Добри Немиров
Ангелогласният (21)

В това време, когато Йоан се разправяше с ефирния образ на Елени, в кубикулата на императора стана нещо съвсем нечакано. Императорът се наведе, взе бича си и със страшен поглед изгледа всички наоколо. Очите му бяха червени, веждите играеха ту надолу, ту нагоре. Всички се вцепениха. Какво ли е намислил василевсът?

— Да дойде звероукротителят с лъва! — заповяда той.

Втурнаха се из разните стаи да го търсят и след малко се яви той. До него се движеше, навъсен и ръмжащ, с едва сдържана свирепост, лъвът. Той беше млад и едър. Задницата му се кършеше на две страни и в стъпките му се четеше страшна закана.

Звероукротителят беше стиснал в шепа хватка от гривата му, но какво можеше да помогне това, ако животното се озвери?

Бледи и треперящи, гостите на императора с ужас чакаха да видят какво ще стане. Два звяра сега се намираха един срещу друг.

И двамата чакаха нечия повеля, за да се втурнат и да накъсат със зъбите си всичко живо — единият беше лъвът, а другият император Андроник. Не можеше лесно да се познае кой беше повече озверен и кой беше по-силен. Сякаш присъствието на лъва изпълняше едрото желязно тяло на императора с животинска сила.

— Защо си отиде Йоан? — изрева, той. — Защо пуснахте Йоана?

Гробно мълчание цареше наоколо. Красавиците неочаквано погрозняха от страх, а гуляещите мъже и младежи, бледни и треперящи, едвам се сдържаха на краката си.

Никой не отговори на императора.

Андроник сам не знаеше защо пита гостите си за Йоана и всъщност това ли го е разгневило, или нещо друго? Той само усещаше, че виното е закипяло със страшна сила в главата му и че в него клокочи желание сам да разкъса някого със зъби, та да измери силата си с лъва.

И като дигна ръка, той извика на звероукротителя:

— Пусни лъва!

Звероукротителят се приготви да падне на колене и да моли императора да не дава тая тежка повеля, ала когато видя свирепото му лице, дигна ръка от гривата и пусна звяра. След това развя бича и го шибна по задницата. Лъвът изрева и огледа всички наоколо. Звероукротителят се изправи пред императора и извика на лъва да се отдалечи. В същия миг лъвът се втурна върху гостите. Понесе се страшен писък. Мъже и жени ревяха и пищяха с всичките си гласове. Едни се тулеха по кътовете, други бягаха из стаите, трети тичаха към изходите, които, за жалост, бяха заключени, четвърти лягаха по стълбищата. В това време лъвът тичаше по всички страни, хвърляше се по стълбите, като ги прескачаше по няколко, събаряше когото срещне в пътя си и страхотно ревеше. Той се спря и се огледа, сякаш сам търсеше помощ отнякъде. Около него се виждаха натъркаляни, душени, съборени, ухапани или направо умрели от страх.

Андроник, обхванат от животински бяс, тичаше към лъва и ревеше с всичкия си глас, сякаш се мъчеше да го надвика. Лъвът само чакаше някой сам да влезе в лапите му. Затова звероукротителят тичаше пред василевса и със сълзи на очи го молеше да не отива в зъбите на звяра. Но в отговор Андроник размахваше бича по гърба му и продължаваше да тича и да реве като луд. Очите му бяха страшни, от устата му капеше пяна.

— Всички… Всички до един идете при лъва!

Но звероукротителят отиде при животното и му извика. Гневът му се разсея. След още един вик лъвът се доближи до господаря си и наведе глава. Тогава той пак го хвана за гривата и бързо полетя с него надолу по стълбите. Василевсът викаше след него, но лъвовият господар не искаше и да чуе. Като знаеше какво го очаква, той реши още тоя час да измъкне своето животно и да побегне от Константинополис.

Гостите се успокоиха и също едни по един се изнизаха от палата.

Само в една стая остана императорът с няколко от своите приближени жени.

Той се възлегна на дебелата постеля и около него налягаха приятелките му.

— Где е Поликса? — попита той.

— Отидоха си с Креона.

— Добре, за наказание още утре да бъдат венчани в църквата.

Логотетът, който неотлъчно стоеше около него, смирено рече:

— Слушам, господарю.

— Вий видяхте ли едно нещо? Не? А аз видях. Поликса се мъчеше да съблазни Йоана. Ха, ха, ха, ха… Поликса мислеше, че ще завърти главата на тоя непоправим фанатик.

— Защо, господарю? — попита мургавата Ксения. — Мъчно ли е да се изкуши един мъж?

— Лесно ли е, мислиш, да се изкуши Йоан?

— Лесно е! Аз мога да го изкуша.

Императорът се учуди.

— Я гледай! Добре. Давам ти една неделя срок. Искаш ли?

— Искам.

— Ако го изкушиш, ще те оженя за внука на логотет Никола и ще ти дам богатство.

Ксения просия.

— Но ако не го изкушиш — твърдо изрече императорът и закана прозвуча в гласа му. — Ако не го изкушиш, ще те ослепя.

— Не се боя — все тъй самодоволно изрече Ксения.

Тя знаеше силата на хубостта си, примамността на тялото си и своята шеметна игра и затова съгласи се, без да се бои.