Кристина Лорен
Красива тайна (17)

Глава седемнадесета
Руби

Април беше ад, но май беше много по-зле. Поне през април можех да преигравам в съзнанието си сцената, когато Найл дойде в апартамента ми с подивели от очакване и тревога очи. Все още чувах как звучеше гласът му — дълбок, дрезгав, отчаян, когато ми каза, че ме обича. Но през май беше минал цял месец, без да го зърна и по никакъв начин не можех да се убедя, че Найл все още изпитва някакви чувства към мен. Бях убедена, че каквото и да е имал към мен, е започнало да се разтваря във времето.

Брой На Дните Поискани От Найл Стела Да Ми Даде Време: Неизвестен.

Бях се почувствала като прилепчиво френетично момиче, което чака приятеля си да се навечеря с бившата си жена и после да реши, че аз съм по-добрият вариант. Никога не съм чакала телефона да звънне така, както го чаках през онази вечер, когато беше с нея. Но когато той звънна, аз… не му вдигнах. Не му вдигнах, докато сам не осъзна това, което знаех през цялото време — Порша не беше жената за него, аз бях най-хубавото нещо в живота му. И едва тогава, когато той осъзна тези неща, аз разбрах за себе си, че съм наистина, наистина… бясна.

Имах способността да приемам доста леко повечето неща, които се случваха в живота ми. Хората се изненадваха, че мога да крача така през живота, но това не означаваше, че не мога да бъда наранена, ядосана, че не мога се чувствам предадена.

Незнайно как, въпреки тежката болка при всяка крачка, с която сърцето ми се разбиваше на още по-ситни парченца, успях да събера остатъците от живота си. Едно по едно. Бях твърдо решена да проверя какви са ми шансовете за програмата на Маргарет Шефилд и в началото на април след безкрайни безсънни нощи и сандвичи със сух плесенясал хляб, отидох до гарата и се качих на влака за Оксфорд.

Професор Шефилд ме увери, че писмото на Антъни едва ли може да има някаква тежест особено на фона на оценките от дипломирането ми и останалите препоръки. Каза, че всичко останало в досието ми е крайно впечатляващо. Не каза, че „увлечението ми“, което бившият ми шеф бе споменал в писмото си, би довело до отхвърлянето ми от програмата, но не каза и със сигурност, че съм в нея.

Докато чаках новини от Маги, останах в Лондон. Имах късмет да намеря работа в малка фирма на Саут Банк, които имаха нужда от инженер да замести излязлата по майчинство титулярка. Беше добро решение, плащаха ми добре, но от първия работен ден реших да ходя и да се прибирам от работа пеша. След няколко дни осъзнах, че го правя само защото минавах на две пресечки от апартамента на Найл.

Каквото и да правех, тялото само ме влечеше в онази посока. И когато продължавах да вървя напред вместо да завия към апартамента му, свирепа болка разтърсваше тялото ми. Затвореността и резервираността му бяха почти на границата на търпимото. За него всичко беше логично: Порша иска да говори, значи той трябва да иде да я слуша. Аз винаги го бях насърчавала да общува с мен, а той веднага реши, че това важи и за нея.

Поне трябва да чуя какво има да ми казва.

Опитвам се да погледна на нещата с отворено съзнание. Поне това й дължа.

За мен обаче беше почти невъзможно да се отърва от ехото на болката в главата си. Дори когато ме намери в офиса да си събирам багажа и ме моли да му простя. Дори когато дойде в апартамента ми и ми каза, че ме обича. Да, знам, че се държах идиотски, че не биваше да го отпращам. Знаех го от секундата, в която отказах. Но също така знаех, че ако го бях пуснала в живота тогава, една значителна част от гордостта ми щеше да бъде изгубена и никога нямаше да мога да си я върна.

Тишината между нас изглеждаше безкрайна.

Брой Дни Без Да Говоря с Найл:

Един.

Седем.

Петнадесет.

Тридесет и два.

Петдесет и осем.

* * *

През юни получих писмо, с което ме уведомяваха, че съм приета в програмата на Маги.

Когато се прибрах от работа, обикновеният бял плик вече ме чакаше. Имаше дни, когато беше много трудно да устоя на импулса да завия към апартамента му и да седна да чакам на стълбите. Имаше дни, когато се преструвах, че чета нещо в айфона си, и мисълта, че мога ей така да завия и да седна на стълбите да го чакам, се усещаше само като пронизваща болка между ребрата. Но този ден беше истинско изтезание. Проведох дълъг спор със себе си. Дали гневът ми бе отшумял? Дали можех да простя? И ако беше така? Ако отидех до апартамента му и той ми отвореше вратата и ме изгледаше с празен поглед? Ами ако ми кажеше, че иска да приключим? Ако ми кажеше, че се е захванал с мен ей така, по някакъв глупав импулс? Ако ми заявеше, че животът му е много по-подреден и организиран и в него няма място за някакво диво, импулсивно момиче?

Проблемът ми беше, че можех буквално да видя как ме отхвърля. Точно така, както виждах как ме прегръща. Знаех графика на Найл, фактите от живота му, храната, която харесваше, как пиеше кафето си и какви дрехи предпочиташе. Но не бях сигурна, че изобщо познавам сърцето му.

Отворих плика, сърцето ми биеше до пръсване в странен унисон с някакво чудато усещане за разплитане на възел около аортата ми. Прочетох писмото три пъти, листът шумолеше и се огъваше в треперещите ми ръце. Минаха може би минути, преди да успея да премигна и да си поема дъх, защото това наистина се случваше. Заминавах за Оксфорд. Щях да уча в групата на Маги. Онова лайно Антъни не успя напълно да провали живота ми.

