Кристина Лорен
Красива тайна (7)

Глава седма
Руби

Когато отворих очи, слънцето вече се изливаше през прозореца и алармата на телефона ми звънеше. В същото време се задейства и другата аларма — студена и парализираща: Какво По Дяволите Направих?

О, нищо особено. Едно обикновено лениво утро, след като се напих и после мастурбирах пред очите На Найл Стела. Зарових лице във възглавницата и изръмжах недоволно. И след това всички детайли и подробности се изсипаха в мозъка ми, но май не бях толкова засрамена, колкото трябваше да се чувствам. Спомнях си подробностите в леко телеграфен вариант: той каза, тя каза. И после си спомних колко възбуден беше, как не можеше да диша. Спомних си с какъв гладен поглед наблюдаваше движенията на пръстите ми между краката. Не изпитваше никакъв срам просто да… гледа. И когато го видях така гладен, така открит в желанието си… все едно в тялото ми влезе някакъв луд дух и започна да ме командва какво да правя.

Страхувах се, че когато изтрезнее и осъзнае какво сме направили, ще иска да се самоубие или нещо такова, ще го е срам, ще изпитва ужас. След като предложението ми да се целунем вчера в офиса го бе накарало да млъкне за целия ден, то сега след моето виртуозно изпълнение може би щеше да пролази обратно в черупката си и никога да не се появи отново на бял свят.

Колко Пъти Си Бях Представяла Как Нещо Се Случва Между Нас: Безброй. И във всяка моя фантазия бях смела и честна и можех да му кажа какво искам и това отприщваше в него някаква увереност, че аз съм онова сигурно място, където може да намери подслон и утеха, когато пожелае. Че ще мога да бъда неговото скривалище, когато има нужда от такова. И после снощи… той беше тук. В плът и кръв. И за първи път не мълчах. Напротив — не спирах да говоря. Предимно глупости!

Изглеждаше толкова красив. Клепачите му леко спуснати, бузите порозовели от алкохола, а онази свита и затворена персона, която познаваха всички, висеше на един косъм и за малко да изчезне. Знам, че се страхуваше, че мога да изтълкувам всичко погрешно — примерно, че се възползва от мен, но това не беше вярно. Исках да видя как може да се отпусне, как ми показва истинското си страстно аз. Исках да видя онзи страстен мъж, който бях убедена, че се крие зад черупката. Толкова много исках, че едва поемах дъх. Кожата ми беше като подпалена, болезнено чувствителна — можех да се превърна в пепел само от едно негово докосване. Може би си бе помислил, че запазването на дистанция ще проработи в негова полза, може би бе преценил, че сме прекалено пияни. Може би наистина искаше да бъде трезвен, когато се реши да направи повече, за да има пълен контрол над сетивата си, но по някакъв странен начин случилото се беше точно това, от което се нуждаех.

Можех да се обзаложа се, че за Найл Стела интимността беше нещо подредено и организирано на етапи, стъпки, планирани действия: харесване, флиртуване, признаване на чувства без прекалено много дискусия по тези въпроси, разрешение за докосване, целуване, събличане на ризата, след време събличане и на панталоните, после голямото „Обичам те“ и най-накрая секс. Запитах се дали в неговото съзнание това, което се случи снощи, все още позволяваше някаква емоционална дистанция. И как бе възможно да не проумее, че това, което направихме, беше най-интимното нещо, което някога съм правила в живота си? И как можех да му покажа?

Знаех, че трябва да ставам и да тръгвам, но не бях готова. Стомахът ми беше свит на топка, а нервите ми бяха опънати докрай.

Приятелите ми липсваха. Исках да поговоря с някого. Липсваха ми неделните сутрини, когато излизах от стаята си и пиех кафе с момичетата. Тогава се събирахме с чашите димящо кафе и говорехме за живота си, за работа или училище, и за мъже.

Увих се плътно с одеялото и взех телефона. В Калифорния бяха три часа назад, но реших, че това е по-добрата опция, като се има предвид, че разликата във времето с Англия беше далеч по-голяма и хората точно си бяха легнали. Бях прекарвала часове наред да слушам за проблемите на Лъндън и Лола. Сега беше техен ред да послушат малко за моите. Определено трябваше да поговоря с някого.

Без да се замислям повече, изпратих групово съобщение. Знаех, че Лола едва ли ще ми отговори, защото работеше по цяла нощ. Тя беше разумната, мотивирана да успее на всяка цена „защото вече съм на тридесет и една“ и вероятно бе измислила начин как да сложи на телефона си табелка „Моля, не ме безпокойте“ в часовете, с които не искаше никой да я притеснява. Миа и Ансел рядко вдигаха телефона след залез-слънце, а Харлоу прекарваше повечето си време във Ванкувър и си играеше с Фин на младоженци.

Лъндън, най-добрата ми приятелка, беше и моята най-голяма надежда.

Някой буден. Имам нужда от помощ :(

Отговори ми почти веднага.

Имаш телефон, което ме навежда на мисълта, че знаеш колко е часът.

Знам и съжалявам. Но… нещо се случи.

Нещо или „нещо“?

Не знам кое „нещо“ да ползвам??

След няколко секунди тя направо се обади. Вдигнах в мига, в който телефонът започна да вибрира.

— Предполагам, че има нещо общо с Найл Стела?

— Разбира се — изпъшках в слушалката.

— Добре, значи когато каза „нещо“ — започна тя, но звучеше ужасно уморена и имах чувството, че едва държи очите си отворени. Работеше като барманка и се запитах в колко ли се е прибрала тази сутрин. Тя се покашля, прочисти гърлото си, сякаш да разгони съня и ако не бях толкова щастлива да чуя гласа й, може би щях да изпитам леко чувство на вина, че я будех в такъв нечовешки час. — … под нещо разбирам, че сте излезли на кафе. А когато казвам „нещо“ в кавички, имам предвид, че е видял вагината ти.

