Кристина Лорен
Красива тайна (15)

Глава петнадесета
Руби

Отворих очи и замигах объркано към непознатите стени и меките тъмни чаршафи увити около тялото ми. Всичко ми изглеждаше напълно непознато. Бях загубила ориентация. Не бях в хотела в Ню Йорк. Не бях и у нас.

О!

Бях в леглото на Найл. Гола. Една тежка ръка бе преметната през кръста ми. Погледнах към часовника. Беше седем без една и през следващата минута спомените нахлуха: Найл Стела ме скъса от чукане снощи. Едва се сдържах да не изпищя във възглавницата.

Затворих очи и с наслада се гмурнах във всяка подробност: Найл под мен, голям и пулсиращ в мен, тазът му се повдига отчаяно да стигне възможно по-дълбоко в мен, после свършвам, той ме обръща по гръб, слага ме да легна на килима, пръстите му, впити в таза ми, повдига го нагоре и тласка, тласка…

И тогава дойде и споменът за останалата част от вечерта. Подскочих като ощипана, отворих очи. Какво се случи преди страхотния секс? И по-конкретно как успях да избълвам ей така между другото, че го обичам? И после той премигна около хиляда пъти, миглите му пърхаха като на невинно дете, устните му се опитваха да заформят някакъв звук, дума може би, и най-накрая каза „Ти си прекрасна.“

Ти си прекрасна.

Съвсем спокойно можех да сложа това събитие на челна позиция сред най-унизителните, кошмарни, ужасни мигове в живота ми. На няколко позиции, ако не веднага на следващата се нареждаше случката няколко секунди след като беше в мен, Найл взе, че заприказва за бившата си жена Порша. Едва го беше извадил за бога!

Брой На Случаите, Когато Съм Казвала На Найл, Че Го Обичам И Той Е Правил Секс С Мен От Съжаление Или Да Ме Накара Да Забравя, Че Самият Той Не Каза Нищо: Един.

Брой На Случаите, Когато Найл Стела Развали Следоргазмената Нирвана Със Спомени За Бившата Си Жена: също един.

Е, технически погледнато, правихме секс два пъти.

Внимателно се измъкнах изпод тежестта на ръката му. Тялото ми беше изтощено, мускулите на краката и ръцете ме боляха, гърдите ми бяха чувствителни, но по възможно най-сладкия начин. С всяка стъпка болката между краката ми напомняше колко дяволски добър беше Найл, когато си позволеше да отприщи страстта и натрупаното напрежение. Макс се оказа прав: отприщената сексуална енергия на Найл можеше да захрани Ню Йорк.

Но чувството след това? Не особено добро. Всъщност когато спомена Порша за първи път секунди след оргазма си, първият ми инстинкт беше да го сритам с коляно в топките. Този негов брак беше изкривил представата му за връзката между един мъж и една жена и ми се струваше, че едва сега започваше да го осъзнава. Това, което помага и е в полза за една връзка невинаги е добра за друга и слава богу, изглежда започваше да се отървава от тази вкоренена представа.

Тялото ми… усещах го уморено, но все още вибриращо от най-умопомрачителния секс, който някога бях изживявала в живота си. Моето тяло знаеше, че това, което се случи, беше хубаво и за двама ни. Но сърцето ми беше на друго мнение и колебанието пак се загнезди, закачи се като кука. Мразех това разяждащо ме чувство, че ако не бях заявила така идиотски, че го обичам, щяхме да се целуваме, да се гушкаме, да си говорим щастливо и спокойно, докато заспим. Найл беше моят предпазлив галантен гигант и знаех, че желанието му да се отнася към секса с уважение беше засенчено само и единствено от желанието му да ми покаже, че може да се опита да бъде такъв, какъвто искам.