Прочетох писмото отново, за да запомня датите. Първият семестър беше обявен за началото на септември. Можех да работя през юни и юли и първата седмица на август и после да използвам времето да си намеря апартамент в Оксфорд и да се преместя.

Разбира се, първият ми инстинкт беше да се обадя на Найл.

Но се обадих на Лъндън.

— Руби!

— Никога няма да познаеш какво се случи! — казах и усетих как се усмихвам за първи път от петдесет и девет дни.

— Хари Стайлс е новият ти съквартирант и си ми купила билет за самолет да дойда да те видя?

— Много смешно. Опитай пак.

— Не съм те чувала щастлива от месеци, така че предположението ми е, че най-сетне си се обадила на Найл Стела. Той те е посрещнал с отворени обятия и сега плуваш в море от следоргазмени конвулсии.

Остра болка сви гърдите ми и я прекъснах.

— Не.

— Но звучи страхотно, нали? — каза тя с по-мек тон.

Да, звучеше страхотно, но перспективата да видя Найл не беше така вълнуваща като тази, която държах в ръцете си.

Нали? Или?

Но в мига, в който Лъндън каза тези думи, знаех, че да бъда пак с Найл, ще бъде точно толкова вълнуващо. Исках го така, както исках да уча при Маги. И за първи път откакто ме уволниха, не се срамувах да си го призная. Нямах усещането, че предавам някакъв дълбок и много грешно разбран феминизъм. Нямаше нищо лошо в това, че изпитвах чувства и че тези чувства бяха плашещо дълбоки. Ако се върнех при Найл, някои дни той щеше да бъде моят свят. Някои дни моят свят щеше да е учението. Някои дни можех да поделям между него и учението. Можех да намеря баланса между сърцето и мозъка си. И тази мисъл изведнъж ме успокои и премахна напрежението, което не искаше да отпусне гърдите ми през последните седмици.

— Приета съм в групата на Маги. Току-що получих писмото.

Лъндън започна да пищи, издаваше някакви странни звуци… хм, вероятно танцуваше, после изтърва телефона и след секунда пак изпищя в слушалката:

— Заминаваш за Оксфорд!

— Заминавам.

— И ще учиш с жената-идол?

— Знам.

Тя въздъхна дълбоко — мисля, че се строполи на леглото, пое въздух и каза:

— Руби, ще ти задам един въпрос. Може и да не ми отговаряш, но след като ревеш на рамото ми от месеци, смятам, че заслужавам отговор.

Усетих накъде бие и въздъхнах недоволно.

— Не може ли да си говорим за Оксфорд?

Тя не ми обърна никакво внимание и изстреля въпроса:

— Аз ли бях първият човек, на когото искаше да се обадиш, когато отвори писмото?

Не отговорих. Намерих един конец на пуловера си и започнах да го дърпам концентрирано.

— Защо просто не му се обадиш? — гласът й беше нежен, умоляващ. — Толкова ще се зарадва за теб.

— Той може би изобщо не ме помни.

Тя се засмя и после изръмжа недоволно.

— Ти ще ме побъркаш.

Тръгнах към дивана, седнах и казах:

— Просто се притеснявам. Какво да му кажа? Здрасти, вече не ти се сърдя, искаш ли да си поиграем?

— Не, може би нещо като: „Здрасти, ще уча при Маги. Можеш ли да ми помогнеш с някой съвет. Ето така се започва разговор“.

Затворих очи.

— Независимо че знам всичко за него, нямам никаква представа как ще реагира, ако просто се обадя…

— Руби, не се обаждаш. Отиваш до къщата му и сядаш на стълбите и чакаш. Както си го представяш всеки ден, само че сега го правиш наистина. Тогава той се качва по стълбите, вижда те, получава масивна ерекция и после му казваш, че ще учиш при Маги и о, между другото споменаваш, че го обичаш и че искаш да родиш гигантските му бебета.

— Ами ако отида и Порша отвори вратата?

— Няма.

— Или… не знам… ако е подложил на дисекция всяка моя дума и е решил, че логически погледнато, аз съм права? И после е посетил курс за управление на чувствата и… край?

— Абе ти изобщо слушаш ли ме? — попита ядосано тя. Познавах я добре и знаех, че всеки миг ще гръмне. Винаги беше така — събираше недоволството си, бавно, полека, но грижовно го трупаше и в един миг, ако си позволеше да изгуби търпение, всичко гръмваше до небесата.

— Да, слушам те, но…

Лъндън започна да натиска всички бутони на телефона си, които издаваха ужасни звуци, след малко доближи слушалката до ухото си и каза:

— Приключи ли безсмислената си тирада?

— Да — отговорих смирено.

— Добре. Сега ме чуй, Руби. Това е истинският живот. Това не е филм, в който две самотни души се срещат и започват връзка, в която неприятните изживявания от предишни връзки се преодоляват леко и ей така, със замах, и са представени комично, за да се смеят и зрителите. В реалния живот всяка връзка идва със странични ефекти, но няма описание какво да се прави, ако се появят симптоми като: бивши съпруги и съпрузи, доведени деца и кучета, които несъмнено мразиш. Понякога хората се нараняват и нека ти припомня, че не всеки е израснал с двама родители психотерапевти, които са бдели над детето си и са го учили как да преодолява трудностите. Бивша съпруга, особено такава, която е оставила мъжа с впечатлението, че е сухо лайно, е нещо, което се преодолява доста трудно.

— Знам за бога, знам.

