Добри Немиров
Ангелогласният (3)

Гледай ти какво нещо! Скиташ се немил-недраг из града, ял недоял, пил недопил, па̀ току тръгнеш да си търсиш късмета. И както вървиш из полето, спреш се и късметът ти готов.

Така си мислеше Йоан вечерта, след като се пазари за козарче при Елефтериса. Той беше толкова по-радостен, защото не мислеше, че така богат и имотен ще бъде господарят му. А той, човекът, имал толкова стока, че цялото царство да покрие и пак да остане. Само козари имаше повече от петдесет, ами биволари, ами воловари, ами коняри…

И наистина, сутринта, когато живата стока на Елефтериса запълзя из поляните, всичко, чак до онова място, гдето небето се допираше със земята, беше почерняло и загъмжало от добитък. Страх да те побие, като видиш безчет черни и сиви гърбове на биволите и воловете… А козите — за тях да не говорим — те сякаш пъкаха от земята — толкова много изглеждаха.

Така и Йоан потегли със своето стадо из ливадите. Занизаха се ония хубави дни, които могат да се раждат само из полетата и които имат магията да нижат много, много песни — една през друга по-хубави и по-сладки.

Тук Йоан се сприятели с ратаите и козарите на Елефтериса и вечер, когато се връщаше от паша, сядаше между тях пред буйните огньове и потъваше в техните весели задявки, буйни песни и омайни приказки.

Ето ти го стария Альо — нисък, гърбав ратай, с тъмно лице и весели очи. Той на всекиго беше прикачил по един прякор и за всекиго беше сглобил най-малко по една весела история. Измислиците на Альо нямаха край. В тях той внасяше своите присмехи, своите клюки, своите подигравки и така ги правеше интересни и желани.

Освен старият Альо тук бяха: Коста косматия, който се хвърля да се бие по десет пъти на ден и толкова пъти яде бой, Тодори и Солони, тънкият Темистоклис и ниският Ахилес и много, много още хора, които бяха все тъй добри, весели и закачливи… Тук животът беше отворил една широка врата и сега оттам надничаше младото козарче тъй възрадвано, като че му бяха купили половината царство.

Но кой беше този Елефтерис? За неговите имоти се приказваше през девет царства, а него малцина бяха виждали. Той живееше в града в голям палат и казват, че бил най-приближеният човек на василевса.

Уж стоял настрана, а се месил във всичките работи на империята. Казват, че с неговата дума се спасявали и най-черни разбойници и на бесилката са провисвали много невинни хора.

Кой ще да е бил този Елефтерис, който ядял в златни и сребърни посъди и яздел хвърковати коне? Дворът на палата му казват, че бил постлан с чист седеф, а всред самия двор имало кладенец, от който вадят не вода, а вино.

Много често пред огньовете около кошарите се говореше за Елефтериса като за някакво чудо. Едни казваха, че бил силен като великия Херкулес, други го сочеха като най-висок човек в империята, а трети уверяваха, че го виждали като се къпел в сок от изстискан нар.

Но най-голямото чудо беше Елени — едничката му щерка. Козарите казваха, че тя била най-хубавото цвете в градината на баща си и най-сладкият плод от плодниците му.

Йоан разбра, че Елефтерис е вдовец, но че имал много жени, които в определено време през нощта пълнели палатите му. Слугите на Елефтериса знаеха да му ядат хляба, но и добре знаеха да разнасят тайните му. Те говореха за неговия разгулен живот тъй много, че на Йоана му идеше да си затваря ушите, само да не слуша страшния поток от нечисти истории.

Той не можеше да повярва, че един знатен човек като Елефтериса ще върши толкова много срамни неща. Когато се почуди гласно пред другарите си, те му се изсмяха.

— Та нали защото е знатен, затуй върши тези неща — обясни един.

— В палатите на василевсовите хора ден и нощ има такива работи.

— Лъжете! — възрази Йоан. — Как може такова нещо? Василевсовите дворове са пълни с църкви и сам василевс е владика! Че где има по-близък човек до бога от него?

— Какво като е близък?

— Как тъй — повиши глас Йоан, — как ще пусне бог такъв човек до себе си? Най-напред ангелите няма да го оставят да направи нито крачка към Господа бога.

