Добри Немиров
Ангелогласният (12)

Но василевсът, като всяка глава на империя, си имал своите държавни грижи и съвсем не се сещал, че е задържал цял цирк, който повече от десет деня седи без работа и чака повелите му. Ала дойде и за цирка ред. Императорът беше попаднал в голяма трудност в преговорите си с франките по големи търговски въпроси. Ето че и тия преговори се свършиха с голяма придобивка за Византия. Император Мануел, който обичаше големите празненства и веселби, и тоя път не закъсня да покаже любовта си към блясъка и разкоша.

След това угощение, което побра в босфорските дворци повече от двадесет хиляди человеци, се заредиха угощения за разни случаи. И тук падна твърде много работа за комедияшите, акробатите, ездачите, оракулите и музикантите, които бяха избрани от цялата империя. Тук ставаха най-големите чудеса, най-мъчните фокуси, най-решителните двубои, най-веселите пантомими, най-остроумните представления. Аристократи и богати земевладелци изпълняха двореца със суета, страст, интриги и алчност.

Мануел не обръщаше очи към неприятните събития и ако на някоя сановническа господарка или богата търговска жена изчезваше бисерната или диамантената огърлица, Мануел казваше:

— Богатствата не бива да стоят на едно място. И те като хубавите жени трябва да вървят от ръце на ръце.

Викове, песни, надпявания, любовни приключения из дворцовите гори и градини — всичко това влизаше в големите щения на сластолюбивия император.

Имаше играчи, които искаха да има празненства, но имаше играчи, от които се искаше неща преко силите им.

Такъв беше и Дино. Той беше длъжен да се движи около василевса, да се валя пред краката му и да прави всичко, за да го разсмее. Но добре щеше да бъде, ако беше само това. Понякога, когато Мануел обръщаше повече бокали със самоско вино, работата ставаше друга. Той започваше да иска от своите играчи неща, които те не бяха в сила да направят. Така той, макар и рядко, караше Дино между смехориите да му казва оскърбителни неща. Така опияненият император искаше да провери може ли да се наскърби от едно същество, което той въобще не считаше за човек.

И смешникът Дино се превръщаше на сквернодумец. Той се валяше пред краката на императора и му пущаше оскърбителни думички. И когато ги произнасяше, плахо поглеждаше императора в очите — да види още, не дай боже, не се ли е разсърдил.

Така един ден той каза на император Мануела, че папагалите в градината му измрели от завист за неговата човка.

— Кой ти каза — рече императорът, — че носът ми прилича на папагалска човка?

— Аз нарочно казах, господарю — исках да скрия от света, че краката ти са криви като сухи фасулови шушулки.

— Че как ще скриеш?

— Като ги накарам да гледат само носа ти.

Мануел ритна джуджето.

— Нищо не каза, конска мушице.

— Не съм конска муха. Ако бях конска муха, не щях да стоя пред тебе.

— Ами где?

— Зад тебе.

Императорът се засмя.

— Добре, само че аз чакам да ме разсърдиш.

— Мъчно е, господарю! Би се разсърдил, ако беше по-малко безочлив.

— Аз безочлив?! Я го гледай!

Императорът се изправи. Той беше вече здраво пиян. Сановниците наоколо го загледаха с безпокойство.

— Гледай ти мухата какво рече! Аз съм бил безочлив!

Той се обърна. Наоколо стояха акробатите и цирковите играчи и почиваха от току-що завършените игри. Като изгледа всички, Мануел спря поглед на дългия Ксенофон.

— Ела! — заповяда той.

Ксенофон се приближи, поклони се и смирено и плахо загледа императора.

— Слушай, вземи тази муха, дигни я нагоре и я пусни. Ако оживее — добре, ако не оживее, нека отиде при дядо си, който там на небето е по-малко безочлив от мене.

Ксенофон покорно се наведе и вдигна нагоре разтреперания Дино.

— Пусни го сега! — заповяда императорът.

— Моля ти се, господарю — заквича Дино, — прости ме за моите мръсни думи. Аз не исках, господарю.

— Пущай го! — заповяда цял почервенял Мануел.

Но Ксенофон не пущаше ужасения Дино. Всички спряха безпокойни погледи върху него. Един цирков комедиант се противеше на царското повеление. Това тук никога не се е случвало. Когато императорът извика за трети път, Ксенофон леко сложи Дино до себе си и падна на колене.

— Чуй ме, светлий господарю… Не ме карай да убия една муха. Тука има тигър, пусни ме в клетката при него — приемам да се боря с него, ала да убия една мушица… После… господарю, ние сме добри приятели с него. Той нищо лошо не ми е сторил.

— Добре, ще запомня, че не си ми се покорил.

Той спря поглед върху Афродита и заповяда:

— Ела тука!

Афродита шумно разклати своите двеста килограма и мирно застана пред императора.

— Гледайте, гледайте, не се кланя! — извика Мануел, политна, но се хвана за трона си. Всички вече видяха, че е много пиян.

Мануел спря мътен поглед върху треперещия Дино и му извика:

— Легни по гръб! — Дино легна. — Сега ти, лека женичке — се обърна той към Афродита, — стъпи върху него и там потанцувай. Хайде!

Дино тъй трепереше, че не можеше да се задържи на мястото си. Афродита също се разтрепера.

— Господарю — започна тя с тънкия си глас. — Моля ти се, не ме карай да убия едно малко червейче. Накарай ме да играя по жива жарава, ала не ме карай да смачкам Дино… Той нищо лошо не ми е направил… Не е ли грях да го убия?

— Ха… Тъй ли?!