— Тогава може ли да се вземеш в ръце и да му простиш, че е бил задник и че е искал просто да затвори вратата на приключилия си брак? В 99.4% от случаите аз съм начело на мажоретките, които поддържат отбора „Руби“, но сега мисля, че е време да отидеш и да се видиш с него и да прецениш дали можете да останете заедно, или окончателно да решиш да продължиш напред без него. Ти си влюбена в него и ти си тази, която го остави да виси и да чака в ада.

— Знам, знам.

— Той ти каза, че те обича — напомни ми тя, защото й бях разказала около седемстотин пъти за мига, в който го каза. — Не съм го виждала, но от това, което знам за него, съм твърдо убедена, че не е от хората, които казват с лекота такива думи и два месеца по-късно се убеждават сами, че са се объркали.

Нямах думи. Не знаех какво да й кажа. Гледах стената.

* * *

В крайна сметка, не беше толкова просто да тръгнеш и да отидеш ей така, както предлагаше Лъндън. Мисълта, че ще го видя, ме караше да изпитвам ту закачливо весело настроение, ту ме обливаше пот и ми се гадеше от притеснение.

За щастие, или може би за беда, в понеделник и вторник служебните ми задължения взеха решението вместо мен — някакъв супер известен архитект беше пристигнал на гости във фирмата и ме помолиха да остана да нося кафета, нещо за ядене… дребни неща, които само някой по заместване, отчаяно нуждаещ се от работата си би се навил да върши.

Напрежението ми се покачваше с ужасяваща скорост и когато Лъндън звънна в понеделник вечерта и вторник сутринта, просто не й вдигнах. В сряда сутринта вече ми крещеше с главни букви и много удивителни знаци в съобщението, което получих, след като пак не й вдигнах:

ОТИДЕ ЛИ ДА СЕ ВИДИШ С ЧОВЕКА, РУБИ!!?? В ИМЕТО НА ВСИЧКО СВЯТО, ПРОСТО ОТИДИ И НАПРАВИ ЕДНО КРЪГЧЕ КРАЙ АПАРТАМЕНТА МУ: ДА/НЕ!!!

Изскимтях болезнено и най-сетне й отговорих:

Отивам днес след работа. Нямах възможност тези два дни.

Какво си облякла? написа след секунда.

Не съм се замисляла.

ХА-ХА-ХА-ХА-ХА. Сериозно си помисли.

Огледах тоалета си и си направих най-странното селфи на света. Къса морскосиня пола и блуза в същото синьо на червени точки. Направих селфито от доста странен ъгъл и циците ми изглеждаха прекалено големи, но й го пратих, колкото да я накарам да млъкне. Лъндън познаваше гардероба ми така добре, както познаваше и своя.

За бога, Руби, с червените обувки с висок ток ли си?

Да.

Боже, пишката му ще гръмне само като те види.

Да се надяваме.

Усмихнах се и прибрах телефона в чантата си. Не се надявах, че ни предстои такава вечер. Бих се зарадвала на усмивка, на целувка по бузата, на няколко думи, с които да ме убеди, че все още иска да опита с мен. Трябваше да залъгвам себе си, че не копнея за повече, за много повече и да се убеждавам, че и малките неща стигат.

Този работен ден… Мили боже… Знаеш за какво става дума. Секундите са минути, минутите часове, а часовете и целият ден се простират в рамките на едно столетие. Към края на работния ден бях мислила толкова много за вечерта, че почти бях убедена, че Найл Стела не съществува изобщо в реалността, че съм го измислила с помощта на болния си мозък и всичко, което се случваше в момента, е просто плод на въображението ми.

Най-сетне стана пет и половина и хората започнаха да напускат бюрата си. Отидох до банята в края на коридора да оправя грима си и да се погледна за последно в огледалото. И когато се изправих лице в лице със себе си, паниката ме изрита в стомаха. Какво съм си мислила тази сутрин? Ризата ми беше намачкана и секси поличката ми изглеждаше прекалено къса, курвенско къса. Късо от сорта Колко вземаш на час? Гримът ми течеше около… всъщност по цялото ми лице, нито следа от руж и пудра. Направих каквото можах, но проблемът беше, че бях ужасно притеснена и очаквах всеки миг да повърна водата и няколкото бисквити, които насила набутах в гърлото си по обед.

Дали да остана в банята, в случай че започна да повръщам? Дали да взема найлонова торбичка?

Защо бях чакала толкова дълго да го видя? Ами ако не можех да изкопча и дума от устните му?

Но тогава се случи най-странното нещо: започнах да се смея. Побърквах се от ужас, че след малко ще го видя; проверявах си грима; обмислях вариант да взема резервна найлонова торбичка, за да повърна в нея в случай на нужда; притеснявах се дали ще мога да говоря нормално или ще съм пак тотално невротизирана както онзи път в асансьора. Това беше нормалното за нас. Това бяхме ние.

Без да поглеждам повече в огледалото, грабнах чантата си и излязох. Коридор, асансьор, улица, седемнадесет пресечки, един мост и пристигнах. На ъгъла. И застанах там да реша.

Точно тогава сърцето ми реши да гръмне, кръвта ми да се изпари и напълно изгубих контрол над мозъка си. Той не знаеше, че отивам. Не го бях виждала и говорила с него от два месеца. Помолих го да ми даде време и той го изпълни… бях благодарна за жеста му, но сега започнах да побеснявам. Ами ако беше продължил живота си? Това щеше да ме доубие повече от неизвестността. Можех да си продължа напред и да си се прибера в тихия, самотен апартамент и да не разбера. Корнфлейкс за вечеря, няколко сериала, сън и на сутринта същото. Можех да продължа да си работя лесната и безкрайно скучна работа и после да изчезна от града, без да се налага да се изправям лице в лице с истината. И да се моля, че един ден ще забравя за Найл Стела или поне няма да умирам по няколко пъти на час.