Отне ми само няколко минути да измия лицето и ръцете си. Сапунът, кърпите, цялата баня миришеше на него. Ако притиснех нос към кожата си, щях да установя, че и аз мириша на него. Излязох на пръсти от банята и тръгнах по коридора, където дрехите ни бяха нахвърляни по пода. Столът беше празен. Това ми напомни, че дори не успя да ме заведе до леглото, а направо тук, в хола. Два пъти. Опитах се да не се замислям много над това. Може би просто е нямал търпение. Или пък сексът в леглото му се е сторил като някаква нова и много висока бариера.

Сутиенът ми висеше на едната облегалка, полата ми няколко метра встрани на килима. Започнах да събирам дрехите си и бавно си припомнях всеки детайл от мига, в който влязохме.

Очите му, когато събличаше ризата ми.

Устните му около зърната ми.

Очертанията на устните му, когато дръпнах колана му.

Усещането, когато най-накрая ме облада.

Паниката на лицето му, когато му казах, че го обичам.

Чух как Найл започва да се размърдва в леглото. Искаше ми се да се измъкна, преди да се е събудил. Толкова беше неловко, толкова се срамувах. От друга страна знаех, че той никога нямаше да повдигне въпроса, че сме правили секс много по-рано от предвиденото, затова аз трябваше да се жертвам и да повдигна въпроса. Разбира се, кой друг? Но сега дори и аз, известна с многословието си и със спонтанните си прищевки да обсъждам всяка възможна тема, не исках да водя този задължителен разговор.

И така, снощи да не би случайно да се почувства длъжен да правиш секс с мен? Или не можеш да се довериш на собствените си инстинкти и се поддаде на това, което си мислеше, че искам аз?

— Руби? — извика Найл. Гласът му беше натежал и дрезгав от съня.

Тръгнах по коридора по боси крака. Дебелият паркет поглъщаше звука от стъпките ми. Влязох в спалнята и той седна. Чаршафите паднаха до кръста му. Огледа дрехите в ръката ми, обувките в другата.

— Здрасти — каза, но прозвуча повече като въпрос. Изражението му беше все още сънливо, но очите му вече гледаха уплашено и объркано. Вина и раздразнение се бореха за надмощие в стомаха ми. Притиснах ръка към корема си, сякаш да ги избутам от там, да ги накарам да си отидат.

— Забравих нещо у дома — казах. Това беше лъжа, разбира се, но от начина, по който лицето му леко посърна, разбрах, че и той знаеше, че лъжа най-безсрамно. — Трябва да отида до нас преди работа.

— Сега? — Той скочи и седна на леглото. Косата му беше така сладко рошава и… разкошни дълги крака. Майко мила! — Ще те закарам.

— Не, няма проблем. Аз…

— Руби, стига — каза категорично. — Нека само да се облека.

Той се изправи напълно гол и по някакъв инстинкт да покажа… боже… вежливост?… извърнах поглед и забих очи в ъгъла на стаята. Той забеляза. Разбира се, как няма да забележи? Държах се като лунатик с тикове.

— Добре ли си? — попита, докато обличаше долнището на някакъв анцуг. — Не е твоят стил да гледаш в другата посока, когато застана гол пред теб. Обикновено гледаш най-безсрамно и в очите ти грее перверзно пламъче.

Шегуваше се. Опитваше се.

Свих рамене, погледнах го, но само в очите.

— Само лека паника.

Току-що осъзнах, че ти казах, че те обичам едва няколко седмици след като ме забеляза и най-откачената част е, че това не е лъжа.

Току-що осъзнах, че прави секс с мен само от съжаление.

Току-що осъзнавам, че вероятно се побърквам без причина и че наистина е най-добре да се махна, да си купя едно кафе и да се успокоя, преди да съм казала всичко това на глас.

— Искаш ли седнеш на леглото и да ми кажеш защо е тази „лека паника“, след като те любих като звяр само преди няколко часа? Мислех си, че ще си прекалено изтощена дори да мислиш преди шест сутринта. Аз поне съм.

