха от тълпата, — ей сега внесоха мангала… Желязото още не се е зачервило.

Йоан надникна. Ксения стоеше все тъй със скрито в лакът лице и императорът сияещ натикваше желязото по-дълбоко в жаравата.

— Господарю, господарю — изрева Йоан и падна на колене. — Аз съм ти пял, радвал съм те… Моля те, пощади очите на това момиче.

Всички вярваха, че Андроник ще насочи и към него нажеженото желязо и изтръпнаха от тая Йоанова смелост.

Йоан повтори:

— Господарю! Пощади очите на това бедно момиче.

— Защо? — попита Андроник грубо.

— Защото от този час нататък тя по-добре ще вижда с тях.

Андроник дълго мисли и най-после отсече:

— Добре, тъй да бъде! Подарявам ти нейния живот. Нека скита по света. Тук тя няма да живее. Но когато се скита, да помни, че на тебе съм подарил живота й.

И като вдигна бича, той я зашиба. Тя тръгна към вратата и той я изпрати с ударите си.

Ксения изчезна в мрака.

Йоан целуна скута на дрехата му и се изправи, след това излезе, застана на прага и вторачи поглед в нощта. Ксения беше изчезнала.