Добри Немиров
Ангелогласният (18)

За Йоан светът беше съчетан от светли думи, излени в песнопения, които имаха силата да се носят над домовете на хората като пурпурни облаци и да осветяват с блясък всичко тъжно и мрачно над себе си.

Ето защо той не усети как са се изминали вече десет години и как падна Мануел, за да дойде протосеваст Алексей. Той не знаеше да страда ли за тая съвсем неочаквана промяна, или да се надява на нещо по-добро. За него не беше нужно повече от няколко залъка хляб през деня и една спокойна килия, за да си работи.

Но колкото и да беше отвърнал очи от живота на хората, все пак изчезването на василисата Мария Антиохийска го покруси. Тя беше добра, богоугодна и умна жена… Защо я затвориха?

— Дино… кажи защо затвориха василиса Мария?

Дино, който знаеше всичко, навъси чело и нищо не каза.

— Кажи, Дино.

— И да ти кажа, няма да ме разбереш. Ти не живееш между ромеите.

— Как не живея?

— Да, ти живееш в облаците. Светът се променя от час на час. Византия се люлее и може да се откъсне и бог знае где ще падне. Добре, ала ти нищо не знаеш.

— Истина, Дино. Аз съм сляп за всичко. Какво трябва да е ставало в палата, та да дойде работата дотам?

Йоан се прекръсти. Той наистина беше потънал в скръб.

Дино побърза да го утеши:

— Не е твоя работа да мислиш за империята. Има кой да се грижи за нея. Гледай си работата и туй то.

Тоя разговор с Дино сложи у Йоана мисълта да посети големите монастири и да поработи и там. По тия монастири имаше мусикийни училища. Йоан се надяваше, че там ще постигне повече знания.

Каквото и да стане със света, той все ще има нужда от бога. И колкото и да са грешни хората, те все ще трябва да дирят божията близост. Йоан се бе обрекъл на тая близост и това обричане му носеше голямата утеха.

И така той потегли за Атон.

Всеки изминат ден оставяше по една светла следа в душата и ума на Йоана. В монастирите той провери своите песни, подобри ги и така в цялото източно църковно пение премина един нов лъч, един нов тласък към вярата в Христовото учение.

Онова бистро езеро от звуци и песни, отгдето Йоан гребеше с две ръце, тук, след дълга денонощна работа в монастирите, се превърна на безбрежно море. Той чувствуваше гласа си хиляди пъти по-богат, отколкото беше по-рано, и леснините с които преминуваше от песен на песен много по-сложни и по-необятни. Той по десет, по двайсет, по сто пъти преработваше песни на Дамаскина и с това виждаше колко безкрайно е делото му, колко светлина носи със себе си.

Така изминаха повече от три години.

Един ден в монастира пропълзя слухът, че протосеваст Алексей е свален и на мястото му е поставен Мануеловият братовчед Андроник. Йоан едва ли не падна от изненада. Андроник? Най-развратният от всичките Комнени? Андроник, който е готов да продаде цяла Византия за една жена? Нима тоя човек днес води съдбините на империята?

Йоан, който нито за минута не се бе замислял за съдбата на Византия, неусетно потъна в страшни размишления. Той познаваше Андроника доста, за да може да види на какво ще заприлича палатът на великите ромейски императори.

Йоан мислеше, че тая новина ще мине и замине. Той пак потъна в работата си и гласът изново се понесе в монастирските църкви.

Една вечер, когато завършваше молитвата си, с него стана нещо чудно. Както коленичеше пред иконата на света Богородица, чу се внезапен трясък. Йоан дигна очи и видя, че иконата се е пукнала през средата.

Изтръпнал от нечакан ужас, той се изправи. Студена пот бе обръсила челото му. Какво се е случило? В Константинополис ли е станало нещо?

Той се помъчи да продължи, но не можа. В душата му подобно тежко вълмо се гърчеше от невидело дошел смут.

Бледен, с отпаднал дух и скръбни очи Йоан излезе от църквата и влезе в килията си. — Не! Във Византия ще се е случило нещо. Някакво светотатство, някаква обида ще е нанесена върху светлия лик на Богородица…

И от тоя ден Йоан не намери спокойствие. С голяма тревога в душата той гледаше към палатите на василевса и му се струваше, че са обхванати от някакви тежки, неугасими пламъци.

Най-после, когато сънят му загуби спокойствието си, той разбра, че трябва да си отиде в Константинололис. Сякаш там ставаше нещо, за което се чакаше неговата помощ. И един ден, рано сутринта, той се хвърли на мулето и потегли към столицата на ромеите.

Като влезе в дворовете на палата, Йоан видя, че навсякъде кръстосват силно въоръжени стражи. Той се помъчи да си пробие път до своята стара килия, но стражите не го пущаха.

— Аз съм Йоан — ги уверяваше той, — аз съм протопсалтът.