Или можех да завия вдясно, да мина двете пресечки до апартамента му, да седна на стълбите и да го чакам. Можех да му кажа, че все още искам да опитаме и да го питам дали и той иска и той да ми каже да или не. Ако ми кажеше не, щях да се прибера, да ям същото, да гледам същите сериали и да приложа вече познатите стратегии за лекуване на разбити сърца.

Но ако кажеше да…

Нямах избор, наистина.

Загледах се в тротоара и тръгнах. Погледът ми беше забит в яркочервените ми обувки, които контрастираха на фона на сивия тротоар. Ако имаш какво да гледаш, се движиш по-лесно. Преброих колко пукнатини има в плочките между ъгъла на решението и апартамента на Найл (двадесет и четири). Преброих и колко пъти погледнах назад почти готова да се обърна и да се прибера направо у дома (осемдесет и нещо). Многократно си повтарях какво ще му кажа:

Здрасти. Знам, че е странно да ме завариш на стълбите пред вас и наистина съжалявам, че не се обадих, но исках да те видя. Липсваш ми. Обичам те.

Просто и ясно. Не се впускай в обяснения. Нека той реши.

Бях почти сигурна, че няма да си е у дома толкова рано, но за всеки случай звъннах. Никой. Загледах се в стълбите и седнах и се подготвих за дълго чакане. Не спирах да си повтарям началните реплики.

Здрасти. Знам, че е странно да ме завариш на стълбите пред вас и наистина съжалявам, че не се обадих, но исках да те видя. Липсваш ми. Обичам те.

Слънцето бавно, сякаш с нежелание падаше към хоризонта. Профучаваха коли. Някои паркираха. Комшиите се качваха по стълбите и се прибираха в апартаментите си и ме оглеждаха с прословутото тактично британско любопитство — не повече от секунди.

Настаналата суматоха след края на работното време изчезна почти внезапно. Светлините зад прозорците светнаха. Ароматът на готвено се плъзна към улицата. Никаква следа от Найл. Всеки път, когато си казвах, че няма смисъл да чакам — може би е излязъл с момчетата? — веднага следваше „Ами ако стана и той се прибере след една минута?“. Очаквах да се прибере около половин час, след като аз пристигнах, но мина един, и после още един, и после още един. Четири часа. И тогава ми мина през ума: Найл е на среща?

Мисълта беше толкова горчива, че накара тялото ми да се свие от физическа болка. Сложих длани на коленете си и се концентрирах върху дишането си. Вдишай. Издишай.

Може да съм седяла така около половин час, дори повече — не съм сигурна, но когато вдигнах поглед, беше защото долових някаква промяна в атмосферата. Всички звуци около мен заглъхнаха и чувах само почукването на официални мъжки обувки по тротоара. Стабилни, сигурни, дълги крачки. Крачките на Найл Стела.

Брой На Случаите, Когато Съм Се Ослушвала За Стъпките На Найл Стела: Безкрайност.

Обърнах глава в посока на стъпките и видях високата му фигура. Това, което усетих, със сигурност е записано някъде из медицинските книги като „гадене и повръщане от любов“: сърцето ми изчезна и след няколко секунди се появи отново на мястото си като някакво озверяло стръвно животно. Пулсираше прекалено бързо в ушите ми, изтласкваше кръвта с ужасна скорост право в пръстите на краката и ръцете ми. След няма и секунди престанах да ги усещам. Виеше ми се свят, не виждах ясно и се наложи да присвия очи, за да не го виждам троен. Бях напълно сигурна, че всеки миг ще повърна.

Беше облечен в синия си костюм — виждах го, въпреки мрака и слабото осветление от уличните лампи. Изглеждаше… божествено. Силен, уверен, вървеше така, както само Найл Стела може да върви: с изправени рамене и високо вдигната глава.

Когато приближи на около петнадесет метра, ме видя. И спря. Присви рамене. Сложи ръка на врата си. Изправих се на треперещите си крака, изтупах ръцете и полата си. Още преди да тръгна от работа, бях намачкана като мекица, а сега след четири часа седене на земята и на този влажен въздух не исках да си представям как изглеждам.

Той направи колеблива крачка напред. Аз направих колеблива крачка към него. Толкова много го обичах. Болеше. Обичах изваяните му черти и дългите крака. Обичах широките му гърди, тъмнокафявите очи, и тези гладки устни само за целуване. Обичах дланите му, по-големи от главата ми, и ръцете му, които можеха да ме обгърнат няколко пъти. Обичах да го виждам без гънка на костюма дори след десет вечерта. Обичах начина, по който вървеше — можех да сложа метроном да отмервам секундите само по стъпките му.

Исках да хукна към него, да се хвърля отгоре му и да му кажа, че ми стига толкова време. Исках го.

Здрасти. Знам, че е странно да ме завариш на стълбите пред вас и наистина съжалявам, че не се обадих, но исках да те видя. Липсваш ми. Обичам те.

Той се приближаваше бавно. Бяхме на два метра един от друг. Сърцето ми биеше толкова силно — зачудих се как все още ребрата ми не са се разпаднали.

— Руби?

— Здрасти.

— Здрасти.

Едва сега, когато го видях отблизо, забелязах хлътналите му скули и тъмните кръгове под очите. Дали и моите личаха така? Дали ми личеше, че ми бе липсвал толкова много през последните два месеца; че бях буквално физически болна?