Обърнах се по гръб, премигнах към тавана.

— Аха — започнах. Последното й изречение беше притеснително близо до истината, само че тя все още не го знаеше. Дали го бе усетила в гласа ми? Дали някоя буква не е успяла да изпищи „Да, съблякох се гола пред него, но като цяло той само гледа вагината ми“.

— Боже, правила си секс с него? Ти малко лайно такова.

Сложих ръка на челото си, затворих очи и казах:

— Ами… не точно.

— Не точно? Руби, слънце, знаеш, че те обичам, но всяка вечер тази седмица се прибирам от работа рано сутринта и имам нужда от сън, а не от пъзели по телефона.

— Добре — казах и се запитах как, по дяволите, да обясня какво се случи. — Ами… представи си да правиш секс по телефона, но човека на другата линия да е в стаята ти.

Чух някакъв шум в слушалката — Лъндън или се наместваше по-удобно, или бе започнала да се души с възглавницата си. Честно казано, второто беше по-вероятно.

— За по-малко от една седмица минахте от фаза „не се познаваме“ към мастурбация един пред друг?

— Е, ако трябва да се впускам в технически детайли, само аз… участвах в тази част с мастурбацията. — Вече си представях физиономията й. — Освен това не искам да използваме думата „мастурбирам“ от този момент нататък.

Тя застина, шумоленето спря.

— Чакай. Чакай, чакай, чакай, чакай. Руби Милър, наистина ли ми казваш, че си направила такова шоу за момчето мечта?

— Май да… Искам да кажа… очевидно.

— Говориш за него от… Колко? Пет месеца? Не си ли щастлива от тази малка мастурбация пред очите му?

— Лъндън, току-що наруши клетвата.

— Казах „мастурбация“, а не „мастурбирам“. И защо ми се обаждаш в четири и половина? Искаш някой да те потупа дистанционно по рамото или да избърше сълзите ти и да ти помогне да не се разпаднеш от ужас?

— Може би по малко и от двете?

Самата аз не знаех как се чувствам. Как изобщо очаквах някой друг да ми помогне?

— Не съжалявам, но не знам къде сме в момента. Не сме двойка, не сме заедно, ние сме просто колеги. Дори не съм сигурна, че сме приятели. Освен това, той беше пийнал, а аз по-пийнала и почти чувам как изперква от ужас от другата страна на стената.

— Изперква, в смисъл че съжалява? — попита тя и усетих как сяда в леглото си.

— Не знам. Мисля? Надявам се да не е така — захапах устна и се замислих.

— Но той те харесва, нали?

— Да, искам да кажа… доколкото може да харесаш човек за толкова кратко време. Минал е през доста неприятен развод и след развода е малко…

— Руби, знам, че може би това е бил твоят начин да привлечеш вниманието му и да му покажеш коя си, но какво очакваш да се случи от тук нататък?

— Ами… — Честно казано в момента не можех да сътворя и една мисъл. Нищо. Въздъхнах. Дали съм си мислила, че ще разбере, че през цялото това време ме е обичал и ще ми го признае и ще падне в краката ми? Дали съм си мислила, че би ми казал как иска да се грижи за мен до края на живота си, а аз да съм объркала „грижа се“ с „разтвори си краката и мастурбирай пред мен“? Не, вероятно не.

— Не съм сигурна. Може би, че това ще е нещо като първа стъпка?

Лъндън се прозя и чух как се мушка обратно в завивките си.

— Такива първи стъпки с измеренията на големи скокове правят хората, когато стъпят на Луната, но трябва да го обърнеш в своя полза. Отиваш днес на работа, заставаш лице в лице с него като жена, която мастурбира… Извинявай, извинявай… Пред любовта на живота си и показваш, че не съжаляваш за нищо. Знаеш, че нямам вяра в мъжката част от населението, но ако този мъж е наполовина толкова разкошен и умен, както го описваш, защото в какъв друг мъж би се влюбила?.. Той трябва да е достатъчно в час да разбере и да догони събитията. Отивай и го хващай.

* * *

Оказа се, че идеята да се държа, сякаш това е първата стъпка към нещо по-голямо е крайно сложно начинание. Като сложна партия шах. Изглежда Найл Стела бе решил да се държи, сякаш всичко е съвсем, ама съвсем нормално. Така се бе вживял да го играе „нормално“, че през по-голямата част от времето беше напълно ненормално.

Беше отишъл в офиса много рано и когато пристигнах, вече събираше лаптопа си за среща. Телефонът му беше залепен за ухото. Кимна ми, усмихна се леко и после излезе в коридора да води разговора си насаме. В няколкото секунди от неговото бюро до моето вече бях направила около дванадесет различни интерпретации и дисекции на начина, по който ме посрещна и веднага пренебрегна, като всяка една интерпретация беше по-ужасна и откачена от предишната. Едно е да подлагаш на анализ всичко, което е казал по време на среща или събрание, когато знаеш, че ти нямаш нищо общо, но това… това вече беше съвсем друго. Просто нямаше начин и той да не мисли за снощи. Всяка една дума, която излизаше от устата му, имаше значение.

Чувах думите му, просто защото бе застанал точно пред вратата. Дали ме чакаше? Изглеждаше сякаш тръгва, но дали щеше да се върне, преди да излезе?

— Няма никаква логика! — Само мързеливият му акцент допринасяше за спокойния му тон, но усещах, че е крайно раздразнен. — Графикът, който ни беше даден за окончателно привършване на проекта, беше шест месеца след датата, която ми даваш днес. Тази алтернатива е неприемлива.