— Хе, хе, хе — се засмя гърбавият Альо, — чуйте, чуйте малкия! Той тъй говори, като че е бил и пребил под брадата на дяда Господа. Ти ангели видял ли си?

— Много пъти — отвърна Йоан натъртено.

— Чуйте, чуйте, Йоан виждал ангели — се обади друг присмехулник.

— Виждал съм. Когато лежа из ливадите, щом обърна очи нагоре, виждам не един, а много, много ангели.

— Какво дирят там? — се подсмя друг.

— Хвъркат над нас да гледат какво правим, та да обадят на бога.

Альо се разсмя тъй сърдечно, че цял се разлюля и се килна на земята.

— Ха, ха, ха, ха! Слушайте, слушайте! Малкият ей сега ще се изкара братовчед на ангелите. Слушай момче! Ако имаш братовчедка ангелица, прати я да гледа ний какво правим. Сигур няма да смее да каже на бога.

— Няма да смее ли? — извика Йоан.

— Няма да смее, защото ще й хареса.

Ахилес се разкиска. Той никога не се смееше гласно, а само се кискаше и то тъй, че цялото му тяло се тресеше.

— Чувате ли — каза той, — щяла да й се хареса тънката снагица на Альо.

— Не се подигравайте! — извика Йоан. — Сега ний приказваме, ама не мислим, че бог Господ и всичките му ангели ни слушат.

— Хайде, хайде, мълчете! — извика старият Омирос. — Не хулете бога и ангелите. Право ви казва момчето, че те всичко виждат. За друго говорете. Свят широк, за всичко може да се говори.

Те наново преминаха към потайния живот на Елефтериса.

Колкото и да бяха нечестиви приказките им за големия господар, все пак Йоан се вслушваше в тях. Така той успяваше да надникне в едно царство, в което не може иначе да се влезе. Но щом се заговореше за палата на Елефтериса, Йоан започваше да слуша най-напрегнато, особено когато дохождаше дума за малката Елени. Той вече знаеше, че тя била галена и сочна като младо, крехко ластарче, че била висока и стройна като трепетликова фиданка, че очите й били толкова силни, щото стена можели да пробият, а устните й розови и влажни, като че току-що е пила нарово вино.

И когато говореха за нея, той я виждаше всред седефения двор с тънката копринена туника и леки светли къдрици, които падаха по полуголите й рамене.

Дълго време Йоан не можеше да влезе в разговора им, защото мислеше за Елени.

И вечер, като се прибираше в леглото си, той заспиваше с мисъл за нея. Тя му се усмихваше, канеше го някъде, водеше го за ръката из блестящите дворове и се смееше при всяка весела дума.

Йоана обикнаха всички. Ясните му светли очи гледаха весело и топло. Изгорялото от лятната жега лице беше съсухрено и измъчено и никой не би повярвал, че тия дебели вежди инак биха стояли над очите му, ако бузите му станат по-пълни и румени. Йоан криеше черти, които с малко промяна биха го направили хубав като сановнишки син. Но макар и тъй — погорял и сух — той пак беше хубав и много му приличаха приказките за ангели, които виждал по небето.

Когато оставаше свободен от работа, той отиваше в града и се впущаше да обикаля хиподрома и всичките ония места, които скоро трябваше да оживеят в деня на надбягванията. Градът вече му беше познат, та не трябваше много, за да намери палата на Елефтериса. Ала кого можеше да види в широките дворове, когато оградата беше зидана и висока? Той обиколи целия дом и на два пъти извика — „Елени“! Ала нито го чу, нито го видя някой от стражите, които стояха пред големите железни порти.

За Елефтериса Йоан можа да научи още много неща. Истина било, че той е най-големият човек в цяла Ромея. Василевсът често го канел на вечеря, след като поръчвал да му изпратят танцувачки от Венеция. И дохождали хубави мургави венецианки, събличали пъстрите си хитони и играели пред василевса и Елефтериса.

Често се питаше Йоан как ли са изглеждали танцувачките, щом са нямали дрехи и тъй ли са хубави, както е хубава Елени? Впрочем за Елени той знаеше от думите на своите другари, та завиждаше им само затуй, че очите им са могли да обикалят нейното чисто хубаво лице.