Погледнах го, усмихнах се леко на шеговития му тон и казах:

— Може да поговорим тази вечер по време на вечеря?

Той присви леко очи, огледа ме и кимна. Ето как само за една минута успях да го изгоня зад стената му и да го вкарам на режим нека премислим нещата по-задълбочено и да ги анализираме от всички ъгли.

— Добре.

Мамка му.

Обух ниските си обувки и прокарах пръсти през косата си в опита си да й придам някакъв нормален вид и точно тогава телефонът му звънна. Той се наведе, погледна екрана, после часовника, поколеба се и промърмори:

— Май трябва да вдигна. Ще ме извиниш ли за минутка — каза и вдигна пръст да ми покаже да го изчакам. След което… влезе в банята? Вратата зад него се затвори.

Това не е ли малко странно? Ако беше служебен разговор, щеше да вдигне пред мен. И тогава чух нежния му глас:

— Порша? Седем и половина е. Какво има, мила?

И това бе всичко, което ми беше необходимо, за да си грабна чантата и да избягам от апартамента.

* * *

Едно от изумителните неща в Лондон е, че не се налага да ходиш никъде с кола. Искаш кафе? На всяка улица има дузини кафенета. Искаш да обядваш в „Селфриджис“? Оксфорд Стейшън е от другата страна на улицата. Двуетажните автобуси спират през минута, спирките са буквално на всеки ъгъл и дори има речен автобус, ако искаш да се возиш по Темза. Искаш да избегнеш неловко пътуване в такси с мъж, който едва ли не си изнасилила да спи с теб? Има метро и спира на няколко метра от офиса на компанията.

Все още валеше, когато излязох на улицата, защото… защо да не вали точно днес? Бях се изкъпала набързо у дома, но можех да мина и без този душ. Ниските ми обувки бяха подгизнали, локвите бяха далеч по-дълбоки. Когато вървях, издаваха странни джвакащи звуци и оставяха течащи следи. Почти всяка кола, която мина покрай мен, ме опръска. Дори чадърът не можеше да ме предпази от проливния дъжда. За щастие, някои от магазините имаха навеси и можех да се скрия под тях за около минутка.

Когато пристигнах в „Ричардсън-Корбет“, бях подгизнала до мозъка на костите. Изстисках водата от полата и якето си. Косата ми щеше да изсъхне както при всеки проклет дъждовен ден тук. Освен това душът у дома и пътят до работа ми бяха дали време да се успокоя.

Преживяването „Обичам-те-Ти-си-прекрасна“ не беше кой знае какво, не беше нищо. Ние просто бяхме такива. Така умеехме да правим нещата. Аз се гмурках с главата напред, без да видя дали има вода в басейна, а той топеше пръст, тестваше температурата, после сядаше да обмисли дали не е прекалено студена. Ето защо всичко между нас вървеше добре. Нямаше две мнения.

Трябваше да се успокоя и по въпроса с Порша. Как започна да говори за нея две секунди след оргазма си и как се изниза в банята да говори с нея по телефона! Ако трябва да съм честна, най-много се затрудних с последното и съзнанието ми отчаяно търсеше някакво логично обяснение. През целия си живот Найл е бил с тази жена. Бил е женен за нея повече от десет години. Как да не е странно? Разбира се, че е странно. И за него, и за мен.

Пипа ме видя в коридора, очите й минаха като рентген от главата до пръстите на краката ми и веднага ми подаде чаша кафе.

— Толкова ли съм зле? — попитах.

— Виждала ли си се в огледалото?

— Е, това отговаря на всичките ми въпроси — казах, минах зад бюрото си и оставих кафето.

— Благодаря.

Пипа кимна и седна на стола срещу мен.

— Наред ли е всичко?

Свалих палтото си.

— Да, всичко е наред.