Ушите ми бяха като сателитни локатори. Никога не го бях чувала или виждала ядосан. Докато слушаше какво му казва човекът от другата страна на линията, той запази мълчание и имах странното чувство, че очите му са върху мен. Махнах шала си, после палтото и го закачих зад вратата. Погледът му притискаше кожата ми, сигурна бях, че ме гледа. Разтърсих глава, така че косата ми да падне върху лицето и да прикрие залялата ме топлина и почервенелите ми бузи.

— Тони, „Даймънд Скуеър“ няма да бъде от онези проекти, при които ще козирувам и изпълнявам. И ръководя този проект, защото знам за какво говоря, мамка му. Кажи им го. Не, нека аз да им го кажа. Не ми е проблем да им затворя устата — каза и въздъхна уморено.

Тони. Гадост!

Взех тефтера си и се обърнах към него.

— Наред ли е всичко?

Той кимна, пъхна телефона в джоба си, но отказа да коментира.

— След срещата с МТА тази сутрин, искам да видя някои от станциите и да разгледам обектите, които се наводняват най-често — каза с вежлива усмивка.

Найл се бе прибрал в черупката си.

После кимна към стълбите и попита:

— Искаш ли да ме придружиш?

* * *

„Саут Фери“ беше една от най-засегнатите от урагана Санди станции. Тунелът се беше наводнил само за няколко минути, предимно поради това че входът към метрото беше едва на тридесет метра надморско равнище. Водата бе унищожила абсолютно всичко по пътя си: захранване, съоръжения и бе изкопала такива дупки, че работниците можеха да плуват в тях. Ето защо бяхме тук — да мислим, преди природата да ни подложи на такива изпитания, да направим така, че подобни катастрофални последици да не се случат никога повече.

Тръгнахме по стълбите към новата станция. Очите ми бяха вперени в широките му рамене. Днес Найл Стела беше Господин Сериозен Бизнесмен. Изражението му остана напълно равнодушно и неутрално през целия път в таксито. Разговорът беше сведен до минимум. Беше облечен в тъмно сако и още по-тъмно палто. Кашмиреният му шал постоянно излизаше изпод реверите и се вееше зад гърба му. Когато Найл Стела вървеше, във всяка стъпка се усещаше, че крачи с цел.

Няколко строителни инженери вече ни чакаха. Найл ни представи, след което записа името на всеки от специалистите. Докато вървяхме от единия край на тунела до другия, с огромно внимание слушаше всичко, което му се разясняваше. Когато го гледах такъв, пак започна да ми се вие свят — това беше човек, който знае всичко, който се чувства в собствени води, уверен, сигурен… и в същото време не можех да не го сравня с човека, когото видях снощи.

През последните шест месеца бях натрупала цял каталог със спомени, свързани с него, но последните няколко, когато го видях зад защитната барикада, сякаш засенчваха всички предишни.

Найл ме извика да застана до него, после се наведе, направи измервания и огледа внимателно и до последния детайл един от изходите, който трябваше да се ремонтира. Бях объркана — исках да се концентрирам и да следя внимателно всичко, което ми обясняваше. Исках да видя всичко, да запомня, да се фокусирам върху работата, но когато той беше така близо до мен, се превръщах в луд маниак. Дали мислеше за това, което се случи снощи? Дали се опитваше да се преструва, че не се е случило? И тогава ме порази възможно най-кошмарната мисъл: Дали изобщо помнеше?

Докато правеше измерванията, аз трябваше да записвам, но беше толкова шумно от врявата от хората и шума от влаковете, че се наложи да стоя близо до него, толкова близо, че рамото му ме докосваше от време на време_. По крака_. Предположих, че е съвсем неволно и се опитвах да не реагирам, макар че бях изтръпнала от главата до петите. Когато се случи за трети и четвърти път, започнах да се чудя дали наистина е случайно.

— Руби? — каза и погледна към мен. — Отбеляза ли, че това е последната станция, която са отворили след наводненията?

Кимнах. Разбира се, че бях записала. Но понеже знаех колко е важно за него, реших да запиша пак, но химикалът ми спря, когато усетих ръката му около глезена си. Задържа се малко, после пръстите му се плъзнаха към коляното, леко стиснаха и после изчезнаха. Всеки нерв в тялото ми даде на късо и започна да се върти в луд кръг — започваше точно от глезена ми и свършваше точно между краката. Залюлях се и за малко да падна. Болката между краката ми се плъзна нагоре и зърната ми се втвърдиха като лешници. Сърцето ми заблъска.

Спомнил си е! Просто му е трябвало време и усилие да излезе от черупката.

Колкото повече време прекарвахме заедно, толкова повече се откриваше и отпускаше. Флиртът му беше безмълвен, но толкова интензивен. И продължи цял следобед: когато излизахме от станцията на метрото, ръката му се притисна под кръста ми; докато чакахме на опашка за кафе, пръстите му бързо минаха по челото му и събра косата над очите ми, и… палецът му мина по долната ми устна. Няколко пъти. Наляво, надясно, пак наляво и пак надясно. Бяхме в метрото и минавахме през тъмния тунел. Не можех да дишам. Едва стоях права. Когато се освободи едно място, той буквално ме натисна да седна и застана толкова близо до мен, че пакетът беше право в лицето ми. Виждах кула от прелестна плът, облечена в стилна риза, прилежно прибрана в панталона му и малко по-ниско ясното очертание на полунадървения му пенис.

Милостиви боже!

Вдигнах ръка и закачих палец върху токата на колана му. Той ме гледаше безмълвно и напрегнато. Когато станахме да се приготвяме да слизаме и се наведох да събера нещата си, той ме хвана за ханша и се притисна в мен. И го почувствах.