Но виното тъй беше обхванало императора, че той не успя да произнесе друга, може би още по-страшна повеля. В очите му всичко се разлюля и той грохна безчувствен на трона си. Придворните спокойно се наведоха, дигнаха го и го внесоха в един от покоите му. Те знаеха добре, че господарят им до края на тържествата има да падне в безсъзнание най-малко десетина пъти още. Мануел може да е господар на цяла Византия, па̀ и на цял свят, ала самоското вино беше господар на хиляди мануеловци. Не за пръв път господарят губеше съзнание и затова хората, които се веселяха, дори не си поговориха за случката. Всички знаеха, че подир малко Мануел пак ще се покаже.

Градините в двореца бяха осветени от големи горящи борини. Ромейски войници държаха тия борини и се стараеха чрез тях да постигнат дневна светлина. Разбира се, това не беше възможно, па̀ и не трябваше повече светлина, защото в градината ставаха неща, които не биваше да се виждат ясно. Патрициите, също унесени от хубавите напитки, водеха млади ромейки или гъвкави варварки из широките алеи и не си даваха сметка за онова, което ставаше с тях. В минути на най-страстни прегръдки се понасяше оглушителен смях, който изведнаж спираше, прекъсван от нечии пламтящи устни. От всички страни се носеха смехове, под всяко дърво се чуваха трепетни звуци на инструменти, звуци, които се преливаха в нежните гласове на сладкопойни красавици.

Тук, когато настъпи полунощ, всеки може да прави каквото иска, без да се бои от някого. Страстта намираше тук своя отдушник, жаждата за живот тук се утоляваше и затова срамът беше изгонен отвъд ада.

Но в тия угощения един човек беше най-живият и най-пъргавият любител на веселбите. Кой ще да е? Той неочаквано излиза в полумрака пред някоя влюбена двойка. Не го познава нито тя, нито той. Кой е тоя черен мавър? Ето устните му като пламъци червени, а очите му блестят като на разгневен ягуар. Той застава пред девойката, измъква меча си и дръпва момичето до себе си. Ядосаният любовник също измъква своя меч. Кой ще е този мавър? Някой от гостите на Мануел? Някой простак, варварин? Добре, сега ще си намери, каквото е търсил. И със своя измъкнат меч той се втурва върху мавъра. И докато отначало това изглежда на смях, ето че двубоят се разгорещява. Смутеното момиче надава вик. От близките места други двойки се приближават и гледат. Те насърчават ту единия, ту другия, викат, реват. А двамата врагове и не чуват това. Те са увлечени в двубоя си. Те знаят, че единият от двамата трябва да умре и затова стават от минута на минута все по-жестоки.

Най-после мавърът подскоква две крачки назад, ловко извъртява меча и силно ударя неприятеля си. Последният пада.

Никой не обръща внимание на падналия. Даже и любимата не го поглежда. Тя се дръпва настрана и с радост усеща как ръка на друг влюбен я обгръща. Но кой е тоя героичен мавър? Надничат, той ги гледа и се хили с всичките си зъби, но никоя не може да го познае. Ала когато донасят горящата борина и осветяват лицето му, всички познават император Мануела.

Тогаз, подети от внезапна лудост, мъже и жени грабват героя и го отнасят към градината на розите…

Във всяка зала ставаха различни игри. Ето тук въртяха кореми гъвкави азиатки и показваха най-тънките прелести на женското тяло. В друга стая акробати се огъваха, като че телата им бяха от тънка стомана, в трета стая индийски звероукротители разиграваха люти кобри, в четвъртата — жени от всичките висши среди бяха окръжили стар оракул и слушаха гаданията му.

Всичкият двор беше зает от ония приумици, които показват колко суетен и луд може да бъде човекът, когато му се забрани да мисли.

Така и тук никой не мислеше, а всеки беше длъжен да действува, и то не тъй, както му шепнеше разумът, а тъй, както желаеше страстта.

Един бог знае как беше събран тука блясъкът на света. Тук се виждаха ценни украшения, златарски работи — дело на ромейските и прочутите алепски и дамаски майстори. Мяркаха се жени, облечени в най-скъпи дрехи, тъкани в анадолските и пелопонеските работилници. А персийските муселини? Хазарските кожуси? А отгде се взеха тия жени, отрупани с византийски скъпоценности, с величествени проломи на главите, прилични на градски кули… Това беше един поток от красота и женска прелест, подсладена от безкрайна свобода.

Отгде Мануел намираше тая неугасима енергия, тая майстория да се преправя ту на ловец, ту на египтянин, ту на варварин?

Ето на площада над големия фонтан ставаше яростен турнир. Двама рицари се втурнаха, насочили тежки копия един срещу друг. Борбата е страшна и жестока; в пяна заплуваха конете, а борците не преставаха. Те си бяха решили да бъде единият от двамата проснат на земята. Събраха се много любопитни. Те чакаха с нетърпение да се пролее кръв и затова насърчаваха оня, който изглеждаше по-издръжлив. Но по-издръжливият изтегли. Другият в по-удобен момент насочи копието, пришпори коня си и се хвърли напред. Толкова бързо стана това, щото сам не видя как падна противникът му, пронизан през гърдите.

Победителят бе обсипан с цветя, но когато свали шлема си, всички видяха пак Мануела. Отгде намери той толкова сили и толкова ловкост да побеждава?

Но тук имаше и друг вид победители. Един от тях беше майсторският разказвач на приключения. Под клоните на едно буйно дърво седеше един млад, силен и красив момък. Около него се бяха натрупали млади и хубави жени, почти полуголи. Той им разказваше истории, които правеха кръвта да кипи в жилите им. В тия истории той изпъкваше като силен човек, като примамлив младеж, като неуморим мъж. Всяка една от слушателките беше готова да се хвърли върху разказвача и да разкъса дрехите на гърба му, подета от някаква чудна лудост…