Тогава забелязах, че индикаторът за съобщения на телефона ми светеше. Вдигнах телефона, вкарах кода си, покрих слушалката и казах:

— Това съобщение вероятно дори не е за мен, а за днес ми стигат драми. Претърпях няколко сериозни нервни срива от сутринта като героиня от безкрайна сапунка… — Млъкнах и се заслушах в съобщението, изпсувах и затворих. — Антъни иска да ме види веднага, щом се появя на работа. Мамка му! И защо е дошъл толкова рано?

— Едва ли е нещо лошо. Видях имейла, в който поздравяват екипа, който се е справил блестящо в Ню Йорк. И онзи нов дизайн на моста, който ти направи сама, мина без възражения. Вероятно се е сетил, че все още вали и че не те е виждал в тази блуза — засмя се тя. — Надява се на малко шоу „Мис мокра фланелка“, ако ме разбираш правилно.

— Гаден перверзен задник — казах, отпуснах се на стола, извадих чантата с козметиката си и жилетката за спешни случаи като този. — Добре, ще се почистя малко и отивам. Поне да приключа с това.

— Иди и го сритай в ташаците.

* * *

— Искали сте да ме видите? — попитах и надникнах в кабинета на Антъни. Той пренареждаше нещо на библиотеката, но когато чу гласа ми, се обърна.

— Госпожице Милър, да. Влизайте.

Госпожице Милър?

Влязох в офиса му и той веднага добави:

— Затворете вратата.

Стомахът ми се сви на топка. Затворих изпълнително и застанах пред бюрото му до стола.

— Да, сър? — попитах и неприятното усещане се спусна по гръбнака ми и леко разтърси тялото ми.

— Страхувам се, че този разговор ще бъде доста сериозен — каза и бутна голяма книга с кожена подвързия сред останалите книги в библиотеката. — Налага се да направите нещо като… как да го наречем… избор.

Бях го виждала такъв. Странно лукав и противен. Когато се държеше по този начин, очакваше да измъкнеш отговора му с ченгел, да го молиш да ти каже.

— Какво има, Антъни? — попитах с усмивка.

Той ме погледна, присви очи и каза:

— Господин Смит… да припомня. Така е най-добре за всички.

Едва не се задавих в думите, които напираха да излязат от устата ми: Когато дойдох в този офис за първи път, не откъсна очи от циците ми и настояваше да ти казвам Антъни. Но не казах нищо.

— Извинявам се, господин Смит.

Антъни разкопча сакото си, седна на стола и придърпа куп документи. Знаех, че тези, на които имаше залепени червени и жълти бележки, бяха договори, които трябваше да подпише.

— Като се има предвид крайно непрофесионалното ти поведение в Ню Йорк и след… — Изтръпнах. — По-скоро като се има предвид, че от доста време изпитвате определени желания и преследвате заместник-президента на компанията ни…

— Преследвам?

Той дори не ме погледна. Отвори някаква папка и започна да прехвърля листите.

— … се налага да изискам от ВАС или да поддържате единствено и само професионални отношения с господин Стела, или да напуснете стажа си в „Ричардсън-Корбет“.

— Моля? — едва си поемах въздух. Разтрепераното ми тяло едва уцели стола срещу него. — Защо?

— За доста от хората в управата на компанията е ясно, че сте се държали непрофесионално — каза и взе химикала си. — Разсеяна сте, работата ви е на изключително ниско ниво, никаква производителност. Няма защо да обяснявам повече.

— Но това не е ч…

Честно. Почти казах думата, но затворих уста, защото не исках към обвиненията срещу мен да бъде добавено и „държи се като дете“.

Започнах отначало:

— Бихте ли ми обяснили как така тази тема може да се обсъжда от някой друг освен от господин Стела и мен? Не сме нарушили никакви правила!