Почувствах го.

Искам да кажа… наистина го почувствах.

Забравих как се диша. И положението стана още по-сложно, когато се наведе и прошепна в ухото ми:

— Тръгваме наляво.

Докато стигнем до временния офис, бях на ръба на експлозията. Буквално се бях подула между долните устни, а по краката ми се стичаше хлъзгава влага. Всяко едно сетиво в тялото ми беше пред гръмване и дори елементарни неща — допирът на дантелата на сутиена ми и триенето й в зърната ми беше като запалена клечка през сноп динамит.

Мислех си, че всичко това ще доведе до нещо, до стъпка две. Но не доведе до нищо. Вместо да затвори вратата на офиса и да ме докосне, той седна зад бюрото си и започна да разглежда някакви файлове, а аз стоях там като пън. Възбудена и объркана. И не можех да обеля и дума.

Това беше истинско наказание. Да гледаш как се възбужда, как се отваря, как се показва за малко от черупката си и секунди след това как се скрива след всяка една стъпка незначителен напредък. Исках да го попитам направо, но се притеснявах, че ако съм толкова директна, ще се затвори завинаги. А освен това болката между краката ми беше непоносима. Цял следобед нежна сексуална игра и сега тялото ми беше наелектризирано. Буквално вибрирах.

Слава богу, банята ни не беше обща. Влязох, заключих вратата и направих най-наложителното — започнах да дишам. Все още усещах аромата на парфюма му. Сякаш някой ме беше жигосал с тоя аромат. Отидох до малката кожена пейка под прозореца и си представих как би ухаело тялото му, когато носът ми е директно притиснат към кожата му.

Седнах и свалих бикините си и си представих топлата му кожа под допира на пръстите му. Пръстите ми вече бяха неговите. Плъзнах ги по бедрата си и между краката. Чувах как Найл говори с някого по телефона и си представях, че говори тихичко на мен. Кожата ми беше толкова чувствителна, бях толкова мокра, че само едно докосване на… неговите пръсти по клитора ми и бедрата ми отскочиха разтреперани напред. Чувах гласа му в далечината, зърната ми бяха болезнено втвърдени, а болката слизаше като електричество право в клитора ми. Представях си как нашепва думите в ухото ми, в шията ми, сменящата се интонация на гласа му се превърна в ритъм, в темпо, с което влиза и излиза от мен. Представих си го от другата страна на вратата; представих си, че знае какво правя, знае, че се докосвам и си представих как ме моли да дойде да ме гледа. Ето точно тази мисъл ме изстреля и свърших за няма и минута.

Едва сега осъзнах колко тихо беше станало навън в офиса и се изплаших, че съм била прекалено шумна. Чувах равномерното преместване на секундарника на часовника ми, шума от трафика някъде в далечината, но не и гласа му, не и стъпките му по килима.

Когато краката ми спряха да треперят, станах, оправих дрехите си и се наплисках с вода. Излязох от банята и едва не го съборих, когато отворих вратата на банята.

— Извинявай — извиках и се опитах да хвана падащите от ръцете му папки. Уви, почти всичко се разпиля по пода. — Аз ще ги събера! — почти изпищях, с което дадох да се разбере, че има и друга причина да се чувствам неловко.

Найл не каза нищо, просто се наведе и започна да ги събира сам. Опитах се да избегна погледа му, понеже бях сигурна, че това, което бях направила преди минутки, трябва да е било написано на челото ми. В неонови цветове. Пригладих полата си, прибрах косата зад ушите си и чак тогава го погледнах. Той изучаваше лицето ми с наклонена настрани глава.

— Какво? — попитах и се опитах да прозвуча максимално невинно.

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре!

— Бузите ти са пламнали. Сигурна ли си, че нямаш температура? Мога да се оправя и сам, ако мислиш, че се разболяваш…

— Добре съм — казах леко раздразнено и се отдалечих от него.

Усещах погледа му в тила си. Ако не спреше да ме гледа така, скоро щеше да пробие дупка в главата ми и мозъкът ми да изтече на пода.

— Да не си… бягала по стълбите? — попита, но по тона му личеше, че сам не си вярва.

— Не. Аз… — Обмислих варианта да излъжа, но знаех, че каквото и да кажа, няма да ми повярва. — Исусе, ти си като куче, захапало кокал. Може ли да сменим темата?

Погледна ме по-топло и пак огледа внимателно лицето ми, после се загледа през рамото ми, сякаш сега се сещаше къде сме.

— Хайде. Изплюй камъчето.

— Аз… бях… — Започнах да се питам кого трябва да убия, за да се разтвори земята под мен и да ме погълне. — Аз… просто…

— Ти просто… — Веждите му се събраха, погледът му отскочи към ръката ми, която сега беше на шията ми и май разбра. — В тоалетната? Сега?

— Да.

— На работа?

О, боже!

— Съжалявам… След снощи… и днес…

— Чакай, за мен ли си мислеше там?

— Разбира се… аз… — Затворих очи и поех дълбоко въздух. Как може да седи така неподвижен и тих? — Докосваш ме и после се обръщаш и се затваряш. И тези объркани сигнали ме побъркват.

И сега вече унижението започна яко да добавя нови пластове към лудостта ми. Почти подскочих от уплаха, когато пръстът му леко докосна брадичката ми.

— Успя ли да свършиш?

Във вените ми потече лава и когато го погледах, в очите му видях същия огън. Облизах устни и кимнах.

— Кажи ми за какво по-точно си мислеше.

— Как те докосвам. — Устата ми беше пресъхнала. — И те целувам.

