Добри Немиров
Ангелогласният (16)

Но въпреки „простотата“ на Йоана в двореца на Мануела животът си течеше както всеки ден и във василиката на императрицата жените спокойно водеха своя притулен живот.

Но и те също не можеха да узнаят ходеше ли някой при нея, затова задоволяваха се да плетат за нея клюки и да си ги разменят. Василиса Мария подобно на много ромейски императрици беше много ловка жена. Средна на ръст, с тънка кост, но добре изпълнена, с рязка походка и строго, сериозно лице, макар и обилно заляно с женствена красота, Мария се стараеше да пази своето достойнство на господарка и нито даваше повод да я подозират, нито да се приближават до нея. Тая нейна строгост беше причина да минува за мълчалива и саможива. Но въпреки всичко това нейните придворни приятелки с четири очи следяха за нея и се стараеха да я хванат в онова съпружеско прелюбодеяние, което не беше чуждо нито на една от познатите ромейски василиси.

По тая причина и похожденията на патриция-зоста стояха в пълна загадъчност. Те не смееха много решително да посягат към великата придворна дама, не за да не я оскърбят, а за да остане неразбулена една тайна, до която те допираха императрицата. Точно затова не се и питаха кое е младото офицерче. Те знаеха, че ако го узнаят, чрез него ще разберат коя е и любовницата му — патриция-зоста ли, или императрицата. А по тоя начин ще изчезне и най-приятната им интрига, оная интрига, която запълваше деня им. Така офицерчето се преобразяваше според желанията им. Един ден го наричаха с име „оня“, друг път с име „сладкия сън“, трети път „гъвкавия конник“ и все пак никоя не го знаеше.

Хубави бяха нощите във василиката на императрицата. Докато свитата е с нея, разказват се весели приказки, казваха се и всички градски събития, които им донасяше Дино. И щом тя отидеше в покоите си, през тайната вратичка един по един влизаха приятелите, които носеха безмерно удоволствие за през цялата нощ.

Една нощ Дино трябваше да изпълни една нова поръчка. Той беше задължен от императрицата да й заведе младия певец. Това нейно желание му се видя толкова голямо и важно, че той не тичаше, а почти летеше към килията на Йоана. Като блъсна вратата и влезе вътре, джуджето видя певеца седнал под прозореца с разтворена книга на колене и поглед, впит в ситните букви.

— Хей, учений философе! Дигни главата си и виж кой влиза.

Йоан, комуто беше мъчно да откъсне вниманието си от книгата, дигна очи и спокойно ги спря върху Дино.

— Виждам, Дино, как да не виждам.

— Бърже — важно заговори Дино, — обличай се и тръгвай с мене.

— Не! Ти пак ще ме заведеш на някакви… места. Не искам.

— Ама ако ти кажа где ще те заведа — ще подскочиш от радост.

— Няма.

— Охо, ще подскочиш! Слушай. Прати ме василисата да те заведа при нея.

Йоан стана зачуден и загрижен.

— Защо сега праща? Че сега е близо полунощ… Не може ли денем?

— Хе-хе-хе-кхе… — се разсмя Дино. — Глупчо, не разбираш ли? Да те вика една хубава василиса — най-хубавата от всички василиси досега… не разбираш ли защо? Честито хлапе си ти и туй то! Не мисли много, ами ставай.

Йоан се замисли.

— Дино, ти си говориш празни приказки. За какво може да ме вика василисата, ако не за някаква работа? Може да й се е пощяло да й попея.

— Може, може да й се пощяло… — тайнствено рече Дино и нещо нечисто проблясна в очите му, — всичко може. Ставай да те водя.

— Добре — рече Йоан и започна да надява бялата копринена туника.

— Чакай! — се намеси Дино, като дръпна бялата туника от ръцете му. — Обличай черната туника.

— Черната ли? Защо? Че тя е проста.

— Нищо, нека да е проста. Ти нея облечи.

— Не е прилично.

— Прилично-неприлично, ти нея облечи.

— Защо?

— Пак питаш! Ти сигурно, когато си се родил, огледал си се и си рекъл „защо се родих?“. Тръгвай! Трябва да знаеш, че когато отиваме в стаите на василисата, не трябва да те види императорът, а черното облекло не се вижда нощем.

Йоан навлече черната туника и покорно тръгна след Дино. Той вече не разпитваше, защото все едно — нищо не можеше да разбере. Вика го василисата — това добре, но защо императорът не трябва да знае? Ами ако утре императорът го попита — где си бил нощес, той не трябва ли да каже?

— Дино, ти си луд!

— Не съм луд!

— Да, караш ме да облека черната туника, та да не ме види императорът, ами ако утре императорът ме полита где съм бил, аз да не казвам ли?

— Ако искаш да ти хвръкне главичката, кажи.

Йоан се спря ужасен.

— Защо ме водиш при нея? — извика той, готов да тръгне назад.

Дино се изсмя.

— Ако искаш пак да ти хвръкне главичката — не отивай при нея. Тя умее добре да се разправя.

Певецът покорно тръгна. Пред него бързо ситнеше Дино. Йоан виждаше малкото гръбче и усещаше, че го мрази. Пакостно човече! То замота Йоана в страшни паяжини и сега си играеше като паяк с него. Нищо. Ще отиде при императрицата и ще се покори на всичко, каквото тя каже. Наистина, сега е нощ — не се пее, но щом тя иска — няма какво да се прави.

Те влязоха във василиката и Дино, който познаваше всичките стаи и коридори, тръгна пред Йоана. След като преминаха няколко коридора и няколко пъти изкачваха широки мраморни стълбища, стигнаха до една широка врата.