Здрасти. Знам, че е странно да ме завариш на стълбите пред вас и наистина съжалявам, че не се обадих, но исках да те видя. Липсваш ми. Обичам те.

Но преди да кажа въведението си, той попита:

— Какво правиш тук?

И сега вече не можах да разчета тона му. Беше… въздържан. Самият Найл беше доста въздържан. Преглътнах нервно:

— Знам, че е странно да ме завариш на стълбите си…

Как беше после?

Той погледна зад мен и попита:

— Откога си тук?

— И съжалявам, че не се обадих — продължих като робот.

Той не обърна внимание на извинението ми, направи крачка към мен и попита с доста по-нежен глас:

— От колко време си тук, Руби?

— От… известно време…

— Откакто си излязла от „Андерсън“?

Знае къде работя. Знае кога си тръгвам от работа.

Погледнах към лицето му. Ужасна грешка. Той беше най-красивото човешко същество, което някога бях виждала. И това го казвам, при положение че познавах лицето му толкова добре! Това беше лицето, което виждах, когато затворех очи, когато имах нужда да се успокоя, да се развълнувам, да се възбудя, да стъпя здраво на земята. Това лице беше нещо като… мой дом.

— Да, откакто излязох от работа — признах.

— Но това е… от часове — каза и поклати глава. — Не знаех… Искам да кажа, че вече не се прибирам рано у дома. Няма при ко…

Реших да говоря, преди да ми каже да си ида, да ми обясни, че идеята не е добра или да ми даде една от хилядите възможни причини, с които хората разкарват други хора.

— Виж… — Погледнах встрани и напълно забравих как беше изречението. Нещо, че искам да го видя ли беше? — Аз просто много те обичам.

И както беше на два метра от мен, в следващата секунда беше залепен до мен, а аз с гръб, опрян в стената на сградата, вдигната във въздуха, ръцете му около кръста ми. Найл ме гледаше с нечовешко мрачно напрежение в очите. Гърдите ми се свиха от болка.

— Кажи го пак.

— Обичам те — прошепнах. Гърлото ми се беше свило, едва произнасях думите. — Липсваше ми.

Той погледна в очите ми, сякаш да се увери, че казвам истината, наведе глава и притисна лице към шията ми. Устата му… О, боже. От гърдите му се откърти онзи божествен стон, най-любимият ми звук, а най-любимата ми уста на света се залепи за шията ми, за брадичката ми, не можех да дишам, не можех да спра надигащата се към гърлото ми буца.

— Найл…

— Кажи го пак. Не мога да повярвам, че това наистина се случва.

— Обичам те.

Не знам кога бях започнала да плача и да хълцам. И тогава ме обзе паниката. И аз не можех да повярвам, че се случва. Може би бях заспала на стълбите и сега сънувах този прекрасен сън? Но после усетих как устните му пак се движат по брадичката ми, по бузата, как се притискат в мен — най-красивото меко и най-красивото твърдо — устните на Найл. Едва задуших вика си, когато езикът му се плъзна между устните ми. Звуците му вибрираха в устата ми. После започна отчаяно бързо и нахвърлено да говори, да излива разпокъсаните си мисли, постоянно повтаряше името ми, казваше ми колко много съм му липсвала, дяволски много. Как нещата са били ад, как си е мислил че никога повече няма да ме види. Сложи длани на бузите ми и целувките му бяха ту много нежни, ту трескави и настоятелни. Палците му бършеха лицето ми и тогава разбрах, че плача и хълцам и скимтя, че съм размазала грима си, но честно казано не ми пукаше.

— Ще влезеш ли? — попита и устните му се преместиха от устата ми към ухото. — Ще останеш ли при мен?

— Да.

— Тази вечер. И всяка една друга вечер.

Кимнах, усмихнах се и притисках лице към врата му.

— Поне докато замина за Оксфорд.

Той се отдръпна и ме погледна в очите.

— Наистина? Значи си получила писмото си от Маги?

— Миналата седмица. Исках да ти се обадя.

Той се усмихваше. Сякаш не можеше да спре да ме гледа, не смееше дори да мигне, за да не изчезна.

— Трябваше да ми се обадиш.

— Реших, че искам да те видя, затова дойдох направо.

Той сведе глава и преплете пръстите си в моите.

— Късно е, тук си от много време. Гладна ли си?

— Не съм особено гладна — признах. — Искам просто…

— Да легнеш в леглото ми? — Гласът му беше дрезгав и плътен.

— Да, освен ако не искаш да ядеш — прошепнах.

— Не, няма никакъв шанс да ям сега.

И всичко беше толкова просто, без никаква следа от колебание. Исках да го усетя. Исках да се притисна в него. Той се обърна и ме поведе по стълбите, през входната врата, до втория етаж и до неговата врата. Придърпа ме към себе си, притисна ме към вратата, целуна ме по бузата и каза:

— Ще говорим после, става ли?

— Добре.

Зъбите му минаха по кожата на шията ми.

— Добре, защото сега искам да те целувам и да изпея „Бог да пази кралицата“.

Избухнах в смях. Най-сетне истински, освобождаващ, щастлив смях. Какво облекчение. Почти ми се доплака от щастие.

— Мисля, че можеш да загубиш гражданството си за такова нещо.

— Ще си струва. Да те целувам между краката, е като да те целувам по устата, но е някак по-меко.

Треперех от глава до пети. Как беше възможно? Всичко беше толкова лесно. Да се върна щастлива тук.

— Бонус: когато ме целуваш между краката, стигам до оргазъм.

Найл се отдръпна и ме погледна с престорен ужас.

— Искаш да кажеш, че не получаваш оргазъм, когато те целувам по устата?