Той кимна и погледна към устните ми. Това беше достатъчно красноречива покана. Надигнах се на пръсти и прокарах нос по топлата кожа на шията му. Звукът, който издаде, беше нещо средно между стон и вой и се опита да се отдалечи само на сантиметър от мен, за да ме погледне. В очите му виждах нечовешка вътрешна борба. Знаех, че се разкъсва. Може би бях права — все пак се беше развел наскоро и мъничко се срамуваше? Може би се притесняваше, че всичко става ужасно бързо? Или просто не се чувстваше в собствени води, когато се налагаше да прави нещата, както аз бих постъпила: да се метнем в леглото и да се счупим от чукане един месец, докато дойде време за обратния ни полет за Лондон.

В този миг имах чувството, че бих взела всичко, което той склонеше да ми даде. Дори ако това означаваше десет милиона години флиртуване, само и само да се докопам до една целувка.

— Добре ли си? — попитах.

— Да. Просто се питам дали да не… — Той преглътна тежко и скри лице.

— Да ме качиш на първия самолет за Лондон и никога да не ми проговориш?

Той се засмя и поклати глава.

— Не, моля те, не.

— Да поговорим за снощи?

Той вдигна ръка, прокара я по брадичката ми и каза.

— Да.

— Майка ми винаги казва, че ако не можеш да говориш за едно нещо, никога не трябва да го правиш — казах с облекчение и в същото време с ужасна тревога.

Той повдигна вежди, огледа лицето ми, устните му се извиха в най-очарователната, изпълнена с надежда и даваща надежда, усмивка.

— Разбрахме се. Тиха, спокойна вечеря.

* * *

Найл дойде да ме взема от стаята ми в хотела. Беше облечен в любимото ми черно сако и вратовръзка. Беше ушито специално за стройното му мускулесто тяло, а на фона на тъмния цвят, очите му изглеждаха по-скоро медено-кехлибарени, а не кафяви. И тези изумителни очи щяха да бъдат фокусирани единствено и само върху мен. Цяла вечер.

Само върху мен.

Почти бях сигурна, че до края на вечерта ще съм се превърнала в пепел.

Взехме такси до „Пери“ — ресторант на един от последните етажи на една висока сграда. Да, правилно, точно на улица „Пери“. Беше елегантен, луксозен ресторант с прозорци от пода до тавана и минимален декор. Масите и сепаретата бяха претъпкани с хора и изведнъж се притесних, че няма да могат да ни намерят маса.

— Маса за двама. Резервацията е на името на Стела — каза Найл и сърцето ми подскочи, когато си представих как се е обадил и е направил резервация само за нас двамата.

Последвахме хостесата към малко сепаре в ъгъла.

— Мили боже, това е разкошно! — възкликнах, когато погледах надолу към Хъдсън Ривър. — Откъде знаеш за това място?

— Разбира се от Макс — каза той и седна.

— Да, Макс — отговорих и се помолих гласът ми да не е прозвучал така задъхано, както изкънтя в ушите ми.

Направил си е труда да се обади на Макс, за да потърси съвет за вечеря?

Кракът му беше опрян до моя. Можех да излетя през някой прозорец.

— Отдавна ли живее тук?

— От няколко години — отговори и отпи от водата си.

— Изглеждаше толкова щастлив. Всички от компанията му изглеждаха щастливи.

Той се усмихна и каза:

— Те наистина са. Поне така изглежда. Макс и Сара имат новородено бебе, нали знаеш? — Кимнах, той се поколеба малко и попита: — Искаш ли да я видиш?

— О, да, много.

„Много“ е твърде меко казано. Умирах от желание да видя снимка на племенницата му. Той извади телефона си и мина през снимките в галерията си.

— Ето я — каза и с любов прокара пръст по екрана.

Това беше Найл с едно мъничко бебче. Малката й ръчичка се бе подала над одеялцето и стискаше грамадния му палец. Но не красивото бебе накара сърцето ми да падне в петите. Да, тя беше прелестна, невероятна, божествена, но това което едва не ме уби, беше погледът на Найл. Никога не съм си представяла, че този мъж може да гледа с такова обожание, с такава любов и нежност. На тази снимка Найл изглеждаше щастлив, като докоснат от Бог. Тотално обсебен и погълнат от мъничкото същество.

— Как се казва? — попитах и вдигнах поглед към него и с изумление видях същото изражение на лицето му. Една снимка можеше да го накара да падне в нозете на малката принцеса.

Мили боже, овулацията ми е след 3… 2… 1…

— Анабел Дилън Стела. Красавица е, нали?

Акцентът му беше толкова мек.

— Прекрасна. Мисля, че прилича на теб. Погледни й носа.

Не вярвах, че усмивката му може да стане по-сърдечна и щастлива, но очевидно съм грешала.

— Наистина ли?

— Да. Има типичен Стела нос.

Сервитьорката дойде и попита дали искаме да поръчаме коктейли преди вечеря. Двамата се засмяхме при спомена за снощи, погледнахме се продължително. Не посмях да кажа нищо.

— Може би бутилка вино? — каза тихо Найл и ме погледна, за да се увери, че нямам нищо против.

После разгледа вината, поръча бутилка „Пино Ноар“ и върна менюто. — Може ли да го донесете малко преди да поръчаме вечерята?

След като сервитьорката се отдалечи, той се загледа в чашата си с вода и имах чувството, че започва да й прави химичен анализ. Не издържах и започнах първа.

— Знам, че снощи… беше една доста дива нощ и за двама ни, но се надявам да не съжаляваш. Бих се почувствала ужасно, ако съжаляваш.

Той вдигна рязко глава.

— Не, изобщо не съжалявам — каза и после въздъхна някак облекчено. — Забрави ли, че аз дойдох в стаята ти?

