Кристина Лорен
Красива тайна (9)

Глава девета
Руби

На следващата сутрин в асансьора буквално бях спряла да дишам. Беше 7:43 и знаех, че Найл със сигурност вече ще ме чака в лобито. Костюм: безупречен. Коса: перфектна. Тяло: само за чукане. Това, което не знаех, беше кой Найл ще ме чака и с кой от двамата ще трябва да прекарам деня. Дали щеше да бъде онзи весел, флиртуващ може-би-почти-мой-приятел Найл, когото видях снощи на вечеря? Онзи, който ми напъха ръцете в гащите секунди след като затворих вратата на хотелската стая? Или странно напрегнатия, затворен темерут, който ми се обади час по-късно да ми напомни за срещата тази сутрин?

Най-големият враг на Найл беше мозъкът му, който не искаше да млъкне и за минута, да се изключи и да му позволи просто да се забавлява. По време на вечерята стените паднаха. Шегуваше се, подкачаше ме, говореше мръснишки на масата, но остави го един час в стаята му да размисли и да си полее главата с кофа студена вода и… край.

Едно малко гласче в съзнанието ми ме предупреждаваше да обръщам повече внимание, да не забравям, че макар й да изглеждаше като мъж, който спокойно може да понесе света в дланите си, Найл беше изключително внимателен и предпазлив и имаше ужасната склонност да премисля. А това автоматично означаваше едно: да сложа юзди на желанието си и да не бързам да скачам с главата надолу.

Убедена бях, че съветът на гласчето беше много полезен, но когато вратите на асансьора се отвориха и го видях, с изумителна лекота захвърлих съвета и забравих за него.

Пулсът ми се ускори както всеки път, когато го виждах, а кожата ми пламна. Дрехите ми щяха да се подпалят. Той се обърна и ме погледна в очите. Хората се движеха пред мен, изнизваха се във фоайето, а аз го гледах и чаках. Реакция, някаква реакция. Каквато и да е. Токовете ми тракаха по мраморния под. Откъснах очи и нагласих колана на палтото си. Изправих рамене и си казах, че Найл все пак е мъж, и от всичко, което ми каза снощи, аз имах много повече опит от него, което автоматично означаваше, че силата беше в мен.

Не спирай да си го повтаряш.

Палтото му беше преметнато през ръката. Погледна часовника си и после към мен и каза:

— Точна си.

Да, подкача ме. Значи все пак е в по-добро настроение.

— Точността е важно качество — отговорих.

— Напълно съм съгласен. Намирам това качество за крайно привлекателно.

Тази сутрин гласът му звучеше по-дълбок, по-уверен. Нещо в начина, по който произнесе думата „крайно“ прозвуча почти мръснишки и тялото ми реагира на секундата. Ако беше друг мъж, само от това обло и лениво произнасяне на една дума можех да се досетя, че този мъж има намерение да ме разкъса в средата на фоайето, пред очите на всички. Но… това беше Господин Приличие и знаех, че няма шанс да ме разкъса нито в тук, нито по време на срещата с Транспортната компания Ню Йорк. Знаех, че ще положи много усилие отношенията ни да останат напълно и стриктно професионални на работа, но след снощи, когато ми каза, че иска да ми покаже неща, които не били много „нежни и допустими“, то въпросът какви всъщност бяха отношенията ни, все още висеше без никакъв отговор. Опитвах се да оставя на него да реши и да ми каже колко бързо или бавно трябва да се развиват нашите отношения. От думите му, всеки нормален човек би си помислил, че иска да започне веднага. От думите му всеки нормален човек би си помисли, че можеше поне да ме целуне за лека нощ.

Погледнах го с очакване, той плъзна ръка в джоба си и посочи към вратата:

— Да тръгваме.

* * *

Към средата на първото съвещание излязохме за кратка почивка. Чувствах се крайно безполезна по въпросите за бюджета и общественото мнение по въпроса за реконструкцията. По-скоро бих имала принос към обсъждането на зъбчатите колела и реалната структура на съоръженията, но слушах с интерес, защото знаех, че тези разговори, колкото и да ми се струваха като непреодолимо предизвикателство, ми бяха крайно необходими и точно това бяха нещата, които трябваше да разбера.