— Мина известно време от последния път. Може би не е зле да опиташ.

Той изръмжа с хищническа усмивка и тук, точно тук, точно това беше моят секси закачлив и весел мъж. Само аз можех да го видя такъв. Светът виждаше спокойното му външно излъчване и сдържаното му поведение, а аз имах този мъж, който едновременно отключваше вратата и ме целуваше. Не уцелваше ключалката и двамата се смеехме, без да откъсваме устни.

Най-накрая чух как ключът влезе, той изръмжа доволно, захапа долната ми устна и каза:

— Никога повече не ме напускай. Бях толкова нещастен, Руби.

— Не те напуснах. Ти ме… Ако бяхме… — Поклатих глава. — Не се връщай никога повече при Порша.

Трябваше да го кажа. Колкото и абсурдно да звучеше, но все пак никога не се бях замисляла за Порша като заплаха до мига, в който се превърна в такава.

— Аз никога… — Той затвори очи, стисна ги. Болеше го. — Моля те, повярвай ми, когато казвам, че съм предан и лоялен. Беше ужасна стъпка в грешна посока.

Хванах се за вратовръзката му и го притеглих към себе си.

— Добре тогава — казах и прокарах устни по неговите.

Ръката му бе здраво увита около кръста ми. Държеше ме, за да не падна, когато отвори вратата. Не паднах, но секунда след това лежах по гръб на пода, а той вече беше над мен и дърпаше полата ми нагоре и преди да му напомня, че признанието в живота му е да целува устата ми, той вече целуваше клитора ми.

О, прелестното усещане за влажния му топъл език! И вибрациите от думите, които нашепваше между краката ми, и горещият му дъх. През съзнанието ми мина остър пристъп на недоверие. Хванах се за косата му и се опитах да го насоча да се придвижим към стаята му. Но нещата, които правеше с езика и устните си… дори със зъбите…

Вратата на апартамента не беше затворена. Той се усети и я изрита с крак. Очите му бяха затворени, пръстите му се впиваха в бедрата ми. Надигнах се на лакти да гледам. Би било престъпление човек да пропусне такава гледка. Единственото нещо, което беше по-хубаво от това, което правеше в момента, беше да го гледаш как го прави. Исках да му кажа: ето сега, в този миг вече знам, че си мой, защото знам, че го правиш само за мое удоволствие.

Уви, не можех да обеля и дума, какво остава за такова дълго изречение. Всички мои звуци бяха стонове, скимтене, и няколко инструкции: да… там… точно там… и там.

И „Оооо!“

О, МАМКА МУ!

Аз

Свършвам

И когато каза „Мечтал съм да опитам вкуса ти“, загубих абсолютно всякакъв контрол и приличие. Притиснах таза си към устните му, застинах, оргазмът напрегна и опъна всеки мускул в тялото ми. Започна от точката, която Найл целуваше, и се разпространи чак до върховете на пръстите на ръцете и краката. Ръцете ми бяха впити в сакото му, което той все още не беше съблякъл. Опитах се да намеря яката на ризата му и да го придърпам към себе си. Исках го гол и в мен. Исках да усетя тежестта на тялото му върху моето, да почувствам тесния му сладък задник и стройни бедра между моите.

Найл седна и махна сакото си. Дори не обърса лицето си от соковете ми. Махна вратовръзката, след това и ризата. Виждах как гърдите му се повдигат задъхано. Никога нямаше да мога да откъсна очи от този мъж, освен ако някой не ме хванеше и насила извлечеше навън от този апартамент. Бях изтощена, мускулите ми се отпускаха, мозъкът ми беше една огромна зона, пълна само с блажено щастие и абсолютно нищо друго.

Найл събу бельото ми, полата, блузата. Целуваше всяко откриващо се пред очите му място от тялото ми. Очаквах да се покатери върху мен и веднага да влезе, защото усещах масивната му пулсираща ерекция, но той ме изненада. Сложи едната си ръка под коленете ми, а другата около рамото му, вдигна ме и ме понесе.

— Къде отиваме? — попитах.

— Не ми харесва идеята да те любя пак на пода.

— Това ли ще правим? — попитах и засмуках кожата на шията му.

— Да. Цяла нощ и почти целия ден утре.

Едва сега успях да огледам спалнята му. Преди бях заспала в леглото на тъмно и после на сутринта бях избягала почти веднага. Прозорците бяха широки и високи. Стените бяха боядисани в бяло и голи с изключение на няколко фотографии на Анзел Адамс. С автограф. Очите ми се разшириха от изумление много преди да забележа огромното легло. Беше идеално оправено с тъмни чаршафи и тъмна завивка. В единия ъгъл имаше малка баня. На масата до леглото имаше една-единствена лампа. Това беше мъжка стая, без грам излишна декорация.

Найл застана зад мен. Ръцете му се плъзнаха от раменете до белите ми бедра и притисна голите си гърди към гърба ми.

— Качвай се на леглото — тихата му команда веднага бе омекотена от нежна целувка по врата.

— Ела, целуни ме — казах настоятелно.

— Скоро.

Той се наведе и пак плъзна език между краката ми. Беше толкова различно от преди. Целувките му бяха бавни и нежни, по-изразителни и емоционални.

— Или наистина ти харесва да го правиш, или наистина дълбоко съжаляваш.

— Мисля, че се чувствам малко палав — призна и целуна вътрешната част на бедрата ми. — Както се чувствам палав, когато гледам гърдите ти, когато те гледам как мастурбираш много палаво, когато плъзна пръстите си в теб. Но когато слагам езика си там? — Облиза ме и се усмихна доволно. — Това сладко място, което мога да виждам само аз? Е, това вече е извънредно палаво.