Да, определено не бях забравила. Секундите минаваха, той гледаше в ръцете си и не успя да каже нищо повече. С всяка изминала секунда от притисналото ни неловко мълчание започвах да си мисля Това ли беше всичко? Само това ли има да казва? Дъвчех устната си и търсех по лицето му някакви следи от… каквото и да е. Той пое въздух, за да се успокои, засмя се нервно и каза:

— Това е нещо съвсем ново за мен, Руби. Прости ми, ако ти губя времето, докато намеря точните думи.

Исках да бъда търпелива, но тишината беше смазващо изтезание. В професионално отношение Найл беше ненадминат оратор — уверен, сигурен. И в няколкото случая, когато си позволи да ме докосне, също беше уверен и сигурен в това, което прави. Но когато опреше до това да изрази мислите си, да изрази себе си, той не умееше да направи дори едно разбираемо изречение. Може би Пипа беше права, когато каза, че е затворен и емоционално задръстен и подобно спечено отношение беше романтично само в книгите и филмите. И сега ме изтезаваше, а сърцето ми нямаше да издържи дълго на подобно темпо.

— Трябва да е било доста странно — казах накрая, защото не можех повече да понеса мълчанието. — Да… го направиш… В смисъл да ме гледаш как го правя.

Господи, каква катастрофа!

Той ме гледаше вероятно да прецени накъде бия, а аз… аз също чаках да разбера накъде бия с това умно изказване. Ако беше футболен мач, това беше мигът, в който някой ми подаде топката, аз я ритнах, тя гръмна и целият стадион избухна в пламъци.

Найл прокара пръст по веждата си и се усмихна лекичко:

— Опитвам се да се върна в играта. Не съм сигурен обаче, че точно това правя след развода си и дали го правя правилно.

Сервитьорката дойде да вземе поръчката ни и двамата отворихме менютата и заровихме носове в тях. Аз си поръчах първата комбинация от думи, която можех да произнеса без запъване:

— Сьомга, моля.

Найл се загледа пак в менюто, затвори го рязко, подаде й го и каза разсеяно.

— Стек. — Отвори уста вероятно да каже какъв и с какво, но после се отказа. — Какъвто предложите. Средно изпечен, моля.

Изчакахме момичето да се отдалечи и очите ни се срещнаха.

— Докъде бяхме стигнали? — попита.

— Точно ми обясняваше какво значи „да се върнеш в играта“.

— Да, правилно — засмя се той.

— Искаш да кажеш, че не излизаш много с жени?

Найл се замисли, оправи очилата си, дори ги избърса от една миниатюрна капка вероятно от кондензацията и каза:

— Не, никак.

— Защо? Ти си страхотен мъж, умен и преуспял. — Боже, няма ли някой да дойде да ми залепи устата с тиксо! — С една дума — мъж, когото забелязва всяка жена.

Той пак се засмя.

— Никога не съм… Искам да кажа… знам, че не… никога не бих казал такова нещо за себе си.

Тоя се шегува.

— Кажи ми, че се шегуваш и че си се виждал в огледалото. Чувал ли си се как говориш? Може би не е зле да повикам сервитьорката да й прочетеш менюто. Сигурна съм, че ще ти предложи брак, секс и всичко още преди да си изчел салатите.

Когато се усмихна, сякаш едната му трапчинка започна най-безсрамно да флиртува с мен.

— Значи снощи ти хареса? — попита най-сетне.

Аха, най-накрая нещо по темата.

— Сигурна съм, че и на двамата ни хареса — казах и се опитах да не мисля за топлината, която се разливаше по лицето ми, след което продължих към по-важната за мен тема. — Но днес, когато ме докосваше… и… — Устата ми изведнъж пресъхна и отпих от виното. — Не бях сигурна къде ти е главата цял ден.

— И аз не мога да ти кажа къде ми е била главата цял ден — призна. — Физически се стремя към теб, но се колебая. Не защото не ме привличаш. Напротив. Надявам се поне тази част да е достатъчно очевидна. Но не съм сигурен, че мога да се доверя на новаторските си умения във връзките с жени.

— Има само един начин да разбереш — казах му съвсем честно. — Не съм сигурна, че и аз имам такива умения. Освен това бракът ти е продължил повече от една декада — все нещо е било правилно. Поне някои неща трябва да са били правени с майсторлък.

— Страхувам се, че когато с Порша бяхме заедно, невинаги беше… — Той спря, замисли се и започна отначало. — С Порша човек остава с убеждението, че върши всичко по неправилния начин.

Какво му е направила тази жена? Представих си права руса коса, опъната назад, остри черти и кисела физиономия. Мъж, който е останал с убеждението, че не умее да прави нищо правилно?

— Е, да започнем от това, че името й е Порша — казах язвително. Той ми се усмихна, очевидно съгласен с мнението ми.

— Намерихме някакъв ритъм и начин на живот. Тих, но предсказуем. — Той вдигна чашата и отпи. — Докато с теб нещата са така динамични, интензивни, понякога не разбирам какво става. Когато остана сам след това и започна да премислям, имам чувството, че затъвам в блато и съм толкова непохватен.

Господи, той беше толкова очарователно скован. Едва издържах. Бях видяла с очите си колко може да бъде забавен — когато си правихме селфи, когато ме хвана в коридора, когато говореше за племенницата си. Просто трябваше да се отпусне малко.

— Мисля, че и за двама ни е по-добре да не премисляме нещата. Особено ти. Когато сме просто ние, без да мислим за последиците, е наистина много хубаво.

— Съгласен съм. И все пак… по проблемите на интимността, не съм много… красноречив. Така че…

— Искаш да кажеш, че ти е трудно да говориш за секс? — казах, за да опростя нещата.

