Добри Немиров
Ангелогласният (14)

Всеки ден с Йоан ставаше нещо ново. Днес той вече е ученик в мусикийното училище. Всички епископи и свещеници казаха, че неговото място е там. Той трябва да научи знаците и да знае как да пише гласове. Това като научи, нищо повече му не трябва.

И всеки ден Йоан ходеше в училището. Там се сдругари с много други младежи, които също като него се бяха обрекли да служат на мусикийното майсторство. Тук учителите бяха стари, опитни свещеници, които по цял ден бдяха над своите ученици. Едни преписваха катавасията и псалтикията, други учеха гласовете на разни молитви, а трети, които бяха тук по-отрано, вече боравеха свободно с литургиите, като разнасяха с хубавите си гласове сладките божии песнопения.

Всеки ден от ранна сутрин до късна вечер тук работеше Йоан, а неделен и празничен ден служеше в църквата, като подаваше одеждите и светите дарове на свещениците.

Каква магия имаше това училище? То изпълни цялата душа на Йоана. Буквите, думите и звуците бяха сграбчили сърцето му тъй, че то вече за нищо не мислеше. Всяка изучена буква или всяка изучена песен или молитва от книгата правеше живота му по-светъл, по-пъстър, по-пълен… Чудно му беше, че е живял досега, без да знае тия неща, които е научил, а какво ще бъде, когато изучи ония, които още не знае?

Като че бог слизаше по-близо до него, колкото по-много неща изучаваше от свещените книги. Сякаш във всяка буква имаше божи пръст и затова от ден на ден буквите и знаците ставаха все по-светли.

Тук, в мусикийното училище, той разбра, че бог се бе погрижил за всичко. За всичко преживяно, за всичко премислено имаше вече приготвена молитва с такива хубави и отбрани думи, каквито само светиите могат да измислят.

И затова от ден на ден той идваше в килията си с нещо ново, което правеше очите му по-отворени и лицето му по-светло.

Така е… Вярно говори писанието, че бог е навсякъде, че е пред всичко и зад всичко. Когато седиш и говориш, той те чува, когато мислиш нещо, той те разбира. Затуй не говори онова, което няма да се хареса на бога, и не мисли онова, за което той ще те накаже.

Йоан мислеше за всичко, което е учено и говорено в училището. Какво е училището? То е една стая. Там бог събира ония, гдето ще му служат. Кои са те? Кои ще бъдат неговите слуги? Казват, че всички са слуги на бога… Слуги — от най-последния отрок до светия василевс… И сега, когато Йоан сам вижда, че е тук в това училище, за да се научи по-добре да служи на бога, той си казва, че трябва да прави всичко, което е угодно нему. Кое е то? Кое може да бъде, освен песните? Той ще се научи да пише ония знаци, що се раждат в душата му, и с тях ще облича всички молитви. Така ще служи на всевишния бог по-добре.

И ял-недоял, спал-недоспал, той тичаше по пътя към училището, а в душата му се редяха един след друг ярки и трепетни звуци, които чакаха нечии думи. Отгде ще вземе думи за своите песни? Нали трябва да се угоди на бога? Нали трябва бог да бъде доволен?

Йоан знаеше, че песните, които е нареждал Йоан Дамаскин, са най-добри. Когато ги пееше и нареждаше под звуците, които се раждаха в него, излизаха наистина чудни песни… Кой ще да е бил тоя Йоан Дамаскин? Какъв ще да е бил той, че е могъл да нареди такива хубави и светли думи?

Думите на Дамаскина бяха вълшебни. Те докарваха на Йоана някаква треска, след която той падаше в изнемога и заспиваше.

Тогава насън му се явяваше сам Дамаскин.

— Йоане, Йоане — казваше той. — Честит съм, че си се родил на тази земя.

— Защо, учителю? — питаше смиреният Йоан.

— Защото само ти ще облечеш моите думи в хубави песнопения. В твоята душа има един чуден огън, през който минува всеки звук и тогава той става сладък като самата молитва. Искам с такива звуци да осветиш думите ми.

— Ще ги осветя, ако съм достоен, учителю.

— Ти си достоен, Йоане. Сам бог един ден ще ти каже, че си достоен.