Найл беше разсеян. Гледаше една и съща страница почти през цялото време и няколко пъти се наложи да го подбутнат, за да отговори на конкретен, отправен към него въпрос. Той почти не ме погледна, но се докоснахме няколко пъти за по-продължително време — когато му подавах един наръч документи и когато кракът му се облегна на моя и се задържа там. Такова нещо не можеше да се сложи в графа „Случайно докосване“. Липсата му на концентрация беше крайно обезпокоителна и започвах да се притеснявам и да се навивам допълнително. Затова, когато ме дръпна настрани и ме помоли да прослушам съобщенията му в залата за почивка през останалата част на събранието, честно казано, бях изключително благодарна.

— Знам, че е ужасно грубо от моя страна… Но току-що проверих телефона си и трябва да изслушам всички тези съобщения. Не е нещо кой знае колко спешно, но Джо ми е пуснала някои имена и крайни срокове, които трябва да обсъдя с Тони. Би ли… — млъкна и ме изгледа виновно. — Знам, че не си ми асистентка и не работиш за мен, но дали би се съгласила да останеш тук и да извадиш на лист информацията, която съм записал на телефона си.

Въздъхнах облекчено. Очевидно е имало причина за разсеяността му. Освен това, така ми спестяваше още два часа мъки.

— Да, с удоволствие — казах и взех телефона му. — Тези събрания нямат нищо общо с моя отдел. Дай ми да правя нещо, каквото и да е. Преди да съм си загубила ума.

Съвещателната зала и стаята за почивка бяха отделени със стъклена стена. Седнах на дивана, извадих бележника си и се залових да отворя телефона му.

— И още нещо…

Гласът му на вратата ме стресна. Мислех, че е тръгнал.

— Паролата е цифрите на рождения ми ден…

— О, да, шест, едно, три, знам — казах автоматично, без да се замислям, премигнах и се усмихнах, а той ме гледаше с изумление. Сбърчих нос и се опитах да се усмихна пак.

— Вероятно вече знаеш, че искам подът да се отвори и да ме погълне, защото… Ало, маниачката?

Той се усмихна и каза:

— Не, вероятно не ме бива да измислям сложни пароли.

— Предполагам, че след като прекараш определено време да изучаваш един човек от разстояние, научаваш доста неща — казах и се покашлях за драматичен ефект, който в крайна сметка се оказа жалък, но Найл се засмя, поклати глава, благодари ми и точно преди да излезе каза:

— О, Руби, и да не забравя…

— Да?

— Ще те помоля да изслушаш всичко записано. Някои от нещата са доста дълги… и в един от записите има изключително важна информация. Точно в края. Изслушай всичко.

— Да, добре — казах и дори не се престорих, че не гледам задника му, когато излизаше.

* * *

От дивана, на който седях, го виждах перфектно. Беше спрял пред бюфета и си вземаше шише вода. После седна. Не знам дали не беше от осветлението, но ми се стори леко зачервен.

Понеже очаквах някои от съобщенията да са доста дълги, отворих чантата си и за щастие намерих слушалките си, пуснати някъде на дъното. Пъхнах ги в телефона и вкарах паролата му. Четири съобщения. Първото, както очакваше, беше от Джо. Записах всяко едно име и всяка една дата. Второто и третото бяха подобни и след три минути вече бях изписала целия лист на бележника ми.

Вдигнах поглед и видях как Найл обсъжда нещо с човека, седнал до него. Не чувах гласа му, но виждах как устата му се движи, как устните му оформят думите. Правеше го по съвсем различен начин от всеки един човек на света. Буквално виждах акцента му. Използваше устните си повече, оформяше звуците по-дълго и лениво. Чудех се как ли биха звучали тези устни у дома, когато със звуци щеше да рисува думи, с които ми казва какво иска да направя за него.

Реших, че един ден мога да напиша роман с всички неща, които са ме удивлявали в този човек и с всички въпроси, които съм си задавала за него. Натиснах бутона и пак се заслушах. Улових погледа му секунда преди да го откъсне от мен. Последното съобщение тръгна и започнах да се питам какво всъщност слушам. Някой дишаше… климатик… трафик някъде далеч? Сякаш някой прокарваше парче плат по слушалката. Вдигнах телефона и го погледнах. Дали не бях натиснала нещо друго, или да бях повредила нещо? Но тогава чух.

— Ааааа… — А това беше нещо, което никога за нищо на света не бях очаквала.