Той поклати глава. На устните му играеше търпелива весела усмивка.

— Не, не само секса. Интимността като цяло. Снощи не правихме секс, но това беше едно от най-суровите и интимни преживявания в живота ми. Все още мисля за това, което се случи, и се опитвам да го разбера.

Кимнах бавно с глава. Значи той наистина е разбрал колко различна е била тази нощ, колко беше по-истинска от едно катурване и бързо чукане в хотелското легло. Той почеса брадичката си, загледа се в чашата с вино и започна много бавно и внимателно:

— Сама ще се убедиш, че това, което за теб е съвсем естествено, че ако ти си свикнала да обсъждаш една връзка очи в очи и ако знаеш как да говориш за бъдещето й, за мен това е нещо съвсем ново и непознато. Порша реши, че трябва да бъдем заедно и бяхме. Порша решаваше кога да бъдем заедно и бяхме. След това обсъждахме времето, но никога емоциите си. Разговорите за секс бяха нещо нечувано и пълно табу. Така че самият факт, че съм тук и водя този разговор с теб, без дори да сме се целунали или правили секс, е нещо като… голям скок, като просветление.

— Просветление за нещо хубаво? — попитах с надежда.

— Да, за нещо хубаво — кимна бавно той. — Харесва ми компанията ти и просто… искам да разбера за какво става дума по най-подходящия начин. — Той млъкна за секунда, погледна ме в очите и каза: — Вече бяхме много интимни и без дори да се познаваме.

Кимнах и едва преглътнах огромната буца в гърлото си. И тогава ме удари най-странното просветление. Да, аз го познавах, знаех всичко за него, имах чувството, че винаги съм го познавала, но той ме видя за първи път едва преди няколко дни. Той не ме познаваше.

— Можем да направим няколко крачки назад. Да се опознаем, да научим повече един за друг — предложих.

Той поклати глава и промърмори:

— Точно там е работата. Не съм сигурен, че искам да правя крачки назад или че се налага да го направя. Защо е нужно да знам всичко за теб, преди да си позволя да ти се насладя физически? Харесвам те. Това не стига ли?

Свих рамене, за първи път безмълвна и просто наблюдавах как се бори с думите и как се опитва да разбере.

— Това е нещо, което трябва да направиш за себе си. Не бива да го правиш заради мен — казах.

— Но аз искам да го направя и заради теб. Изпитвам едно странно чувство на свобода, когато съм край теб.

— Наистина ли? — попитах и се усмихнах.

— Ти ме караш да се чувствам смел, дързък, интересен… и забавен.

— Забавен? — попитах с престорен шок. — Господин Стела, избийте си тази мисъл от главата.

Той се засмя толкова топло, истински, сърдечно — цялото ми тяло потрепери.

— Освен това ме караш да мисля за неща, които не са чак толкова нежни, за неща далеч от целомъдрието и нормалното според хората поведение.

— Например?

Той премигна и пак ме погледна в очите.

— Мисля, че предпочитам да ти покажа. Просто трябва да си дам разрешение. Сам на себе си. Ако си съгласна.

Не мислех, че гръдният ми кош би могъл да се свие повече, отколкото се бе сгърчил на този етап, но и такива чудеса стават. Едва успях да кажа едно „Добре“, което излезе като грачене. Очите му бяха толкова открити, толкова изразителни, когато ме попита:

— Ще продължиш ли да бъдеш така открита и отворена към мен както беше снощи?

Кимнах и вдигнах чашата към устата си. Ръката ми трепереше. Как се случваше всичко това. Как?

— В такъв случай — каза и се опита да потисне някакво ново притеснение или нервност, — знам, че вероятно е трудно да се обяснят такива предпочитания… в смисъл… трудно е да се изразят с думи неща, които са предимно от физическо естество и са реакция на тялото… — продължи да дърдори безпомощно и най-накрая ме погледна. — Но винаги е добре такива неща да се знаят.

Тук вече напълно се обърках.

— Да се знае? Кое да се знае?

Той премигна, погледна към двойката до нас, за да се увери, че не ни слушат, и каза:

— Да се знае кое е хубаво и кое не е — каза колебливо. — Хората да са честни един с друг. Не съм сигурна, че Порша изобщо някога е…

— Свършвала? — предположих.

— А, не… тя винаги свършваше — каза и потърка брадата си. — Но не съм сигурен, че някога е искала да прави секс. Че някога е искала секс с мен. Че някога е искала мен.

Имах чувството, че товарен асансьор се спусна от гърлото до петите ми. Определено ми трябваше миг да се съвзема. И малко вино. И да се покашлям, да прочистя гърлото си и възвърна самоувереността си, за да не се издам как сърцето ми току-що бе разбито на милион парчета. И след като се посъвзех, казах:

— Е, мога да кажа само, че тази жена е звяр. Както вече казах по-рано, поглеждал ли си се скоро в огледалото?

Той се засмя, но знам, че веднага след това съжали. Почувствах се ужасно.

— Руби, не искам да казвам нищо лошо за нея. Трябва да разбереш, че тя е единствената жена, с която съм бил. Това, което се опитвам да кажа е, че не експериментирахме много… дори никак в секса. Има огромна разлика — не само да стигнеш до крайната цел, но преди това и да се насладиш на пътуването. — Той вдигна поглед и очите му танцуваха в моите. — Това, което се случи снощи, ти самата… това беше съвсем ново изживяване за мен.

Мълчах, гледах реката и се чудех как да отговоря на това. Нищо чудно, че беше изградил такава масивна стена около себе си. Преди десет години явно жена му бе издигнала цяло укрепление около сексуалния им живот.