— Можеш и ангел от небето да си, пак няма да те пусна.

— Защо?

— Хайде, хайде, връщай се и не разпитвай много.

За щастие, великият логотет отиваше към жилището на императора и когато минуваше край Йоана, спря се и го загледа.

— Ти певецът ли беше?

— Да, великий логотете. Искам да се покажа на господаря.

— Ела с мене.

И логотетът заведе Йоана в преддверието на работната стая на Андроника и сам слезе при императора.

Един час след това Йоан видя нещо непривично. Вратата се отвори от стражата и великият логотет излизаше заднешком и почти на две счупен. Така със ситни крачки и силно наведен, той излезе в преддверието и с усилие изправи изкривения си гръб. Като погледна Йоана, той сконфузено произнесе:

— Тежко. Нов император, нови наредби.

Веднага след това Йоан влезе при Андроника.

— Йоане — заговори с достойнство новият император. — Добре, че си дойде сам — иначе щях да изпратя да те търсят. Палатът ми има нужда от твоите песни.

Андроник беше с побеляла глава, но все тъй хубав, строен и младолик. Облечен в царско облекло — в злато и пурпур, той наистина внушаваше страх и почит. Но на Йоана не внуши страх. Андроник беше безверник, човек, оплул в разврат и нечистота — към такъв човек Йоан не можеше да храни почит.

Но как заговори Андроник? Йоан беше чувал за него, че е голям лицемер, та гостолюбивият му глас не го успокои.

— Ти се беше отдал, Йоане, да служиш на бога, та не усети колко нещастия преживя империята. Още малко и тя щеше да рухне. Но, слава богу — с моите и с народните усилия всичко е спасено.

— Господарю… где е император Алексей?

— Умря във въстанието.

— Ами василисата?

Андроник не отговори.

Йоан сега вече знаеше всичко. Развратният и безжалостен Андроник, който беше готов да запали цялата империя, за да получи престола, сега имаше всички права да вилнее. Йоан си спомни борбите между Мануела и Андроника, спомни си как Андроник се е съюзявал с противниците на империята, само за да я завладее и си каза: „Бягай, Йоане, колкото се може по-скоро оттук.“ Но Андроник като че проникна в мислите му, твърдо заговори:

— Досега ти служи на Мануела и жена му. Сега вече ще служиш на мене. Бъди свободен, работи, както си работил досега.

— Не може ли, господарю, да те освободя от големите грижи към мене? Аз се вече изучих добре и сам мога да уча другите. Дай ми свобода да тръгна из империята и да стана учител на младите.

— Чудно ми се вижда, че искаш да избягаш от мене. Кажи, нещо лошо направих ли ти?

— Лошо не ми направи, господарю — отвърна след дълго мълчание Йоан; — но нали казах… искам да поработя сега отвън.

— Не! — решително и с тон на недоволство произнесе Андроник. — Аз искам да бъдеш при мене и както си пял при Мануела, тъй и пред мен да пееш.

Йоан нищо не каза, а само наведе глава и се поклони.

— Махни всички черни мисли от главата си! Виждам ги, знам ги какви са. Аз съм един от честните императори на Византия, защото целият народ ме поиска. Ако исках много престола, аз отдавна щях да го имам, ала не се хвърлих към него, а сам помогнах протосеваст Алексей да стане император. Но… за народа стана ясно, че той можеше да провали цялата империя. Ето защо народът мене избра за император.

След като мълча дълго, Йоан със стеснение попита:

— Ами къде е василисата Мария?

— Ах… тя, горката, стана жертва на народния гняв. Искаха да я разкъсат за предателствата, които бе извършила, но аз я скрих в затвора. Мислех, че съм я спасил, ала още на другия ден ми казаха, че незнайни хора я удушили там. Горката Мария Антиохийска.

Покрусен и отровен, Йоан ниско се поклони и тръгна да си излиза. Като затваряше вратата след себе си, Андроник му извика:

— Не е твоя работа, Йоане, да се косиш за държавни работи. Остави аз да се грижа, пък ти си гледай песните.

Йоан пак се настани в килията си. Той натрупа много песни и сега се готвеше да ги преработва и попълня. Андроник му даде правата на патриций, даде му облеклото, което носеха големите сановници, ала Йоан не ги прие. Защо му са права, когато няма нужда от тях? Защо му са дрехи с пурпурни украшения, когато черната туника му беше приликата? Не, ако можеше Андроник да премахне мъката му, това щеше да бъде най-добре.

През цялата седмица Йоан работеше в килията си, а през неделния ден сутринта нему беше възложено да пее трудните и най-важни песнопения. И когато в уречения час Йоан отиде в църквата, видя, че всичките сановници, патриции и графове, всичките висши и нисши служители в палата, а и поканени от града първенци бяха там. Пъстри одежди, пурпурни облекла, злато и коприна — всичко това беше преобразило църквата.