Мамка му! Разкошна си.

Познавах този глас. Последните шест месеца бях точила уши да чуя стъпките му, когато излиза от асансьора, когато говори по време на събрания. Да чакам да проговори на мен. Това в слушалката беше Найл… и мисля, че…

Не бързай. Искам да е бавно. Искам езикът ти да си поиграе с мен, преди да ми покажеш как изглеждаш, когато ме молиш да го поемеш в устата си.

БОЖЕ! Изключих. Изпаднах в паника. Бях попаднала на нещо, което не е за мен. Не биваше да слушам това. Не беше възможно да е записал такова нещо. Изключено. Да не говорим, че дори и да предположим, че е записал такова нещо… как така ще ми го даде? На мен? Да слушам? Освен ако не е знаел, че се записва. Или е бил с… някоя? Дали да му кажа, че съм попаднала на това нещо?

Мислеше ли си за това по-рано, когато ближеше сладоледа си от купичката? Или когато засмука палеца си? Представяше ли си, че това е пенисът ми между устните ти?

Десерт? Какъв десерт? За какво говореше? Да не би…?

Изправих се и погледнах към залата. Той ме гледаше и когато улови погледа ми, кимна с глава, което означаваше, че много добре знае какво слушам и че ми беше измислил тази задача, само за да ме накара да го чуя.

Искаш ли го?

Точно така.

О, мое сладко момиче… смучи ме.

Мастурбираше. И си представяше как му правя свирка… Вероятно го е направил вчера след вечерята. Мили боже! В стаята беше около сто градуса и се потях. Найл не откъсна поглед от мен нито за секунда. Мисля, че дори и да ме беше проснал гола на пода, тук, едва ли щеше да постигне същия ефект. Как го правеше? Почти не се бяхме докосвали, а вече имах усещането, че ме е докосвал така, както никой друг на света.

Никога няма да забравя как изглеждаш сега. Никога.

Скръстих крака и притиснах бедра. Вече усещах колко съм мокра и колко готово беше тялото ми да направи точно това, което искаше Найл от мен.

Свършвам. Руби, Руби… Моля те… нека да свърша в устата ти.

* * *

Когато съвещанието прекъсна за обяд, забелязах как Найл се поколеба, преди да излезе, защото сега трябваше да се изправи лице в лице с мен, след като бях изслушала записа на разстояние няколко метра от него в присъствието на петнадесет капацитета в строителното инженерство, разделени само от една стъклена преграда. Беше нервен и… по дяволите, това не беше една от най-приятните гледки. Очевидно не можеше да го отлага до безкрайност. Пое въздух, излезе от залата, влезе при мен и попита:

— Гладна ли си?

— Умирам от глад — казах и се запитах… всъщност надявах се да разбере подтекста в думите му.

От начина, по който започна да оправя вратовръзката си, предположих, че е разбрал.

— Да вървим — подканих го.

Излязохме от офиса и бавно тръгнахме по празния коридор. Един мъж, когото забелязах на събранието, ни спря и каза:

— Предлагат обяд на горния етаж. Нещо като Такос ден. Ще е… интересно.

Е, вероятно това беше най-интересното нещо, което щеше да се случи в живота на този човек днес.

— Трябва да се обадим в офиса в Лондон, но ще се върнем веднага, щом свършим работа.

Трябва да призная, че бях крайно впечатлена. Нахалникът кимна и се отдалечи, а ние продължихме по коридора, после по друг коридор. Шумът от гласовете остана далеч зад нас.

— Ще се обаждаме в Лондон, нали? — попитах.

— Не точно — каза, погледна ме и се усмихна. — Предполагам, че и ти искаш да отидем на някое тихо местенце и да поговорим.

— Да говорим? — попитах с усмивка.

— Може би. — Присви изумителните си устни.

— И като стана дума за говорене… Ето — подадох му бележника си с имената и датите.

— А, благодаря.

В края на коридора имаше една тъмна стаичка. Поведох го натам и затворих вратата зад нас.

— Съобщенията ти бяха… доста… мръсни.

Той направи крачка към мен.

— Мръсни казваш?

— Развълнуваха ме — поясних и се засмях. — Дълбоко.

Той наклони глава и попита много тихо:

— Как по-точно?