— Мисля, че се казва чувство за притежание.

— Да, това също. Трябва да призная — обожавам идеята, че това тяло принадлежи на мен.

— Технически погледнато, принадлежи на мен.

— Каквото кажеш, любов моя.

— Внимавай — казах с шеговит тон. — Нали не искаш да навлизаш в територията на думи, които започват с Л?

Дали усещаше колко силно исках да чуя тези думи от устата му?

— Не искам ли? — каза и погледна нагоре, плъзвайки очи по тялото ми. — Не чу ли колко пъти ти казах, че те обичам? Всеки път, когато докосвах кожата ти с езика си?

Усмихнах се, отворих уста да кажа нещо смешно, но тогава разбрах, че той не се шегуваше. Наистина го беше казал. Беше прошепнал Обичам те с такова обожание и преклонение. Тук в леглото, между краката ми. Много пъти. Усмивката му беше нереална — палава, дяволита.

— Искаше да го кажа директно в ухото ти ли?

Захапах устна и надигнах глава да го погледна.

— Харесвам устата ти да е точно там, но нямам нищо против да ги чуя и по-отблизо.

Найл се плъзна нагоре по тялото ми, целуваше всеки милиметър и оставяше влажни от соковете ми следи. Беше толкова голям, толкова… огромен. Когато бях под него, се чувствах защитена от цялото зло на света. Найл беше като… като нищо друго на света. Всяко неговото докосване беше като ехо от думите му. Беше ме виждал напълно полудяла, дива, гневна, сериозна. Всички състояния, през които преминавах, се дължаха на чувствата ми към него. През месеците, когато го обичах отдалеч, и през единия месец, когато го обичах отблизо, той се бе превърнал в нещо повече от любовник. Той беше моят нов най-добър приятел.

— Винаги съм имал усещането, че съм единственият човек в света, който не се познава достатъчно добре, даже никак. От рождение е така. Братята и сестрите ми от самото начало знаеха кои са и какво искат. Не и аз. Но с теб знам кой съм. И искам да вярвам в това си убеждение. Трябва да вярвам. Така че, да, отне ми само месец, след като се видяхме в асансьора… — Усмихна ми се закачливо. — … За да проваля всичко по най-глупавия начин и да те изгоня, да те принудя по още по-глупав начин да избягаш от мен… Но ето ни тук. Обичам те.

Тялото ми настръхна.

— Обичам те — повтори шепнешком и целуна мекото на ухото ми. — Обожавам те.

Разкопчах колана му и той ми помогна да дръпна панталоните му надолу. После ги изрита с крак в другия край на леглото. Не исках да чакам повече. Тази остра потребност да бъда с него, да ме изпълни, ме убиваше. Кожата му беше топла и гладка, меките косъмчета на краката му гъделичкаха вътрешната част на бедрата ми. Гърдите му бяха притиснати към моите. Покатери се върху мен.

— Господи, колко е хубаво да те усетя — прошепнах.

— Знам. Това… — Той поклати глава. — … Имам чувството, че не обърнах достатъчно внимание, когато бяхме така интимни за първи път — призна и ме целуна. — Бях прекалено концентриран да не откача. Искам да изживея всяка секунда.

Плъзнах ръка между нас и започнах бавно да прокарвам ръка по пениса му. Очите му натежаха.

— Все още ли си на контрацептиви? — попита и целуна шията ми.

— Да.

— И не си била… — Той млъкна и пое дъх. — Не си била със…?

Сърцето ми спря.

— Почти не съм излизала от апартамента си, освен когато ходех на работа. Сериозно ли ме питаш?

— Не. Предполагам исках да го чуя. Руби, не можеш да си представиш в какво състояние бях. Понякога мислех, че се виждаш с друг… и… не мога да ти опиша болката.

Той се надвеси над мен и закри светлината в стаята. Можех да виждам само лицето му и да усещам аромата на кожата му.

— А аз мислех, че може да решиш да правиш секс с Порша онази вечер. — И защо този разговор беше толкова лесен сега, когато усещах топлината на плъзгащото се над мен мускулесто тяло? Беше точно на сантиметър от мястото, където можеше да тласне в мен. — Излязох от офиса и това беше единственото, което си представях — че ще бъдеш с нея. Не си спомням някога да съм плакала толкова много.

— Руби…

— Отне ми много време да си го избия от главата, да преборя гнева, да не се чувствам предадена, да не се притеснявам, че всеки път когато съм с теб, ще се налага да ме уверяваш. — Той отвори уста да каже нещо, но аз сложих пръст на устните му. — Не, сега не искам да ме уверяваш в нищо. Ти си бил доста време с нея и на практика с мен не си живял. Искам да забравя за онази нощ.

Гласът му беше изтънял и напрегнат:

— Иска ми се никога да не бях отивал.

— И на мен.

Той сбърчи лице и зарови глава във врата ми.

— Руби… мамка му… съжалявам… Знам, че говорим, но ще свърша, ако не спреш да движиш ръка по пениса ми.

Пуснах го веднага.

— О, Найл! Бях съвсем сериозна и очаквах да ме слушаш, докато… неволно ти правя ръчна…

Той ме прекъсна с целувка, която не беше нито нежна, нито сладка. Беше дълбока и търсеща. Тазът му се завъртя, пенисът му мина по клитора ми и разбрах, че този разговор е приключил. Ръцете му се движеха по корема ми към гърдите, усещах гладката топла кожа, напрегнатите мускули и как се потърква в мен все по-настоятелно и гладно. Видях капчица пот на гърдите му, дъхът му стана насечен и неравен.