Но обиколката около дома на Елефтериса не помагаше на Йоана. Там цареше мълчание и пустота, сякаш жив човек не живееше в тая вълшебна частица от рая. И след като се уверяваше, че Елени няма да се мерне, наново потегляше към кошарите. Те се намираха доста далеч от града, та Йоан се връщаше там късно към полунощ.

Един ден с него се случи нещо съвсем неочаквано. Той лежеше по гръб, а около него козите оголваха малките дъбови шубраци.

Всякога, когато се просваше по гръб, очите му започваха да шарят между белите пухкави облаци и да дирят ангелите. Така и сега той диреше своите небесни приятели и им говореше. И както всякога чакаха Йоан да ги облее с най-хубави думи, та тогава да се покажат.

И ето ги — един след друг. Един лети нагоре, друг се спуска ниско към земята, трети — разперил криле, отива към морето… Гледа ги Йоан, но вижда, че те плуват по една и съща посока и отиват татък към сините планини… Какво ли има из тези сини планини?

И когато се попита гласно дали там не са домовете на ангелите, едно тънко, нежно гласенце се откъсна от въздуха и обля лицето му.

— Кога ще им идеш на гости? — попита гласчето.

Йоан трепна и скочи. Пред него стоеше малко, около петнайсетгодишно момиче в бяла туника и попадали светли къдри по раменете.

Йоан едва не извика от почуда. Не беше ли това ангел? Ангелите изглеждаха точно такива по небето — с проста дълга туника, с отворена яка, от която се спущаха много гънки като лъчи от някаква голяма звезда, с широки, много широки ръкави… Че нали и техните коси са такива? Нали и те тъй падат, със светли къдри по раменете им?

— Кой си ти? — попита Йоан не смутен, а просиял от радост.

Момичето не отговори, а също попита:

— Ти козар ли си?

— Козар. Какво искаш от мене? Ако искаш мляко, ще ти донеса. Хе… онази коза с червените маниста… тя има най-хубавото мляко.

— Не обичам мляко — отвърна ангелчето.

— Каквото обичаш, ще ти намеря.

— У дома казаха, че тука имало едно овчарче… знаело да пее като ангел.

— Като ангел? — се възчуди Йоан. — Аз не пея като ангел. Ти пееш така, защото си ангел.

— Много ли е хубаво да си козар?

— Много.

Момичето с ревност огледа околностите, огледа козите, спря поглед върху Йоана и рече:

— И аз искам да съм козарче като тебе.

— Искаш ли? — се зарадва пак Йоан. — Ако искаш, аз ще кажа да те главят.

— Не, не може… Баща ми няма да ме пусне.

— Ха, че ти баща имаш ли?

— Имам.

— Как може ангел да има баща? Ангелите се раждат по божия воля и техните майки и бащи са облаците.

— Аз не съм ангел.

— Кой си, като не си ангел?

— Като всички човеци.

Йоан вече разбра, че няма работа с никакъв ангел, а с едно момиче, дошло от близкия чифлик. За да я задържи повече при себе си, той започна да й разказва за разните цветя из ливадите, за дърветата, за поточетата, които се гонят там в долината. Всяко цветче в неговите думи ставаше пъстро и трептеше под силния напор на ветреца. Така оживяха и високите тополи край реката, и дивите круши из ливадите, и върбите в долината, и всичко, до което се докосваха лъчите на топлото божие слънце.

Момичето слушаше неподвижно застанало пред Йоана и в погледа му играеше и радост, и почуда. Най-после, когато слънцето се скри зад хълма, момичето се обърна и се заспуща по стръмната пътека към селото. Едва тогава се запита Йоан, кое е това момиче. То е бяло, косите му светят от блясък и чистота, сандалите му са от камилска кожа, а туниката му е от най-хубавия плат. Такова момиче не може да е от село.

Той пак се просна по гръб и наново вторачи поглед към облаците, но този път там не се мерна нито един ангел. Той сега мислеше за момичето. Ще го види ли още веднаж? И пак ли тъй ще дойде, когато ще лежи и ще се разговаря с ангелите? Да, тъй ще бъде. Той ще лежи по гръб. Наоколо ще се обаждат хлопатарките и очите му ще шарят из облаците. И изведнаж някой ще се приближи и ще каже нещо… Той ще обърне очи и ще види момичето. Хе, барем да го беше попитал как му е името. Сега Йоан ще знае толкова много работи, а името на момичето няма да знае. Бива ли тъй?