Отворих уста да отговоря, да кажа нещо забавно и закачливо, но точно тогава погледите ни се срещнаха и всяка логична мисъл, всяка способност за артикулация напусна съзнанието ми. Сърцето ми започна да бие толкова бързо, защото едва сега осъзнавах, че това вече не беше фантазия, това не беше само флирт. Не седях на събранието в четвъртък и не си представях. Това се случваше.

Бях спряла да броя всички онези безценни моменти с Найл Стела.

Колко Пъти Найл Стела Е Докосвал Глезена Ми, Прибирал Косата Зад Ухото, Поглеждал В очите, Питал Дали Съм Свършила, Питал Дали Искам Да Глътна Спермата Му. Записвал Мастурбацията Си, За Да Ми Пусне Записа, Се Канеше Да Ме Целуне.

Това вече беше нещо различно. Ние… бяхме.

— Отговори ми.

За миг загубих способността си да играя в играта. Наведох глава и казах:

— Боли ме.

— Кажи ми. — Гласът му беше едновременно изискващ и нежен. Наведе се и целуна врата ми. — Когато казваш, че те боли, какво означава това?

Той знаеше. Би трябвало да знае. Просто искаше да кажа думите.

— Означава, че съм мокра.

Той пое дълбоко въздух, докосна ме с пръсти по носа и по линията на брадичката ми.

— По дяволите, Руби, ще вдигнеш ли глава да ме целунеш?

Вдигнах глава. Бях спряла да дишам, а сърцето ми блъскаше като откачено в ребрата и белия дроб. Найл изглеждаше още по-красив отблизо: чиста перфектна кожа, гладки устни, най-дългите мигли, които бях виждала на мъжко лице. Ароматът на парфюма му сякаш разсече мрака. Бях като пияна от… него, от самото осъзнаване на факта, че най-накрая щях да го докосна. Да го целуна. И че той щеше да отговори на целувката ми.

Найл сви колене, устните му бяха разтворени, дъхът му леко трепереше. Обзалагам се, че беше очаквал лека целувка в крайчетата на устата, лек допир на устните ни. Бях убедена в това, защото на този етап знаех за него повече, отколкото беше редно. Знаех какво очакваше, защото ръцете му обхванаха кръста ми толкова леко и нежно. Но аз не можех тихо и нежно. Не можех да му дам тази нежна и кратка целувка, за която се беше подготвил.

Облекчението, че това най-накрая се случваше, осезаемото му присъствие, ароматът му, топлата му кожа — всичко това се смеси и се закатери по гръбнака ми, премина като ток по ръцете ми и аз го сграбчих и целувката ми беше всичко друго освен нежна и кратка. Устните ми се плъзнаха по неговите, засмуках долната му устна между зъбите си, усетих дъха му върху устните, стона му. Исках да погълна звуците му, да ги прибера някъде дълбоко в мен и после да си ги пускам като на запис, да ги чувам пак, и пак.

Устата му беше… неземна: меки устни, които целуваха твърдо, даваха и взимаха, заповядваха и изпълняваха. Целият ми свят се въртеше с бясна скорост. Зарових пръсти в косата му, притиснах гърди към стената от мускули и издадох най-жалкия и смехотворен звук на облекчение в историята на човечеството.

Той простена по-силно, изненадано, развълнувано и ръцете му инстинктивно се спуснаха по гърба ми и ме притиснаха. Толкова близо един до друг! Тялото ми беше леко извито назад, а той се бе привел към мен. Устните му се разтвориха много леко, езикът му се подаде плахо и после го плъзна в устата ми, сякаш да опита вкуса ми. Толкова близо, че да усети пулса на сърцето ми, което се удряше в гръдния ми кош. Толкова близо, че усещах как става твърд, дълъг и се притиска към корема ми.

Бях полудяла, в делириум от глад и потребност от него. Издавах скимтящи болезнени звуци. Езикът му се плъзгаше по моя, а аз нямах представа какво говорех, докато се чух да казвам:

— Найл, моля те.

— Молиш ме за? — Придвижи устни към ухото ми. Усещах треперещия му дъх.

— Каквото и да е, нещо… Просто… целувай ме.

Усетих как се засмя леко и каза:

— Мисля, че точно това правех. Целувах те.

— Тогава ме докосни… Направи нещо… Усещам…

— Покажи ми — прошепна. — Покажи ми къде те боли.