— Слушай, просто човече — строго рече Дино. — Ще правиш каквото тя ти рече. Чу ли?

Смутен и разтреперан, Йоан влезе и изчезна в покоите на императрицата.

Дино тръгна надолу. Той знаеше какви може да са желанията на гордата императрица, която умело прикриваше страстите си, без да може да ги скрие от опитното око на развинтеното джудже.

Йоан намери императрицата не сама. Тя полулежеше на меко ниско легло, а долу, под краката й, пак така върху дебел мек килим седеше патриция-зоста.

— Приближи се, Йоане.

Йоан направи няколко безшумни крачки по килима и застана срещу императрицата.

— Кажи, момче, отгде си?

— От Драч.

— Варварин ли си?

— Българин съм, светла господарке.

— Добре — българин или ромеец, за мене е все едно. Аз искам да знам не ти ли е мъчно за Драч?

Йоан се сепна от тоя въпрос. Как да не му е мъчно? Че нали там останаха най-хубавите случки от живота му? Нали там е майка му? Приятелите му?

— Да, светла господарке, мъчно ми е.

— Майка и баща имаш ли там?

— Имам само майка.

— Ти я обичаш — нали, Йоане?

— О, светла господарке!

— Тъй. Ей на̀, и аз съм като тебе. В Антиохия останаха баща ми и майка ми и аз седя тук без тях като откършена клонка, тъй както и ти. Добре, ний си приличаме по мъката с тебе. Чух те, като пееше, и разбрах, че бог към тебе е показал голяма грижа, като те е наградил тъй много. Добре, той е наградил и мене, като ме направи императрица. Ний и двамата с тебе сме императори. Ти с дарбата си, аз със съдбата си. Императори сме, ала не сме щастливи, защото телата ни са тук, а душите ни — твоята в Драч, а моята в Антиохия. Изпей сега, Йоане, една песен и с нея ме откарай в родния край.

О, какви думи! Те тъй грабнаха душата на Йоана, сякаш самите те бяха една песен. Добре, той ще й изпее каквото тя иска…

И като зажумя, Йоан видя, че пред него се открива хубавият Драч с морето, с планините, с ливадите и стадата, с малката къщичка, гдето беше израсъл, със старата хубава майка — най-хубавата майка от всички майки в света… Къде си, майко? Ето, ето тя е тука, тя е близо… И отваря се една малка вратичка и тя влиза. Лицето й е потънало в бръчки, ала очите й гледат весело, весело… Тя пристъпя към него и протяга сухи, жилести ръце… О, какви хубави ръце, какви хубави жили по тях, какви хубави нокти — черни, изкривени, но хубави, най-хубави нокти… Ето ме, майко… Аз ходя, където ходя, ала не те забравям, сещам се за тебе и тръгвам да те търся… И на̀, прехвърлям планини, пресичам гори, преплувам морета и ида при тебе. Не е дълъг пътят, майко, когато знам, че при тебе отивам, не са дълбоки моретата, които аз преплувам, за да те стигна. Майката се радва на Йоана. Тя слага трапезниче на земята и нарежда порязаници от чер ръжен, но сладък хляб. След хляба тя влиза в друга стаичка и след малко оттам носи паничка с бяла млечна каша… О! Колко е сладко… Майко, майко, кой те направи толкова сладка? Водата в Драч ли, която пиеш, хлябът ли, който става в нивите там, кажи, майко, защото тук аз правя живота си по-светъл и по-сладък само като си спомням за тебе. Днес денят ми е твой — приеми го, майко.

Йоан беше забравил где се намира. Той свърши песента, озърна се и погледна василисата. Лицето й беше обляно в сълзи.

В това време на двора току до палата на василисата от невидяло изпъкна императорът. Дино се вцепени на мястото си.

— Какво правиш тука? — строго прошепна императорът и хвана Дино за ръка.

— Нищо, честити императоре.

— Казвай!

— Нищо!

— Ти всичко знаеш, чедо на кукумявките! Казвай кого си завел при василисата.

— Никого не съм завел!

— Ще те пребия!

— Твоя воля, светли императоре.

Цял разтреперан от гняв, той влезе и заизкачва стълбите. През последните дни Мануел се разпъваше от ревност и най-после не се сдържа. Той реши сам да намери василисата в прегръдките на любовника й. Дино, който знаеше всичко, можеше да каже, но Мануел искаше сам да види престъплението на гордата антиохийка. Освен това всичките му опити да изтръгне нещо от Дино всякога са оставали напразни.

Като стигна пред вратата на василисата, той даде заповед на стражата да се отдръпне и влезе в голямата кубикула. Тук се разнасяше звънкият глас на Йоана. Значи тук бил Йоан? Той надникна от вратата. В тъмното императрицата и патрицията не го забелязаха. Когато свърши песента си, Йоан се поклони и направи крачка настрана.

— Благодаря ти, Йоане! Ти ми изпълни душата със сладост. Благодаря. Ще те викам и друг път да ми пееш.

Императорът, успокоен, че не свари жена си в прелюбодеяние, бързо излезе. Пред външните врати пак видя Дино.

— Защо замълча тази тайна на василисата?

— Аз, светли Мануеле, съм дошел тука да ви пазя тайните — не да ги пръскам.

Тия думи накараха Мануела да наведе глава и да продължи пътя си. „Щом искаш да пазят твоите тайни, не се завирай в чуждите“ — си каза той, като си отдъхна успокоен.