— Госпожице Милър, останали сте с грешното впечатление, че имате правото да подлагате на съмнение решенията ми във връзка с това кого назначавам в тази фирма? — Той подписа някакъв документ и звукът на химикала ме изправи на нокти. Нервите ми бяха опънати като корабни въжета. — Като стажантка, получавате работата за определен период от време и аз не съм длъжен да ви давам никакви обяснения. Но понеже виждам, че сте млада… — И ето точно тук направи онзи номер. Когато в една дума събираше цялата си отмъстителност и злоба и с неколцина букви те риташе директно в червата — … се надявам, че това е вашата възможност за развитие. Напоследък поведението ви, което наистина не може да се квалифицира като обидно или престъпно, но определено е проява на нисък морал. След като бях информиран за вашето увлечение по заместник-президента на компанията, което несъмнено се отразява на работата ви…

— Не съм направила нищо лошо или грешно. Не беше много умно, признавам, но не нарушавам никакви правила. Найл не ми е шеф.

— Найл? — повтори той, наведе глава и се усмихна. — Е, няма никакво значение. Такива ситуации могат да излязат извън контрол и всички в управата на компанията считаме, че ще бъде най-добре, ако прекратите връзката си с него. В противен случай трябва да напуснете компанията.

Усещах как лицето ми почервенява, гневни сълзи напираха в очите ми. Младите момичета плачат. Не исках да види, не исках да разбере, че обидата му ме е засегнала. Премигнах няколко пъти твърдо решена да не му доставя удоволствието да види какво е направил с мен.

— Мога ли да говоря с господин Корбет? — казах възможно най-спокойно. — Мисля, че искам някой друг да ми обясни какво се случва.

— Ричард ми е дал пълни правомощия да вземам решенията, които касаят моя отдел.

В кръвта ми потече огън. Не можех да го спра.

— Значи да изясним едно положение: ти казваш на Найл „да ми се пусне“ и сега ме уволняваш, защото си мислиш, че го е направил?

— Само да си посмяла да го кажеш някъде пак.

— Съвсем ясно е, че ще избера да напусна компанията. Това беше най-абсурдният разговор, който съм провела в целия си живот.

— В такъв случай — каза разсеяно и се разписа върху следващия документ, после с голяма важност продължи: — ще напиша писмо към файла ви с аргументация за уволнението ви, преди да сте овакантили мястото си.

* * *

Дъждът беше спрял и излязох да се разходя, за да сложа в ред мислите си. Чувах Биг Бен в далечината. По инстинкт бръкнах в джоба си за телефона, но едва сега разбрах, че не е в мен. В бързината, за да ида да ме уволнят, го бях оставила на бюрото. Зачудих се дали Найл е пристигнал на работа, но предположих, че би тръгнал да ме търси, ако е звънял, защото никой не е вдигнал.

Ето точно това беше мигът, в който разбрах колко далеч бе стигнало всичко и че може би в думите на Антъни имаше малка доза истина. Първата ми мисъл не беше, че губя работата си и че съм на пет хиляди мили от дома. Не беше и за това къде ще живея и как ще си плащам тока. Не беше и за шибаното място в шибаната програма в Оксфорд. Не беше и за това колко дълго и упорито бях работила, за да стигна до тук и колко много бях пожертвала по пътя.

Първата ми мисъл беше за Найл Стела.

* * *

Обектът на мислите ми крачеше като обезумял из офиса си, когато се върнах и тръгнах към малкото си бюро. Когато ме видя, буквално подскочи, протегна ръка и ме придърпа.

— Къде беше — попита и затвори вратата зад нас.

Предполагам съм изглеждала много зле, защото очите му отскачаха от мократа ми коса към побелялото ми лице, от мокрите дрехи към надробеното ми на милион парченца изражение.

— Зависи какво по-точно имаш предвид. Първо вървях пеша до работа в дъжда, защото се изнесох по най-грубия начин от апартамента ти с мисълта, че съм направила непоправима грешка, като те принудих да спиш с мен.