— Близо съм — прошепна.

— И аз.

Той погледна между нас, влезе бавно, изсъска „Мамка му… О, боже… О, мамка му“. Тазът му се притисна към моя и ме изпълни цялата.

Бях забравила какво е усещането. Ръцете му бяха около кръста ми и тихичко се молех да ми даде секунда да се нагодя към този… размер.

— Добре ли си? — попита. Ръцете му трепереха под главата ми.

— Да.

Надигнах глава да целуна шията му и завъртях бедра под него. Когато започна да се движи в мен, сърцето ми буквално излетя. В началото бавно и после когато се убеди, че съм добре, започна да се движи по-бързо, и по-бързо. През устните му се изплъзваха половин думи, половин срички, стонове и ръмжене и точно така усетих ужасяваща потребност.

Погледът му се премести върху лицето ми, от там се спусна надолу и се загледа в движенията на гърдите ми.

— Мамка му… Любов моя… Мамка му.

— Обичам те — казах.

Имах чувството, че съдбата ми е била да срещна този мъж и да го обичам до края на дните си.

Дланта му обви гръдта ми, стисна я нежно, наведе се и засмука зърното. С другата си ръка хвана крака ми, вдигна го около кръста си. Беше нетърпелив, напълно изгубен в усещането. Очите му бяха отворени и в тях имаше нещо, което ме караше да се чувствам като дрогирана.

— Кажи ми — каза задъхано. — Кажи ми какво да правя.

— По-бързо.

Тазът му започна да се движи ужасно бързо, ръцете му се впиха в мен. Едната му длан стискаше коляното ми толкова силно, че усещах притискането на всяко връхче на пръстите му.

— Нека те видя.

Найл премигна, дългите му мигли минаха като мека четка по бузите му, погледна ме и се отдръпна от мен, очевидно разбрал молбата ми. Усещах всеки милиметър от пениса му. Беше мокър, ужасно твърд. Протегнах ръка между нас, хванах го и прокарах връхчето на пениса му по клитора си. Започнах да правя кръгчета около клитора си. Исках меката му кожа и възбудената му плът да ме отведат в рая. Удоволствието започна да наводнява влагалището ми с бясна скорости и ме дърпаше ме към опасното течение.

Плъзнах го обратно в себе си, чух гърления му стон, усетих лудостта в него. И когато тазът му опря в моя, той се предаде и ми даде точно това, което исках — да ме чука силно и безпощадно в собственото си легло.

Отне ми секунди да разбера, че този кошмарен писък, който чувах, всъщност излизаше от мен, че кожата, която стисках свирепо между пръстите си, беше неговата, че леглото се блъскаше в стената. Гърбът му беше мокър от пот, зъбите оголени, впити в рамото ми. И точно когато аз започнах да се спускам от рая, той започна да излита натам. Пръстите му се забиха в бедрата ми и от гърдите му чух звук на удоволствие, какъвто не бях чувала никога от неговата… от ничия уста. Това означаваше само едно: щях да прекарам всяка нощ до края на живота си да се опитвам отново да изтръгна този звук от него.

Когато дишането му се успокои, той притисна устни към брадичката ми и каза:

— Това беше невероятно.

Едва издадох някакъв звук в знак на съгласие.

— Твое е, нали знаеш?

Премигнах към тавана.

— Кое е мое?

— Сърцето ми, разбира се, но също и тялото ми. Ръцете ми, устните ми, пенисът ми. Имам ти пълно доверие, че ще се грижиш за тях по-добре от мен.

Гърдите ми се свиха болезнено. Не можех да си поема въздух. Звуците, които издаваше, когато свършваше, бяха само за мен, само между нас, но нямаше по-интимно и по-топло нещо на света от начина, по който говореше сега — открито, прямо, без анализиране на всяка мисъл.

— Харесваше ми, когато си играеше с тялото си. Идеята да свършиш, когато се притискаш към мен…

— Да? — попитах с любопитство.

— Мамка му, обожавам този миг. И как искаше по-бързо. Искам да ми помогнеш да мога да говоря малко по-мръснишки.

— Само малко? — попитах с усмивка.

Погледна ме в очите и сега видях онзи раним и податлив човек. Знаех, че този разговор за него беше първата му тренировка по говоренето на чужд език. Целунах го заради закачливата нотка на разговора.

— Какво искаш да опиташ?

— Всичко — прошепна. — Но най-много искам… силно съм обсебен от идеята да изживея всичко интимно, когато съм влюбен. Не искам повече да се крия и да бягам от истината. Това е нещо съвсем ново и е малко… доста умопомрачително като изживяване, защото е съвсем различно.

— Искаш да кажеш физически?

— Искам да кажа във всяко отношение. Всичко е различно. Да говорим открито, докато се любим. И какво е самото усещане, когато правим любов.

Той беше все още над мен, в мен и казваше от какво има нужда. Най-накрая започвахме. Истински. Бяхме в леглото му, в апартамента му и той бе казал „да“.

— За какво мислиш? — попита и целуна шията ми.

— Просто… съм толкова щастлива, че сме заедно. Имам чувството, че ще се разпадна.

— Предпочитам да си останеш цяла. И под мен. Гола и влажна. Като езеро.

Увих ръце около врата му.

— В такъв случай ще се наложи да те задържа над себе си цяла нощ.

Той се засмя, целуна ме и каза:

— Обичам те, Руби.

Брой На Случаите В Които Найл Стела Се Обърна По Име Към Мен, Когато Ми Каза, Че Ме Обича: Един.

И все още броя.