Не можех да спра стона, който се изтръгна от гърлото ми и се отдръпнах съвсем леко, за да го погледна в очите. Обърнах ръка, така че дланите ни да се докоснат, вплетох пръсти в неговите и целунах ръката му. Той сведе поглед от очите към устата ми и после пак към очите. Кимна леко. Свалих ръката му надолу все още оплетена в моята и я сложих до ръба на полата си.

— Да — изръмжа, секунда след като почувства голата кожа. Ръцете ни се движеха нагоре вплетени една в друга и след малко вече докосваше влажните ми бикини. Направих крачка назад. И после още една. Водех го със себе си, докато гърбът ми опря във вратата. Той ме следваше. Пръстите му бавно, но трескаво се плъзнаха под мократа материя и по хлъзгавата ми от желание кожа.

— Вече? — каза задъхано и започна леко да движи пръстите си.

Кимнах. Не можех да заформя нито една дума. Толкова го желаех, че болеше, истински болеше. Най-сетне ме докосваше, най-сетне големият му показалец се хлъзгаше бавно по кожата ми и между краката ми. Най-сетне го усещах там, където го исках най-много.

Точно там.

О, боже, точно там.

Господи, колко е хубаво!

Опитах са да му кажа всичко, докато все още бях способна да говоря. Той мина по същата пътечка около входа на влагалището ми, по клитора. Докосваше изумително компетентно за мъж, който не беше сигурен дали жена му е изпитвала някакво удоволствие по време на единадесетгодишния им брак.

— Това искам — прошепна. — Това е всичко, за което мисля. За това мислих снощи. Мислех за мекия ти език и какво ли е да го почувствам точно тук. Какво ли е да се плъзна в тялото ти, в устата ти. Мисля за това и бях почти на ръба на лудостта.

Притиснах се към вратата, сякаш да избягам от разрастващата се настоятелност на потребността му. Или може би, за да се облегна. Не бях сигурна. Знаех само, че бях напълно изгубена в него, че се разпадах, че после едва ли някой щеше да успее да ме събере.

— Вътре — прошепнах с прегракнал глас. — Искам да свърша, когато си в мен.

— Когато говориш така… — каза, но все пак изпълни молбата ми и плъзна един пръст в мен. После два. — Мамка му!

Сензационното усещане се трупаше. Краката ми отслабваха и трепереха, целувах го напосоки — по брадичката, по устните, по очите. Палецът му правеше сигурни и точни кръгчета около клитора ми. С всяко тласкане на пръстите в мен влизаше все по-дълбоко и докосваше нещо диво и неопитомено в мен. И когато оргазмът дойде прекалено бързо, аз буквално се излях в ръцете му с огънато като лък тяло. Устата му намери моята. Говореше неща, които почти не разбирах.

— Искам тези стонове. Да ги запазя в мен, за да има за какво да мисля тази вечер — каза.

Сега си спомних, че имахме цяла вечер, цяла нощ. Никакви срещи. Никакви вечери. Никой нямаше да ни прекъсва. Дали се беше сетил? Дали знаеше? Може би тук му беше по-лесно, защото в далечината чувахме гласове, хората от конференцията бяха из етажа и знаеше, че това няма да стигне много по-далеч. Може би…

— Не мога да повярвам, че аз съм този, който го казва, но… спри да мислиш — каза и потърка нос в моя.

— Просто… Уау! — казах и исках да се пусна плавно като червей на пода. За нещастие, той оправи полата ми, обви кръста ми с ръка и ме задържа права.

— „Уау“ е хубава дума. Ще приема комплимента под формата на „Уау!“

— Трябва да го направим пак — казах с глупава усмивка.

— Само като видях колко бързо се разпадна в ръцете ми…

— Сериозно? И аз забелязах нещо такова.

Той погледна надолу и лицето му леко посърна.

— Няма ни от доста време. Трябва да се върнем при другите.

— Ти… — започнах и погледнах към пениса му.

Беше все още възбуден. Впечатляваща гледка! Уви, той спря ръката ми, когато се опитах да хвана колана му.

— Вече свикнах с това състояние. Уверявам те.

— Но аз мога…

И като по поръчка някой извика от другия край на коридора. Времето за почивка беше свършило.

Засега.

Имахме цялата нощ пред нас и аз планирах да се насладя на всяка секунда от нея.