Той отвори уста да говори. Очите му бяха разширени, невярващи, шокирани, но аз вдигнах ръка да го накарам да ме остави да се изкажа.

— После бях в офиса на Антъни за сурово мъмрене. След това излязох да се разходя.

— Ще говорим за това „принуждаване“ по-късно. Какво иска Антъни от теб? За какво ти се е карал?

— За нещо, за което не искам да говоря тук. Искам да се прибера, да пия, да се напия дори, да се наспя и после да вечерям с приятеля си.

Той сбърчи вежди и каза:

— За последното… — Прокара длан по лицето си, погледна ме в очите и каза: — Страхувам се, че трябва да го отложим за тази вечер.

Строполих се в плюшения му стол, този до прозореца. Не тук исках да му казвам, че съм напуснала и най-вече защо. Със сигурност не исках и да съм сама след всичко, което се случи днес.

— Наистина ли? Няма ли начин да го отложиш?

Той седна срещу мен. Изглеждаше… добре, ако трябва да съм честна, изглеждаше абсолютно, тотално ужасен.

— Какво има?

Той преглътна и ме погледна.

— Тази сутрин си тръгна, когато Порша се обади.

— Да. Това беше част от нервния ми срив.

— Напълно разбираемо, скъпа — каза и се наведе през бюрото към мен. — Може и да е било добро решение, че тръгна. Разговорът продължи… известно време.

— Наред ли е всичко?

Той не отговори веднага. Сърцето ми болезнено се сви. В началото се ядосах, че не е бил разтревожен от внезапното ми изчезване, от това, че не й каза, че ще й се обади по-късно. Трябва да е чул захлопването на входната врата. Но едва сега, докато седях на стола, ми мина през ума, че може би нещо лошо се е случило, докато сме били в Ню Йорк. Да не би да е болна?

Той облиза устните си и каза много тихо:

— Обади се, защото иска да се съберем — каза намусено, сякаш очакваше да проявя съпричастност към тази най-неочаквана… новина? Но думите му секнаха, сцепиха се на две, и после гръмнаха на милион парчета. Премигнах няколко пъти.

— Какво? Иска да какво?

— Иска да се съберем — повтори малко по-твърдо. — Повярвай ми, не съм по-малко изненадан от теб. Каза, че имала доста… просветления и искала да говори с мен.

— И…? — Спазми присвиха стомаха ми. — И ти се съгласи?

— Не съм се съгласявал да се събираме. Но единадесет години брак е много време. Бяхме заедно още като деца. След разговора ни снощи и след като ме попита дали някога сме дискутирали тези неща, имам чувството, че поне трябва да я изслушам.

Той млъкна, за да ми даде време да отговоря, но в главата ми нямаше нито една дума. Нито една.

— Като се има предвид как стоят нещата между нас, се чувствам задължен да ти кажа, че ще вечерям с нея тази вечер — каза крайно внимателно. — И че трябва да знаеш, че Порша иска да чуя защо счита, че заслужава втори шанс.

— И какъв шанс има? Петдесет на петдесет?

Той се засмя неловко, защото думите ми бяха остри, но не можех да се извинявам или да изпитвам съжаление заради грубостта си.

— За бога! НЕ, Руби.

— Но ти все пак отиваш? — припомних му веднага. — Говорим за нула шанс да се събереш с бившата си жена, нали?

Лицето му се изглади — сякаш досега не бе погледнал на нещата от този ъгъл. Очевидно се е съгласил само от любезност. За него беше проява на любезност и нямаше начин да й даде втори шанс да бъде отново в живота му. В такъв случай защо не й беше казал нещо от сорта „Подир дъжд качулка“? Защо не й беше казал, че приятелката му е излязла от апартамента в лека истерия и че може да му се обади и да му поясни тези важни неща по-късно. По телефона.

— Не мога да си представя да бъда някога отново с нея.

— Значи отиваш един вид като жест на вежливост?