Няколко минути след влизането на Йоана народът в църквата се разшава. Пристигаше императорът. Облечен в тежката хламида, с короната и кръста с широкия епатрахил, с блестящото злато по одеждите, той приличаше на патриарх. Хубав, строен и горд, той сякаш носеше шейсеттях години на гърба си по-скоро за украшение.

Около него се движеха неговите приближени, а пред него и зад него вървяха пажовете и държаха краищата на дрехата му. Народът се раздвои и сякаш по нечия повеля ниско се поклони.

Йоан зае своето протопсалтско място. Службата започна. И от тая минута за него изчезнаха хора, облекла и благовония, а останаха само иконите, които гледаха към него със своите тихи, смирени очи и чакаха. Те знаеха, че още малко и около тях ще се понесе ангелският глас на един човек, който е най-близо до тях. Когато влезе, Йоан знаеше, че този народ се беше стекъл него да чуе, но сега, когато трябваше да отпусне гласа си, той забрави хората, които от тая минута изчезнаха за него и заедно с това оживяха иконите — точно те, за които беше дошел да пее. И той започна. Понесе се тишина, като че сега сам бог се готвеше да влезе в църквата. И както всякога, тъй и сега, две ръце грабнаха Йоана и той стана лек като перушинка. Дигнаха го и го залюляха на всички страни — сякаш той беше полиелей, който трябваше да ръси със светлина хората и да им казва утешенията, които бог му подшепваше.

„Душата ми величае Господа и се зарадва духът ми за него, моят спасител. Защото той милостиво погледна смирението на робинята си; и тъй, ето отсега ще ме облажават всички родове… Защото Силният ми стори величие и свето е името му. Неговата милост е от род в род за ония, които му се боят.“

Слушаше ли някой думите, които редеше песента на Йоана? Но Йоан както всякога, тъй и сега гледаше в думите така, както очите му гледат пламъчето на вощеницата, която гори пред лика на Богородица. Тия думи се нижеха в светла верига, която расте от миг на миг, става дълга, много дълга, излиза от църквата и тръгва из света, опасва го няколко пъти и се връща пак при Йоана…

И с по-голяма сила гласът на богоугодния певец продължаваше да нарежда:

„Той свали силни от престоли и въздигна смирени! Гладни изпълни с блага и богати отпрати без нищо.“

Кой направи това? — пита се Йоан и погледът му пада пред иконата на Богородица… Нали тя е майката на всички видими и невидими светове?

Йоан усеща как гласът му се вие като гъвкава тръстика и трепти, сякаш подухван от въздишките на вездесъщия. Той пее и не знае кога ще се свърши херувимската песен, изтъкана от тънки, нежни и безкрайно гладки вълни.

Когато свърши богослужението и сановниците и първенците тръгнаха да излизат, по лицата им стоеше някакво було, зад което бяха замръзнали всички мисли и чувства. До Йоана се движеше малкият Дино. За да не го сгазят, той се държеше о туниката на певеца и се оставяше да го притискат бързащите богомолци. Какво диреше тук Дино? Кой го пусна между патрициите? Где имаше тук място за смешник? Разбира се, той влезе в църквата готов и бой да яде за тая волност, но искаше да разбере какъв ще бъде сега гласът на Йоана, след като се върна от дългото си пътуване. Но когато Йоан запя, той забрави да го слуша, а даде пълна воля на очите си. Те зашариха между богомолците тъй, като че търсеха някого. И наистина скоро го намериха. Това беше Андроник. Всички казват, че Андроник е безверник. Дино искаше да разбере вярно ли е. Андроник с нищо не показваше, че може да бъде чужд на църквата. Сериозен, но тих и смирен, той гледаше пред себе си и от време на време широко се прекръстваше.

Дино също се прекръстваше. Сега кой е по-верующ — Дино или Андроник? Дино беше тъй далече от бога, както Юпитер от Исуса, но и Андроник не ще да е по-близо от него. Сякаш се искаше на Дино императорът да бъде невярващ, нечист и развален. Той обичаше такива хора. Сега в цяла Византия ще се понесат веселбите и женогонствата… Хубаво нещо…

Когато Йоан влезе в килията си, Дино се мушна отстрана на вратата и влезе пред него.

— Научи ли новината, Йоане?

— Каква новина?

— Всички добри момичета от Антиохия са изпълнили веселите места.

С име „добри момичета“ Дино наричаше падналите жени, между които сам често обичаше да прекарва.

— Защо са дошле?

— Как защо? Где могат те без Андроника? Той, когато беше разбойник в Халдея, се ограждаше само с тях. Пращаше ги да се кълчат около керваните, за да замайват богатите търговци и да ги обират после. Сега всичките тези „добри момичета“ са тук… Кръчмите край морето ечат от песни и джампари.

— Сега за какво ще му трябват на василевса?

— Той не може без такива жени. И той като мене. Ний си приличаме с него. Като братя си приличаме!…