— Обичаш ли я все още? — попитах.

— Не за бога, не. Но няма съмнение, че връзката ни ме направи такъв, какъвто съм сега. И аз бях напълно наясно, че тя правеше секс с мен заради мен и никога заради себе си.

Вдигнах чаша и с надежда да поразведря разговора казах:

— Е, ако мога да бъда от помощ в случая, мога да кажа, че аз нямам нищо против да правя секс само за мое удоволствие.

— Много щедро от твоя страна — отговор с любимата му усмивка, онази, която показваше трапчинките му. — Но точно до там се свежда въпросът — какво обичат жените. Порнографията не е от помощ в случая.

— Невинаги — поправих го. — Обичаме големи пишки и да ни се говори мръснишки. Това става ясно и от порнофилмите.

Той почти не мигна, когато казах изречението, което беше достатъчно доказателство, че се чувства удобно в компанията ми.

— Да, но оралният секс… — Не довърши изречението. Погледна ме и само повдигна въпросително вежди.

— Ще се изненадаш да разбереш, че повечето жени са заклети фенове на оралния секс.

Той подреди вилицата и ножа си и попита:

— Да го получават?

— Това сериозен въпрос ли е?

— Уви, да. — Усмихна се и в този момент изглеждаше толкова млад и закачлив. — А да го правят?

Захапах устна и си представих как прокарвам език по връхчето на пениса му, как чувам тихия му стон.

— О, да!

Той се огледа набързо да се увери, че никой не ни слуша и попита тихо:

— Жените обичат ли да гълтат?

Този разговор вече премина всякакви граници — едва се въздържах от копнеж и стоях на масата.

— Ще направя едно напълно лишено от научни изследвания изказване. Седемдесет на тридесет в полза на тези, които не гълтат.

Очите му грейнаха със закачливо пламъче.

— А в коя категория си ти?

— С теб — прошепнах и се наведох напред. — Бих.

Найл пое рязко въздух и леко отметна глава назад. Стаята като че се смаляваше и накрая стана толкова малка, че имаше място само за нас двамата. Седяхме на масата и се гледахме в очите.

— И аз го искам — призна.

Идеята, видението за това, което искахме и двамата, като че зае и малкото останало пространство между двама ни и започна да живее и пулсира като истинско живо същество. — Кажи нещо мръсно — прошепнах изведнъж събрала смелост. — Кажи ми най-мръсното и лудо нещо, което ти идва наум. Искам да ме оставиш без думи.

Той кимна, сякаш му бях поставила някаква задача, план, с който трябваше да се справи, погледна ръцете си, премигна и ме погледна. Миглите му изглеждаха много гъсти, като рамка около кафявите очи и въпреки това изведнъж се сетих, че той е просто мъж и за секунда забравих, че това е онзи мъж, който бях идеализирала и боготворяла месеци наред. И го исках още повече.

Той се наведе към мен и започна:

— Много ми харесва когато…

— Не, по-мръсно. Не обмисляй думите.

Погледна устните ми, очите му потъмняха.

— Искам да…

— Да какво? Не преценявай думите си.

— Искам да смучеш пениса ми толкова силно и гладно и да ме молиш с очи да свърша, за да го глътнеш.

О!

Найл Стела се учеше много бързо.

Сервитьорката дойде с храната ни, подреди чиниите ни и попита дали искаме нещо друго. Исках една кофа вода. За между краката ми. Но не казах нищо. Едва успях да сдържа смеха си, а Найл се усмихна и каза:

— Не, благодаря, всичко е наред.

— Впечатлена съм. Много добре — казах тихо, когато останахме сами. — Не знам как ще ям сега.

Шумът около нас изведнъж започна да се усилва, сякаш се връщах обратно на земята, което ми напомни, че не сме сами. Бяхме наведени един към друг над масата. Почти се докосвахме, почти се целувахме.

— Какво си причиняваме един на друг? — прошепна той.

— Нищо. Просто се опитваме.

Той грабна вилицата и лъжицата и отряза хапка от стека си.

— Всъщност сега усетих зверски глад.

— Като след оргазъм? — пошегувах се.

— Не е изключено — каза и сложи хапката в устата си. Гледах как челюстта му се стяга, как дъвче и се питах как е възможно човек да изглежда толкова секси дори когато яде. Това не беше никак, ама никак честно.

— Какво? — попита когато преглътна.

— Нищо. Просто ядеш секси и съм малко разсеяна след това, което каза за оралния секс.

Той сви устни по възможно най-чаровния начин и попита:

— Тогава нормална тема ли е?

— Да, темата е добра — казах и боднах в сьомгата си.

— Любима дума?

— Пичка — казах без колебание.

Той възкликна с престорен ужас.

— Как можа да вземеш моята?

Едва не се задавих.

— Не мога да си представя да кажеш тази дума дори наум, какво остава да я тръснеш на масата. — Той се засмя и поклати глава, докато режеше поредното парче от стека си.

— Предполагам, че мисля много неща, но никога не ги казвам. Обичам тази дума. Вярно е че, не я казвам често.

— В какъв контекст я казваш най-често?

— Обичам да я използвам като обида, когато играя футбол — след което с ленив северен акцент ми демонстрира как думата влиза в употреба. После се наведе и напълни устата си с грах, а аз почти се просълзих, докато го слушах. После избърса устата си и попита: — А ти в какъв контекст обичаш да я ползваш?

Изпих около половината от виното в чашата и казах:

— В доста по-груб.

— Наистина? — Усмихна се с разбиране. — Мислех, че вие, американките, мразите тази дума.

— Аз не.

Найл вдигна чашата до устните си и отпи голяма глътка.

— Ще го запомня.