Той затвори очи и въздъхна.

— Звучи ужасно, като го кажеш така.

— Значи не отиваш просто от жест на вежливост?

— Не…

— Просто ми кажи! — извиках. — Защото в момента изглежда така: спа с мен снощи, а сега ми казваш, че се събираш с бившата си жена? — Сълзите пареха очите ми, а в този момент не можех дори да ги избърша.

— Руби, нямам намерение да се виждам с нея с цел да се връщам при нея.

— Но има някаква вероятност.

— Не мога да си представя такава вероятност. Не. Руби, знам, че си млада и че нямаш…

— Недей! — Гласът ми изплаши дори самата мен. Без да осъзнавам, ръцете ми се бяха свили в юмруци. Бях буквално извън границата на търпението си с неговите наивни детски игрички на подмий ме тук, измий ме там. — Не говори така. Не става дума за възрастта ми. Никога не съм била наивна, не и с теб. Разбирах те, бях търпелива, докато носеше и все още носиш този… багаж от миналото си.

Той се покашля и ме погледна с чувство за вина, което сякаш предварително бе мерил на кантара да не е повече от нужното.

— Права си, съжалявам. Исках да кажа, че би било жестоко да не проведа този разговори и да не кажа нещата, които исках да й кажа от толкова много години. Ти поне би трябвало да разбереш, защото си от хората, които искат нещата да са ясни. Може да е от полза и за двама ни поне веднъж да се опитаме да обсъдим нещо. Може и да е облекчение и да се сложи край на това.

Сърцето ме болеше толкова силно, започнах да се плаша, особено когато не успях да си поема дъх. Болката в очите ми беше почти непоносима.

Какво за бога правеше? Всичко беше толкова хубаво. Дали го бях изплашила толкова много?

— Любима моя, искам да отнема тревогата и болката ти, но не искам да лъжа и да усуквам. Знам, че би било нечестно да ти кажа, че е едно голямо нищо и след това да отида и да я изслушам с отворено съзнание.

— Ти имаш ли отворено съзнание?

Отговорът му разби сърцето ми.

— Предполагам, че поне се опитвам. Поне това й дължа.

Кимнах и повече не казах нищо. Виждах колко се измъчва и сърцето ме болеше за него, но повече ме болеше за самата мен. Той искаше да говори с нея, за да успокои нещо в себе си, да може да приключи завинаги и да не се обвинява след това, но знам, че в него имаше една малка любопитна частичка, която не му позволяваше да я чуе по телефона, защото беше прекалено любопитна да разбере дали Порша наистина се е променила достатъчно, дали е възможно да намерят някаква удобна и за двамата нова среда и да се чувстват добре един с друг. По-добре от преди.

— Ще се видим утре, нали? — попита. — Може да излезем на обяд?

Почти се изсмях на този абсурд. Да излезем на обяд? Аз клиент на фирмата ли бях? Не. Току-що прецаках работата и цялото си бъдеще, за да мога да бъда с него, а той заминаваше на вечеря с бившата си жена, за да обсъдят възможностите за ново начало.

Това наистина ли се случваше?

Кимнах. Зъбите ми бяха стиснати. Не можех дори да отговоря.

— Разбира се.

— Ще ми кажеш ли какво стана при Тони. Вчера се сдърпах с него. Накара Ричард да приложи към досието ми писмо с доста силни думи. Надявам се аз да съм понесъл тежестта на удара след това, което се случи между нас в Ню Йорк.

Между нас. В Ню Йорк.

Не снощи. Не вечерта, когато те притиснах толкова силно, че започна да се замисляш дали да се върнеш при жена, която те е карала да се чувстваш нещастен и после те е зарязала сам в черупката ти.

— О, да — казах разсеяно и започнах да потъвам в тотална безтегловност, глухота, слепота и безчувственост. — В общи линии… написа писмо и към моя файл.